вторник, 30 март 2010 г.

ЗАЩОТО НЕ С КРЯСЪЦИ ПРОМЕНЯМЕ ЖИВОТА СИ, А С БЛАГОРАЗУМИЕ

Избори
Когато се зададат избори, хората тръгват към урните. Тръгвам аз, тръгва моят възрастен съсед отляво, тръгва комшията ми отдясно. Тръгват и тези, с които FaceBook и форумите са ме срещнали. В тъмната стаичка всеки от нас завършва своя избор. Едни са направили избора си предварително, други се опитвам в този миг да вземат решение. Когато обаче запечатаният плик влезе в урната, той тежи еднакво. Всеки глас на всеки от нас има еднаква тежест. И тази чисто количествена равнопоставеност се нарича демокрация. Нямам нищо против демокрацията, стига да виждам в нея присъствието на демоса и стига някой да може да ми обясни смислено „Що е то демос в съвременните условия?“ Дали демосът са и хората, които засипват форумите и всяко интернет съобщение (независимо дали е ляво, дясно, дали идва отгоре, или отдолу) с всевъзможни грозни, обидни, нецензурни квалификации и слова; хора, които в своя нихилизъм не оставят без гавра никого и нищо. Искрено се надявам някой ден да се роди движение на сдържаността. Хората, които най-много крещят, нямат представа, че никой крясък не се вписва в битието. Защото не с крясъци променяме живота си, а с благоразумие.

Стефан Пеев

събота, 27 март 2010 г.

НА БУНТ СРЕЩУ КЛАСИКАТА

Всяко младо поколение идва със своята революция. Революцията, както винаги, е бунт срещу авторитетите на предците. Затова най-честият противник на всяко младо поколение е класиката. И ако тази революция не се случи, значи нещо не е наред с поколението.


КЪМ СЕБЕ СИ


Не искам внуците ми да харесват моите предпочитания в литературата и изкуствата. Със сигурност техните ще ми бъдат странни. Но ще се уча да уважавам избора им и ще ги уча да разбират моя. Хубаво е, когато мостовете се строят от двете страни едновременно.

АЗ СЪМ АЗ

Отпусни се. Стига си се натягал, стига с този самоконтрол, стига с тази пайдея. Този глас ехти някъде в невроните на подсъзнанието ми. Изтървавам чаша. Ето, видя ли. Това е лапсус. Фройд го е казал. Поглеждам крадешком в огледалото. Не, няма промяна. От огледалото ме поглежда същият човек или образът, с който живеем заедно толкова години. Добре, ще се вслушам в гласа. Отпускам се. Музиката гърми оглушително. Отпивам едра глътка и се впускам в ритъма. Не ми е достатъчно. Мятам се на колата... Осветлението в нощния бар ме подлудява. Скачам! Скачам! Вече не виждам ясно лицата. Само по уханието усещам. Това е самка. О-о-о, опияняващо ухание. Дали и аз излъчвам подобно. Да проверим. Устните ми се впиват в нещо меко, влажно, сладко и възбуждащо. Притварям клепки от наслада. Настръхвам. По тялото ми се разлива енергетичен шок. Искам още и още. Ненаситен съм. После не усещам как изведнъж тялото ми се отпуска. Отпаднало, но доволно.
Въздъхвам леко и затварям книгата. Разтърквам очи, побутвайки очилата към челото, и навеждам глава. Време е за сън. Преуморен съм. Посягам към нощната лампата...

Някъде дълбоко в мене дреме едно животно. Допотопно и зло. Стихийно и инстинктивно. Жадно за първични наслади и неорганизирано. До края на дните си ще съжителстваме заедно. Но кой всъщност съм аз?
Аз съм аз...

петък, 26 март 2010 г.

ХАОС И КОНТРОЛ

Хаос и контрол
В нашето говорене липсва център. То е линейно и протяжно. Разтегнато във времето и пространството, но лишено от източник и точка на завръщане. Това е говорене на хора, които знаят, че се движат, но не знаят накъде точно. В това говорене има и скрит тип бягство. Бягство от сенките на миналото. От основателни или просто измислени страхове, от търсене на свобода, без разбиране за това какво е свободата.
Ако за момент си представим, че наблюдаваме този процес не отвътре, а отгоре, той ще ни се представи като стотици хиляди хора, хукнали в различна посока с бясна скорост – без ред и без ясна цел. При това те си пречат, сблъскват се, нараняват се. За този, който гледа отгоре обаче хаосът може да бъде елиминиран. Да, с малко повече прогностични нагласи и математически моделирано мислене хаосът се свежда до минимум и се намира идеалната траектория за движение между хората и за възползване от хаоса. Не знам дали някога ще осъзнаем, че хаосът е ситуация, от която определени хора се възползват, за да умножат влиянието си върху останалите. Хаосът е заплаха не защото в лудницата ще блъснеш някого или ще те блъснат, а защото създава условия да се види по-ясно как може да бъде контролирано собственото ти поведение.

Стефан Пеев
Източник на снимката: PRESSCLUB.BG

сряда, 24 март 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

...защото свободата е не по рождение, свободата е в пайдеята, която избираме.

неделя, 21 март 2010 г.

КАКВО ДА ГО ПРАВИМ ДЯДО ВАЗОВ

Какво да го правим Дядо Вазов. Безвъзвратно е остарял. Кой се интересува днес от възторга и преклонението му пред руските воини, били се и загинали за освобождението на България. А хъшовете? Не са ли все пак едни вагабонти, които не могат да осмислят по друг начин живота си, освен да участват в свади и битки. Или пък тези смешни опити да се укорява новата политическа класа в България след Освобождението. Та нали благодарение на тези хора и на хората с пари България върви по пътя на възмогването си, а не на хора като Илийца или Йоцо.
А и Дядо Вазов изобщо не разбира, че всеки има право на мнение. И че неговото мнение е само едно от възможните. А се опитва да се налага.
Така, или почти така (ако можеше изобщо да мисли) разсъждава Иванчо, докато драска с молив по белия лист и крадешком премества с мишката на компютърния екран поредния ход на играта.
Иванчо не е виновен. Такова време му се е паднало. Ако живееше по времето на Априлското въстание, би избирал между други възможности. Какво би избрал тогава, можем само да гадаем.
Не е виновна и майка му. Тя се е погрижила. Иванчо има всички книги на Вазов. И цялата литературна критика. А всяка неделя е задължително и на урок по литература. Дори интернет има непрекъснато (включително и на мобилния си телефон), така че по всяко време може да прави литературни справки.
Не е виновна и учителката по литература. Такава е професията – ниско платена; слабо престижна. А и Вазов е включен в програмата от министерството. С министерството ли да се разправя учителката. По-добре е да търпи Иванчо, за да не си загуби работата.
Е, ако живеехме в Англия, сигурно щяхме да направим интерактивно обучение за Вазов. Защото англичаните вече правят за Шекспир и не се притесняват от това. Но ние живеем все пак в България. А и образователната реформа още не е завършила, ще дойде времето и за подобни промени.
А дотогава? Дотогава ще го търпим този Вазов все пак.

ЖИВЕЕМ ОТ ПРЕРАЗКАЗ

Години наред живеем от преразказ. Трансформиращ по своя характер, но преразказ по същността си. Идеите ни са родени някъде другаде. Преди 20 години родината им беше на изток. Днес картината е по-калейдоскопична. За идеи се ходи дори отвъд Големия океан. Но накрая хората пак се завръщат с готов преразказ. Или го сътворяват набързо тук – наместо, смесвайки неговото производство с неизбежното количество енергийни калории, чийто ресурсен произход си остава на изток.
Преразказът сам по себе си не е лошо комуникативно средство. Дори е неизбежно. Всъщност животът ни е раздвоен между създаване на преразкази и създаване на съчинения, които вплитаме в нашите монолози или диалози. Проблемът е когато целият живот е изтъкан от преразкази. А човек дори не разбира това.

събота, 20 март 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

Днес няма да си купя хляб. Днес ще си купя една книга. И ще бъда по-сит.

четвъртък, 18 март 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

Човек трябва да е там, където са книгите му.

КЪМ СЕБЕ СИ

Езикът е нашият живот



Езикът е нашият живот. Ако в живота си мечтаем да избягаме от българските ценности и традиции, никакви привилегии или законодателни мерки не могат да ни върнат в границите на българското – в този случай ние вече сме духовни емигранти.

вторник, 16 март 2010 г.

ОБИЧАМ ДЕМОКРАЦИЯТА, НО НЕ Ѝ СЕ ДОВЕРЯВАМ

ПРОСТРАНСТВО ЗА ЗАБРАВАТА



Обичам демокрацията, но не ѝ се доверявам, когато говорим за оценка на художествени стойности. Актуалната публика не е единственият критерий. Шумът от ръкоплясканията е нашата лепта към суетата. Днес картините на Ван Гог се продават в „Сотби“ за милиони долари. Какво финансово наследство обаче остави след смъртта си Ван Гог? Понякога творецът е по-ценен мъртъв, отколкото жив, защото просто се е разминал с публиката си – творил е с бъдещето, а е живял в настоящето.

И още. Историята на културата (и изкуството в частност) е историята на забравата и възкръсването. Нужно ли е да си припомняме що е Ренесанс?
Опитът на модерността да не забравя нищо е смешен и нелеп. Напомня ми на старица, която непрекъсното си пише бележки кое къде оставя, за да не го изгуби, но накрая забравя къде е сложила бележките и се втурва отново да тършува из стаите, за да си намери очилата например. По същия начин и модерността се опитва да каталогизира всички културни артефакти, да ги подреди, систематизира в изложбени зали, библиотеки, музеи и... донякъде да ги препарира в стъкленици с консервант.
Може би няма нищо лошо в това да оставим пространство за забравата.

понеделник, 15 март 2010 г.

НЕЛОВКА ТИШИНА

Ако можехме да спрем шоуменизацията, щеше да настане изведнъж неловка тишина. И в първия миг нямаше да има какво да си кажем. Щяхме да се вглеждаме едни в други леко вцепенени и изумени от присъствието на другия като екзистенциален факт, а не като проекция на нечие остроумие. Да си представим следната гротескна картина. В един и същи миг хората по целия свят спират звука на телевизорите си, изключват телефоните, загасват радиостанциите, задават SHUT DOWN на компютрите си. Май е трудно да си представим по-неловка тишина от тази, която мигом ще настане.

ПОНЯКОГА МИ СЕ ИСКА

Понякога ми се иска някой да ми беше дал навремето съветите, които днес давам на другите. Истина е, че мъдростта е извън времето, но е добре да я получиш навреме.

неделя, 14 март 2010 г.

ОПИТАХ СЕ ДА Ѝ КАЖА

Опитах се да ѝ кажа, че я харесвам. Беше от тези едновременно смешни и чаровни случаи на внезапно любовно озарение, описано като че най-подробно от древната вълшебница Сафо.
Тя посрещна думите ми с недоверие. И наистина. Кой съм аз? Един глас, идващ някъде от неизбродните кътчета на мрежата, който се опитва да заговори непозната. Достатъчно е да зададеш командата SHUT DOWN и случаят е приключен. Тъжно. Но много дигитално.

събота, 13 март 2010 г.

НА КОГО МУ ПУКА

Книги
Все по-често вечер ме спохожда една натрапчива мисъл и един повтарящ се глас. Гласът е на мой много близък приятел, а думите, които не престават да кантят в ушите ми, са: „На кого му пука“.
Приятелят ми често използва този израз, когато иска да подчертае безразличието на околните към проблемите, които обсъждаме.
„На кого му пука“.
Няма как да свикнеш с този глас и с тези думи.
Калин знае това и затова ги повтаря – за да не свикваме. Да ги знаем, да не ги забравяме, но да не свикваме.
Думите са предхождани от мисълта, че сме тотално безразлични към хората, които създават науката у нас. Особено към хуманитаристите, чиито постижения са неизмерими.
У нас отсъства уважението на обществото към научния специалист. Повечето хора са склонни да мислят, че между фризьорката и преподавателката в университета няма друга разлика, освен че едната може да е зле подстригана. А иначе – какво значи да си преподавател във ВУЗ. Нищо повече от това да си продавач на билети в местната автогара, шофьор на автобус, таксиджия, автомонтьор, диспечер, счетоводител в малка фирма, механик. Работа като всяка работа. Само че с книги. С повече книги. И какво че мисълта ти може постоянно да е впрегната в решаването на някакъв проблем. Такава е работата. Да си я вършат.
Всъщност:
„На кого му пука какви ги върши един научен специалист“.

Стефан Пеев

КАК ДА ИМ КАЖА

ИГРА НА ЗАРОВЕ



Да вземем за пример Юсуф. Юсуф Рабех. Юсуф става сутрин, прочита си молитвата. Закусва. Взема автомата и е изцяло на разположение на своя командир. Юсуф знае защо върши това. Прави го в името на Аллах, на вярата си. Той знае и кой е мотивът му да се бори. На него не му е нужна демокрация. Не иска да вижда афганистанските момичета да се въртят около пилона на нощен клуб, разкривайки знойна гръд и стрелкайки сладострастно с тъмните си очи пияните посетители.
Днес Юсуф е на позиция в планината. От хълма, където лежи, се вижда долината. По нея лазят фигурите на американски войници, които претърсват района. Юсуф чака. Той знае е, че е недосегаем. Планината ще го скрие, просто ще го погълне и ще изчезне от погледа на американците. А ако някой куршум все пак го застигне, то ще е за добро. Куршумът ще го изпрати при Аллах и Аллах ще го възнагради за мъченичеството му в името на вярата. Затова Юсуф чака. Времето е негово. Понякога поглежда през оптиката на автомата си и избира една или друга от движещите се фигури. Може да я свали с един изстрел. Мерникът му е точен. Но Юсуф не бърза. Защото това е игра. Не е компютърна, а истинска. Игра на криеница, игра на истини, игра на вяра.
Джеймс е стиснал здраво автомата в ръцете си. Горещо е, но Джеймс е обучен. Истински войн е. Минал е успешно всички изпитания на курса по бойна подготовка и е завършен и опитен рейнджър. Джеймс знае, че е длъжен да изпълни заповедта на командира си. И е тук в името на държавата си, в името на Америка, в името на демокрацията.
Днес отгоре Аллах и Бог играят на зарове. Мятат кубчетата и се обзалагат. Единият от двамата ще спечели. Единият от двамата долу на земята ще се прибере у дома морен, но доволен, че е оцелял. Но само единият. Другият ще поеме пътя към небитието. Заровете са хвърлени. Остава да се прочете посланието им.

четвъртък, 11 март 2010 г.

ЗАКЛЕВАМ СЕ

Когато кажем нещо, което не е истина, то може да убеди събеседника ни в своята правота и той да му повярва. Не казвам да изречем лъжа, а да кажем нещо, в което вярваме, но вярваме сляпо, непреднамерено. Веднъж изречена, неистината тръгва по свой собствен път. Не можем да я спрем. Тя стига до събеседника и той я узнава. (Дали я приема, или не, зависи от неговата критичност.)
Ако неистината звучи правдиво за нашия събеседник, той я понася като вестоносец. Съобщава я на други хора, при други обстоятелства. Така неистината става факт на нашето битие.
Ние сме заобиколени от истини и неистини. И многократно на ден непрекъснато произвеждаме този странен поток на истинности и привидности. (Иначе не бихме могли да се впишем в потока на комуникация изобщо.)
Хубаво би било обаче от време на време да се спираме насред потока. Да поглеждаме около себе си и да се запитваме „Вярвам в това, но то истина ли е?“ И ако сме сигурни, че е истина, да вдигнем ръка във въздуха, като в съдебната зала пред уважавания съд, и да изречем на глас „ЗАКЛЕВАМ СЕ!“

сряда, 10 март 2010 г.

УМЕРЕНА ДОЗА КОНСЕРВАТИЗЪМ

Съдник
Вече остарявам. Усетих го не с тялото, а с гласа си. И не защото шепна или гласът ми е станал немощен, а защото в артикулацията на думите усещам строг ред, а фонетично – те, думите, зазвучат със суровия тон на съдника.
Случва се да си припишем тази роля. Ролята на съдника. Обикновено не чакаме друг да ни възнагради с това право. Узурпираме го или си го присвояваме самоволно.
При всички случаи ролята на съдник, при която самоиронията клони към минус безкрайност, е пагубна. Пагубна е за съдещия, пагубна е за съденото, пагубна е за осъдения.
Но ако в ролята на морален съдник всяка произнесена присъда е присъда и над самия изговарящ я, по-скоро трябва да я приемем като консерватизъм – умерен, може би благ, позитивен, надявам се, но... консерватизъм.

Стефан Пеев

вторник, 9 март 2010 г.

РАЯТ Е МОЕТО ТЯЛО | АНТИФАУСТ

Защо „Фауст“ от Гьоте изчезна от учебните програми? Някак тихомълком изтикахме и автора, и литературния герой в периферията на класическото. Неволна чиновническа грешка? Или преднамерен конспиративен ход? Мъдри указания на методисти? Или може би всичко това в една сложна амалгама. Каквато и да е истината, по-важен е фактът: духът на Фауст е позабравен и извехтял; духът на Фауст не е духът на съвременния свят. Неудовлетвореността от границите и възможностите на човешкото се замени със задоволството. Думата „комфорт“ е ключовата дума на ежедневието. Консумираме я под всякакви форми и чрез всякакви предмети – комфорт на дома, комфорт в леглото, комфорт на зъбните ми протези. Комфорт, комфорт, комфорт... Като пуснеш телевизора, виждаш най-често превъзбудените лица на телевизионните водещи, които горещо те подтикват да се присъединиш към тях в поредното телевизионно шоу, за да се чувстваш – комфортно. Отпусни се, релаксирай, радвай се и се весели. Момент! Последното трябва да го изтрия. „Радвайте се и се веселете“ е цитат от Библията. Радостта в Библията няма нищо общо с радостта на съвременния човек. Библията приканва вярващите да се радват на възмездието, което ще получат на небето за добрините си, и така им дава утешение по-леко да понасят страданията на настоящето. Но... Библията е друга тема. В крайна сметка целият този див стремеж на съвременния човек за щастие крие зад себе си – страх. Да, страх. Страхът, че сме смъртни и че този живот никога повече няма да се върне за нас. Тогава? Тогава да го изживеем зашеметяващо, пък каквото ще да става...

А после?...

...

И още една вметка. Нещо като послепис.
Щастието за съвременния човек е щастието на телесното начало. Неволно отъждествяваме насладите, които си доставяме чрез тялото с щастието като цяло. Затова и наркоманията е болестта на съвременното общество. Малко органични вещества, малко химия и... успяваме да измъкнем от тялото си поредното парче екстаз.
Рай ли?
Че той е на земята. Раят е моето тяло...

Стефан Пеев | КОНТЕКСТ | КНИГИТЕ.НЕТ |

сряда, 3 март 2010 г.

АБСУРДИ НА СВОБОДАТА

Никой никога не може да ти отнеме свободата да мислиш и да чувстваш. Могат да ти отнемат или ограничат свободата на словото, свободата на действието, но не и свободата на мисълта и чувствата.

Свободата на словото и действието не е достатъчна, нужна ни е и същинската свобода – свободата на мисълта и чувствата.

Свободата на мисълта и чувствата не се задава по рождение. Тя се придобива с възпитанието и образованието.

Когато получиш свободата си, преди да си я постигнал вътрешно, не знаеш какво да правиш с нея. Тя ти е излишна. Нещо повече. Явява ти се бреме.

За съвременния българин свободата е единствено пространството на неговото его.

Можем да си представим прехода към демокрацията и свободата у нас като едно гигантско стъкло, пръснато на 8 000 000 различни по-големина и форма парченца. Всяко парченце е един от нас: със своя неповторим и ограничен в пространството свят.
Парченцата обаче са захвърлени в кофа за боклук, където поредният клошар минава и ги разравя в търсене на нещо ценно. С всеки клошар и с всяко разравяне парченцата се разбъркват още повече, дори се натрошават допълнително. Накрая идва археологът, изважда парченцата и се опитва отново да сглоби стъклото. С времето обаче парченцата са изгубили усещането за принадлежност към стъклото. Те упорстват и не искат да се подчинят на никаква идваща отвън идея, защото се страхуват, че в общата територия на стъклото ще изгубят собствената си индивидуална идентичност. По този начин парченцата не служат за нищо друго освен да бранят своето малко независимо пространство от страх да не бъдат прикачени към други или претопени и рециклирани.
Този гротесков образ може да се стори някому краен, но не е лишен от основания. Струва си човек да помисли над него, преди да го запрати в небитието.

БЯХ НЕСПРАВЕДЛИВ

Бях несправедлив към Петя Хайнрих. Улових се за думите ѝ по повод на предстоящото представяне на стихосбирката ѝ „Разправа с поезията“ и отстрелях книгата. Когато обаче в отговор чух разтреперения ѝ от горчивината на обидата глас и видях лъчезарния лик на може би двадесетгодишно момиче, се почувствах неудобно, неуютно и разбрах, че съм постъпил фейсбукски.
Опитах се да поправя грешката, като ѝ се извиних и в отговор добавих:
Петя, думите ми носеха по-общи послания – поезията е вечна, каквото и да се опитаме да кажем срещу нея; поезията не се изчерпва с една или друга поетична книга, школа, направление, епоха, стил; поезията е в самото естество на говоренето, както способността да се раждаме е в самото естество на човека.

След това изведнъж си помислих, че ако не беше Петя, никога нямаше да изрека на глас „Поезията е в самото естество на говоренето, както способността да се раждаме е в самото естество на човека“.
Какво пък. Дори когато грешим, можем да стигаме до прозрения.

Благодаря ти, Петя, и успех на книгата ти.

Стефан Пеев | КОНТЕКСТ | КНИГИТЕ.НЕТ |

ИДЕНТИЧНОСТ И РАЗЛИЧИЕ

Размисли за 3 март

Елеонора
За мен 3 март е време за размисъл. Не съм от хората, които ще излязат на площада, ще развеят знамената, бурно ще скандират „България над всичко!“, но накрая все пак ще кривнат в някоя уличка към неизбежната бирария. На 3 март аз съм пред моя компютър. Сам с мислите си, с търсенията, надеждите и болките. Това не ме прави по-малко патриот от онези, които ще минат под прозореца ми с възторжени викове. Но със сигурност ме прави различен.
Всеки национален празник съществува, за да изправи хората пред проблема за идентичността. За разлика от църковните или международните празници националният празник едновременно събира хората в общност и откъсва общността от всички други човешки същества, които живеят на земята. В рамките на националния празник се чувстваш близък със сънародниците си и различен от другите народности и култури. Националният празник като всеки стремеж към идентичност събира и раздалечава едновременно. Обикновено хората усещат само радостното опиянение от принадлежността към една голяма общност и различието остава някак си на заден план. В лошия случай, когато някой се сеща за него, то се превръща в инструмент на отрицанието, в инструмент на онези грозни „Анти“ или „Долу!“ изблици, които неизбежно присъстват във всяко незряло съзнание.
Време е да погледнем на различието откъм позитивната му страна. Време е да се запитаме с какво нашето различие (или което е същото: нашата идентичност) обогатява световната култура. Това е единственият смислен въпрос, достойният отговор на който би ни дал право да се гордеем, че сме българи.

Стефан Пеев