сряда, 28 април 2010 г.

КНИГИ АКУЛИ

Има книги акули.
Книгите акули са тези, които погубват читателите си.
Или по-точно ги правят свои жертви.
Книгите акули пораждат своеобразна книготечна зависимост.
Ти не можеш без книгата акула, търсиш нейното продължение, въпреки че тя не развива твоя свят, въпреки че не разширява хоризонта ти, въпреки че не обогатява чувствителността ти, въпреки че не задълбочава мисълта ти, въпреки че не отваря погледа ти към света.
Книгите акули не ти дават нищо – освен почти сетивното усещане за удоволствие.
Тяхното въздействие е повече физиологическо. Почти като при оргазма. Никой не си пожелава да живее без оргазъм, но опитайте се да си представите любов, основаваща се само на оргазма, и ще се почувствате нелепо, нали?
Невъзможно е да се наситим на любимото си ястие, защото ще го намразим.
Ако хобито ни стане професия, оставаме без хоби.
Едниственият начин да се борим с книгите акули е като ги оставим да умрат от глад.

вторник, 27 април 2010 г.

ПОЧВА

Торф


Мислите си, че стъпвате на земята, че сте сигурен и стабилен човек? Красиво, мило и полезно заблуждение.
Всеки от нас е стъпил върху торфа на собствените си предубеждения, вярвания, надежди, самооценки и самомнения. Понякога затъваме до глезените в този торф. Повечето пъти се чувстваме уютно и топло в него, като в сигурно убежище, което сами сме си изкопали. Друг път затъваме дори до над коленете и изпитваме леко напрежение в придвижването. Но като цяло колкото по-дълбоко сме потопени в торфа под себе си, толкова по-уверени и категорични сме към останалите. Толкова повече ни се струва, че стоим здраво на земята.
Илюзията е основателна, но като при всяка илюзия, достатъчно е да мине някоя силна пролетна буря и буйните потоци на придошлите води да отмият торфа, за да се почувстваме оголени и несигурни и да осъзнаем, че всъщност почвата е дълбоко под нас, но не я стигаме. И че всъщност краката ни висят във въздуха.

Стефан Пеев

четвъртък, 22 април 2010 г.

ТЕСТОВЕ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА ЗА ВЪНШНО ОЦЕНЯВАНЕ И КАНДИДАТСТВАНЕ СЛЕД 7. КЛАС

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Настоящият сборник с тестове по български език и литература е предназначен за седмокласници, които се подготвят за външно оценяване и кандидатстване в профилирани паралелки.
Сборникът съдържа дванайсет тестови варианта. Всеки вариант се състои от първи модул с тест от 25 въпроса за национално външно оценяване и допълнителен втори модул – преразказ с дидактическа задача.
При формулирането и оценяването на трудността на затворените и отворените въпроси в модула за национално външно оценяване са следвани постановките на най-новата учебно-изпитна програма на МОМН.
Успешното справяне с въпросите по български език е обвързано с усвоени знания и умения от всички дялове на учебния материал по предмета както в седми клас, така и от предишните класове. Те проследяват езиковите явления и функционирането им в многообразието на речта. Конструирани са по модела на международните изпити.
Въпросите по литература се отнасят за всички компоненти на художествените творби, изучавани в седми клас – историята на създаването им, авторството, жанра, темите, идеите и художествените внушения, композицията, света на литературните герои, художествените похвати, изразните средства и тяхната функция в текста.
Представените в допълнителния модул текстове за преразказ с дидактическа задача са отлична възможност за самостоятелна работа на седмокласниците, чрез която те да доусъвършенстват своите умения и способности за изграждане на собствени стойностни разработки.
Освен за цялостна самопроверка, тестовете могат да служат за обстойна самоподготовка на учениците.

Откъс от книгата: РАЗЛИСТИ И ПРЕГЛЕДАЙ

 




 RSS

събота, 17 април 2010 г.

МАЛЪК СПОР С КОМПЮТЪРНИ СПЕЦИАЛИСТИ

Опитват се да ми продадат компютър. Аз имам вопиюща нужда от него. От години вече работя на компютър, а в последно време дори избягвам да пиша на ръка – чукам по клавиатурата с десетте пръста, като пианист върху клавишите, и дори не се налага да следя буквите, защото като слепците знам реда им съвсем несъзнателно. Започнах от първата възможна система персонални компютри IBM 8086. Едва ли вече някой си спомня за този тип процесори, за досовския Word и за всичко това. Изминах целия път, по който вървяха компютърните технологии, за да стигна до простичкия извод, че те се движат по-бързо от мен, че пазарът вече се е превърнал в безумие. Новите версии не предлагат нищо ново – увеличава се бързодействието, увеличава се надеждността, увеличава се броят на приложенията, визуализацията на програмите, но не и възможностите. Поне не тези, които аз използвам.
Компютърният специалист, като всеки търговец, настоява на възможностите. Гледам го с недоверие и нескрита ирония. Хрумва ми, че си струва да му възразя. Важното е не с какви възможности разполагаш, а какви проблеми можеш да решиш с възможностите, които имаш – възкликвам аз. Не ме разбра, аргументът ми потъва някъде в десктопа на компютъра му. Въпросът е в броя и естественото на решените проблеми, а не в количеството възможности – настоявам аз. Сега вече е съгласен, усмивка плъзва по устните му, предаде се. Сигурен съм обаче че в мига, в който затворя вратата на офиса след себе си, той отново ще впери поглед в екрана на монитора и отново ще повярва на силата на техниката. Само че силата на техниката не е в техниката, а в очите, ръцете и ума на човека – бързам да го предупредя, макар да съзнавам, че предупреждението ми е напразно.

УСЕЩАНЕ ЗА ДРУГИЯ

Усещане за другия

Българинът няма усещане за другия. В личния ни свят другият присъства само като външна даденост, като инструмент на собственото ни аз, инструмент, който понякога ражда наслада, а по-често болка, и много рядко съвместност.
Усещането за другия е усещането за собствената и чуждата свобода, за свободата да бъдеш себе си, оглеждайки себе си в другия, откривайки себе си в другия и другия в себе си. Подобна свобода е най-висшата наслада, която ни е съдено да изпитаме, и най-горчивата чаша, която можем да изпием, ако не съумеем да я задържим, ако времето ни препъне, ако животът ни изпревари, ако пътищата ни се разделят. Ако загубим аза на другия от погледа си.

Стефан Пеев

СВОБОДАТА НЕ Е ПО РОЖДЕНИЕ

Адам и Ева

Ние сме си чужди. Далечни и откъснати един от друг въпреки FACEBOOK и всички социални мрежи. Затова и ни вълнуват повече сюжетиката, хитрината, визуалните трикове, тръпката на действието в книгите и филмите, които четем, а не мисълта или чувството. Вълнението на сюжетиката е алтер его на най-древния трилър – бойната сцена за набавяне на храна. Вълнението на сюжетиката говори за древен атавизъм на психиката ни, прикрит зад невероятни филмови каскади и умопомрачителни компютърни ефекти.

* * *

Хората трудно излизат от кожата си. Голотата на собственото его ги плаши. Те не разбират: дори смокиновият лист е акт на избор на пайдея. От мига, в който Адам и Ева посегнаха към смокиновия лист, свободата вече не е по рождение, свободата е в пайдеята, която избираме.

Стефан Пеев

петък, 16 април 2010 г.

четвъртък, 15 април 2010 г.

ТОЛКОВА Е ИСТИНСКО

ТВ студио
Толкова е истинско: седнали около масата в телевизионното студио – сред уюта на почти домашен декор – водещи и събеседници един през друг обсъждат темата. Разговорът бързо се разгорещява. Присъствието на камерите не смущава никого. Напротив, действа стимулиращо. В един момент границата е премината. Участниците се стремят едновременно да изрекат мнението си, убедени в неговата действителност. Колкото повече говорят, без да се вслушват в думите си, толкова по-непринудено би следвало да звучи и да изглежда за зрителя тяхното участие. Но дали наистина непринудеността е тъкмо в тази неустойчивост и агресивност? (Защото какво друго е желанието да прекъснеш събеседника, да не го доизслушаш, да не вземеш под внимание думите му, да не уважиш позицията му, ако не проява на неустойчивост, на несигурност на собствената ти позиция. Това е спонтанност, ще възклине може би някой възмутен. Дори и така да е, спонтаност и неустойчивост се сливат в случая в едно. Най-често говорим бързо, когато не сме уверени в себе си. Така правят хората под влияние на стрес и при силно психическо напрежение. А от друга страна, прекъсването на събеседника на всяка негова реплика, желанието да му отнемем думата, да заговорим на по-висок глас от него, за да заглушим позицията му, е проява на агресивност, проява на желанието да подчиним другия на мисълта и волята си. В истинския дебат хората би следва да влизат отворени за убеждаването и разубеждаването.)
Може и да е вълнуваща за някои зрители суматохата, която всеки ден ни пресреща от екрана или по радиото, но за мен тя е обидна. Тя не ме включва, а ме изключва от кръга на разговора. Не желая телевизонни и радиоводещи да ми крещят от екрана или по микрофона в студиото си, не желая да ме правят съпричастен на техните толкова спонтанни и невъздържани емоции. Желая да чуя мисълта, желая да усетя същинското чувство, преживяването, което е оформено, изваяно и изразено по начин, който е обърнат към мен, а не към егото на говорещия. Не желая авторската журналистика на съвременния свят, в която аз съм само обект на несъзнателна агресия, а не субект на съучастие.
Толкова е истинско, не означава водещи, които крещят и пискат от възторг от телевизионния екран.
Истинско е изваяното от мисълта и чувствата послание към хората, в което дори суровата критика към опонента е предизвикана от загриженост, разбиране, съпричастност и любов.
Истинското изглежда сякаш невъзможно.
Затова го бъркаме с ерзаца.

Стефан Пеев
Източник на снимката: ЕУРОПЕ.БГ
Снимката не е пряк повод за темата на бележката.

вторник, 13 април 2010 г.

ОБРЕЧЕНИ СМЕ ДА БЪДЕМ ХОРА

Ако има проклятие за човешкия род, то е, че сме обречени да бъдем хора.
Ако има благословение за човешкия род, то е, че сме обречени да бъдем хора.
Каквото и да сторим, не ще избегнем проклятието и благословението си.

Когато спонтанно заклеймяваме някого с думите „Остави го, той е истински звяр“, обиждаме животните. Има животни – хищни по природа, но няма животно – хищно по възпитание.

Хищничеството на човека, алчността, зверското у него са плод на възпитанието, продукт на обществените отношения, резултат на човешката дейност.
Истината е, че всяко наше действие или бездействие е акт на морално съждение.

Дори и най-страшното падение, до което може да достигне индивидът, е падение на човека.

сряда, 7 април 2010 г.

УДОВОЛСТВИЕ ЗА КОНСУМАЦИЯ

Господ ѝ е дал глас. Родителите ѝ – красиво тяло и миловидно лице. Козметичната индустрия е загладила кожата ѝ до блясък, спасявайки я дори и от най-малките черни точици. Фитнес инструктурът ѝ се грижи за ханша. Фризьорката ѝ подстриква косата и триъгълника, който виждат само богоизбраните. За ноктите отговаря педикюристката. За кучето си се грижи сама.
Тя е символ. Символ за секс. Символ за наслада. Символ за успех. Символ за пътя в живота.
Живее за публиката и чрез публиката. Стъпва внимателно в невидимата права линия, която ѝ е начертана.
Обича да се глези. Вярва, че ѝ отива, а и PR-ката ѝ намира това за чаровно и отварящо я.
На сцената се държи като богиня. Пред нея е тълпата, която крещи неистово и я окуражава в изпълненията ѝ.
След концерта сяда в лъскава лимузина, която я отнася в царството на забавленията ѝ.
Можем да я срещнем навсякъде. Случайно, но преднамерено. Усмихва ни се от рекламния плакат. Маха ни миловидно от билборда. Гледа в нас изпод слънчевите очила от корицата на новия си музикален албум.
Цената ѝ не е висока. Срещу не повече от 100 лв. човек може да я има цялата.
Казвам цялата, защото си струва човек да получи само това, което господ ѝ е дал.
Докато се подписва под новия си договор с продуцентската компания, и на ум не ѝ минава, че е едно добре пакетирано удоволствие за консумация.

Стефан Пеев

вторник, 6 април 2010 г.

ДА СИ АВТЕНТИЧЕН

Ива е виновна. Провокира ме в телефонен разговор. Опитах се да ѝ отговоря веднага, но нямаше време да обсъждаме темата. Затова ѝ отговарям публично.
Разговорът тръгна в много посоки. Както обикновено между хора, които не се чуват често. Някъде между нас стоеше съгласието. Непълно, несигурно, но допустимо, възможно – обговорируемо (ох, Пенка Ватова от БАН ще ме скастри за думата, но ако мога да си помисля тази дума, имам ли право да я изрека, имам ли право да настоявам за нейното думишко право на съществуване – и това не е ли също темата за автентичността?).
Да бъдеш автентичен. Какво хубаво пожелание. Мечта. Нещо повече – идеал. Но къде точно лежи автентичността – у нас, във вътрешния ни свят или навън, в модела на обществото. И как да си автентичен на времето. Може ли да си автентичен и неисторичен. Каква е връзката с миналото. Какво правим с хората, които са очевидно различни от нас. Оставяме им автентичността и диалогизираме, или се борим с тях и за тях. Когато човек крещи и укорява някого, автентичен ли е?
Въпросите са много. А отговорите – несигурни.
Какво пък. Да поговорим по темата.
От автентичността няма никаква полза, ако тя е само начин да бъдем себе си, но не и начин да не бъдем себе си, да се променяме, да се развиваме, непрестанно да откриваме нови хоризонти на собственото си аз в диалога с другите. Без промяна азът е обречен не на консерватизъм, по-лошо, обречен е на деспотизъм. Това е аз, готов да наложи себе си над другите в името на собствената си автентичност.

БЛИЗКО И ДАЛЕЧНО

СИМУЛИРАНЕ НА ЦЕННОСТИ



Няколко пласта ценностни системи са наслоени в съзнанието на съвременния човек. В такъв смисъл неизбежно се поражда въпросът лесно ли е да си съвременен човек. Ако под „лесно“ разбираме безпроблемността на потреблението, то отговорът е по-скоро да. Но ако под лесно разбираме безпроблемността на придържането към ценностна система, то ние сме или безхаберни към ценностите, или просто сме глупави и не осъзнаваме ценностно този свят.
Ценностите на патриархалния свят са далечни ценности. Прави ли ги това незначими? Или далечината просто размазва и размътва образа, намалява неговото въздействие върху нас, но не унищожава смисъла му?
Май и през ум не ни минава, че гледаме патрирхалните ценности през филтър – филтъра на модерния свят, с неговата подвижност и релативизъм. На всяка крачка около себе си откриваме нечие мнение, с което толерантността ни принуждава да се съобразяваме: кимаме разбиращо с глава „О, да, щом вие мислете така... Разбира се, имате право да го кажете. Аз наистина ви разбирам, но не мисля, че...“ Какво е това всъщност? Толерантност или безумие?
Колко пъти до днес от Възкресение Христово произнесохме „Христос Возкресе!“ А вярваме ли наистина? И в Христос ли вярваме или в бога, който всеки от нас конструира по своему, като настоява да бъде поставен в пантеона на християнството в името на модерната толерантност – „Щом вие мислете така... Може и така да се каже... Но то знае ли човек...“

ВСЕКИ ОТ НАС Е НЕЗАВЪРШЕН РАЗКАЗВАЧ

Мълчание
Всеки от нас е незавършен разказвач. Разказвач на истории.

Стефан Пеев
Източник на снимката: SILKWORMSING

P.S. Понякога обаче си струва да замълчиш и да се вслушаш в тишината. И може би в този миг с огорчение долавяш, че в нейното мълчание има повече смисъл, отколкото в историите, които разказваш.



Всеки от нас е незавършен разказвач. Разказвач на истории.