събота, 31 юли 2010 г.

ИСТИНАТА ВИНАГИ Е ИНТИМНО БЛИЗКА

С неувяхваща любов и безкрайна признателност посвещавам следващите редове на своя учител: проф. Алексей Лосев


Омир

МОЯТ ОМИР


От медиите научих, че една от последните идеи на министъра на образованието и науката Сергей Игнатов е учениците да създават съчинения, които изразяват личното им отношение към автора. Това ме върна към спомените ми.
Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си.
Разказвам всичко това, защото тогава получих първия си урок: пътят към класиката е дълъг. Всеки по различно време открива за себе си един или друг автор. Открива го като откровение и истина. Своята истина. Истината, зад която заставаш и от която не отстъпваш.
Аз не успях да открия тази истина за себе си като ученик. Открих я като студент и после като филолог.
По-късно – вече като учител, изправен пред децата, вперил поглед в очите им – аз виждах, че между моята истина и техния свят лежи пропаст. И тази пропаст няма да запълня с никой учебник и с никой научен текст. Защото никой не вярва на истината изобщо: истината винаги е интимно близка, тя е непосредствеността на нашата мисъл.
И ето. Аз си позволих да им разкажа за собственото си откровение. За своето, лично разбиране за Омир. Защото Омир за мен е откровение. И защото аз вярвам, че всеки дом трябва да има своята „Илиада“.




| МОЯТ ОМИР |

Още от школската скамейка сме научени да мислим, че “Илиада” e енциклопедия на древногръцкия живот. Изтървана някак между другото, думичката енциклопедия, променя зрителния ъгъл, под който поглеждаме към епическия поет, и завинаги затваря възможността за диалог.
Бавно вкарвам диска с електронната енциклопедия в D:\ устройството на компютъра си. Изчаквам програмата да се зареди. Всичко е просто и убедително като при всяка стока в модерността.
Текстовете са подредени по рубрики. Избирам темата “Омир”.
В строгия и премерен стил на изложението пред мен ще се появи съвременното знание за епическия поет. Библиографията в края ми дава възможност да се вгледам в историята на темата и да тръгна по нейните следи. В този миг виждам отвъд екрана прашна пътека, по която върви възрастен беловлас старец, който леко потропва с тояжката си и оставя след себе си знаци като в брайлово писмо. До него пристъпва малко момче с торба на рамото. Пред тях са крепостните стени на един град. Там вече ги очакват. Празник е, старецът застава на площада насред насъбраното множество и гласът му се извива в речетатив:


Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...

Хората притаяват дъх, децата се сгушват в полите на майките си. Мъжете се притискат един до друг и слушат притихнали.
Стиховете ги омагьосват. Стените на малкия град се изпълват с образи и картини от миналото. Реално ли е то, или измислено, те дори не се замислят. Знание ли е това - съвременният учен би се усмихнал снизходително на този въпрос и би замълчал. На здрач хората ще си отидат, площадът ще опустее, но още дълго след това, ще се връщат към думите на поета “Няма добро многовластие, нека един е владетел”, ще си припомнят образи и картини, ще ги повтарят в ежедневието си и неотклонно ще съотнасят поведението си с чутото и видяното в словата на стареца.
Поглеждам към екрана на компютъра. Пред мен е избраната тема. Щраквам ALT + TAB и се връщам към началото на статията си. Виртуално просто като виртуалния свят, който изграждаме. Само че...
За съвременния човек енциклопедията очертава знанието за света. Текстовете в нея принадлежат на живота само доколкото принадлежат към сферата на науката. Те нямат пресечна точка с възпитанието, а единствено и само с образоваността. Да знаеш повече, да си енциклопедист, не означава и да си възпитан по-добре. Дори софистите биха се учудили на подобна констатация.
А за древния грък?
За него възпитанието и образованието са двете страни на древногръцката пайдейа (възпитание, обучение, образование, култура), а самата пайдейа е човекът в непосредствения му живот. “Илиада” в такъв смисъл е разказ, който придава за древния грък плът на екзистенциалните и мисловните категории, които формират eтоса (εϑος, обичая, нрава, закона) на социума чрез процеса на пайдейа (обучение, образование и възпитание). В този разказ всъщност истинските герои не са Ахил, Хектор, Агамемнон или Одисей, а гневът, благоразумието, доблестта, раздорът, мирът, войната, боговете, сиреч всички онези категории, които конструират понятието пайдейа (култура). Затова и Омир се обръща към музата с призив да възпее не Ахил и подвизите му, а неговия гняв.
„Илиада“ трябва да се чете като книгата на живота.
Защото истинската литературна творба принадлежи не на времето, а на вечността.


[ Текстът за Омир е уводната част на по-цялостно изложение по темата „Невидимите герои на поемата “Илиада”. Ако е речено, някой ден това изложение ще видя свят в своя завършен вид. ]

Стефан Пеев


петък, 23 юли 2010 г.

СЪОБЩЕНИЕ

Загубих си идеалите.
Някой да е виждал някъде идеалите ми?
Предлагам добро възнаграждение на този, който ми ги върне.

КАЗВАНЕТО И БИТИЕТО

Гласът на човека е гласът на битието


Все по-трудно ни е да проумеем, че гласът на човека, е гласът на битието, че ако заговаряме света, сме заговорени от него, че в изреченото слово е и истината, и заблудата на битието.
Говорейки на другите, ние разбираме себе си. Говорейки на себе си, ние разбираме другите.
Ние можем да общуваме само до степента, в която съзнаваме себе-си-в-света-като-аз-и-другите. Съдържанието и насочеността на нашата комуникация се определя от нашето съзнание (текстовата текстура в нас). Но думите не казват само онова, което съ-знаваме. Те казват още себе си, онова, което те са отвъд нашето съзнание (само поради това те могат да бъдат разбрани от другите), заедно с това те казват и нещо повече - онова, което ние не съзнаваме, тоест вътрешната текстура на нашето аз, изтъкана от болки, вини, влечения, комплекси, надежди, вяра, обич, желания.


Мълчание и казване...


Човек е обвеян в мълчание и казване. Казването, така както тук го разбирам, не е просто говорене. Говоренето предполага актуалното общуване с другия или с другите. Казването може да бъде и потенциално - например неизречено на глас (тогава, когато е обърнато към самите нас и звучи в нас), може да бъде неоформено докрай вербално (когато мислено разговаряме със себе си); то може да бъде също и актуално присъстващо, но не само в устна, но и в писмена форма.
И така, целият свят е изтъкан от мълчание и казване. Въпросът, който си задавам, е: как е структурирано мълчанието и как е структурирано казването, толкова антиномни ли са те едно на друго, че в едното да не присъства другото и обратно. Какво е мълчанието, какво става в нас, когато сме убедени, че мълчим, или когато не съзнаваме, че мълчим. А казването? То разпръсква ли мълчанието, отнема ли нещо от него, просветлява ли го, изтиква ли го в ъгъла до стената, за да му отнеме все повече и повече пространство? Съществува ли радикална възможност за казване - възможност, при която ние сме отнели всичко от мълчанието и то е изчезнало в нас? Казва ли казването всичко? А може ли да изкажем чрез казването всичко в нас. Ако да, то не се ли превръщаме в прост и завършен текст, отвъд който няма друго? Ако не, кое е онова друго, което винаги остава след всяко казване? Има ли в казването мълчание? И къде е границата между аз-казването и то-казването, между дълбоко лично интимното казване за света и публично общото казване за света? Този текст интимен ли е? Казвам ли в него аз себе си или казвам себе си за другите, оставяйки кътчета, до които другите нямат достъп - не като интимни тайни или биографични подробности, а като мисловни пространства по темата.
Че с края на Просвещението процесът на общуване се динамизира вследствие на разпада на социалното единство и зараждането на плуралистичен свят на субекти, които мислят себе си като самостойни същности, е вече школска истина, която едва ли представлява интерес за теоретично преосмисляне. Дали обаче изведохме всички следствия за казването от типологията на тази ситуация? Дали осъзнаваме накъде отива казването в резултат на прехода към модерността и постмодерността? А дали разбираме каква е връзката между казването и културата на дигиталния свят? Дали дигиталният свят допуска мълчанието, или за него то е само кратка и пренебрежима пауза в информационния поток?


четвъртък, 22 юли 2010 г.

ПРЕД КРАСИВАТА ТВОРБА ВСЯКА ЛИЧНОСТ Е НЕЗНАЧИТЕЛНА

Поезия
Хубавите стихове трябва да се четат на глас. Да се четат бавно, изразително.
Подобно на добрия енолог, който прониква в душата на виното, добрият читател трябва да остави стихът да го завладее, да проникне в него с всяка своя съставка – не само като смисъл и мелодика, но и като темпо, ритмика, игра на метофори, словесна оркестровка.
Четенето на хубави стихове трябва да бъде забрава, защото не ние оценяваме хубавите стихове – а те нас. Чрез движението на чувството и парадоксите на смисъла хубавите стихове ни казват доколко изпълнена с богатство е личността ни.
Кога ли най-сетне ще се научим, че красотата оценява личността, а не личността красотата, че пред красивата творба всяка личност е незначителна.
Ще проумеем ли някога онази мисъл, към която Мигел де Унамуно настоятелно ни приканваше в началото на миналия век: Дон Кихот е по-велик от Мигел де Сервантес, защото носи в себе си безсмъртието.


= = =

Трудно се защитава подобно твърдение в епохата на полуфабрикатите, масовите и евтините удоволствия на парче, филмите без автор (а с цяла армия платени писачи на диалози), епохата на продуцентите, които вземат забавния образ, сюжет и мизансцен и го разгъват във версии, като че е компютърна програма: 1.0 – 1.1 – 2.0 – 3.0.
Трудно. Много трудно се говори днес по темата „Какво е красивото“, защото хората престанаха да вярват в музите.

Стефан Пеев

четвъртък, 15 юли 2010 г.

БОГОХУЛСТВО

Литературната творба е вселена [с това май всички ще са съгласни].
Вселената е литературна творба [все някой ще вдигне камък и ще ме осъди за богохулство].
Вселената е безкрайна.
Но безкрайността не е неорганизира, пуста, глуха и сляпа.
Безкрайността е заредена с вътрешен ритъм и пулсации.
Ежедневно се докосваме до нейния смисъл, но упорито се отказваме да вярваме.
На човек му е трудно да повярва в смисъла на вселената, защото е трудно да положиш безкрайното в крайното.
Затова предпочитаме времето.
То ни дава усещане за живот.
Съществува обаче един мил парадокс: колкото по-здраво сме привързани към бързотечащия поток на времето, толкова по-малко смисъл има в живота ни.

сряда, 14 юли 2010 г.

КОЙ ЖИВЕЕ ПО-ДОБРЕ

Богатият и бедният човек присъстват на пазара по различен начин.
Богатият е убеден, че всичко е предмет на покупко-продажба, на възможна сделка и договорена цена.
Бедният вярва, че нещата имат стойност отвъд парите.
Богатият прави пари, като движи стоките чрез покупко-продажбата, за да получи повече пари.
Бедният къта пари, за да си купи необходимото и да живее с него цял живот – обвивайки постепенно всеки предмет със сантименталната стойност на спомените.
Любопитно е да се запитаме: „Кой живее по-добре?“

вторник, 13 юли 2010 г.

петък, 9 юли 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ: КУЛТУРА И СУБКУЛТУРА

Култура и субкултура
Дали си даваме сметка, че всеки наш неуспех в изграждането на официалната култура всъщност е подкрепа за субкултурните явления?
И дали разбираме, че конфронтацията със субкултурите е пагубна за официалната култура?

Култура и субкултура Култура и субкултура Култура и субкултура

Видеозапис, в който две тинейджърки се опитват да обяснят мотивите си за плячкосването, шокира британското общество повече от кадрите на разбити и опожарени магазини. "Ще правим каквото си искаме просто защото можем."

Това обаче не дава отговор на въпроса кои всъщност са вандалите. Опитите за категоризация на плячкосващите са неуспешни, защото всеки наблюдавал събитията отблизо може да каже, че хората са всякакви – млади, стари, местни и имигранти, пише в. "Гардиън".

По темата още:
Петър Карабоев | Мълчанието на вандалите
Ивайло Дичев | Сгромолясва се модерният свят, какъвто го познаваме
Красен Станчев | Горчивите шеги на британската социална държава
Валери Найденов | След 5 години юруш на плазмите

понеделник, 5 юли 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

Благородство на духа


Свободата не струва пукнат грош без благородството на духа.

Стефан Пеев

петък, 2 юли 2010 г.

ИНФОРМАЦИЯ & ЗНАНИЕ

Атанас Далчев

Кога ли хората ще проумеят, че повече информация не означава повече знания.
Ако информацията беше сама по себе си ценност, най-мъдрото нещо на този свят биха били харддисковете на суперкомпютрите: в тях е записан такъв обем информация, който не се побира в нито една човешка глава.


Стефан Пеев



КЪМ СЕБЕ СИ

Има битки, които е безсмислено да водиш.
Достатъчно е да изчакаш и противникът ти сам ще признае поражението си.

КЪМ СЕБЕ СИ

Мисъл

Преди да тръгнеш да учиш другите, трябва да научиш себе си: да говориш, да споделяш себе си без страх, да приемеш болката на неразбирането или дори провала от изречената глупост. Светът няма да рухне от нечия неточно формулирана мисъл, но се продънва непрестанно от пълнотата на без-мислието.


Стефан Пеев

АЗ ОТКАЗВАМ ДА ПРИЕМА КРАЯ НА ЧОВЕКА

Спомняте ли си кой и кога произнесе тези думи?
На подиума в залата за присъждане на Нобелова награда се изправя дребничък мустакат мъж. Поглежда към публиката и бавно, с ясен плътен глас започва да произнася своята реч:
Уилям Фокнър





Разбирам: тази премия не удостоява мен като индивид, а моите книги – творчеството на цял един живот, създадено със страданието и потта на човешкия дух, не за слава и още по-малко за възнаграждение, а за да може от тъканта на този човешки дух да се сътвори нещо, което преди не е съществувало. Следователно тази премия е моя само по име. Няма да е трудно да намерим приложение на получената сума – част от нея по цел и значение се равнява на нейния произход. Но мен ми се ще да сторя същото и със словата, възползвайки се от тази висока трибуна, от която може би ще бъда чут в този момент от ония млади мъже и жени, които са се посветили на същото страдание и същия труд – сред тях вече е и онзи, който един ден ще застане тук, където съм застанал аз.
Нашата трагедия днес е в общия, вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Има само един въпрос: Кога и аз ще се разлетя на късове? Ето защо младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература, защото само за тях си струва да се пише, само те заслужават страданието и потта.
Той трябва наново да ги научи. Той трябва да си внуши, че най-недостойното от всичко е да се страхува; и внушавайки си това, навеки да го забрави, лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това, писателят се мъчи като прокълнат. Той пише не за любовта, а за сластта, за поражения, в които никой нищо ценно не изгубва, а което е най-лошото – пише без съжаление и състрадание. И неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.
Не си ли припомни отново тези неща, той ще пише така, като че наблюдава края на човека. Аз се отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на Страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва. И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял.

Превод: Кръстан Дянков
Източник: Литературен свят
I feel that this award was not made to me as a man, but to my work--a life's work in the agony and sweat of the human spirit, not for glory and least of all for profit, but to create out of the materials of the human spirit something which did not exist before. So this award is only mine in trust. It will not be difficult to find a dedication for the money part of it commensurate with the purpose and significance of its origin. But I would like to do the same with the acclaim too, by using this moment as a pinnacle from which I might be listened to by the young men and women already dedicated to the same anguish and travail, among whom is already that one who will some day stand where I am standing.
Our tragedy today is a general and universal physical fear so long sustained by now that we can even bear it. There are no longer problems of the spirit. There is only one question: When will I be blown up? Because of this, the young man or woman writing today has forgotten the problems of the human heart in conflict with itself which alone can make good writing because only that is worth writing about, worth the agony and the sweat. He must learn them again. He must teach himself that the basest of all things is to be afraid: and, teaching himself that, forget it forever, leaving no room in his workshop for anything but the old verities and truths of the heart, the universal truths lacking which any story is ephemeral and doomed--love and honor and pity and pride and compassion and sacrifice. Until he does so, he labors under a curse. He writes not of love but of lust, of defeats in which nobody loses anything of value, and victories without hope and worst of all, without pity or compassion. His griefs grieve on no universal bones, leaving no scars. He writes not of the heart but of the glands.
Until he learns these things, he will write as though he stood among and watched the end of man. I decline to accept the end of man. It is easy enough to say that man is immortal because he will endure: that when the last ding-dong of doom has clanged and faded from the last worthless rock hanging tideless in the last red and dying evening, that even then there will still be one more sound: that of his puny inexhaustible voice, still talking. I refuse to accept this. I believe that man will not merely endure: he will prevail. He is immortal, not because he alone among creatures has an inexhaustible voice, but because he has a soul, a spirit capable of compassion and sacrifice and endurance. The poet's, the writer's, duty is to write about these things. It is his privilege to help man endure by lifting his heart, by reminding him of the courage and honor and hope and pride and compassion and pity and sacrifice which have been the glory of his past. The poet's voice need not merely be the record of man, it can be one of the props, the pillars to help him endure and prevail.

Друг превод: Златко Енев

Името на автора на тази знаменита реч е Уилям Фокнър (1897–1962) – великият разказвач на Американския Юг, създателят на митичната Йокнапатофа. Дали днес светът е станал по-малко страшно място от годината, в която Фокнър произнесе своята реч (1949 година)? Дали писателите, които вървят по стъпките му, съхраняват привилегията да помогнат на човека „да издържи, като възвишават сърцето му, като му напомнят за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността“? Днес и вовеки сред вечнозелените поля на една митична земя, пътят за която минава през въображението, идеала и самопожертвователността, живее в мир сред героите на своите произведения и сред читателите, които го последваха, той – Уилям Фокнър, писателят и човекът, който вярваше в безсмъртието на духа.
Стефан Пеев