неделя, 31 октомври 2010 г.

ВАКХИЧЕСКИЯТ ТАНЦ НА МИСЪЛТА


Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта, самата мисъл живее битието си на екстазност.
Впоследствие, когато логосът наложи своите конструктивни схеми и въведе порядъка на мисленето, вакханалното не изчезва завинаги, а остава едва доловимо, но мощно и жизнено. И само лекото потрепване в изговореното издава необузданата природа на мисленето.

Стефан Пеев

сряда, 13 октомври 2010 г.

АКСИОМАТИКА НА РАЗБИРАНЕТО

Разбирането е любов. Омразата не ражда разбиране.
Разбирането е проникновение.
Разбирането е раздвояващото събиране на съществуващото.
Разбирането е магнит. Силата му нараства с всяко ново присъединено друго.
Разбирането е приобщаване.
Разбирането изисква близост. Далечното не може да бъде разбрано.
Разбирането е...
Аксиоматиката на разбирането е най-трудната система на познанието. Засега тя винаги завършва до многоточието.

НА ВЪЖЕТО НА СОБСТВЕНИТЕ НИ МНЕНИЯ

Бесеница
По някакъв странен начин този свят съществува. Ние сме обесени на въжето на собствените си мнения. Краката ни не достигат до земята. Краката ни са във въздуха. И всеки полъх на общественото мнение ги разлюлява. Понякога приемаме това движение за вътрешна съпротива. Сякаш сами ритаме из въздуха и се опитваме да се откопчим от примката на обесения.
Дори когато във фантазиите си сядаме в големия лъскав и мощен автомобил и се впускаме през гъмжилото на градския трафик, ние не се движим по земята, движим се по паважа на своето отчуждение.
Телата ни пазят спомена за досега с природата. И понякога във виденията си ние сме в планината, сред природата, търкаляйки се по зелената трева, сред буболечките, които са вечно загрижени за вярната посока в битието и затова непрестанно се отклоняват от пътя си. Екстазът от досега със земята ни връща за минути към първоприродата ни и ние оставяме тревата, храстите, насекомите да приемат тялото ни за своя територия на движението. Но скоро екстазът преминава в досада, а досадата в гняв и гневът ни връща отново там, където е мястото ни днес – на въжето на собствените ни мнения.

Стефан Пеев

Това, разбира се, е миниатюрна антиутопия. И като всяка антиутопия живее чрез гротескното. Но често пъти в изкривяващото образа огледало на гротеската, истината се вижда по-ясно.