четвъртък, 29 септември 2011 г.

РАЗБИРАМ И ПРЕЖИВЯВАМ

Обувки
Чифт стари обувки. Оръфани и износени. Окаяни и ненужни. Подредени една до друга от ръката на техния притежател. Застинали в мълчание сякаш очакват присъдата си – да бъдат завинаги захвърлени или поне още веднъж да поемат по пътищата на света.
Старите обувки са винаги разказ. Разказ за пространствата и просторите, които се опитваме да превъзмогнем. Разказ за своя притежател.
Да рисуваш стари обувки, е странна тема за изкуството. Дори безсмислена, ако разсъждаваме прагматично. Заставайки пред подобна картина, е повече от естествено да се запитаме къде е тук художественото. Погледът се плъзга по платното в търсене на преживяването. Може би е в контраста между светлия фон зад обувките и техния тъмен образ. А може би е просто в спомена за нещо наше, към което картината ни отпраща.
Тази необичайна за изкуството тема е прекрасна възможност да помислим върху магията на художественото.
Художественото е винаги присъствие и отсъствие едновременно. И изпитание. Изпитание на нашия свят. Изпитание на чувствата ни. Изпитание на възможността ни да разбираме.
Можем с часове да стоим пред картината. Да я разглеждаме детайл по детайл. Да отделяме аналитично и внимателно всичките ѝ съставки. Да осмисляме техниката на нейната направа – и в полагането на боите, и в избора на тоновете, и в използването на фрактурата и... и... и... . Дори да запишем търпеливо всяко наше хрумване и всяко наше наблюдение, едва ли ще сме се доближили съществено до художественото. Защото то наистина е тук: във всяка съставка на творбата. И същевременно отсъства. Няма го. Крие се зад елементите и ни оставя обезсърчени да се взираме в произведението.
В такива случай най-лесното е да заявим, че творбата не ни харесва. И да я отречем.
Та какво друго ни остава. Щом творбата не ни заговаря, ние на свой ред ще ѝ присъдим отрицание на художественото. Всяка подобна присъда обаче се обръща срещу нас. Отсъждането за художественото не е просто преценка на света наоколо, а и отсъждане на онова, което е в нас самите. Защото не само ние оценяваме творбата, но и тя нас. Онова, което остава невидимо за погледа ни в едно произведение на изкуството и неизпитано за нас като преживяване, е всъщност отвъд пределите на нашата способност за разбиране и преживяване.
А разбирането и преживяването изграждат диалектиката на човешкото. Няма същинско разбиране без преживяване и няма преживяване, в което разбирането да отсъства.
Магията на художественото е в това, че събира в едно разделеното. Отричайки битовото и прагматично, изкуството ни показва пълнотота на живота: единството на видимото и невидимото, на осмисленото и преживяното, на присъствието в материалния свят и в онова, което е отвъд него.
В диалектиката на разбирам и преживявам ние всъщност се превръщаме в хора.

Стефан Пеев

сряда, 28 септември 2011 г.

НАРИЧА СЕ СПРАВЕДЛИВОСТ

Гняв
Има тема, която стои отворена от зората на човешкото съществуване.
Нарича се справедливост.
Човек рядко мисли за справедливостта исторически.
Търси я тук и сега. Около себе си и в своя живот.
И не поглежда назад.
Нито пък хвърля поглед напред във времето.
Но може би тъкмо урокът на историята и урокът на литературата остават все така ненаучени от нас.
С горделивост, честолюбие и гняв справедливост не се постига. Каза ни го Омир преди хиляди години. Кодирайки своето послание в знаменитата първа песен на „Илиада“.
Воден единствено от мисълта за себе си, Агамемнон отказва да изпълни молбата на жреца Хриз, отказва даровете, отказва да върне дъщеря му. А когато управник вземе погрешно решение, възмездието за него е чрез страданията на хората, които управлява. Така чумата започва да покосява редиците на ахейската войска в отговор на Агамемновото честолюбие.
Ахил се опитва да помогне на войската. Войската е свикана на събрание в търсене на спасение. Агамемнон приема да върне дъщерята на Хриз, но иска достоен дар в отплата и посяга към Бризеида – наградата на Ахил за мъжеството и героизма му в битките. В този миг Ахил забравя за войската. Обзет е от гняв. А гневът е заслепение, учи ни Омир. В гневността си ние не виждаме истината за нещата, защото погледът ни е размътен. Човешкият гняв е разрушителен и пагубен – той е чумата, която погубва разсъдъка ни. Всяко действие в резултат на човешкия гняв е отстъпление от справедливостта и води единствено към страдания. Обиден, Ахил се оттегля от битките и остава хиляди ахейци да гинат на бойното поле пред погледа му.
Цената на проглеждането е висока. Тя минава през личната загуба и страдание. Така Ахил стига до прозрението за гибелността на гнева си едва когато загубва приятеля си Патрокъл. Всяка стъпка оттук нататък за Ахил е стъпка в посока на възмездието. Но възмездието също не води към справедливост. С възмездие не се постига равновесие. А справедливостта е равновесието в човешкия живот. И нейната единствена основа е благоразумието и спазването на изконния ред на нещата.
Всъщност, ако можехме да мислим исторически, бихме разбрали, че хармонията в човешкия живот е съгласието, постигнато в равновесието на всички страни – съгласие, равновесие, благоразумие. Или просто справедливост.

Стефан Пеев

неделя, 25 септември 2011 г.

БЪЛГАРИЯ - ДЪРЖАВА НА ДУХА



Дмитрий Лихачов: България - държава на Духа


БЪЛГАРИТЕ – НАЙ-ДРЕВНАТА КУЛТУРНА НАЦИЯ


Дмитрий Лихачов: Българите - най-древната културна нация



Дмитрий Лихачов- учен и мислител by OnlyThatBreath

НЕ В ТОВА Е ПРИЛИКАТА...


Акад. Дмитрий Лихачов за смисъла на Културата


събота, 24 септември 2011 г.

МАУГЛИ vs. МЕТАФИЗИКА НА ЧОВЕШКОТО

Маугли

По повод на реплика във ФБ

Най-напред ми се искаше да не отговарям. Предпочитам да не съм прав. Ще ми се да греша. Да казвам онова, което не е вярно. И да бъда оборен. Без съпротива. И с достатъчно аргументи, за да повярвам не просто аз самият.
Няма нищо по-прекрасно от това да вярваш, че обичта е онова, което отделя хората от целия заобикалящ ги свят. И че тя ни е вменена още в мига на раждането. Че да бъдеш човек, означа просто да можеш да обичаш. А да обичаш е лесно – като всяко нещо, което природата е вградила у теб.
Това е най-прекрасната мечта, на която хората могат да се отдадат.
Но уви! това е само мечта.
И метафизика.
Като при всяка мечта.
Безспорният факт е, че когато детето излиза от утробата на майката, то не е човек. То е просто живо същество. Хвърлете го сред природата, и ако то оцелее, ще видите пред себе си след време нищо повече от едно маугли. Всеки опит да върнете мауглито към света на хората, ще струва усилия – огромни усилия срещу нищожни резултати.
Убеден съм, че в скоро време генетиката ще бъде в състояние да върши чудеса.
Но едно нещо ще бъде завинаги невъзможно за генетиката – да създава човешко общество.
Основата на човека действително е природата.
Но единствената среда за неговото пораждане остава обществото.
Премахнете обществото и вече сте премахнали човека.
А думичките „Обичам те!“ не се раждат в природата (колкото и привързани да са живите същества към своите родители).
Да изречеш „Обичам те!“, означава да приемеш цяла една метафизика на човешкото.
Нима това е лесно?
Стефан Пеев

ПИТАМ СЕ

Партитура
Демокрацията ни научи да изричаме мислите си на глас. И ни лиши от сладостта на езоповския език. Да говориш на всеослушание, днес не само е безобидно. Нещо повече от това – препоръчително е. Колкото повече говориш, колкото повече публика събираш, толкова повече нараства собствената ти тежест в публичното пространство.
Питам се обаче: научили ни демокрацията да се вслушваме в други гласове, освен собствения. И не се ли превърна говоренето в монологична партитура в хорово изпълнение без диригент и оркестър. Ако да? Какъв е смисълът тогава?
Стефан Пеев

сряда, 21 септември 2011 г.

КРАСИВО И НЕВЪЗМОЖНО ТРУДНО...

Обич
Да обичаш, означава да си готов да се променяш. Да понасяш – в буквалния смисъл, тоест да носиш нещо, което е в теб, и извън теб. И да го носиш непрестанно: ден и нощ в мислите и чувствата си.
Да обичаш, означава да си в другия и в себе си едновременно: по начина, по който другия неочаквано и за самия него намира своята пълнота, а ти изгубваш себе си, за се преоткриеш по начин, който не подозираш, че си самият ти.
Да обичаш е красиво и невъзможно трудно...

Стефан Пеев

R.E.M. обявиха края на съществуването си

R.E.M. Снимка: Cover Lay Down

R.E.M. са сформирани през 1980 г., като до 1996 г. в състава е барабанистът Бил Бери. Сред личностите в музиката, които са повлияни от музиката им са Кърт Кобейн, Editors, Pavement, Radiohead и много други. Стилът им се характеризира, както от иновативното им китарно звучене, ключово за интегрирането на алтернативния рок в мейнстрийма, така и от абстрактните текстове на Майкъл Стайп. През 2007 г. те. стават част от Залата на славата на рокендрола.
Американската алтернатив рок група R.E.M. изненадващо обяви, че се разделя, съобщи официалният ѝ сайт. Вокалистът Майкъл Стайп, китаристът Питър Бък и басистът Майк Милс казват, че групата напуска музикалната сцена с чувство на удовлетвореност от направеното през годините. Според фронтмена на формацията, феновете трябва да знаят, че решението не е било лесно, но "всичко има своя край и искаме да го сложим по наш собствен начин". Стайп благодари на всички, които са подкрепяли групата през нейната 31-годишна история.



Извадка [източник: ДНЕВНИК.БГ]

събота, 17 септември 2011 г.

Св. мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София

Нинис

Свв. мъченици Вяра, Надежда, Любов и София. Гръцка икона.

Андриан решил да се опита да склони към отстъпление от вярата всяка от сестрите поотделно.
Най-напред се обърнал към Вяра, като поискал от нея да принесе жертва на богиня Артемида. Тя отказала. Императорът заповядал да я подложат на мъчение. Съблекли я и започнали да я бият безпощадно. Мъченицата останала равнодушна към ударите. Адриан заповядал да й отрежат гърдите, да я поставят върху нагорещена решетка, да я хвърлят в кипящ котел със смола и масло. Тя останала невредима.
Тогава мъчителят издал заповед да я обезглавят.
Като изслушала присъдата, Вяра се изпълнила с голяма радост и казала на майка си:
- Помоли се за мене, майко, за да завърша успешно шествието и да стигна благополучно до желания край - да видя моя възлюбен Господ-Спасител и да се насладя на Неговото прекрасно лице!
На сестрите си рекла:
- Помнете, мои мили сестри, Кому дадохме обещание вечно да служим! Затова нека претърпим докрай! Една и съща майка ни е родила, възпитала и научила. Затова трябва да получим един и същ завършек! Като едноутробни сестри трябва да имаме една воля. Нека да ви бъда пример, та и вие двете да вървите след мене към нашия Господ, Който ни зове при Себе Си!
Като изрекла тия прощални думи, Вяра целунала майка си и сестрите си. След това се отправила към мястото на наказанието.
Като гледала любимото си чедо, което отивало на смърт, майката се безпокояла само за това - да не би някоя от дъщерите й да отстъпи от Господа. С тия мисли тя се обърнала към Вяра:
- Аз те родих, дъще моя. За тебе претърпях болки. Ти ще ми се отблагодариш за това, като умреш за Христовото име и пролееш за Него същата кръв, която си получила от мене. Иди при Него, любима моя! Обагрена със собствената си кръв, като че облечена в багреница, застани пред Него и се помоли Нему за мене, твоята бедна майка, и за твоите сестри, за да ни утвърди в търпението, което ти прояви!
Вяра била обезглавена с меч.
След това Адриан започнал да уговаря Надежда:
- Любезно чедо, приеми съвета ми - това говоря, понеже те обичам - поклони се на Артемида, за да не загинеш, както загина твоята по-голяма сестра! Ти видя страшните й мъки, видя страшната й смърт. Нима и ти ще пожелаеш така да страдаш? Повярвай ми, дете мое, аз жаля твоята младост! Ако изпълниш заповедта ми, ще те обявя за моя дъщеря!
На тия думи света Надежда отговорила:
- Царю! Нима не съм сестра на тая, която ти умъртви? Аз растях заедно с нея. Заедно с нея се научих от едни и същи книги и майчини наставления да познавам нашия Господ Иисус Христос, да вярвам в Него и да Му се покланям. Не мисли, царю, че аз ще постъпя другояче. Не мисли, че няма да пожелая това, което е желала моята сестра Вяра! Не се бави и не се старай да ме разубеждаваш с много думи. Пристъпи към действие и тъй ще видиш нашето едномислие!
Императорът заповядал да подложат Надежда на ужасни изтезания. И нея царските слуги съблекли и били най-немилостиво. Хвърлили я в огън. Закачили я на дърво и стъргали тялото й със железни нокти. От тялото на мъченицата падали живи късове. Кръвта се леела на струи. Но лицето й сияело с неземна усмивка.
Изтърпяла толкова люти страдания, мъченицата засрамила мъчителя с това, че той не бил в състояние да победи търпението на една малолетна девойка.
Тя казала на императора:
- Христос е моя помощ. Аз не само не се боя от мъки, но ги и желая като райска наслада. Така приятни са за мене страданията за Христа Бога! А тебе, мъчителю, очаква мъка в геената огнена заедно с демоните, които ти почиташ като богове!
Разярен от тия думи, Адриан заповядал да хвърлят Надежда в кипящ котел с масло и смола.
Спасителят я запазил невредима.
Победен от тая девица, Адриан произнесъл най-после присъдата: Надежда да бъде посечена с меч.
Чула присъдата, Надежда казала на майка си:
- Майко моя, да бъде с тебе мир! Бъди здрава и помни твоята дъщеря!
София, прегърнала Надежда, целунала я и отвърнала:
- Дъще моя! Благословена си от Господа Бога Всевишни, че Нему се надяваш и заради Него не жалиш да пролееш кръвта си! Иди при сестра си Вяра и заедно с нея застани пред Спасителя!
По това време най-малката сестра, Любов, била застанала на мястото, определено за мъчения. Надежда пристъпила към нея, целунала я и казала:
- Не оставай тук, сестро! Нека заедно, трите сестри, да застанем пред Пресветата Троица!
После прегърнала бездиханното тяло на своята по-голяма сестра и навела главата си под дигнатия меч.
Императорът също започнал да убеждава и третата сестра да се поклони на богиня Артемида. Обаче нито ласки, нито убеждавания, нито заплахи могли да поколебаят любовта на момичето към Господа Иисуса Христа. Тогава Адриан наредил като я разтегнал на колелото, да я бият с тояга. Девойката понасяла търпеливо безчовечните изтезания. Разтегнатото й тяло, членовете на което излезли из своите стави, се покрило с кръв, като с багреница. Земята се напоила с кръвта на мъченицата като с дъжд.
Адриан измислил нови мъчения.
Заповядал да запалят пещ. Като я посочил на Любов, казал:
- Девойко, само кажи, че почиташ богиня Артемида, и аз ще те освободя! Но ако не кажеш това, веднага ще изгориш в тая разпалена пещ!
На тая заплаха момичето отговорило:
- Велик Бог е моят Иисус Христос. Артемида и ти с нея ще погинете!
Озлобеният мъчител заповядал да хвърлят Любов в пещта. Но мъченицата доброволно влязла в нея, без да се уплаши. Ходела из нея и пеела хвалебни песни на Твореца. След това излязла от пещта здрава и радостна.
Мъченията продължили. Царските слуги забивали в членовете й железни свредели. Но Бог я запазил и при тия мъчения.
Императорът, закоравял мъчител, без да се трогне от станалите чудеса, издал присъда: Любов да бъде обезглавена.
Изслушала присъдата, Любов се зарадвала и веднага отправила към Небето молитва:
- Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име затова, че ме приемаш заедно с моите сестри. Възпявам Те, че ме удостои и аз да претърпя за Тебе онова, което претърпяха и те!
А София, майката, се молела на Бога да укрепи с търпение и най-малката й дъщеря. След това се обърнала към нея:
- Трето мое чедо, подвизавай се докрай! Ти вървиш по добър път. И за тебе е изпратен венец. И за тебе се отваря приготвеният чертог. Божественият Жених те очаква, като гледа отгоре на подвига ти. Когато под меча падне главата ти, Той ще приеме душата ти и ще те упокои с твоите сестри. Поменете и мене в царството на Небесния Отец. Той да бъде милостив и към мене. Да не ме лиши от вечно пребъдване с вас в Неговата слава!
Любов, като сестрите си, била вече коленичила и чакала удара на меча. Главата й паднала на земята. Свело се към земята и тялото й. Обилно се разляла кръвта и на третата света мъченица.

Извадка [източник: ПРАВОСЛАВИЕТО.КОМ]

ПОКОЛЕНИЕТО „E“

Нинис

Иван Кръстев | Снимка: © Цветелина Белутова

Те са грамотни на езика, на който се разбират. Те не са по-добри или по-лоши, те са различни. Това е поколение, което споделя главно емоции, то не споделя мисли. В едно свое изследване на новите млади Ивайло Дичев отбелязва, че те не планират живота си, те сърфират по него. На тях нещата им се случват. Те не се съпротивляват на света на възрастните, а най-често просто изпитват погнуса към този свят по същия начин, по който вегетарианецът изпитва погнуса към месото.
Другата характеристика на поколението Е е , че то няма отношение към историята. Това е поколение, в което ти непрекъснато общуваш с връстниците си и нямаш време да говориш с мъртвите. Днес е толкова тъжно да си възрастен човек, не просто защото парите са малко, а защото децата никога нямат време и любопитство да слушат твоята история. Това е поколение, в което историята я няма, нито семейната, нито националната. Това, което ги свързва с миналото, е Гугъл търсачката. Във въображението на това поколение географията е по-важна от историята.

Извадка [източник: КАПИТАЛ.БГ]

ПОКОЛЕНИЕТО NINI

Нинис

През май тази година хиляди млади испанци излязоха да протестират срещу безсилието, което демонстрира тяхното правителство в условията на икономическа криза | Снимка: REUTERS

След три десетилетия на икономическо и социално благоденствие днес младите в Испания нямат сигурността, че усилията, вложени в завършване на висше образование, работа по специалността и създаване на семейство, ще бъдат оправдани. Фактът, че едва 40% от завършилите студенти работят по специалността си, е още една причина за безразличието на нинитата към традиционните форми на социално израстване. Те предпочитат да не рискуват разход на енергия, време и средства, ако добрият завършек не е гарантиран. Те искат да останат деца колкото се може по-дълго, защото са видели как борбата с живота прави родителите им нещастни и не искат същото за себе си. За доктор Кастелс, професор по психология, поколението нини е продукт на едно десетилетие на икономическо чудо, през което "техните родители са им се посветили изцяло, дали са им всичко и са ги освободили от всякакъв вид усилие или саможертва". Или както се казва, "пътят към ада е осеян с добри намерения".

Извадка [източник: КАПИТАЛ.БГ]

петък, 16 септември 2011 г.

ДОЛНИЦА И ГОРНИЦА. ИЛИ ПРОСТО... КУЛТУРА

Калина АНДРОЛОВА

Калина АНДРОЛОВА

Градът сам по себе си не произвежда културни продукти. Градът само дава пространство културата да се вижда и организира. Индия също привлича огромно внимание. Всекидневно безброй служители на световни компании отсядат в бляскавите 5-звездни хотели на Индия, но трябва да си мият зъбите с бутилирана вода, за да не се разболеят. Стилът на живот в големите градове в различните части на света е доста различен. Напоследък все повече хора употребяват израза “градска култура”, имайки предвид прослойка софиянци, които обикалят няколко отбрани заведения. Става дума за една шайка разюздани жени, които харчат парите на мъжете си. Жени с егоистичен разточителен живот и нарастваща мания за показност. На някои толкова им хареса фразата за “градското хай културно общество”, че дори го използват за политически цели, вменявайки забележката как “умните градски хора гласували за една конкретна партия, която селяните и провинциалистите никога нямало да разберат напълно”. Перверзно-комичната приказка за “градската култура” на София, съставена от полубогати и фриволни хора, ме разсмива до смърт. Имах колега, който всяка сутрин разказваше колко приключенско е да си педераст. Беше ми втръснало да слушам колко е фешън да си педераст и колко талантливи са педерастите. Междувременно бях заобиколена от лесбийки, които се поддържаха една друга като секта.
Културата на една страна е колективност, почиваща на сходство. Тя може да е поведенческа, историческа, социално-битова, изкуство, памет и пр. У нас човечността е отхвърлена в полза на парите и класовите знаци. Налице е сбор от нечовечности с различна природа и скорост. Това е шизофренната връзка между дългото задържане през комунизма и пълното разпускане в посткомунизма. Хората решиха, че най-после трябва да правят нещо повече от това да си снишават вратовете. Но това “повече” не беше смелостта на ума, а посредственото разхищение на телесността. Съществуването на “градска култура” у нас е част от пазара на митове, който включва още такива несъществуващи групи като “интелектуалците” и “хората на изкуството”. Иначе ърбан културата е понятие за улична култура, за всичко, което се случва по улиците на мегаполисите. Фестивали, клубни общности, разни субкултури и пр. Симпатично и необходимо е това, което дишаме на ул. “Цар Шишман” в центъра на София. Но то съвсем не е “градска култура”. Градската култура е част от трансформацията на обществото. Тя е нещо много по-голямо от една затворена улица. Тя е културната изтънченост на един град. Това са знаците и категориите, в които мислят финансово-задоволените бели хора. На Световния конгрес по византинистика, който се проведе преди седмица у нас, чуждите делегати бяха погнусени от тоалетните в Софийския университет. Каним палячовци и музиканти и неспирно говорим за градска култура, а тоалетните ни са мръсни от няколко века. Удачно е да завърша този текст с един гражданин от Несебър, който в претъпкания автобус се развика на невинна руска туристка с бебешка количка: “Ти що не си взе такси, ма?! Руска гмеж такава, от вас човек не може да отиде на работа!”Потънах в земята от срам, че съм българка. Иначе много искаме Несебър да е в списъка за световното културно наследство. А сме пленени от публичната простащина завинаги.

Извадка [източник: ТРУД.БГ]







Спор

Евгений ДАЙНОВ

Да живееш в страна, в която си приклещен между дивата пияна маса отдолу и варварския разпищолен елит отгоре, това си е повод за много голяма тъга. Или за съпротива.
Проблемът на България не е съществуването на културна долница (накратко “чалгата”, обзела всички равнища на съзнанието и поведението). Културна долница има навсякъде. Проблемът е, че в България липсва онази културна “горница”, която да удържа долницата в нейните нормални (за Европа) граници.
Културната горница си върши работата тогава, когато достатъчен по обем политически, интелектуален и медиен елит всекидневно се труди, за да формулира и разпространява нормите на приемливото и неприемливото поведение. В Англия с това се занимават големи вестници, Би Би Си, Кралската опера, големите университети. Във Франция нормите се поддържат от Сорбоната и Френската академия.
И навсякъде политиците участват в утвърждаването на цивилизоваността, а когато отстъпят от нея, подават оставка, дори да не са нарушили закона. За съдиите да не говорим.
За разлика от нашите хубавци - висшите магистрати, които не намират нищо нередно в това да се правят на крайно бедни, за да заграбват плажни парцели, или да бъдат съдници на самите себе си (забранено в Англия от 1245 г.).
Сред българския публичен елит отделни възпитани групи и личности се опитват да оцелеят, като се затварят в бункери на елитната култура (опера, театър, обсъждания на книги), и така отпадат от обществената въртележка, вместо да участват, за да облагородяват публичните нрави. В своята маса българският елит е точно толкова разгулен и варварски, колкото е и масата население.
За жалост, когато управниците видят парче култура, което може да “върви” в Европа, те се опитват да го смажат. Пример бе изрисуваният паметник на съветската армия. За броени дни привлече повече внимание - без властта да е похарчила и едно евро - отколкото всички възможни “български Луври”.

Извадка [източник: ТРУД.БГ]

Error: Embedded data could not be displayed.

УЧИТЕЛ ПО ЛИТЕРАТУРА? НЕ СЪМ ОТ ТЯХ

Спор
От много време насам обстоятелствата налагат да минем от противоречието към противопоставянето, към двойката полезно - вредно. Наистина отминали са времената на идиличната двойка dulce et utile, с която Хораций определя поезията и която леко доизяснява: "Поетите желаят да бъдат или полезни (aut prodesse), или приятни (aut delectare), или и двете заедно" ("Поетическо изкуство"). Духовното развитие на Европа върви през разбиване на цялости и хармонии, с оразличаване, опротиворечаване, противопоставяне. Движението неминуемо обхвана и училището и стигна до гледището, че всяко училище, било то килийно или "житейско", е вредно. Тук също не мина без степенувания, като сред най-вредните учебни предмети бе подредена литературата. Да се преподава литература, е вредно както за учениците, така и за самата нея. Такива идеи са ми известни откъм края на ХVIII век, но ето нещо по-съвременно, статия на Ханс Магнус Енценсбергер, известен писател и още по-известен волнодумец. Озаглавена е "Скромно предложение как да предпазим младежта от продуктите на литературата" (1976 г.). Доводите против са разнообразни и остроумни, включително и това, че учителите по литература му приличали на чиновници. По-важно за нас е, че в учителя по литература се привижда образът на учителя - деспот и скудомисленик (образ тъй чужд на Елин-Пелиновото творчество). Учителят изисква от учениците да анализират и тълкуват произведения, което било против природата на литературата. Изисква и нещо, което отива и против съвестта на ученика: предлага и налага die richtige Interpetation, тоест това, което той смята, че е правилно, и ядове ще бере ученикът, който не се подчини. Като е така, върви че ставай учител по литература, ще добавим от нас.

Никола Георгиев

Източник: ЛИТЕРНЕТ


четвъртък, 15 септември 2011 г.

ЖЕРТВИ НА ПЛАНИРАНОТО ОСТАРЯВАНЕ

Купи, хвърли, купи: Скритата история на планираното остаряване (2010)

Една от основните индустриални хитринки в помощ на „икономиката на растежа“ е продажбата на стоки, специално създадени с цел да излизат бързо от употреба. „Планираното остаряване“ е темата на този документален филм, който описва методите на прилагането ѝ, проследява историята ѝ и как се е наложила в икономиката, и подчертава ефекта ѝ върху обществото и природната среда. До каква степен феноменът „консумизъм“ се дължи на нестабилната човешка „природа“ и не са ли всъщност тези бизнес стратегии причината за създаването на консуматорското мислене? Какви други скрити методи се използват за манипулацията на нашия стил на живот? Във филма има и нотка на надежда: ще видим хора, които се противопоставят на планираното остаряване и използват различни начини да се борят за едно по-устойчиво развитие на обществото.








понеделник, 12 септември 2011 г.

ЗАЩОТО...

Спор

Спорът е най-трудното изкуство на разговора. Защото, за да участваш в спор, трябва да си готов да се откажеш от нещо свое.
В добрия диалог пред нас се отварят пространства. И умението да се аргументираме не бива да засенчва способността ни да виждаме отвъд пределите на собственото си мнение. В противен случай ще се окаже, че никога не сме напускали острова на своето аз. И с никого не сме се срещали.

Стефан Пеев

събота, 10 септември 2011 г.

АРЛЕКИНО

ЕМИЛ ДИМИТРОВ
Емил Димитров

АЛЛА ПУГАЧОВА
Алла Пугачова



ЕМИЛ ДИМИТРОВ
Емил Димитров е роден през 1940 в Плевен в семейство на артисти-илюзионисти — негов баща е Димитър Димитров, известен като Факира Мити, a майка му - французойката Анастасия Димитрова (по мъж),- асистентка на Мити, с артистично име Мадам Сиси, рано развела се с баща му и завърнала се във Франция, тя често бива посещавана в родината си от Емил. Младият Емил се увлича по класическа музика и рисуване, дори е приет да следва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1960. Но в същата година дебютира като певец в концерт с водещ Коста Цонев и изпълнява своята авторска песен „Арлекино“, акомпанирайки си на акордеон. Това поставя началото на една дълга и успешна кариера като естраден изпълнител, музикант и композитор. Изнася концерти в почти всички европейски страни. Най-големи успехи има в СССР и Франция.
През 1970 излиза един от най-големите му хитове „Моя страна, моя България“ , който по-късно става песен на столетието. Общо за целия си живот издава близо 30 албума, като 55 милиона копия са продадени само в Русия. Емил Димитров става известен във Франция, запознава се с Шарл Азнавур и Далида. Песента „Моя страна, моя България“ под названието „Моника“ е записана на френски, немски, италиански, испански . Водещи европейски звукозаписни компании сключват договори за записване и издаване на негови песни през 70-те години. Пее заедно, на една сцена, с Джани Моранди, Рики е Повери, Йосиф Кобзон и Алла Пугачова. Във Франция го очаква блестяща кариера, но той тъгува по родината и се завръща обратно в България.

Източник: УИКИПЕДИЯ

АЛЛА ПУГАЧОВА
Истинско признание за певческия си талант Алла Пугачова получава на фестивала "Златният Орфей" през 1975 г., когато получава голяма награда с песента "Арлекино" на Емил Димитров.
През втората половина на 70-те и началото на 80-те години Пугачова се превръща в най-голямата звезда на руската естрада, а известността ѝ надхвърля границите на родината ѝ. Тя печели Голяма награда на фестивала в Сопот, Полша (1978 г.), златни плочи от Финландия и MIDEM в Кан, изнася рецитал в зала "Олимпия" в Париж (1982 г.), има представяне на фестивала "Сан Ремо" (Италия), участва в откриването на културния център на СССР във Виена, получава награда на Световния съвет за мир, участва в благотворителни концерти във Финландия и др.


Източник: УИКИПЕДИЯ

СБИТ ПРЕРАЗКАЗ

Преразказ
Винаги ме е затруднявал. Лесно е да разказваш надълго и нашироко. Да разказваш, без да мислиш за началото и края на разказа. Да разказваш, без да те е грижа за времето и за това, дали събеседникът ти ще разбере всичко, което споделяш с него. Трудното е да събереш мисълта в едно изречение. Може би затова обичам Фокнър с неговите безкрайни изречения, които понякога са цяла история, заключена зад една точка.

Стефан Пеев

петък, 9 септември 2011 г.

ЗАЩОТО ИСТИНАТА Е, ЧЕ НИКОЙ НЕ ЗНАЕ

Криза
Тоталитарните системи рухват една след друга. Дигата се отпуши с падането на Берлинската стена. Оттам насетне се оказа лесно – въпрос на време е един след друг да падат тоталитарните режими. Със сигурност най-късно ще изчезнат абсолютните монархии. В света те са пет Бруней, Катар, Оман, Саудитска Арабия, Свазиленд. Навярно защото са екзотични. Или защото са построени върху основите на богатството и бедността. Богатство и бедност, вкопани в самия фундамент на социалния живот. Така дълбоко и така трайно, че идеята за демокрация е не друго, а екзотична приумица на инакомислещи хора.
Всичко това би било без особено значение, ако ходът на историята предлагаше алтернатива. Но алтернатива няма. Демокрацията не е нищо друго освен едно прекрасно пожелание за общество, основано на масовата консумация. Общество, което се интересува повече от въпроса, какво потребява (тоест купува), отколкото от въпроса какво създава (тоест оставя след себе си).
Значимите мислители на Запада направиха всичко по силите си да обявят идеологиите за мъртви. И в това няма нищо изключително, защото всяка мъртво родена идея може да съществува единствено на командно дишане за известно време. Нищо повече от това. Но прекрасните умове на Запада пропуснаха факта, че е лесно да изиграеш ролята на погребален агент, но не и на акушерка. А още по-трудно е да бъдеш родител на идея. И ето че днес – години сред раздялата ни с тоталитаризма – сме изправени пред очевидния факт, че светът не знае накъде върви.
И ако днес инвеститорите са разочаровани от речта на Барак Обама и на Бен Бернанке за мерките срещу кризата, то причината е в простата истината, че никой не знае накъде върви светът. Може би в това невежество е съкровеният смисъл на демокрацията?

Стефан Пеев

понеделник, 5 септември 2011 г.

EDERLEZI

Ederlezi
ЦИГАНСКО ВРЕМЕ
Оригинално заглавие: Dom za vesanje
Драма, Сърбия, 1988 г.
Режисьор: Емир Костурица
Участват: Давор Дюмович, Бора Тодорович, Любица Азович, Елвира Сали и др.

Едерлези (по наименованието на цигански на празника Гергьовден) е популярна народна песен на циганите на Балканите. Гергьовден се нарича Едерлези главно от циганите-мюсюлмани.
Песента е издавана многократно в различни версии от различни музиканти. Последователността на куплетите варира в различните версии. Вариантът на Горан Брегович влиза в саундтрака на филма на Емир Костурица "Циганско време".

Same amala oro khelena.
Oro khelena, dive kerena.
Sa o Roma daie.
Sa o Roma babo babo.
Sa o Roma o daie.
Sa o Roma babo babo.
Ederlezi, Ederlezi.
Sa o Roma daie.

Sa o Roma ama rodive.
Ama rodive, ederlezi.
same amala oro kelena.
oro kelena dive kerena.

Amaro dive, Ederlezi.

Sa o Roma babo, E bakren chinen.
A me choro, dural beshava.
A a daie, amaro dive.
Amaro dive ederlezi.
Edivado babo, amenge bakro.
Sa o Roma, babo. E bakren chinen.
Всички приятели хоро играят.
Хоро играят, празник празнуват.
Всички роми, мамо.
Всички роми, бабо.
Всички роми, мамо.
Всички роми, бабо.
Едерлези, Едерлези.
Всички роми, мамо.

Всички роми приятели търсят.
Приятели търсят, Едерлези.
Всички приятели хоро играят.
Хоро играят, празник празнуват.

Нашият празник, Едерлези.

Всички роми, бабо, агнета колят.
A аз, бедният, отстрани сядам.
А, мамо, нашият празник,
нашият празник, Едерлези,
да ми даде, бабо, и на мен агне.
Всички роми, бабо, агнетата (ще) (за)колят.

неделя, 4 септември 2011 г.

СТАРИ ДЪНКИ

Дънки
Когато дънките ми остареят, избледнеят, износят се до неузнаваемост, по един познат от годините смешен и нелеп ритуал се разделям с тях пред кофата за боклук.
Известно време след това изпитвам известна пустота, но животът все пак ме откъсва от спомена.
Ако можех по същия начин да се разделям и с думите, чийто смисъл е избледнял във времето.

Стефан Пеев

ПО ХЪЛМА НАГОРЕ

Стефан Пеев
И понеже със София Несторова заговорихме във ФБ за Хълм на духа, който се издига символично като възраждане на пловдивско тепе, си спомних за един друг хълм, покорен някога от един непокорен българин.
Името на този човек е малко известно на младите хора у нас. А историята му е осъдена да мине в забвение, ако не положим усилия да я пазим у себе си – като нашата стъпка нагоре по Хълма на духа.


Христо Проданов


Христо Проданов
Роден:
Починал:

Христо Проданов е български алпинист и планинар. Роден е на 24 февруари 1943 г. в гр. Карлово. Той е първият българин, стъпил на Осемхилядник - Лхотце (8516 м) през 1981 г., първият българин изкачил връх Еверест през 1984 и загинал при спускането от върха на 21 април. Той е тринадесетият човек в света, успял да достигне до върха без кислороден апарат по най-трудния и дълъг път - западния (непалски) склон, наричан още „Жестокия път“, като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни - рекорд за този маршрут. Освен това е първият човек, изкачил Еверест още през април (твърде рано за обичайните атаки на върха) и четвъртият човек, изкачил се сам.

Източник: УИКИПЕДИЯ



Стефан Пеев

OUTLANDISH
CALLIN' U

OUTLANDISH
OUTLANDISH

ISAM BACHIRI | вокал
OUTLANDISH



Outlandish is a multi-award–winning hip-hop group based in Denmark. Formed in 1997, it consists of Isam Bachiri (born in Denmark and of Moroccan background), Waqas Ali Qadri (born in Denmark and of Pakistani background), and Lenny Martinez (born in Honduras and is of Cuban and Honduran descent). All three members are devoutly religious, Isam and Waqas being Muslims, and Lenny being Catholic. The band members live in Brøndby Strand.

Източник: УИКИПЕДИЯ


CALLIN' U

I'm callin' U
When all my goals, my very soul
Ain't fallin' through
I'm in need of U
The trust in my faith
My tears and my ways is drowning so
I cannot always show it
But don't doubt my love

I'm callin' U
With all my time and all my fights
In search for the truth
Tryin' to reach U

See the worth of my sweat
My house and my bed
Am lost in sleep
I will not be false in who I am
As long as I breathe

Oh, no, no
I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U
My One & Only

I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U
U all I need in my life

I'm callin' U
When all my joy
And all my love is feelin' good
Cuz it's due to U

See the time of my life
My days and my nights
Oh, it's alright
Cuz at the end of the day
I still got enough for me and my

I'm callin' U
When all my keys
And all my bizz
Runs all so smooth
I'm thankin' U
See the halves in my life
My patience, my wife
With all that I know
Oh, take no more than I deserve
Still need to learn more

Oh, no, no
I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U
My One & Only

I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U
U all I need in my life

Our relationship, so complex
Found U while I was headed straight for hell in quest
You have no one to compare to
'Cause when I lie to myself nothings hidden from U
I guess I'm thankful
Word on the street is U changed me
It shows in my behaviour
Past present future
Lay it all out
Found my call in your house
And let the whole world know what this love is about

Yo te quiero, te extraño, te olvido
Aunque nunca me has faltado, siempre estas conmigo
Por las veces que he fallado y las heridas tan profundas
Mejor tarde que nunca para pedirte mil disculpas
Estoy gritando callado yo te llamo, te escucho, lo intento
De ti yo me alimento
Cuando el aire que respiro es violento y turbulento
Yo te olvido, te llamo, te siento

[Translation:]
I love you, I miss you, I forget you
Even though you never let me down and always are by my side
For all the times I've failed and hurt you deeply
Better later than never to give you a 1000 apologies
I'm shouting silently, callin' you, I'm listening to you, I'm tryin'
You nourish me
When the air that I breathe is violent and turbulent
I'm forgettin' you, I'm callin' you, I'm feelin' you

Oh, no, no
I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U
My One & Only

I don't need nobody
& I don't fear nobody
I don't call nobody but U...


Източник: LYRICS007


ДА ДОКОСНЕШ УСТНИ ДО ТАЙНАТА

Стефан Пеев
Не обичам реалността. Във всеки случай не обичам онази реалност, пред която се прекланя масовото съзнание. За мен красотата завинаги е в тайната, а смисълът да бъдеш – е в жаждата до докоснеш устни до тази тайна.

Стефан Пеев

ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО

Стефан Пеев
Хората си мислят разни неща.
Например – мислят си, че от определена възраст нататък имат мнение и че то трябва да бъде споделено, разбрано и недокосвано от другите.
И на малцина им хрумва, че мнението е само словесният израз на собственото ни себелюбие, изтъкано от нашите предубеждения.
Продължавам да вярвам, че същинският смисъл на споделянето е в промяната – вътрешна: у този, който споделя, и външна: за онези, които разбират споделеното.

Стефан Пеев