сряда, 28 декември 2011 г.

Галерия А+
и
Българско иконографско сдружение
представят
Изложба съвременни православни икони

Икони
Повече от 60 православни икони, рисувани от съвременни автори, са подредени в специалана празнична експозиция в Пловдив. Националната изложба е своеобразен подарък от българското иконографско сдружение към хората с отношение към духовността и църковната живопис.
Тишина и светлина се събират във въздействаща хармония през всяко едно изображение от иконната експозиция. Това не са обикновени картини, а реални личности, пресъздадени с отличителните знаци на святостта - обяснават зографите. Акцент в изложбата е въздействаща икона на Исус Христос. Тя е изработена с огледално злато и в нея всеки може да види своя образ до този на Спасителя.

Димчо Димчевски - зограф:
- Това не е съвремено авторово решение, а едно изконно връщане към дълбините на иконописта и нейната мъдрост. Иконата не напразно се прави със светлоносни, със златоносни материали, защото тя говори за Царството Божие, за Небесната светлина.
Иконите на съвремените зографи следват вековната традиция на християнското изобразително изкуство. За изработката освен злато се използва сребро, емайл, обков и полускъпоценни камъни.

Адриана Христославова:
- Това е една прекрасна изложба, точно в навечерието на Рождество Христово, и общо взето искаме да обърнем малко повече внимание на духовността на празника. Да се върнем към неговата същност.
Част от тази същност е и коледният пост. Време, в което според зографите, всеки човек се нуждае от духовна радост.

Димчо Димчовски:
- Истинския смисъл на поста е да заведе човек до целта, а тази цел е любовта и Бога. Да станем едно с Него.
Посветена на любовта и надеждата, иконната експозиция ще остане в Пловдив три седмици.


Изложбата е открита на 19 декември 2011 г.
Адрес: ПЛОВДИВ, Галерия А+, ул. Загреб 18
(квартал Капана, точно на гърба на "Халите")
за връзка - 0887 13 68 27; 0884 520 572; 0895 451 358


Българско иконографско сдружение (БИС) е организация, която събира автори от всички жанрове в Християнското изкуство - иконопис, стенопис, резба, витраж и др.
БИС съществува от 2005 година. Сдружението се занимава с изследването, практикуването и поддържането на църковните традиции свързани с християнските изобразителни изкуства.
Изложбата в галерия А+ е посветена на предстоящите християнски празници. В нея посетителите ще видят изпълнение на икони, в които е използвано злато, сребро, емайл, обков и полускъпоценни камъни. Авторите представят древни декоративни техники като Гранаре и Гратаре (гравюра върху злато), синайска нимбова позлата, Пробастър и Асист. Представена е и миниатюрна резба върху дърво.

Източник на информацията: БНТ 2 | Пловдив

събота, 24 декември 2011 г.

КОЛЕДНА НОВИНА

Коледа
Онова, което заслужава да си споделим за Коледа, не са обичайните благопожелания. А най-добрата новина. Онази новина, която прави благопожеланията реални отвъд всяко „риалити“. Новината, която вдъхва увереност и спокойствие в живота ни. Новината, която ни кара да се чувстваме като хора, които сами определят съдбата в живота си. Новината, която обещава, но не залъгва. Посочва ни бъдеще, без да ни откъсва от нас самите. Има ли такава новина? И ако има, коя е тя?
Честита Коледа!

Стефан Пеев

петък, 23 декември 2011 г.

ДИАЛЕКТИКАТА НА ЖИВОТА

Алексей Лосев
Целият ми живот мина под знака на диалектика. Не съм я търсил съзнателно. Тя ме откри. И заговори. Някъде в далечното време на ученическите ми години. Тогава не разбирах думите ѝ, само долавях присъствието ѝ. Прекалено високомерно е да си мислим, че човек открива сам себе си. Не, не беше така. Добрата част от моя живот са моите учители. Тези, които са ми протегнали ръка, за да споделят с мен онова, което имат в повече. И което те поднасят не защото им плащат за това, а защото вярват в него. И вярват в споделимостта. Не мога да изброя по име добрите си учители и да им благодаря лично. Те са много. Идвали са в различни периоди от живота ми и са оставяли у мен различни стойности. Но има двама човека, на които съм безспорно задължен. И чиято дълбочина на мисълта и проникновение в човешкото завинаги са сложили своя отпечатък върху мен. Никога не съм виждал на живо акад. Дмитрий Лихачов. Пропуснах и невероятната възможност като студент да се срещна с проф. Алексей Лосев (въпреки личната покана, която проф. Лосев ми отправи за юбилея си в Москва). Но признавам, че мъдростта, която съм поел от тях, надхвърля всичко онова, за което един възторжен млад човек може да мечтае. От Дмитрий Лихачов продължавам и до днес да се уча на човечност. От проф. Алексей Лосев – на диалектика. И ето че сега – малко преди Коледа – за сетен път долавям тяхното присъствие. Коледа е. Времето, в което изпращаме отминалото и поглеждаме към идващото. А всяко изпращане е и посрещане. Такава е простичката диалектика на живота. Диалектиката на граничното, при което точката затваря и отваря пространства, връща ни към структурността на отминалите хоризонти, за да очертае пътеката на откриващото се отвъд тях. Животът не е повторение. Всяка граница, до която достигаме в пътя си, открива перспективата на миналото, за да ни изправи пред изпитанието на себеразбирането и себепознанието. И вещае нови хоризонти. Хоризонтите са мамещи със своята неочакваност, предизвикателни с неизвестността, която крият, и са изпитание за онова, което сме понесли със себе си. Защото човек не може да се отправи към бъдещето си без миналото. Въпросът е да не го носи като бреме. Въпросът е да го носи като уроци. А всеки истински урок е проглеждане. Във всеки истински урок се съдържа и онова, което сме, и другото, което можем да бъдем, ако намерим сили у себе си да го постигнем. За добрите и лошите уроци си мисля в този миг. За изпращането на отминаващото и за посрещането на идващото. И за онази неизбежна диалектика на живота, която ни напомня, че да бъдеш човек е винаги равнозначно на това да бъдеш себе си и другия едновременно. Уви, такава е диалектиката на живота. Достигнатото е винаги само хоризонта на идващото – отвъд призмата на собствената ти себичност.

Стефан Пеев

вторник, 20 декември 2011 г.

В ТИШИНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Тишина
Уморен съм от думите, които ме обграждат отвсякъде, а напират и у мен. Думите ни са дадени, за да променяме себе си и света и да бъдем по-добри. Ако се изгубим сред пътеката на нашия диалог, по-добре е да замълчим. В тишината на мълчанието неизбежно се ражда истината.

Стефан Пеев

понеделник, 19 декември 2011 г.

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ, МРЕЖАТА И ПЪТЯ

Път
С някои „приятели“ в социалните мрежи сме толкова дълго заедно, че дори без да съм ги виждал никога на живо, имам усещането, че ги познавам отдавна и са ми близки. Признавам, че това звучи странно и дори може би маниакално, но всеки път, когато изпратя или получа покана за приятелство, внимателно изучавам профила. Не, няма нищо притеснително в думите ми. Напротив, струва ми се, че приятелите правят точно така: опитват се да опознаят човека, с когото животът ги е срещнал, за да повървят заедно напред. А когато вървиш напред заедно с другия, си длъжен да знаеш кое е онова, което е от значение за спътника ти. Защото истината е, че общият ни път напред минава през пътя ни един към друг. И какво друго е животът ни, ако не усилието да открием правилата на движение, които биха направили катастрофите невъзможни.

Стефан Пеев

неделя, 18 декември 2011 г.

ОСТАВЯМЕ СЕ КОМЕРСИАЛНАТА КНИГА ДА НИ ОМАГЬОСА

Стефан Пеев
Стефан ПЕЕВ, управител на издателство „Контекст", издател на „Думи и образи" от Александър Фол. Интервю на Евелина ЗДРАВКОВА, 13 юли 2011 [откъс]

- Г-н Пеев, във времето на интернет и щур интерес към жълтите новини вие издавате книга за история.
- Някак свикнахме да мислим, че времето е само такова, каквото го виждаме във всекидневието си. За жалост има много истина в това, че всекидневието доминира над мисленето ни в лошия смисъл на думата: нещата ни се струват сякаш неизбежно предначертани и непроменими. Тъкмо затова книгата на проф. Александър Фол ни е нужна. „Думи и образи" е необикновена и като език, и като стилистика, и като мислене. Това е книга, която ни предизвиква, подтиква ни да се попитаме дали животът ни във всекидневието не е всъщност живот в предразсъдъците ни, в дадености, които приемаме сляпо и на вяра. Патосът на книгата е в идеята, че е нужно да преоткриваме постоянно у себе си критическото мислене и нравствеността като основа на нашето обучено и възпитано поведение, основа на нашата култура (или както проф. Александър Фол предпочита да казва - основа на нашата пайдейа).
- Проф. Александър Фол не е комерсиален автор. Как се тръгва към пазара днес с некомерсиална книга в ръка?
- Мисля, че надценяваме ролята на комерсиалното в живота си. Оставяме се да ни омагьоса. Идеята - продава се, значи е добро, е някак нелепа. Може би ако погледнем за момент от друг ъгъл, ще видим нещата в по-различна светлина. Залата на Унгарския културен институт в София се оказа тясна за всички, които пожелаха да присъстват на представянето на книгата. Проф. Александър Фол е интелектуалец, с чието присъствие всяка култура има основания да се гордее и да се идентифицира. Проф. Сергей Игнатов подчерта в изказването си в София, че ако Александър Фол бе живял в някоя от големите европейски държави, отдавна вече би бил наложен като учен от световна величина. Тук въпросът опира до това ще съумеем ли да съхраним имената и личностите, които практически правят българската култура съизмерима с достиженията на световната култура. Мисля, че това вече не е въпрос към творците, а към публиката. Винаги ще има книги, които не са комерсиални. Време е да се научим да мислим, че тяхната стойност е в пъти по-голяма от стойността на всичко комерсиално. Културата не лежи на пазара. Нея не можете да търсите по сергиите за жълти вестници или за евтина техника. Културата е избор на обучено и възпитано поведение. Това е основно послание в книгата на Александър Фол „Думи и образи".

Източник: Електронно издание на вестник МАРИЦА, 13.07.2011 г.

ЛЕВ ТОЛСТОЙ

Лев ТолстойЛев Толстой (1828–1910).
Източник на репродукцията: УИКИПЕДИЯ. Автор на картината: Иля Репин

Личността на Толстой винаги е будела недоверие, както и личността на Ганди. Толстой не е бил груб лицемер, за какъвто го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако на всяка крачка не са се намесвали околните и особено съпругата му. Но, от друга страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните последователи. Винаги съществува възможността — по-точно вероятността, — че тези личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов да изтърпи страдания заради това, но не е толкова лесно да се повярва, че той се е отказал от идеята за властвуване или поне от желанието да властвува над другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: „Ще изядеш един шамар, ако още веднъж направиш това, а майката с насълзени очи прегръща детето и с обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?" Кой би казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която всъщност е важна, не е между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш това или онова. отиваш в затвора, но стига да могат, влизат под кожата на човека и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта, по-скоро тласкат съзнанието в обратната посока. Защото, ако твоята идея не е опетнена от низки политически страсти, ако ти не очакваш да извлечеш някаква материална изгода чрез идеята си, значи си прав, така ли е? И щом си прав, съвсем естествено е да изискваш всички останали да мислят като теб.
Ако приемем за истина онова. което казва в памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е учудвал, че събратята му по перо — Тургенев, Фет и други — мислят различно. Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, Толстой щеше да каже следното: „Ти харесваш Шекспир. Аз — не. Нека спрем дотук." След време, когато отказва да възприеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, както не бива да им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на Шекспир. Но падне ли му случай. ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да смути душата на всеки Шекспиров почитател и ще му отнеме насладата чрез всички възможни начини, които му хрумнат. включително, както вече посочих в резюмето на памфлета. и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста непочтени.
Но в края на краищата най-забележителното от всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на Толстоевия памфлет не може да се отговори. поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или е незащитимо. И ако това изпитание е валидно. то аз мисля, че в случая с Шекспир съдът трябва да го признае за „невиновен". Като всеки друг писател, рано или късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият литератор на своето време и в никакьв случай не е бил неспособен памфлетист. Той е насочил всички те си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът? Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и авторът на „Война и мир" и „Ана Каренина".

Джордж Оруел
Превод: N/A
Източник на превода: ФОРУМ



петък, 16 декември 2011 г.

Франсоа Вийон

Франсоа ВийонФрансоа Вийон (1431–1474). Източник на снимката: Famous Poets and Poems

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА


До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с "лека нощ" денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Превод от френски: Васил Сотиров, 2000
Източник на превода: ЛИТКЛУБ



ДВОЙНА БАЛАДА

И тъй, обичайте, любете,
не знае любовта сезон,
ала ума си не губете
като мъдреца Соломон,
остана без очи Самсон,
човек на скот ще заприлича
зарад любовния нагон.
Щастлив е, който не обича.

Орфей, омайвал зверовете,
захвърли флейта с дивен тон
и зарад дух, си представете,
реши да слезе при Плутон.
И Нарцис, в горския заслон,
взе във водата да наднича
и падна там без вик, без стон.
Щастлив е, който не обича.

Давид, най-мъдър сред царете,
забрави Божия закон
и в женско руно се заплете;
остави бойния си кон
и хурка взе, и в мек хитон
Сарданапал се занавлича...
Не, няма в любовта резон.
Щастлив е, който не обича.

Надмина всички в греховете
сластолюбивият Амнон,
Тамар, сестра си, предпочете
като развратен фараон;
за сластен танц пред своя трон
главата на Йоан отсича
цар Ирод, бичът на Сион.
Щастлив е, който не обича.

Зарад кого ли, отгатнете,
смени ми целия фасон
и пода с мен палачът мете?...
Зарад Катрин Восел, пардон!
Дано и оня фарфарон –
Ноел – го зърне тя под бича
или дори на някой клон.
Щастлив е, който не обича.

Послание

Какво да прави днес, кажете,
ей този дързък вагабонт?
Не, не, на клада го качете,
но ще обича пак Вийон!
Той пак ще бъде ветрогон
и пак след фустите ще тича,
не се шегува Купидон...
Щастлив е, който не обича.
Превод от френски: Кирил Кадийски
Източник на превода: КИРИЛ КАДИЙСКИ


Кой е Франсоа Вийон: УИКИПЕДИЯ


Булат Окуджава

МОЛИТВА НА ФРАНСОА ВИЙОН

Дорде се върти земята и слънчев отблясък играй,
на кого каквото не достига, всекиму, Господи, дай:
разум дай на мъдреца, на страхливеца - кон устрелен,
на щастливия - злато... И не забравяй за мен.
Дорде се върти земята - Господи, ти си над нас! -
дай на живия властник да се насити на власт,
дай на прахосника щедрост даже в последния ден,
дай на Каин утеха... И не забравяй за мен.
Зная, че ти си всесилен, вярвам в твоята мъдрост без край,
както пада войникът и вярва, че го чака небесен рай,
както в тихите твои думи вярва нашият слух несмутим,
както вярваме ние самите, без да знаем какво творим!
Господи, Боже мой с тия зелени очи!
Дорде се върти земята и удивено мълчи
и дордето все още ѝ стигат време и огън свещен,
дай ти на всеки по нещо... И не забравяй за мен.
Превод от руски: Иван Николов
Източник на превода: БЛОГ

четвъртък, 15 декември 2011 г.

ОГЛЕДАЛНО ОТЧУЖДЕНИЕ

Огледало
Когато погледнах в огледалото, видях един симпатичен, но много тъжен мъж.
Усмихнах му се, за да го ободря, а той ми отвърна с кисела гримаса.
– Какво ти е? – попитах го съчувствено.
Той помръдна устни, но не чух отговора му.
Безнадеждно е, остави го, си казах тогава и докато се извъртах настрани, видях през рамото си как ми обръща гръб.

Стефан Пеев

понеделник, 12 декември 2011 г.

ПИТАМ СЕ

Телевизия
Питам се: само аз ли се дразня от постоянното хилене на някои телевизионни водещи в сутрешните блокове на телевизиите. Желанието да намериш удоволствие и смях почти зад всяка дума, смехът, който накъсва разговора и го превръща по-скоро в купон, отколкото в предаване, за мен са симптоми не за лекота и непринуденост, а тъкмо напротив – за насиленото желание да сме непрестанно щастливи: всеки миг, при всякакви обстоятелства и без мисъл за цената, която плащаме за тази демонстрация на лекота.

Стефан Пеев

In Memoriam

Велко КъневВелко Кънев (1948–2011)
Животът пренесе Велко Кънев в друго пространство.
Но изкуството му остана тук.
И докато пазим в сърцето и паметта си изкуството му, Велко Кънев е жив и е сред нас.

Стефан Пеев

неделя, 11 декември 2011 г.

И ТАКА. ВЪПРОСЪТ НЕ Е КОЛКО ЧЕТЕМ

Александра МарининаАлександра Маринина

До 30–40 години книгите ще бъдат много по-малко търсени, отколкото сега, прогнозира в Пловдив кралицата на руския кримироман Александра Маринина. Хората ще четат книги или в електронен вид в интернет, или изобщо няма да четат, допълни тя. Сменя ни поколение от днешните деца, които малко четат и ако тази тенденция не се преодолее, до 30–40 години всякакви книги ще бъдат по-малко търсени – каза кримиписателката.

Когато правиш книги, не може да не мислиш за бъдещето на книгата. А когато четеш вещания като това на Александра Маринина, не може да не се чувстваш притеснен и виновен едновременно. Защото по някакъв начин си съучастник в процеса на „измиране“ на книгата. Истината за днешната ситуация на културата и мястото на книгата в нея обаче е доста по-различна и по-болезнена. Говорим ли за четенето, абсолютно безсмислени са количествените сравнения от рода „повече“ или „по-малко“. Въпросът е КАКВО се чете, КАК се чете, ОТ КОГО се чете, ЗАЩО се чете и КАКВО ОТ ТОВА, че се чете. Когато си отговорим достатъчно безпристрастно на тези въпроси и погледнем към културата като към процес, в чието съграждане участваме като реални, а не като „риалити“ субекти, едва тогава оценките за бъдещето на книгата добиват смисъл. Защото простата истина е, че отвъд определена минимална граница количественото увеличаване на потреблението не прави човека по-богат. Дано все някога прозрем, че безогледното разширяване на потреблението е за сметка на потребителя – без да съзнава това, той започва да получава и да консумира от пазара все по среднокачествени, малотрайни, лъскави, източващи личния му бюджет, но не особено смислени за качеството на живота му стоки. Логиката на пазарните отношения е такава, че увеличаването на четенето без осмисляне на въпросите КАКВО, КАК, ОТ КОГО, ЗАЩО в крайна сметка е равнозначно единствено на увеличаване количеството на полу- или псевдолитературата. Никоя култура не е в състояние драстично да увеличи количеството на своите най-добри представители. Но като не сме в състояние да възпроизведем многократно Агата Кристи, можем пък да си нароим нейни подобия като Александра Маринина. Тази логика на пазарно присъствие на книгата е опасна. Защото по-опасно е хората да четат много, но да разбират малко, отколкото да четат малко, но да разбират много.
И така. Въпросът не е колко четем.

Стефан Пеев

По темата още:
Калин Терзийски. Да имаш или да четеш?
Стефан Пеев. Малкото голямо разбиране

събота, 10 декември 2011 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
На 14 декември (сряда) от 18.30 часа издателство КОНТЕКСТ има удоволствието да покани почитателите на творчеството на Пенчо Славейков в Унгарския културен институт (София, ул. Аксаков 16) на ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“. Рецензенти на монографията са проф. Никола Георгиев и проф. Александър Панов. Книгата ще бъде представена от ст.н.с. Радосвет Коларов.

Книгата на доц. д-р Миряна Янакиева е първото цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чуждите литератури авторката обосновава предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Доц. Янакиева изследва връзките между лирическата книга на Славейков и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“, търси „следи“ от нея в други негови текстове като например „Пътни очерки“ или писмата до Мара Белчева и убедително показва, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства в голяма част от творчеството на Славейков.
Увлекателният и премерен език на изследването прави книгата достъпна не само за научните специалисти, студентите хуманитаристи, учителите, но и до широк кръг читатели, които се интересуват от проблемите на българската литература.

Издателство КОНТЕКСТ

четвъртък, 8 декември 2011 г.

СИВО

Валери Петров
По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.

Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.

Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.

Валери Петров
Източник: ВАЛПЕТРОВ.ХИТ.БГ

Валери Петров за поезията

сряда, 7 декември 2011 г.

РАХМАНИНОВ


Сергей Рахманинов
Сергей Василиевич Рахманинов (рус. Сергей Васильевич Рахманинов) (1873—1943) е руски композитор, пианист и диригент. Рахманинов принадлежи към числото на големите композитори в класическата и в частност руската музика в периода 19-20 век. Композиторът се явява естествен преход към модернизма в класическата руска музика, най-яркият представител на който е Дмитрий Шостакович. За формирането на Сергей Рахманинов влияние оказва Пьотр Илич Чайковски, който приема голямо участие в съдбата на младия музикант, както и творчеството на почти предшественика му - Александър Скрябин. Всъщност могат да се открият редица прилики между Рахманинов и Скрябин, но разликата между двамата композитори е чувствителна, особено в усещането за мелодичност и динамичност. Рахманинов черпи вдъхновение от руския фолклор и дори от църковно-славянската музика.
Творческото наследство на Рахманинов включва различни жанрове, централно място в него обаче принадлежи на клавирните му произведения. От тях най-известни на широката публика са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите-картини, музикалните моменти, сонатите и други, както и знаменитата му „Рапсодия на тема Паганини“. Други произведения са оперите „Алеко“, „Алчният рицар“, „Франческа де Рамини“, известните Кантата „Пролет“, Поемата „Камбани“, камерно-интрументални ансамбли (от които най-известно е „Елегично трио“). Но връх в творчеството на композитора може би заемат симфониите и симфоничните му произведения, които разтърсват със своята динамичност и екпресивност — три симфонии, симфонични танци, „Островът на мъртвите“ и други. Те съхраняват в себе си цялостното творческо внушение на автора, което въздейства непремерено силно. Може би затова мнозина са склонни да характеризират творчеството на Рахманинов като демонично. В същото време композиторът пише партитури за хорове „a cappella“ — „Литургия на Йоан Златоуст“ и „Всенощно бдение“.
Изостреното лирическо усещане за грандиозни социални сътресения при него е свързано с въплъщаването образа на родината. Бил е проникновен художник на руската природа. В музиката на Рахманинов заедно съществуват страстни, бурни пориви и упойващо поетическо съзерцание, волева решимост и трепетна чувствителност, мрачен трагизъм и възторжена патетичност. Музиката му притежава неповторимо мелодично и многогласно-полифонично богатство, почерпено от руската народна песенност и от особеностите на знаменития ѝ разпев. Една от отличителните черти на музикалния стил на Рахманинов е органичното съчетаване на широтата и свободата на мелодическото дишане със забързания и енергичен ритъм. Многообразното пресъздаване на колосални звучения е характерно за своеобразния му хармоничен език.

Източник на информацията за Сергей Рахманинов: УИКИПЕДИЯ.

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...

Христо Фотев
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Христо Фотев
Източник: СЛОВО.БГ

ЧОВЕШКО, ЧИСТО ЧОВЕШКО...

Салма Хайек кърми гладно африканче

Салма Хайек
Салма Хайек (на испански и английски Salma Hayek, на испански се произнася Са̀лма Айѐк) е популярна мексиканско-американска киноактриса, кинорежисьорка и продуцентка от мексикански и ливански произход. Родена е на 2 септември 1966 г. в мексиканския морски курортен град Коацакоалкос. Тя е дъщеря на ливански бизнесмен и мексиканска оперна певица. Снимала се е в над 30 филма. Има номинация за Оскар.

Източник на информацията за Салма Хайек: УИКИПЕДИЯ.

вторник, 6 декември 2011 г.

НЕ МАГИСТРАЛИТЕ, А ЧОВЕШКИЯТ НИ КАПИТАЛ Е В ПЛАЧЕВНО СЪСТОЯНИЕ

Владислав ТодоровВладислав Тодоров

[извадка от интервю]
С културолога и сценарист на филмите "Дзифт" и "Цинкограф" Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА:

- Наскоро казахте, че усещате дефицит на социална справедливост и че има злоупотреби с политическа свобода в България. Какво имате предвид?

- Свобода, която не поражда справедливо благополучие, е измамна. Не магистралите, не бетонът и асфалтът, а човешкият материал е във възможно най-плачевно състояние. Човешкият капитал в България е катастрофално занемарен, разнебитен, аварирал. Образованието и здравеопазването са най-тежко провалените сектори на управлението. Най-доброто на днешна България не е възможността свободно да се състоиш в нея, а свободно да я напуснеш.

- Преди дефинирахте щастието по български така:“... човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив”. Имате ли метафора за щастие по български след още 20 години?

- Българите сме мрачен, вкиснат вид. Търсим припек, за да храносмиламе мрака. Щастието ни е надробено. Залъкът е веществената форма на това щастие. Злословието на дребно е устната му форма. Доносът на парче - писмената. Отколе по тези земи предателството е това, което гарантирано възстановява чувството за справедливост. Къде е поетът да надраска една епопея за българското щастие, което ни се случва на трохи.


ВИЗИТКА

Роден през 1956 г. в София
Завършва ВИТИЗ през 1982 г., а през 1987 г. защитава дисертация по изкуствознание към БАН. Член и основател на кръга “Синтез”
През 1991 г. заминава за САЩ
През 1996 г. става доктор на философските науки в Пенсилванския университет, където до днес преподава културна история на Русия и Източна Европа
През 2004 г. е сред учредителите на ДСБ, но 2 г. по-късно се отдръпва разочарован от проекта за нова десница
През 2006 г. публикува първия си роман “Дзифт”, а после написва сценария на едноименния си филм.
Новият му филм “Цинкограф" ще излезе на екран през 2012 г.

Целият текст на интервюто четете в 24ЧАСА.БГ

неделя, 4 декември 2011 г.

ЛЮБОВТА НИ ПРИЗОВА


текст Петър А н а с т а с о в
аранжимент Иван Б о ш е в
музика Велислава Б а к ъ р д ж и е в а
изпълнители Велислава Б а к ъ р д ж и е в а, Борислав В ъ л ч а н о в

Нас любовта ни съхрани за бели и за черни дни,
дари ни с мир и свобода и ни предпази от беда.

Нас любовта ни утеши и с грях леглото ни постла,
насити нашите души, насити нашите тела.

Изглади твоя грапав нрав и те направи величав,
шлифова моя сляп талант и ти поднесе диамант.

Нас любовта ни извиси, помилва ни и ни спаси
от зависти и думи зли, от заговори и стрели.

Нас любовта ни призова и трябваше да се явим,
светът не вярваше в това, че можем да го победим.

Но ето го сега мълчи, мълчи, безсилен да ни заличи
и даже някакъв закон ни прави в тъмното поклон,
ни прави в тъмното поклон.

Но жива ли е любовта, живеят нашите тела и нашите души
и няма кой да разруши ликуващите дух и плът
и всеки път – за първи път, и всеки път за първи път!


Повече за авторката на музиката и за диска ѝ „Изпята поезия“ – на КНИГИТЕ.НЕТ.

събота, 3 декември 2011 г.

НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

Данте АлигиериДанте Алигиери (1265–1321)
На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината.

О, как да ви разкажа днес за тях,
тъй диви, гъсти, буйни, че се свива
отново моето сърце от страх!

От тях смъртта е само по-горчива.
Но аз такова благо там открих,
че ще разкажа за гората дива.

Не ми е ясно как се заблудих –
тъй сънен бях, че не по своя воля
от вярната посока се отбих.

Но стигнах до една могила гола,
където свършва тази долина,
сърцето ми с неволен страх пробола,

погледнах стръмните ѝ рамена
и зърнах пътеводната планета
да ги облича с мека светлина.

И стихна в езерото на сърцето
страхът ми, през нощта тревожна сбран;
и както този, който от морето

излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,

така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.

Това е знаменитото начало на ПЕСЕН I (АД) от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Признавам, че когато днешното със своята необуздана високомерност и претенция за изключителност премине границите на поносимото за мен, предпочитам да се потопя в някоя класическа творба. Там сред страниците на познатите ми книги, плътно изпълнени с бележките, които не успявам да сдържа в себе си, търся мъдростта на спокойствието и силата да бъда съвременник на един свят, който не знае накъде върви.

Стефан Пеев

петък, 2 декември 2011 г.

БОРИС АНГЕЛУШЕВ

Борис АнгелушевБорис Ангелушев оформя поредния брой на в. „Литературен фронт“, вляво Сава Попов; 1964 г. (фотоархив Тодор Славчев)
Борис Димитров Ангелушев (1902–1966) е български художник и основоположник на книгооформлението в България. Известен е с множеството сатирични рисунки и карикатури на антифашистка, политическа и обществена тематика, както и с двете монументални живописни платна „Аспаруховата конница минава Дунава“ и „Обесването на Васил Левски“, включвани в читанки и учебници. Изкуствоведите му отреждат голяма роля най-вече за приноса му към илюстрацията и изкуството на книгата, за което две години след смъртта му, през 1968 година, Съюзът на българските художници учредява годишна награда на името на Ангелушев (възстановена след прекъсване през 2006 година).



Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ