вторник, 31 януари 2012 г.

ЕЗИКОВА КУЛТУРА






Книгата е колективен проект на Катедрата по български език в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и представлява сборник с разсекретените варианти по български език (езикова култура) за кандидатстудентската 2011 г. Изданието включва тестовете от двата изпита (предварителен и редовен) за хуманитарните специалности в ПУ „Паисий Хилендарски“, както и вариантите за специалността Физическо възпитание.
Във всеки от вариантите са застъпени особеностите на правописната и пунктуационната норма на съвременния български книжовен език. Представени са и отговорите на отделните задачи, като са взети под внимание значителните промени и нововъведения, направени от Института за български език в „Нов правописен речник на българския език“ (Издателство „Хейзъл“, София, 2002 г.).
Сборникът е подходящ за всички, които се интересуват от проблемите на българския език.

ТЕСТОВЕ ПО ЕЗИКОВА КУЛТУРА
РАЗСЕКРЕТЕНИ ВАРИАНТИ ОТ КАНДИДАТСТУДЕНТСКАТА 2011 ГОДИНА
В ПЛОВДИВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „Паисий Хилендарски“

Автори: Бистра Дикова, Ваня Зидарова, Иванка Гайдаджиева, Константин Куцаров, Красимира Чакърова, Мариана Куршумова, Мария Павлова, Теофана Гайдарова, Ценка Карастанева
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: първо, 2012
Брой страници: 56
Размери: 16/23 см
Корица: мека
ISBN 978-954-8238-36-6
Цена 4.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

четвъртък, 26 януари 2012 г.

СЪЩЕСТВУВА ТРАФАРЕТ

Спор

Съществува трафарет. И той гласи: „В спора се ражда истината“. Трафаретът звучи приемливо. Просто, достъпно и като че справедливо.
Но ако спорът е разногласие, в него истината не може да присъства по друг начин, освен като отвъдност на всяко изказване. Защото истината е преди всичко даденост. Тя е това, което е преди думите, и онова, което идва след тях. Думите са само инструмент, оръдие в пътя към истината. И ако сме склонни да я търсим в многогласието на изреченото в спора, уви! завинаги сме обречени да живеем в безсмислието на плуралистичния релативизъм.

Стефан Пеев

сряда, 25 януари 2012 г.

АКТУЛНО.КОМ (чрез БТА): ПОЛИТИКИ, ОСНОВАНИ НА ИЗГОДА И ПЕЧАЛБА, ТРУДНО МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ ПОВЕДЕНИЕТО НА ХОРАТА, КОГАТО СЕ ЗАСЯГАТ ТЕХНИТЕ ЛИЧНОСТНИ ЦЕННОСТИ

Васил Левски

Най-съкровените ни убеждения като религиозна принадлежност или патриотичното ни чувство се съхраняват в отделна част от мозъка, която се отличава от тази, където се складират например вкусовите ни предпочитания, установиха американски учени, цитирани от в. "Дейли мейл".
Екип от университета "Емъри" в град Атланта, воден от Грегъри Бърнс, локализира с помощта на ядрено магнитен резонанс тези специфични области. Така например убежденията, които за нищо не бихме продали за пари, се пазят в участъка на мозъка, където се съхраняват възловите ни морални понятия за добро и зло. Докато по-светските ни предпочитания, като "Аз съм пияч на чай, а не на кафе", отиват "на склад" на друго място.
Новото откритие трябва да послужи и като предупреждение за политиците. Ако те си мислят, че човек би променил основните си убеждения и да гласува за тях, са на грешна позиция. Екипът на Грегъри Бърнс предлагал на доброволци пари, за да се откажат от предишно заявените си позиции, като в същото време мозъчната им дейност била следена от скенер. Участниците в експеримента без никакво замисляне приемали 100 доларова банкнота, за да се откажат от предишно свое твърдение - а именно, дали са пиячи на чай или не. Но при въпрос с отговор "Аз подкрепям гей браковете" тези, които били срещу тях, за никакви пари не били склонни да променят убежденията си. Тоест, те трудно "продавали вярата" си.
Принципният въпрос, който бил засегнат, давал съвсем друга локализация на мисловния процес в мозъка, от този за предпочитаната напитка. Ако пък някои от участниците приемали банкнотата и променяли убежденията си, то засегнатият проблем явно не бил "свещен" за тях.
Според екипа мозъкът си има специална област, в която се складират най-светите постулати за личността, независимо дали това ще е етичен кодекс, национална гордост, религиозна вяра или чувство за справедливост. Тук са представени и основните културни ценности за всяка нация. Мястото на "недосегаемите" стойностни неща в човешкия мозък се оказала лявата темпоропариетална област, която е различна от тази, отговорна за приятните стимули.
"Нашите общества са свикнали да отдават прекалено голямо значение на материалните облаги, коментира Грегъри Бърнс. Но нашето изследване показа, че политики, основани на изгода и печалба, трудно могат да променят поведението на хората, когато се засягат техните личностни ценности".
Участниците в експеримента, които били обвързани с общности, като църкви, спортни тимове, музикални групи и природозащитни клубове, показали повишена мозъчна дейност в областта на "свещените ценности", пише вестникът. БТА


Източник: АКТУАЛНО.КОМ (по информация на БТА)

вторник, 24 януари 2012 г.

ОТ КРАЯ КЪМ НАЧАЛОТО

Слънчоглед

Смисълът на човека не започва оттам, където започва човекът, а оттам, където човекът свършва.
Простичко е: смисълът на един живот се оценява не от точката на неговото начало, а от точката на неговия край.
Осъзнаването на края ражда времето. Долавянето на времето като време е същината на човешкото. Заличете съзнанието за времето като образ на вечността и вече сте заличили живеенето като смисъл, заличили сте човешкото.

Стефан Пеев

Икона „Св. апостол Петър“

Св. апостол Петър

Иконата „Св. апостол Петър“ е дело на художника иконограф Зоица Коручева Латинова. Изработена е по класическите иконописни техники и в съответствие с изискванията на православния канон. Зоица Коручева Латинова е член на Българското иконографско сдружение.





КНИГИТЕ.НЕТ

понеделник, 23 януари 2012 г.

СМЕШНОТО

Аристотел

Навикът във всичко да се търси смешното е най-явният признак за посредственост — защото смешното винаги е на повърхността.

Аристотел

ЗНАНИЕ И НРАВСТВЕНОСТ

Аристотел

Който напредва в знанието, но изостава в нравствеността, той се придвижва по-скоро назад, отколкото напред.

Аристотел

неделя, 22 януари 2012 г.

РАЗБИРАЩО ОБЩУВАНЕ

Общуване

Зависимо ли е разбирането от скоростта на социалната динамика? Този въпрос се прокрадва с пълно основание в епохата на късната модерност и на постмодерността, когато количеството и разнообразието от гледна точка на наративите нараства определено не с темпото на саморазбиращата рефлексия върху епохата, а още по-малко с темпото на разбирането на историята и историческото време. Залутани в търсене на решение като че ли все по-малко чуваме другите, все по-малко сме в състояние да достигнем разбиращо общуване с тях. Разбиращото общуване е оглеждащо-себе-си-в-другия-общуване, което се връща при себе си вече не само в светлината на своето казване, но и изпълнено с обертоновете на чуждия глас. Там на границите с другите ние сме открили себе си чрез онова, което не сме. Достигайки до своя предел-в-другия нашето аз се връща назад, за да конструира, конституира и легитимира собствената ни същност. Така е например при децата – тяхното безкрайно отдаване на другите (родители, семейство, приятели) всъщност е безразделното търсене на себе си. Децата нямат илюзия, те разбират добре (макар и нерефлективно), че тях още ги няма в предзададената им пълнота, че тази пълнота трябва да бъде постигната чрез срещата с другия. Така е и в любовта, когато очакваме другия да бъде не само обекта на нашите желания, но и субект на собствената ни пълнота, на завършването и завръщането ни към себе си чрез другия.

Стефан Пеев

събота, 21 януари 2012 г.

НОВИ ЗАГЛАВИЯ В КНИГИТЕ.НЕТ

ЧОВЕШКОТО ДЕЙСТВИЕ | Лудвиг фон Мизес

ЧОВЕШКОТО ДЕЙСТВИЕ
Трактат по икономика
Автор: Лудвиг фон Мизес
Издател: МаК
Издание: първо, 2011
Брой страници: 880
Размери: NA см
Корица: твърда
ISBN 978-954-3219-50-8
Цена 72.00 лв.


За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ




ИКОНОМИСТ ПОД ПРИКРИТИЕ
Светът, какъвто е – не какъвто го представят
Автор: Тим Харфорд
Издател: Изток–Запад
Издание: първо, 2011
Брой страници: 312
Размери: 14/21,5 см
Корица: мека
ISBN 978-954-3218-99-4
Цена 16.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ




ПАРТИЗАНСКИ МАРКЕТИНГ

Автор: Джей Конрад Левинсън
Издател: Изток–Запад
Издание: първо, 2011
Брой страници: 516
Размери: 15/22 см
Корица: твърда
ISBN 978-954-3218-90-0
Цена 30.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ




Социалният БУМ!
Автор: Джефри Гитомър
Издател: Изток–Запад
Издание: първо, 2011
Брой страници: 240
Размери: NA см
Корица: твърда
ISBN 978-954-3219-45-2
Цена 23.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ



A MUST HAVE (НЕЩО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ИМАШ), ИЛИ КОГА НЕ СИ ЖИВЯЛ НАПРАЗНО

James Joyce | Джеймс Джойс

ИЗДАТЕЛСКО ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА
"Днес за всички вече е ясно, че „Одисей” е най-великият роман на столетието".
Антъни Бърджес

Едновременно абстрактно, интелектуално и провокиращо, повествованието на „Одисей” е с енциклопедични пропорции. Историята има колкото литературни, толкова и чисто експериментални характеристики и качества, а постигнатият резултат се нарежда сред най-емблематичните творби на модернизма. Книгата на Джеймс Джойс – роденият в Ирландия автор на „Бдение над Финеган” и „Портрет на художника като млад” – постига нещо, което малцина писатели са успявали да направят: творческото му наследство се е обособило като водещо и продължава да се отрупва със слава, овации и последователи, които днес се увеличават с лавинообразни мащаби, вместо да губят инерцията си.
Джойс, при все че не е бил кой знае колко обичан приживе, особено в родината си, посмъртно се утвърждава като един от най-влиятелните писатели на миналия век, а „Одисей” инициира същинска белетристична революция, подменяйки общоприетите средства на реализма с нови, алтернативни похвати, чиято функция е по-точен израз на вътрешния мисловен и психически свят на човека. Джойс преобръща, ревизира и сякаш „пренаписва” езика, комбинирайки думи на асоциативен принцип, премахвайки границите между изреченията и употребявайки т. нар. „поток на съзнанието”. Творчеството на Джойс е всеобхватно и наситено със символика, алегории и синестезии, затова не е случайно и че персонажите в „Одисей” са в особена, но осезаема връзка с тези от „Одисея“ на митичния Омир. Освен това отделните глави на романа имат връзка с определено изкуство, реторическа техника, цвят и пр.
Преизданието запазва чудесния превод на Иглика Василева, която старателно е прегледала всеки ред и е отстранила някои грешки от предишното издание. Книгата е с луксозно оформление и корица, решена като техника в класически стил, но с модернистичен от концептуална гледна точка полъх, а неин автор е изтъкнатият български художник Петър Станимиров. С Общите усилия на Станимиров, Василева и ние от „Изток-Запад” ви представяме вечната класика на ирландския писател по неочакван и запомнящ се начин.
ЧИТАТЕЛСКИ ОТЗИВ
В литературата Джеймс Джойс е онова, което са в науката Фройд и Айнщайн.
Валери Ларбо
Днес за всички вече е ясно, че „Одисей” е най-великият роман на столетието.
Антъни Бърджес

Започнах да чета „Одисей” на Джеймс Джойс именно заради изказвания като горните. Сега, след като прочетох книгата, мога да заявя смело, че за да си причини „Одисей” на Джеймс Джойс, човек трябва да е или фанатичен сноб, или много да обича литературата. „Одисей” не просто е скучна книга, тя е мъчителна. Тя не трогва, не увлича, не събужда емоция и съпричастност. Дори такъв защитник на книгата като Хорхе Луис Борхес (който пише пролога към изданието на испански език) признава, че не я е чел открай-докрай. И все пак остава големият въпрос: Защо си струва да се прочете „Одисей”? Велика ли е тази книга или просто е поредната прищявка на интелектуалците, за да се чувстват неразбрани?
[...]
Стефан Цвайг казва за „Одисей”, че това е произведение, създаващо повече слово отколкото свят. Романът на Джойс не може да погълне читателя. Той е като магнит, към който колкото повече се приближаваш, толкова повече те отблъсква. Сложна игра на ума. Игра на думи. Лабиринт, заплетен от един гениален Дедал. „Одисей” е като огромен град, който никога не можеш да познаваш в пълнота. Винаги ще има улички, които ти убягват. Един студен самотен град, който задава хоризонтите на твоя живот. Структура, форма, която ти самият трябва да изпълниш със смисъл. „Одисей” е хоризонтът на всичко възможно и невъзможно в словото, рамката, в която се развива литературата на целия ХХ век. Книгата на Джойс е равносметка на близо 30 века европейска литературна история – завръщане към корените, към гения първоизточник на Омир. Но едновременно с това „Одисей” е и захвърлен проект към бъдещето. Одисей не остава в Итака. Едва завърнал се, той поема отново на път.
(Моят съвет е: ако не искате да съсипвате месец и половина от своя живот, както направих аз, не четете подробно цялата книга. Вижте схемата отзад и преценете кои глави биха ви били интересни – препоръчвам 6, 9, 12, 13, 15, 17 и 18. Лично аз ще цитирам „Одисей” до края на дните си, за да ми компенсира интелектуалната мъка, която ми причини. По това ще ме познаете: Юлия Роне) (Източник: АЗ ЧЕТА)

КРАТКА СПРАВКА ЗА ДЖЕЙМС ДЖОЙС
Джеймс Джойс, роден през 1882 г., е ирландски писател и поет, чиито психологичеси перцепции и новаторски литературни техники го правят един от най-влиятелните писатели на 20 век. Творчеството му започва със стихосбирката “Камерна музика" (1907), посветена изцяло на любовта. Следва сборникът разкази “Дъблинчани" (1914). Първият му роман - автобиографичният “Портрет на художника като млад" (1916) очарова читателската публика с новите литературни похвати, които съдържа - поток на съзнанието, или т.нар. вътрешен монолог, техника, чрез която се постига разкриване на всички чувства, мисли и усещания на литературния герой чрез съзнателно търсен психологически реализъм. През 1922 г. Джойс получава международна известност с романа “Одисей", преведен през 2004 г. и на български, а по-късно с “Бдение над Финеган" (1939). Умира през 1941 г. (Източник: ЛИТЕРНЕТ)

ЕДНА ДУМА В ПОВЕЧЕ
За щастие „Одисей“ на Джеймс Джойс е от книгите, които никога няма да остареят. Да имаш такава книга в библиотеката си, означава да си надмогнал чувството си за преходност. И ако не пропуснеш да я включиш в наследството си и накараш наследниците ти да ценят богатството на твоята библиотека редом с другото, което им оставяш – не си живял напразно.

Стефан Пеев



ОДИСЕЙ
Автор: Джеймс Джойс
Издател: Изток–Запад
Издание: второ, 2011
Размери: 18/25 см
ISBN 978-954-3219-50-8 | твърда корица | 928 стр. | цена 59.00 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Още по темата:
Джеймс Джойс в ЛИТЕРНЕТ

петък, 20 януари 2012 г.

ПАМЕТНИК НА КНИГАТА В БЕРЛИН

ПРАШЕЦЪТ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ВЪПЛЪТЕНОСТ


Рецензия от проф. Радосвет Коларов за книгата:
Миряна Янакиева. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков „Сън за щастие”. Издателство „Контекст”, Пловдив, 2011

в. „Култура“ – Брой 2 (2664), 20 януари 2012



ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – СЪН ЗА ЩАСТИЕ
Автор: Миряна Янакиева
Издател: Контекст
Издание: първо, 2011
Размери: 16/23 см
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

четвъртък, 19 януари 2012 г.

ПОСЛАНИЯТА НА КИРИЛСКАТА АЗБУКА КЪМ ЕВРОПА

Кирилица
„Посланията на кирилицата” на проф. Аксиния Джурова е издание на ДКИ, отпечатано на пет езика. Текстът предлага задълбочен поглед към върховия принос на кирилското писмо за разнообразното и многопластово културно наследство на Стария континент.

За културната идентичност на Европа, която винаги е била над политиката и икономиката, влизането на България в Европейския съюз с нейните кирилски букви е акт, съпоставим със съдбоносните събития, станали преди повече от 1000 години на континента. Появата и утвърждаването през IX в. в рамките на младото Българско царство на новата славянска азбука – кирилицата и създаването на национална книжнина на славянски, респективно, старобългарски език, носи многозначни послания, в основата на които стои съдбоносната идея за равнопоставеност с останалите народи. Тази идея е осмислила съществуването на най-голямата етническа група, определила в следващите векове съдбата на европейския континент. Славянските народи придобиват правото да славят Бога на собствения си език, подобно на гръко- и латиноезичните народи. Успехът на това послание тогава е зависел от далновидността на българския държавник – княз Борис. Този, който приема в своята столица Плиска и по-късно – Преслав претърпелите крах ученици на Кирил и Методий във Велика Моравия и така спасява от забрава и унищожение просветителската им мисия сред славяните. За осъществяването на този ход на българския княз Борис спомагат и самите исторически обстоятелства – опитът на славяни и прабългари, установили се на Балканите още през V-VI в., да приспособят гръцката азбука към особеностите на славянската реч и близостта на славянските езици. Близост, която по-късно позволява създаденият в България корпус от преведени от гръцки на старобългарски книги да се превърнат в общ фонд за всички славянски народи.
Проф. д-р Аксиния Джурова

Можете да разгледате "Посланията на кирилицата" на български, руски, испански, немски, френски, японски и английски език.


Източник на информацията: КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ (Министерство на външните работи)

Петър Берон | БУКВАР С РАЗЛИЧНИ ПОУЧЕНИЯ

Д-р Петър БеронД-р Петър Берон, „Буквар с различни поучения“

"Буквар с различни поучения" или "Рибен буквар" е първият новобългарски учебник. Автор на Рибния буквар е българският възрожденец Петър Берон. Издаден е през 1824 г. в Брашов, когато Берон е едва 24-годишен.
Букварът се състои от предисловие, 8 раздела, обръщение към читателя и приложение от 12 рисунки на животни.
В предисловието Берон споделя своите подбуди за написване на учебника.
Първи раздел. В действителност само този раздел представлява буквар. Той включва: азбуката, произнасяне на буквите, въвежда като понятия и обяснения значенията на съществително, прилагателно, глагол, местоимение, предлог, наречие и др.
Втори раздел. В този раздел Берон включва молитвите, които всеки ученик трябва да знае, като Отче наш и др.
Трети раздел - наречен от Берон "Добри съвети". Авторът включва 64 въпроси и отговори за доброто възпитание на детето.
Четвърти раздел - наречен от автора "Умни ответи". Подобно на предния раздел този раздел има ролята да подобри възпитанието на ученика. Използвани са миниатюри от живота на древните гърци.
Пети раздел - "Басни".
Шести раздел - наречен от автора "Различни истории". Използвани са случки от живота на древните цивилизации с поучителен край.
Седми раздел - Берон го нарича "Физически сказания". Разделът има енциклопедичен характер, давайки информация за продукти, които се използват в бита (тютюн, кафе, сол и др.) и за различни непознати по българските земи животни: (делфин, крокодил, камила, носорог и др.).
Осми раздел - авторът го нарича "Аритметика".
Названието му "Рибен буквар" идва от рисунката на делфина в края на книгата и с това название той става изключително популярен.
Поради големия интерес към този учебник той претърпява 6 издания в продължение на 20 години, а авторът му д-р Петър Берон се радва на високо уважение. Според панагюрския възрожденец Петър Карапетров, букварът на Петър Берон в онези времена "е бил последнята книга за учение; които го изучвале от кора до кора, минували вече за учени."

Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Източник на файла: World Digital Library

Теди Москов пред ДНЕВНИК.БГ: НЯМА ПРОБЛЕМ В СМЕСВАНЕТО НА ШЕКСПИР С ЕВТИНОТО

Макбет

Фотограф: Илиян Урумов | Младежки театър


„Няма проблем в смесването на Шекспир с евтиното“, казва Теди Москов за dnevnik.bg по повод на постановката на „Макбет“ от Шекспир в Младежкия театър, която ще се представи пред публика за първи път на 21 и 22 януари 2012 г. По думите на режисьора, самото представление ще бъде вдъхновено от „бързото хранене, бързия секс и бързата реализация в България чрез бързи грабежи - ще бъде постановка в духа на времето. И в духа на съвременния евтин вкус“. На плакатите пък заглавието „Макбет“ е стилизирано като логото на "Макдоналдс". „Нарочно сме направили по този начин пиесата, така и изразяваме отношението си към някои тенденциии в обществото. Противодействаме му чрез ненасилие. Все пак това може да направи културата, а както виждаме, напоследък има доста качествени български постановки, книги и филми“, допълва режисьорът.

„Макбет“ ще бъде дебют за Теди Москов на сцената на Младежкия театър. В ролите са Малин Кръстев, Герасим Георгиев - Геро, Вежен Велчовски, Красимир Недев, Станка Калчева, Лилия Калчева, Лилия Гелева, Ярослава Павлова.

Източник: ДНЕВНИК.БГ

сряда, 18 януари 2012 г.

УИКЕНД ЗА ДВАМА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА УМБЕРТО ЕКО

Етно-метеора

Интернет книжарница КНИГИТЕ.НЕТ предлага 3 НАГРАДИ уикенд за двама сред първите 200 поръчали и заплатили книгата на Умберто Еко „Пражкото гробище“ (изд. „Бард“) през интернет книжарницата КНИГИТЕ.НЕТ. Всяка една от наградите включва нощувка, закуска и безплатно ползване на SPA услуги в семеен хотел „Етно-метеора“, с. Борово (край местността Кръстова гора в Родопите). Офертата е валидна до 30 април 2012 г.


"Пражкото гробище" е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски - и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
Главният герой е нотариусът Симоне Симонини, който фабрикува фалшиви досиета през ХІХ век. Той произвежда, купува и продава компромати на тайните служби на Франция, Прусия и Русия. Симонини е убеден антисемит, който е разбрал, че на мнозина им е изгодно да обявят за враг някой евреин и да му припишат всевъзможни грехове.
По думите на издателите и на самия Еко, книгата свързва много исторически събития, като аферата Драйфус, Парижката комуна, Рисорджименто, войни, революции, заговори, интриги и покушения.
Авторът твърди, че всички герои от "Пражкото гробище" са реални с изключение на главния герой, който е събирателен образ.
"Постарах се да направя от него най-циничната и неприятна фигура в цялата световна литература", признава Еко.
Една от главните теми на романа е зараждането на съвременния антисемитизъм, и по-точно, изготвянето на "Протоколите на Сионските мъдреци" - сборник от текстове, с помощта на който неговите създатели искали да докажат съществуването на световен жидомасонски заговор.
Тезата, която отстоява Умберто Еко? Светът, казва той, се нуждае от врагове. И тези врагове са винаги различните, другите, без значение дали са катарите или албигойците, премазани от историята, или пък евреите, съумели все пак да оцелеят навсякъде. И днес те са се превърнали в напълно „различните”.
Фигуриращото в заглавието на романа гробище - е старото еврейско гробище в центъра на Прага, където е погребан Юда Льов Бен Бецалел, главен рaвин на града през XVI-XVII век, създател на легендарния Голем - същество направено от нежива материя и одухотворено от човека.
По думите на Еко, неговата нова книга прилича на романите с продължение, които са били много популярни в средата на XIX век.
„XIX век се оказа богат на събития, в една или друга степен чудовищни и загадъчни. Все още не е разрешена загадката със смъртта на италианския писател и журналист Иполито Нево, фалшифицирането на „Протоколите на Сионските мъдреци", вдъхновили Хитлер за унищожаване на евреите, аферата Драйфус, и безкрайни интриги, в които се вплитат тайните служби на различни държави, масонските секти, йезуитските заговори, както и други събития, които изглеждат достойни за роман с продължение, когато за тях няма автентични документи", смята писателят.
Според Еко идеалният читател на "Пражкото гробище" ще бъде този, който "знае или се досеща, че става дума за реални събития, чувства как докато чете по челото му избива пот, започва обезпокоено да се оглежда и да подозира, че нещо подобно може да се случи и днес, дори точно в този момент".
Още с излизането си "Пражкото гробище" предизвика истински скандал. Еко, който твърди, че е искал да покаже перверзния механизъм на „Протоколите на Сионските мъдреци”, е обвинен в двойствено отношение, нещо повече, дори в съучастие със същия този антисемитизъм.
Ето мнението на равина де Сени: “Мисля, че посланието на Еко е двойствено. А това се дължи на факта, че книгата не е научно изследване, което анализира и обяснява явленията. „Пражкото гробище” е роман. И, в крайна сметка, той убеждава. Убеждава, че евреите искат да дезорганизират обществото и да управляват света. Просто защото читателят не съумява да направи разлика между истинното и неистинното в повествованието на Еко.”
След което равинът е още по-категоричен: “В книгата на Еко трите субекта, обвинени в заговор, са евреите, масоните и йезуитите. Йезуитите са първите жертви на Симонини: от повествованието става ясно, че това са хора, които не са никак препоръчителни. Същото, но в по-умерен тон, се казва за масоните: през XIX век те участват в игрите за власт. И ако би могло да има частица истина в казаното за йезуитите и масоните, проблемът е за евреите: дали те са единствената невинна жертва или пък има нещо вярно в обвиненията в заговор? Ето къде играта, подета от Умберто Еко, става опасна.”


Пражкото гробище
Автор: Умберто Еко
Издател: БАРД
Издание: първо, 2012
Цена 25.00 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

THE JOY OF BOOKS





Невероятно наслаждение!

Източник: МЕГАВИДЕО.КОМ
ОЩЕ
Onewomanmarketing

КНИГАТА КАТО СКУЛПТУРА

Триизмерни скулптури на лица

С нетрадиционна рекламна кампания стартира Седмицата на книгата в Холандия, пише сайтът на ДНЕВНИК.БГ, цитирайки сайта Flavorwire.
Страници от дневника на документиралата ужасите от Втората световна война Ане Франк, изданието на Винсент ван Гог с писма до брат му, книгата с футболните тактики на бившия холандски треньор на "Барселона" Луис ван Гаал и автобиографичен роман на иранския поет и писател Кадер Абдолах са стилизирани като триизмерни скулптури на лицата на авторите.
Седмицата на книгата в Холандия се провежда между 16-26 март. Фокус на събитието са автобиографичните книги.

Източник на информацията: ДНЕВНИК.БГ

вторник, 17 януари 2012 г.

Анита Хегерланд

Анита Хегерланд

Анита Хегерланд (на букмол: Anita Hegerland, правилен правопис на фамилията Хайерлан) е норвежка поп-певица, известна с кариерата, която прави в детските си години на скандинавския и немския музикален пазар, а също и с последващото сътрудничество с Майк Олдфийлд.
На 8-годишна възраст, Хегерланд е открита от продуцента Фредрик Фрийс по време на коледно парти. През 1969 година изпява „Албертино“ и „Hvis jeg var en fugl“ („Ако бях птица“), сингли, които излизат на самостоятелна 45-оборотна плоча. Музикалната ѝ кариера в скандинавските страни започва стремително през 1970 година с песента „Mitt Sommarlov“ (в превод „Моята лятна ваканция“). Песента прекарва 22 седмици в норвежката класацията за сингли, през две от седмиците — на първо място, а също става и хит №1 в Швеция. През 1971 Хегерланд издава сингъл с немския музикант Рой Блак; „Schön ist es auf der Welt zu sein“ („Хубаво е да си на този свят“). Песента е записана както на немски, така и на норвежки. От нея са продадени 2 милиона копия, като 1,3 млн. само в Германия, а в Норвегия прекарва 30 седмици в класацията на синглите, достигайки до трето място. Общо, в детските си години Анита Хегерланд участва в четири албума, които влизат в тази класация, като последният е от 1973 година. Тя е и сред финалистите на норвежкото състезание за излъчване на представител на Евровизия'1971. През 1980-те години участва като вокалистка в две продукции на Майк Олдфийлд: албума „Islands and Earth Moving“ и сингъла „Pictures in the Dark“. От Олдфийлд тя има две деца, Грета Мари (р. 1988) и Ноа Даниел (р. 1990), с които понастоящем живее на остров Нешьоя близо до Осло.
Анита Хегерланд пее на Златния Орфей през 1970 г. Българската звукозаписна компания Балкантон издава грамофонна плоча с песента й „Албертино“, която е хит по това време в България.









Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Източник на видеоклиповете: YOUTUBE.COM

ЕТЮД

Мисъл
Докато прелиствам Рихард Прехт, една мисъл тайничко пропълзява и кротко присяда край мен. Привидната ѝ ненатрапчивост е измамна. Тъкмо в мълчаливото присъствие на мисълта се крие най-голямо предизвикателство за вътрешния взор: колкото ѝ да се опитвам да обърна поглед и да продължа напред, неизказаното присъствие на нещо мамещо, непонятно и загадъчно не ми дава спокойствие. Отпърво разпознавам в образа му темата: времето като съ-съществуване. Сигурно звучи непонятно, но когато улавяш мисълта и се опитваш да проникнеш в нея, оставяйки я да те предизвика и да обладае твоя свят в екстатичността на мисловното изживяване, ти всъщност не си разбиращото, а разбираното същество. И не ти направляваш мисълта, а тя изкривява пространството на вътрешния ти свят. Една мисъл може да не е истинска. И тогава тя е фантазъм, който граничи с митологичното. В този случай подтикът за мисълта се ражда в смисловостта, но съдържанието на мисълта е облечено в плът от фантазмите на вътрешния ни свят. И тази така близка ни премененост на мисълта я прави очарователно и уви! измамно приемлива за нас. Но ако мисълта е истинска, то тя неминуемо прекършва и пречупва нещо в нас, променя ни безвъзвратно. Само мързеливият и ленивият човек е склонен да вярва, че хората са еднакви в различните времена и епохи и че човек е винаги еднакъв на себе си в собственото си развитие. Да се придържаш към подобна идея е равносилно на отричане на ролята на мисълта изобщо. А мисълта, истинската мисъл, не фантазмите и неизбежните митологеми на личното ни аз, е онова, което ни променя завинаги.

Стефан Пеев

понеделник, 16 януари 2012 г.

Дойче веле: Родители, грижете се за децата си!

Четенето
Важно е не толкова да се родиш със сребърна лъжичка в устата, колкото в правилните години да ти четат книжки, пише Елена Никлева и припомня защо едни ученици се справят по-добре от други в тестовете, известни като ПИЗА.

Веднъж на три години Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) проверява математическите, езикови и природонаучни умения на 15-годишните. Класацията всеки път дава повод за вълнения, особено в по-богатите страни. Защо учениците от Финландия и Корея, от Шанхай или Сингапур се справят по-добре от тийнейджърите в други, включително високоразвити държави?
Как влияе социалното разслоение, кой успява да преодолее бариерите на произхода, какви проблеми мъчат децата на имигрантите - тези въпроси си задават в богати страни като САЩ, Германия или Австрия. По-бедните като България често обвиняват за всичко недостига на средства. Ако вземем първата група въпроси: наистина, от какви семейства произхождат отличниците в ПИЗА? Неотдавнашно проучване на ОИСР се съсредоточава именно върху това. Изводите са изненадващо прости - от родителите зависи много, а техният ангажимент може да се окаже дори по-силен фактор от социалния произход.
Магическата сила на четенето
15-годишните участници в сравнителното изследване на ПИЗА от 2009 година, чиито родители са им чели редовно през първата година на началното училище, са се представили много по-добре на тестовете от онези ученици, в чиито семейства това никога не се е случвало. Логично звучи изходното предположение, че в семейства с по-висок социално-икономически и образователен статус родителите общуват повече с първокласниците, затова и резултатите им са по-добри.
Когато обаче се сравняват резултатите на гимназистите от сходна социална среда, се оказва, че повече точки са получили онези юноши, чиито родители са им чели книжки, когато са били първокласници. Там, където с децата не се е занимавал никой, резултатите са по-слаби, независимо от принадлежността към по-привилегирована социална прослойка. Тоест, казано образно, важно е не толкова да се родиш със сребърна лъжичка в устата, колкото в правилните години да ти четат книжки. Дори в семейства, където родителите не са високо образовани, но разбират значението на книгите и на съвместните занимания с малките.
Да, родителската инвестиция в децата полага уникални основи. Очевидно децата не бива да бъдат оставяни на самотек, да гледат телевизия, да пилеят времето си и сами да избират заниманията си. Неотдавна както в САЩ, така и в Европа се надигна публична дискусия около по-строгия родителски модел по повод книгата на американката от китайски произход Ейми Чуа. Ако внимателно разгледаме профила на успешните гимназисти от тестовете на ПИЗА, ще намерим потвърждение на модела, в който родителите се занимават с децата. А този модел, просто няма как, е свързан и с известна принуда.
Капката, която...
Бърка обаче всеки, който смята, че с ангажимента към първокласника е изчерпил родителските си задължения. Резултатите от ПИЗА показват, че успешни са онези 15-годишни, в чийто дом родителите продължават да следят развитието им. Да, тийнейджърите обичат да се бунтуват, но наивно е да се мисли, че те не искат и не търсят родителско внимание. Точно в тази фаза от живота си подрастващите имат нужда да чувстват присъствието, обичта и вниманието на своите родители.
По-добре са се справили в тестовете на ПИЗА именно онези гимназисти, в чийто дом родители и деца общуват и обсъждат теми от обществено-политическия живот, семейства, в които се живее съвместно, а не всеки сам за себе си в своята стая и пред своя компютър.
Изследванията препотвърждават прости истини, които никой никога не е отменял - нито интернет-ерата, нито социалните мрежи, нито глобализацията. Огромно е значението на родителите за израстването на едно дете. Семейната вечеря или прочитането на приказка за „лека нощ" не са някакви фетиши сами по себе си - те са капката, в която се отразява едно функциониращо родителство.

Автор: Елена Никлева, Редактор: Александър Андреев
Източник: Дойче веле

неделя, 15 януари 2012 г.

В. „Марица“ | Тома Томов: Живеем в свят без умове, идеи и смелост

Тома Томов
Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА, 04 Юли 2010 | в. МАРИЦА

Тома Томов е един от най-добрите български тв журналисти, коментатор и наблюдател на международни събития. Автор на десетки филми и интервюта с най-известните политици, писатели, творци на нашето време. Завършва Софийския университет “Климент Охридски”, специалност журналистика. Стажувал при един от най-големите американски журналисти Уолтър Кронкайт и в ВВС. Редактор в новините на БНТ, водещ на култовите предавания “Панорама” и “Светът в действие”. Като пътуващ международен кореспондент е обиколил САЩ, Европа, Япония, Азия, Близкия изток, Съветския съюз. Заснел падането на Берлинската стена. Заедно с партньора си Димитри Иванов водят “Наблюдател”, отличено като най-добро тв предаване в средата на 1990-а. Сред събеседниците на Томов са Джими Картър, Ричард Никсън, Хенри Кисинджър, Едуард Кенеди, Марлон Брандо, Рей Бредбъри, Джак Никълсън, астронавтите Стафорд и Митчъл, Фидел Кастро, скулптора Хенри Мур, режисьорите Акира Куросава и Анджей Вайда, Михаил Горбачов - 5 пъти, Хелмут Кол, Умберто Еко, Далай лама, Тед Търнър, Петър Увалиев, Цветан Тодоров, Гена Димитрова, художника Кристо (за чиято 75-годишнина направи чудесен филм преди месец), Ванга, Курт Вонегът, Карл Сейгън. Индира Ганди, за която с Рангел Вълчанов снимат филма “Индия, любов моя”. Томов е автор на филми за Христос, АЕЦ “Козлодуй”, за Газпром, за Боинг, Еърбъс, Роувър. Заснел е документален филм на борда на американския самолетоносач “Джордж Вашингтон”. 2001-2002 г. е директор на новините и водещ програма “Наблюдател” в Нова телевизия. Главен редактор на вестник “Стандарт” през 2005-2006 г.

В последния си филм разказвате за големия художник Кристо. Завръща ли се предаването ви със запазена марка “Наблюдател”?
“Наблюдател” няма къде да се завръща. “Наблюдател” - това сме аз и няколко души, които обичам. Живеем в къща в полите на Витоша заедно с две кучета и една котка, които се мотаят между три кинопрожектора и камера, защото всъщност ползваме пространството и за студио. Имаме също косове, кълвачи и катерици в градината. Едно време, само преди трийсет години, от планината слизаха елени с няколко сърни, стояха само на няколко метра и ни гледаха. После преходът, революциите, реформите и “демокрацията” изядоха сърните и сега наоколо стърчат десетки четири-пететажни жилищни блокове, луксозни грозни къщи с високи дувари, в квартала се появиха бентлита, имаме и “Ролс-Ройс”, а на петстотин метра под нас, където имаше езеро с диви патици, издигнаха хотел-ресторант и кой знае защо му закачиха името “Сан Марино”.
Преди трийсет години съсед ми беше поетът Константин Павлов, но той умря. Сега наоколо е пълно с хора, които не познавам, а квадратният метър се продава за хиляда евро. Това е нов свят, в който нямам грам участие. Един път само ме вбесиха, когато отсякоха стогодишни дървета, седем големи смърча, защото искаха да построят два блока. И ги построиха.
Телевизията е обрасла със същите дивотии. Така че - чувствам се чужденец в собствената си страна. Но пък е прекрасно чувството на вътрешна свобода. Ставаш сутрин, измиваш се, звъниш телефоните и продължаваш работата по поредния филм за човека, когото обичаш.
През 1993-та започнахме с Тончо Жечев “Страстите български. Българският Великден”. Снимахме Тончо в Цариград и, слава Богу, “жив” е до ден днешен.
Последният филм е за Кристо, който снимах в Берлин като пакетираше Райхстага, преди петнайсет години, и сега, през януари, в Ню Йорк. И надявам се да го снимам отново следващите години в Колорадо и Абу Даби, ако няма война или нещо подобно. Това е моят маратон.
Списъкът на събеседниците ви е невероятен ­ сред тях са всички най-известни личности от последните десетилетия. Кои бяха най-трудни и не успяхте да пробиете? Сигурно имате и любимци?
Труден беше Акира Куросава. Преводачката, която ни задължиха да ползваме (срещу двеста долара в брой предварително), просто не знаеше английски. И първите петнайсет минути вървяхме към чиста катастрофа. Единственото, което ми хрумна, беше да му изтананикам мелодията от “Седемте самураи”. Плувнал в пот, треперейки, едно глупаво момче. Какво ли си е мислел за нас? Но ни даде три часа. И интервюто не стана лошо.
А най-хубаво беше при Хенри Мур. Лято, два месеца. Имаше осем студиа, разхвърляни около къщата му от 17-и век, и аз знаех ключовете за всяко едно от тях къде ги криеше. В кората на едно старо дърво. Вторият - на един пирон над казанчето за тоалетната. А криеше ключ и в черепа на един мамут, който изследователят Лийки му беше изпратил от Африка. Мур ставаше сутрин и аз чувах потропването на патериците. Беше на осемдесет и две. Имаше осемцилиндров “Роувър” и с него отивахме в студиото. Там в една половинка от разрязана гумена топка разбъркваше гипса и почваше да работи. И много обичаше да говори, а аз слушах.
Каква е тайната? Как може да накараш известен на цял свят политик или творец да разголи душата си, да сподели нещо, което никога не е казвал?
Петър Увалиев, с когото имах щастието да общувам отблизо, ми каза, че трябва да знаеш повече за човека, с който искаш да говориш, отколкото местните журналисти, неговите сънародници. Тъй като е човешко към всеки чужденец да се отнасят с подозрение, това е единственият начин да победиш конкуренцията. Трябва да влезеш в кожата на този, към когото тръгваш, да си помислиш, че ти си той.
Кой е най-ценният урок, който научихте от големия Уолтър Кронкайт? Той ли е най-важният ви учител?
Кронкайт е несъмнено най-големият журналист от втората половина на 20-и век. При него ме заведе Хенри Боровик, те бяха приятели, и го помоли - ако може, младият българин да постажува при вас. Да, каза Кронкайт, може да започнете от тази вечер. И аз започнах с късните вечерни новини. Черпиха ме пица, валеше дъжд. Следващите две седмици видях легендите на американската журналистика и като пластелин, който несъзнателно мачкаш с пръсти, опитвайки се да направиш от топчето човешка главичка, така абсолютно инстинктивно се опитвах да им подражавам.
Но едно е да имитираш жестовете на Кронкайт пред камерата, а съвсем друго реалният живот. В който Кронкайт води сражение във Виетнам, снима всичко и когато се връща, се изправя пред нацията и казва, че е време Съединените щати да прекратят войната. Президентът Джонсън го гледа и казва, че след като е загубил Кронкайт, е загубил Америка, и малко след това подава оставка. Няма друг журналист, отделна личност, която да е променила хода на историята чрез позицията и авторитета си от телевизионния екран. Може би само Ед Мъроу, когато започва самотната си битка с макартизма.
Каква е вашата житейска максима?
По-добре да си манастир на хълма, отколкото бутик на Главната. Да, все още това е валидно за мен. Или може би фар някъде на брега на океана.
Отстрани сте човек за завиждане: обиколил най-горещите точки на света, срещал най-интересните лица, коментирал най-ключовите събития. Щастливец ли сте наистина?
Вили Бранд казва, че щастието идва рядко и никога не трае дълго. Възхищавах се, много обичах Вили Бранд. За съжаление не можах да го интервюирам. А Горбачов, когото отчасти познавам, правил съм с него пет интервюта, отвръща много точно на такъв въпрос: Аз да не съм жена, та да ме питате дали съм щастливец!
Защо напуснахте телевизията през 1990-те? Кого и с какво вбесихте? Остър камък ли сте?
Бях уволнен от телевизията буквално за антисъветизъм и САМИЗДАТ. Отпечатах в 16 екземпляра една малка книжка “Естеството на властта”, в която имаше извадки от докторската дисертация на Хенри Кисинджър и разни други неща. Ралф Дарендорф - между другото. Държавна сигурност иззе книжките, моят началник Петър Кожухаров ме обвини в антисъветизъм и ревизионизъм, а аз го нарекох маоист. И ме уволниха. Но това стана много по-рано, през 1978-ма. А след едно десетилетие се върнах в телевизията. Видях, че от мен държавен служител не става, и през 1993-а с Димитри Иванов създадохме “Наблюдател”. Програмата беше абсолютно свободна територия. Правехме един час интелектуален продукт, върху който никой не упражняваше каквато и да е цензура. Пет минути преди началото на излъчване касетата със записа влизаше в телевизията и никой не знаеше какво има в нея.
Затваряха ни всички. И червени и сини.
С Димитри не сме кредитни милионери, не сме построили хотели на брега или кооперации в София, нямаме и частен “Плод-зеленчук”. Ние сме просто два стари състезателни коня, които все още не искат да слязат от пистата. А и както ми каза Кристо в последния филм, ние, артистите, не се пенсионираме. Ние просто умираме.
Какво є липсва на днешната телевизионна продукция? Не се ли чалгализира твърде много?
Липсват умове, идеи, смелост. Ние живеем в общество без идеи, унизителна африканска работа. Дано да не трае дълго.
Магията на обществото са умовете, те го правят независимо от ветровете ­ това са ваши думи, леко перифразирани. Ценим ли ние българите, умовете и талантите си?
Не.
Ядрена ли ще бъде основната енергетика на бъдещето? Кое е по-голяма грешка ­ със или без АЕЦ “Белене”?
Шестте реактора на “Козлодуй” бяха най-голямото технологическо постижение на България в 20-и век. Познавам десетки ядрени специалисти, имаме забележителни умове, влизал съм във всеки от реакторите и искрено се възхищавам от интелекта на този истински елит - нашата ядрена интелигенция. Те направиха България член на един световен суперклуб от неповече от трийсетина държави. Ако зависеше от мен, осемдесет процента от енергията би била ядрена. Както е във Франция, например. Надявам се, Бойко Борисов, който вероятно искрено иска да направи нещо за България, да не се превърне в гробокопач на българската ядрена енергетика. Би било непростимо.
Оптимист ли сте за съдбата на България?
България загуби 20-и век. Води твърде много войни. И започва колебливо, лошо 21-ви век. Не съм гадател, но не виждам ангела, който благосклонно да лети пред нас. Може би е поради старостта, може би очите ми да са отслабнали, но това е, което виждам.
“Америка - идеи за промяна” се нарича ваш филм отпреди 20-ина години. Каква е и накъде върви днешна Америка, Америка на Обама? Неизбежно ли ще загуби титлата Първа световна сила?
Когато прочетох първата книга на Обама, казах на Байерли, американският посланик тогава, че ако бях американец, бих гласувал за Обама. Но прибавих след това, не на шега, че Америка като расистка държава никога не би избрала афроамериканец. Байерли се разпали, започна да ме убеждава, че страната е готова да избере черен президент. Не познавам български политик, публицист, откровено казано - и писател, който толкова хубаво да може да описва живота си, както Обама в тази книга, а е бил само на 36 години, когато я е писал. Хиляда процента съм за Обама, наречете ме обамист, но мисля, че той ще се провали и няма да бъде преизбран. Прекалено ляв е за Америка. А и едно е да пишеш хубави речи, друго е да управляваш Рим. Бритиш петролиум, която трови Световния океан, ще го провали. Афганистан, войната, която ще загуби. Дик Чейни може би най-точно го охарактеризира, когато в едно интервю презрително подхвърли, че Обама не е от Голямата лига. Тези, които шеговито се наричат помежду си “Господарите на Вселената”.
С кого не успяхте да се срещнете? Кое предизвикателство все още ви предстои?
Имам още една-две тайни. Нека ги запазя.

Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА за в. МАРИЦА

НА ГОСТИ НА: Димитър Златанов

В блога на Димитър Златанов[1] стъпих предпазливо (такава ми е природата, пазя се да не нахлувам нежелан в чуждите пространства), зачетох се високомерно (поредните бла-бла-бла е етикетът, който винаги ми е под ръка) и потънах... изгубих се. Димитър разговаря меко и ненатрапващо се. Така правят хората, които умеят да общуват със себе си. Хората, които, преди да споделят нещо с другите, са го споделили със себе си. И там, вътре, в своите вътрешни пространства са го подложили на най-унищожителната критическа преценка, на която текстът може да бъде подложен. (Със сигурност не звучи демократично, но автоцензурата е най-мощният ускорител на личностното развитие и един от пътищата към аристократизма на личността. Надявам се, че не е време сега да доказвам тази хипотеза[2]). Затова никак не се изненадах, когато прочетох това, което споделя за себе си Димитър Златанов:

Заклет привърженик на vita contemplativa, за мен е изключително трудно да действам. Точно като любимия ми герой, човека от подземието на Достоевски, аз гледам на човека на действието като на един разярен бик, който с рогата напред се блъска в една стена. Действията, както казва Ницше, са плод на вяра и илюзия, те са една заблуда. Емоциите ни карат да действаме, така както инстинктите карат птичето да пърха в своята клетка или мухата да се удря отново и отново в стъклото. Нито едната, нито другата в крайна сметка постигат нещо. “И животът е такава скучна и глупава шега”, в момент на отчаяние признава Лермонтов.
Или казано в едно изречение: “Когато открием научните закони, които управляват живота, ще разберем, че единственият човек, който има повече илюзии от мечтателя, е човекът на действието.” Оскар Уайлд изглежда напълно прав в това. Но понеже обичам спора и парадоксите, нямам нищо против да се оставя да бъда убеждаван в противното. Може да започна да действам аз. Може да откажа другите от действието. Кой знае?
(Димитър Златанов. Защо още една магистратура?)

Приемам тези думи като прекрасен автопортрет, смисълът на който можеш да откриеш и разбереш обаче, ако вникнеш внимателно в текстовете, от които е съграден[3].
Невъзможно е да преразкажеш цял един блог. Нито пък е уместно да го цитираш в подробности. Но има бележки, които си струва човек да открои. И макар, както е обичайно за всеки текст, съгласието да върви едновременно и с несъгласието, с желанието да поискаш от автора да погледне и от друг ъгъл собствената си позиция, да премисли нещата отвъд собствения си патос[4], все пак в началото на всеки диалог остава простичкото изискване да оставиш правото на събеседника да изрече своите идеи. А от Димитър можеш да чуеш много от онова, което си струва да те накара да се замислиш.
Било по темата за елитарното изкуство и масовата култура, където, следвайки Едгар Морен, Димитър споделя:

Масовото изкуство е консумативно изкуство. Произведенията му не съществуват сами по себе си. Те не трябва да бъдат съзерцавани, а поглъщани. Затова те трябва да са близки, разбираеми и най-важното – неизчислимо много и разнообразни, за да не може да се засити глада за тях. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници.
Да се върнем към Едгар Морен. Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва върху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. Налице е значителен ръст на благосъстоянието както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси, които да потребяват. съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага.
Митология на щастието
Това поражда явлението, което Едгар Морен нарича “митология на щастието[5]”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по-голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Смисълът на човешкия живот не е дългът към рода и отечеството. Не е добродетелта и почитта към предците. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация. На храна, вещи, услуги. На изкуство.
Първоначално ролята на масовото изкуство е именно да утвърди този нов морал – консуматорския морал. От киноекрана, плакатите, списанията, книгите и т.н. гледат герои, които могат абсолютно всичко. Те са всемогъщи и за тях няма никакви пречки. И все пак те са хора като всички останали. Посланието е ясно – животът е хубав, човек трябва да му се наслаждава (и да консумира повече).
Тази идилия не успява дълго на се съпротивлява на натиска на реалността и вече към 60-те години масовото изкуство е принудено да допусне в себе си истинския човек с неговите проблеми. Животът може да бъде и неприятен, и тежък. Даже холивудските звезди плачат. Но мъртва ли е идеологията за човешкото щастие? Не, тя просто отстъпва малко и си създава непристъпна крепост. Може би универсалното щастие за всички е утопия. Но реалното щастие на отделния човек не е.
Домът, телевизията и колата представляват новата триада, която обзавежда конкретната микроутопия
“Домът, телевизията и колата представляват новата триада, която обзавежда конкретната микроутопия[6].”
Можем да твърдим, струва ми се, че докато външните превъплъщения могат да се менят, същината на масовото изкуство си остава неизменна. Това е изкуство за човека. За всеки човек. Изкуство на човешката щастие. Изкуство за консумация.
(Димитър Златанов. ХХ век – елитарното изкуство срещу масовата култура)

Било по темата за мисленето:

Възможно ли е някой да бъде последователен мислител? Едва ли, защото не би могъл да живее. Да диша, да се храни, да спи. Продължаването на живота е компромис, който се прави с мисленето. Не говоря за съзнателен опит за лишаване от живот, защото той също иска своето оправдание, което мисленето не може да му даде. Но отнемайки оправданията на живота, мисленето върши на практика същото.
Бездната. На края на мисленето се намира тя. Кой мислещ човек не е поглеждал поне за малко в нея? Кой не е извръщал погледа си с ужас? Нищо, всеобхващащо, безмилостно, неумолимо сурово нищо. Какво може да противопостави животът на това? Всичко в него се оказва фалшиво. Един куп от илюзии. Но как може да удържи тези илюзии този, който е прозрял истинския им характер? Животът е условие за мисленето, но мисленето е унищожително за живота.
Ето тук се крие разковничето! Не болезнетостта на мисленето отблъсква хората от него. А съзнанието, че мисленето и животът са несъвместими. Твърдя, че всеки, който се противопоставя на мисленето, съзнателно или не знае накъде води то. Ако хората вярваха в абсолюти, които да ги спасят от разрушителната сила на мисълта, предполагам, че те нямаше да се боят толкова от нея.
(Димитър Златанов. Мислене без упойка)

Споделям тези откъси от блога на Димитър Златанов единствено с желанието за провокиране. Човек не може да живее в съгласие с всички хора. И винаги може да изрази различието на своите възгледи. Но да се научиш да откриваш хората, чиито идеи могат да провокират механизмите на собствената ти мисловност и чувствителност, е втората стъпка по пътя на собственото ти съзряване. Добавете я към автоцензурата и получавате чудесен инструментариум за ускоряване на своето личностно развитие.

Стефан Пеев

[1] Блогът на Димитър Златанов
[2] Самата хипотеза е любопитна със своята полемичност. Идеята за автоцензурата е в изконно противоречия с насажданата и насадената вече в умовете на хората представа за истинския човек като спонтанен и естествен. А той, човекът, видите ли не е нито едното, нито другото. Естествена е маймуната, спонтанен е лъвът в своята „любов“ към антилопите. Но човекът е винаги преднамерен и обусловен от естеството на своето обучено и възпитано поведение (от своята пайдея или, ако предпочитате, от своята култура).
[3] А какво друго е човекът, ако не текстовостта на вътрешния си свят. Отнемете от човека текстовостта и той се превръща просто в телесност. Абсолютно безразлична към еволюционния процес, направил от маймуната човек.
[4] Думичката „патос“ е прекрасен повод за бележка под линия, защото изисква от нас настоятелно да я приемаме в двойственото ѝ значение: съвременното „възвишено чувство“ и античното „това, което си понесъл в себе си и си изстрадал докрай“.
[5] Морен Е. Масовата култура. – В: От оригинала до кича: социологически модели. С. 2001. с.169.
[6] Морен Е. Масовата култура. – В: От оригинала до кича: социологически модели. С. 2001. с.172.

събота, 14 януари 2012 г.

ДОЙЧЕ ВЕЛЕ: 21 последни места за България

България
Ако човек попита Гугъл колко са последните места, "извоювани" от България, ще се окаже, че списъкът е позорно дълъг - от вчера (01.12.2011 г.)[1] те са общо 21! С което България за пореден път доказа, че винаги може да стане още по-зле.

Коментар от Еми Барух:

Според данни на Евростат България е на последно място в ЕС по минимална работна заплата и на последно място по кредитиране на малки и средни предприятия; според доклад на Еврокомисията за конкурентоспособността на отделните страни-членки България е на последно място по производителност на труда. А ако човек попита Гугъл кои са другите последни места, извоювани от страната, ще се окаже, че списъкът е позорно дълъг:
Срам и позор
България е на последно място по донори на органи в Европа (според директора на Изпълнителната агенция по трансплантациите); България е на последно място по износ на иновативни стоки; България е на последно място по ползване на противогрипни ваксини (според националния консултант по епидемиология); България е на последно място по управление на отпадъците (според министъра на околната среда и водите); България е на последно място по качествено лечение на болните от диабет (според председателя на Националната асоциация на децата с диабет).
България е на последно място и по усвояване на средства от ЕС, според проучване на KPMG; България е на последно място по качество на здравните услуги; на последно място по продажба на музика в Европа и на последно място в ЕС по свобода на словото (според международната организация “Репортери без граници”). България е освен това на последно място по енергийна ефективност и използване на зелена енергия (според изследване на фондация “Фридрих Еберт”); на последно място в ЕС по конкурентоспособност на висшето образование и на последно място по интернет достъп в ЕС, според проучване на Евростат.
България е на последно място и в квалификационната група за Европейското първенство по футбол, а българите, според проучване на Евробарометър, са на последно място по спортуване. Според “Мудис” пък България е с най-голяма мизерия - значи пак последно място; тя е и на последно място по жизнен стандарт и на последно място по човешко развитие.
От вчера (01.12.2011 г.) още едно позорно последно място в европейското семейство ще се свързва с името на България: според годишния доклад "Индекс за възприятието на корупцията", изготвен от неправителствената организация "Прозрачност без граници", който бе огласен на 1 декември в целия свят, България достигна дъното на Европейския съюз по ниво на корупцията.
Визитната картичка на България
Използваната методика, според която се определя индексът, измерва честотата и размера на подкупите в политиката и обществения сектор и отчита впечатленията на вътрешни и външни за всяка страна експерти. Най-страшната корупция в България обаче не е материалната, а менталната.
Когато един човек даде едни пари, за да се свърши една работа, подкупът има материална стойност. Когато обаче действа системата “аз на тебе - ти на мене”, се създава сложна плетеница от взаимни зависимости, които трайно променят начина на мислене и начина на поведение. Цялата нерадостна класация от последни места, които стоят на визитната картичка на страната, е резултат именно от това.
Изразът “по-надолу няма накъде“ е начин да изкажем своя оптимизъм. Надежда, че от тук нататък единственият път е възходящ. Тазгодишният корупционен индекс опровергава оптимистите.

Автор: Еми Барух, Редактор: Александър Андреев

[1] Статията е публикувана на 02.12.2011 г.
Източник: ДОЙЧЕ ВЕЛЕ

КАТЕДРАЛА И ДЖАМИЯ

Катедрала и джамия

"Катедрала и джамия" е десетият филм от международната поредица, с която БНТ и фондация "Америка за България" отразяват новините и събитията от най-горещите точки на света. Филмът на Бойко Василев от Германия разказва за откриването на новата джамия в края на септември в града на катедралите Кьолн. Джамията предизвика ожесточени дебати сред германците и Бойко Василев се опитва да намери отговори на въпросите интегрират ли се имигрантите, съвместимо ли е християнството с европейския ислям, що е то общество "мулти-култи", как се променя Германия и Европа - с милионите турци, араби, иранци и пр.
Авторите на филма Бойко Василев, Хрисимир Данев и Миглена Атанасова ще ни заведат при Гюнтер Валраф, оцелелия от холокоста писател Ралф Джордано, немския философ Рихард Давид Прехт, жената политик от турски произход Лале Акгюн, проповедника Франц Мойрер; имам, равин и католически свещеник, десен консерватор и тв звезда от ирански произход. БНТ ще покаже "Катедрала и джамия" на 6 октомври от 22 ч. (Източник: 24ЧАСА.БГ)




Подбор на материалите: Стефан Пеев

петък, 13 януари 2012 г.

ДЕЗИНФОРМАЦИЯ

Дейвид Камерън
Контрол
Власт
Свобода
Дезинформация


Всичко това е събрано в едно в световната мрежа. Мнозина си мислят, че никой не може да контролира интернет. Но това е вярно само частично. Невъзможно е да контролираш глобално мрежата. Но не е и необходимо. За да контролираш хората и за да променяш поведението им, не е нужно да залагаш на стария тип тоталитарна агитация. Забрави за въздействащите пропагандни реч. Търси не умовете, а чувствата на хората. Докосни ги там, където ще предизвикаш най-бърза и най-остра реакция. Накарай ги да мислят, че някой крие нещо от тях. Че са активно заблуждавани от властите и ще събудиш спонтанното чувство за справедливост у всекиго. Добави към това измамното уверение за достоверност и дезинформацията е вече налице. Готова да свърши опасната си работа.
Казвам това, защото се страхувам, че има два пресни примера за дезинформация, и защото съм сигурен, че примерите само ще се умножават във времето. Дано да греша!
Първият пример е с министър-председателя на Великобритания, който уж възкликнал пред Меркел: "Моля ви, не ми давайте за пример българите!" Цялото приписвано на Дейвид Камерън изказване плъзна активно в мрежата, но обърнете внимание как – по неофициалните канали или като добавени от хората коментари към официално публикувани от ключовите медии текстове. Любопитното е, че никой не задава въпроса за първоизточника на информацията: от къде е взето изказването на Дейвид Камерън, кога го е направил, кой го е публикувал първоначално, къде се съхранява в пространството текстът на това изказване, кой е превел изказването на български. Тези въпроси дори не възникват в съзнанието ни, защото спонтанно вярваме, че всеки, който уж разкрива нещо скрито, казва истината. А дали е така?
Другият фрапиращ за мен пример е с интервюто на Умберто Еко за "Дарик радио" по повод на излизането на книгата му "Парижкото гробище" в България. Интервюто е изпъстрено с наблюдения на Умберто Еко за България, които е повече от странно да принадлежат на известния учен и писател. И отново текстът на това интервю не се среща в официалната медия, към която уж интервюто е поръчано, а се разпространява чрез знайни и незнайни блогове и социални мрежи.
Опасно е!
Това е много опасно!
Хората вече знаят достатъчно за хората.
Знаят как да контролират дистанционно поведението ни, така че емоциите и мислите, на които сме подвластни, да са си нашите, т.е. тези, в които вярваме безприкословно, но които всъщност невидимо са ни внушени отвън.
И когато подобно знание попадне в ръцете на хора без морал за самоусъвършенстване в доброто – уви, става по-страшно от кризата на световната икономика.
Защото няма по-страшна криза от кризата на хуманността.
Стефан Пеев



Ето писмото, с което се организира акцията "Орешарски подаде оставка"

Източник: 24 ЧАСА
27.09.2013 г.

Тук можете да прочетете пълния текст на писмото, с което протестиращите организират акцията в социалните мрежи "Орешарски подаде оставка":

"С няколко приятели от протестите организираме една акция днес и ще се радвам, ако можеш да се включиш. Идеята е да съберем 200-300 души (хора с широка мрежа от ФБ приятели), които едновременно да напишат ФБ статуси, че правителството на Пламен Орешарски е подало оставка. Примерно: "Пламен Орешарски току-що подаде оставка" или "Чух, че Орешарски е подал оставка" или "Правителството падна!" Хубаво е текстовете да са различни, за да не се разбере лесно, че това е предварително подготвено събитие.

Идеята е да създадем чрез масирана ФБ кампания гореща новина и да направим това, което властта отказва да направи вече толкова време. Защото езикът не само отразява реалността, но и я създава. Ако правителството непрекъснато тиражира лъжи в опит да ги превърне в истина (по Гьобелс), ние можем да хвърляме техните камъни по техните глави.

Въпросът е: ще успеем ли да накараме медиите да глътнат стръвта? Можем ли да създадем фалшива медийна новина, която поне са няколко часа да се превърне в реалност? Ясно ми е, че подобна акция едва ли може да промени радикално ситуацията, но поне ще бъде още един неприятен трън за властта, като най-малкото ще побърка от работа ПР-ите на Орешарски. Така ще обърнем ситуацията в наша полза: вместо ние да искаме оставка, правителството ще трябва да се оправдава, че не е подавало оставка.

За разлика от други подобни акции (например прословутото предаване на Ку-ку за АЕЦ Козлодуй), няма да ползваме официална медия, а Фейсбук, т.е. социална мрежа/ лично пространство, което съответно не попада под медийното законодателство. Също така с този статус не призоваваме към насилие или омраза. Нито пък пускаме фалшив сигнал за тревога. Както каза един мой приятел, „Оставка на правителството - това не е тревога". Просто вирусно споделяме един "слух".

Акцията е насрочена за този петък (27/09/2013) точно в 16:00. Място: Фейсбук. Ще помоля информацията от това съобщение да остане конфиденциална и да не се споделя във ФБ групи (само от уста на уста с проверени хора), за да запазим елемента на изненада."


Преди време една „художествена измислица“ с претенция за шега мълниеносно обиколи мрежата и много хора повярваха (като възрожденския зрител на „Многострадалната Геновева“), че всичко пресъздадено е истина. Днес друга дезинформация с претенция за битка в името на демокрация е хукнала по мрежата. Но дали поуката от приказката за лъжливото овчарче накрая ще се окаже истина? Или една друга истина си пробива път? Винаги е тъжно и опасно, когато интелигентни хора в името на кауза се оставят на повърхностното мислене. И май единствената предпазна клауза в случая е да гледаш на живота като на художествена измислица...
Стефан Пеев

Начало

четвъртък, 12 януари 2012 г.

ХУМАНИТАРНИ НАУКИ СА ТЕЗИ…

Николай Гочев
Николай Гочев
Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).
Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
[...]
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. [...]
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

Николай Гочев @ ноември 13, 2011
Пълния текст вж. в: НИКОЛАЙ ГОЧЕВ | сайт
Източник на снимката: КАТЕДРА КЛАСИЧЕСКА ФИЛОЛОГИЯ