неделя, 24 февруари 2013 г.

КЛОУНАДА


Не знам защо, но изведнъж ми хрумна, че в днешния ден всички хора са някак екзистенциално трагични. И онази малка част от нас, която е изпълнена с жизнерадостност, всъщност не усеща, че е част от клоунадата на нашия живот. Пъстра, шумна, въздействаща, но мимолетна и преходна като всяка клоунада.
Стойностите на живота невинаги са израз на собственото ни его. Понякога те са преобръщани и странно претълкувани в контекста на времето.

Стефан Пеев

Георги Господинов | ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК

Георги Господинов

Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно - защо трябва да се чете? Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.

Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.

Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.

Известно е, че финансовата криза стартира с т.нар лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че "кредит" идва от латинското credo – "заемам", но и "вярвам, доверявам се". Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.

По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.

Към лесните обяснения за света (лесните кредити) ще прибавя и експертното, икономическото обяснение. Тази криза е поражение за самозабравилия се Хомо Икономикус, както писаха някои анализатори. Поражение за идеята, че светът може да бъде обяснен единствено през икономически отношения, парични потоци, пазари, лихви, кредити. Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.

Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.

Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата - не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.

О т к ъ с и | източник: ДНЕВНИК.БГ


Георги Господинов


 

събота, 23 февруари 2013 г.

Жан-Франсоа Лиотар | МАРИ В ЯПОНИЯ

Жан-Франсоа ЛиотарЖан-Франсоа Лиотар (10 август 1924 – 21 април 1998)


МАРИ В ЯПОНИЯ

Stream of cultural capital1? Ho това съм аз, си казва Мари, като гледа движението на въртележката в Нарита. Малък поток, но поток. Културен, това е сигурно, те ме купуват като част от културата. Капитал, също така. Аз не съм му собственик, благословен да е, нито го управлявам. Една малка културна работна сила, която те експлоатират. Но както си е редно, според договор, уточнявам, който съм подписала. Това не е велико откритие. Наполовина наемен работник, наполовина занаятчия. Ти сама си го пожела. Кръстосваш Европа, континентите, самолети, факсове, телефони, поща по четирите края на света. Тежко е, тежко е. Приятно е, но е тежко. Беше приятно. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Не може да се продава все същата стока. Трябва да се изобретява, чете, измисля. Защото без това те не са доволни, казват, че ги вземаш за глупаци. Или че залязваш. Знаете ли, Мари вече няма какво да каже. В кошчето.
Понеже нещата вървят добре, появява се някаква домакиня (виждам я, идва, сигурна съм) или някакъв помощник, които идват да ви вземат с такси от летището. Имате половин час в хотела, за да се освежите. Понякога това е осемнадесетчасов полет без прекъсване, нали? Коктейл и вечеря, после лекцията и чаша вино. Или пък коктейл, лекцията и после вечеря. Винаги същото във всички точки на света. Понякога се безпокоят, понякога са ентусиазирани или малко лоши. Понякога също са истински приятели. Винаги си усмихната, Мари, дори ако им разказваш внимателно в своята talk2 някакви злокобни истории. Мога да продавам тревогата, това е интересно, но трябва да го правя по приятен начин. Утре или вдругиден е заминаването, прегръщаме се, разменили сме си разни неща един с друг, книги, адреси, прегръщаме се отново, довиждане, ще се видим пак, нали? Светът е малък, махване с ръка, кратка меланхолия, куфарите минават през проверката. – Добър ден, вие сте Кеико? Благодаря, че дойдохте да ме посрещнете. Дали и Кеико също е малък поток културен капитал? Очевидно. Шофьорът с бели ръкавици ни гледа в огледалото за обратно виждане, докато бъбри любезно, главите ни са опрени в колосаните дантели на седалките. Таксито си проправя път като ракета по магистралата и по кръстовищата. Поток капитал. Пристигнахме, имам си своя половин час. Стаята е на петдесет и осмия етаж и всичко е наред.
Мари си спомня под душа как техният преподавател им обясняваше, че капиталът не е само time is money3, но и money is time4. Добрият поток е онзи, който пристига най-бързо. Отличният поток пристига в момента, в който почти е тръгнал пак. Това наричат реално време или live, по радиото и телевизията. Но най-доброто е да предусещаш идването на потока, неговото „реализиране“, преди да е пристигнал. Това са парите в кредит. Това е складираното време, време за харчене, преди реалното време. Времето се печели, взема се назаем. Трябва да си купиш word processor5. Пести невероятно време. – Ами писането? – Пише се по-бързо, а и подредбата на страниците, бележките, корекциите, виждаш, нали? – Бедната Мари, ти няма да забогатееш; обичаш да драскаш по своята хартия – толкова по-зле. Ти си малък бавен поток. Ще бъдеш дублирана от малки бързи потоци. От експедитивна култура. Достатъчно е да умреш навреме, преди да си станала за посмешище. Тя си казва, че мисълта изисква време, няма какво да се направи срещу това. Или по принцип онова, което глупаво наричат сътворяване. То изобщо не прилича на потоци. Това са по-скоро морета. В тях се нагазва. Те не отиват наникъде, не са усмихнати, не са комуникативни. Спомняш ли си как той работи, Дон? О! Не е барикадиран, не е някакъв монах! Но при все това е съвсем другаде. Приятелите го посещават в неговото убежище на село, той ги посреща любезно. Те разказват истории за художници. Никой така и не успява да разбере дали това изобщо стига до него. Той не казва почти нищо за своята работа. И после един ден излагат серия от петнадесет негови картини голям формат в някоя галерия, или петдесет рисунки. Извод: истинските потоци са подземни, те текат бавно под земята, те образуват водни слоеве, извори. Не се знае къде ще избият. И тяхната скорост е неизвестна. Бих искала да съм подземна кухина, пълна с черна, студена и неподвижна вода.
Още десет минути преди Кеико да дойде. Мари се гримира. Що се отнася до печеленето на време, ние жените сме винаги губещи. По главата и тялото ни винаги има нещо за оправяне. Мъжете блясват и със съвсем малко старание. Не точно. Доволна съм от лекцията си. Те няма да разберат нищо от нея. Прекалено е лаконична. И е прекалено написана. Човек би казал – а ла Морис. Прекалено „френска“. Или ирландска. Отива към минимализъм. Те искат добри и ясни потоци. Обяснения това откъде идва, накъде отива. Кратко въведение. Ситуиране на проблема в контекста. Ернст поддържаше това, Дик отхвърли онова, Рут обясни, че проблемът е неправилно поставен: фалократически подход. А Рон – че всички продължават да мислят по западняшки, въпреки че има и други. А, другите! Само това им е на устата. Различие, другост, мултикултурализъм. Това е тяхното „дада“6.
Моят преподавател ни припомняше Кант: да мислим сами, да мислим в съгласие със самите себе си. Днес ни казват, че това е логоцентрично, не е politically correct. Потоците трябва да текат в правилната посока. Да се сливат. Защо е цялата тази културна дандания, конференциите, интервютата, семинарите, защо? Само за да се убедим че говорим за едни и същи неща. Ама за какво? За другостта. Единодушие по принципа, че единодушието е подозрително Ако си жена, и си ирландка, и то представителна, и си някакъв преподавател в Бразилия, и си лесбийка, и пишеш неакадемични книги, тогава ти си един наистина добър малък поток. Интересуваш културния капитал. Ти си един малък амбулантен културен търговец. Побързай. Но ако им представиш един къс, донякъде сбит анализ върху sens-able7, както казва Рахел, и неговото отношение към смъртта, тогава наистина ти не си такъв. Това е общоизвестно. Как изразява това твоето различие? Къде е отишла твоята другост? Всеки друг, някой почтен ordinarius от Бохум, Германия, би могъл да бъде на твоето място. Това, което културният капитализъм е открил, е пазарът на своеобразията. Всеки изразява своеобразието си. Той говори от своето място в мрежата от пол, етнос, език, възрастова група, социална класа, несъзнавано. Истинската универсалност, за която понастоящем се говори, е своеобразието. Представяш ли си красивата ирландска хомосексуалистка, която преподава френски език в Университета на Сао-Паоло и прави кантианско-витгенщайниански анализи? Е, това е обезнадеждаващо. Това е откровено неинтелигентно, архаично. Що за философия е тая? Това е дори скандално. Добре, да видим дали в Токио и Кайро са такива.

[о т к ъ с]


Жан-Франсоа Лиотар

1англ. – поток на културния капитал; б. пр. [↑ о б р а т н о]
2англ. - реч; б. пр. [↑ о б р а т н о]
3англ. - времето е пари; б. пр. [↑ о б р а т н о]
4англ. - парите са време; б. пр. [↑ о б р а т н о]
5англ. - компютър; б. пр. [↑ о б р а т н о]
6Освен алюзия за худ. течение, тук се има предвид и едно от значенията на думата: "любима идея"; б. р. [↑ о б р а т н о]
7англ. - усетимото, способното да достигне сетивата, както и способното да бъде сетивно достигнато; б. р. [↑ о б р а т н о]


Жан-Франсоа Лиотар


Жан-Франсоа Лиотар. Постмодерни поуки. Серия ЕТОСИ. Издателство КРИТИКА И ХУМАНИЗЪМ, 2002.


Обичам сутрешните срещи на кафе с Лиотар – порции интелектуална енергия, подплатени с ирония, умерен критицизъм, разбиране и проникновеност. Срещи със стар познайник, когото никога няма да видиш, но с когото можеш да водиш най-живия възможен разговор – разговор, изтъкан от вслушване.

Стефан Пеев

неделя, 17 февруари 2013 г.

РАЗКАЗВАЧ НА ПРИТЧИ

Петър Стоянов

Един млад мъж със завидна творческа биография, който в последните години активно заявява арт присъствие далеч извън ареала на града, в който твори и живее – Видин. Петър Стоянов освен член на СБХ, вече е пълноправно вписан в творческата карта на художническите гилдии в Плевен и Пловдив. Неговият ярък талант е ангажирал и впечатлявал ценителите в 9 самостоятелни изложби до момента. През 2011-та е одобрен сред 10-те творци, участвали в Живописен пленер на историческа тематика, иницииран от кмета на Пловдив. 2012-та Петър Стоянов започва с 10-та си самостоятелна изложба в своя Видин, обобщена в заглавието „ПЪТУВАНЕ“. Зрителите се насладиха на последните му творби, обединени в няколко цикъла и всички носещи духа на майсторската виртуозност и творчески заряд на художника. Надали има ценител, докоснал сетивата си до негово платно, който да не е останал запленен от колорита и уникалните фонови игривости, до яркия разпознаваем стил и дух на творбите му. ПЪТУВАНЕ е експозиция-покана за среща с творческите рожби на Петър Стоянов, родени през последните три години (2010, 2011, 2012 г.).
Маслото е любимото средство, с което Стоянов създава светове, изпълнени с многопластови разкази, в които вплита етномотиви. Те притчово водят зрителя към едно ПЪТУВАНЕ. Пращат го в миналото – малко тъжно, носещо спомени, но и изпълнено със светлите акценти оптимизъм. Неотдавна в интервю големият телевизионер институция Кеворк Кеворкян каза: „Няма къща без покрив, а покривът е миналото…“. А при Петър Стоянов няма артистичен импулс без докосване до миналото. Сякаш за да ни увери, че стъпвайки на традиция, на изконното и на уникалната ни идентичност, не бихме имали бъдеще. Затова той с охота се завръща в платната си към българското село, към къщата-храм, към каруцата – постоянен другар на човека в труд, в делник, в празник. Каруцата като символ на живота, съмишленик на човека в пътя му земен. Ту уморена, ненужна и захвърлена, ту лъскава, шарена и готова да поеме своя път напред. Обича противопоставянията Стоянов, обича да ни хвърля и в тъмните дебри на размислите, и към светлите петна върху платната си, от които струи оптимистична импресия. Прави го искрено, с порива на творец, който не просто рисува, а демонстрира живост и постоянно развитие в този толкова интимен диалог между автор и платно.
ПЪТУВАНЕТО на Петър Стоянов ще ви заведе и сред циклите „Терасата“ и „Прозореца“. Те внасят трептенето на магично-митичния му поглед към онова навън – светлото и отразяващо човешкия порив. Накъде? Ще си отговори зрителя, заставайки срещу платната и оставяйки се с лекота да пътува там, сред маслените светове на видинчанина.
Със сигурност 10-та изложба на живописеца изненада ценителите, разказа много за живота, за таланта му и най-вече за онзи поглед, който ни е нужен – искреният ОТ и ЗА нещата. Онези неща, които често задъхани не осъзнаваме, забравяме да усетим и изразим – добротата и любовта.
Елате сред творбите на Петър Стоянов, изживейте, отдадени на изкуството, това ПЪТУВАНЕ.

Донка Колева
арт мениджър на ДПХ


вторник, 5 февруари 2013 г.

В ПАМЕТ НА ЛЕДА МИЛЕВА

In Memoriam
Леда МилеваЛеда Милева (1920–2013)
На 93-годишна възраст тази сутрин почина Леда Милева, писателка, преводачка, автор на стихове и пиеси за деца, съобщиха близки на семейството.
Леда Милева почина на рождения си ден – 5 февруари. Тя е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев.
Получава средно образование в Американския колеж в София. Завършва Софийския университет. След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София, главен редактор на списания „Пионерска самодейност“ и „Дружинка“, редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българската национална телевизия.
От 1970 до 1972 г. е заместник-началник на отдел „Печат и културно сътрудничество“ при Министерството на външните работи. До края на 1978 г., е посланик, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Била е председател на Съюза на преводачите.
Автор e на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски. Tя е автор на една от най-любимите детски песнички - „Зайченцето бяло”.
Написала е книгите "Заю на разходка" (1946), "Няма време" (1949), "Работна Мецана" (1954), "Мустакатият Иванчо" (1957), "Златоперко" (1965), "Влак-юнак" (1967), "Къде е хоботът на слона" (1983) и др.

Източник: ДНЕС.БГ

...а истината е, че „Зайченцето бяло“ днес вече звучи някак тъжно...




понеделник, 4 февруари 2013 г.

ПОПЪТ И АЛИСОН


ПОПЪТ И АЛИСОН

ГИЙОМ ДЬО НОРМАН


Безброй са тези менестрели,
които песни тук са пели.
Но аз все още за беля
не знам към тях ли се числя.
Гийом е първото ми име
и често се опитвам с рими
да кажа разказ в хубав стил.
Та ето тук съм съчинил
едно приятно фаблио
за продавачката Мао
и щерчицата ѝ Мари.
Те вадеха добри пари,
търгуваха със чесън, лук
и шапки плетени, че тук
ги търсят много край реката,
дето живееше жената,
със малката си дъщеричка,
отрасла волно като птичка.
А хубавица бе Мари,
ще кажеш - с потекло дори,
когато гледаш я така
да кърши хубава снага
от слънце и вода обляна,
беряща лапад край фонтана.

(...)
Но няма тук от вас да крия,
че попът с име Александър
и родом някъде от Ардър
богат бе, имаше пари
и се заглеждаше в Мари,
щом видеше я в риза лека,
издуваща се под елека.
Така не мина много време
таз мисъл се превърна в бреме,
в дюкянчето реши да иде
и пак момичето да види.
Уж щял да си купува нещо.
Макар че там надписват нещо,
това не го интересува.
Успее ли, то ще си струва
за туй да не отваря дума.
Да може само ги придума!
От бога се отрича даже,
ако подкрепа му откаже.
За да наложи свойта воля
навлиза в новата си роля.
със шапка сенчица си пази
и през мочурището гази
към къщата на Марион.
Мао посреща го с поклон,
а капеланът поздравява –
плана си вече изпълнява.
- Добре дошъл, при нас седнете
и от обяда похапнете,
защото го приготвих вече,
и патицата се опече –
реди Мао. Не подозира
кого в дома си тя прибира.
А той върти очи под вежди
и към девицата поглежда.
Дори би искал да заложи
и десет ливри, ако може
с момичето на тази дама,
сами да ги оставят двама,
така че тя да изпълнява,
което той ѝ повелява.
Не бе успяла да премине
дори дванадесет години,
а вече беше тъй красива,
възпитана и приветлива,
макар и още малко плаха.
Но ето масата застлаха,
трапеза сложиха голяма,
че в къщата на тази дама
не се поднасяше шаран,
а гъска, пиле и фазан.

Замислен попът си остана
и за минутка не престана
Мари да гледа – с бяла гушка,
с набъбналата като крушка
моминска гръд. Но толкоз свята,
разумна, строга и прикрита
на Александър се видя,
че той изпадна във беда.
Ала в сърцето му жарава
се бе разпалила. Тогаз реши
със Марион да поспорù –
дано да му даде Мари.
- От страшна болка се терзая
но тук пред вас ще си призная,
че Марион със свойта хубост
ме довела чак до лудост,
в гърдите ми като с ръце
тя къса моето сърце.
Та ето, падам ви в нозете,
едничка нощ ми разрешете
със нея да остана само.
Знам, че съкровище голямо
за вас е вашта дъщеря,
затуй не ще се пазаря
и ще ви наградя богато
с препълнена кесия злато.
Мао изглежда възмутена:
- Какво си мислите за мене,
че срещу някаква предплата
мома, по-чиста от сълзата,
ще купите със тез пари!
Петак не струват те дори!
Вървете другаде, човече,
със подкупите си, че вече
дотегнахте ни с тези думи
за дарове и други глуми!
- Госпожо – моли капелана, –
не става дума за подмяна,
Кажете ми и начаса
парите тук ще донеса,
ако ги искате, вземете,
ала сега си помислете.
Размисли дамата Мао,
ще се възползва тя, охо,
от слабостта на този поп.
Ще сложи в щеркиния джоб
кесия, пълна със жълтици.
Какво пък, нейните косици
и хубавото ѝ телó
дори за кралското легло
достойни са, и за отплата
тя би живяла във палата.
Тогаз му даде обещание,
че пламенното му желание
ще се изпълни някой ден.
Той тръгна си обнадежден.
Не зная някой досега
да са измамвали така.
Приготвила гореща баня,
Мао се моли и се кланя
на бога и свети Евстахи
и сипе купища заплахи,
че като риба ще натика
във мрежите си хубостника.
А после вика Алисон,
жена от публичния дом,
с изящно, слабичко телце.
(....)

А виждайки нощта да пада,
очакващ близката наслада
мечтаеше за Марион
и сякаш бе разплоден кон,
представяше си как я яха.
Напред мечтите му летяха
към прелестите на момата,
запалила му тъй главата,
че той й готвеше атака.
Щом падна мрак, той без да чака,
пое по пътя към Мао
със рокля, кожено палто,
с петнайсет ливри чисто злато,
за да ги награди богато.
Пристига вече капелана,
Мао здрависва се засмяна,
като за празник го посреща
със гозба вкусна и гореща –
две пилета и тлъста гъска,
винó искри в бокала пръска,
Сладкиши, орехи и мед
очакват също своя ред.
Тъй всички ядоха и пиха,
а след вечерята решиха
да видят тук какво им носи.
Не чака повече въпроси
а даровете си разтваря,
на майката той заговаря:
- Каквото обещах, ще дам.
Донесох в тоз вързоп голям
едно палто от скъпа кожа
и дрехи като за велможа.
Погледайте го и кажете,
не са ли чудни даровете?
А пък кесията с пари,
която носи за Мари,
изсипва той на чиста маса
и им посочва, че да тях са.
Мао на Ерсело нарежда:
- По-скоро стаята подреждай
и буен огън запали,
дърва, завивки не жали.
Излиза Ерсело тогава,
уж робски й се подчинява,
но не търчи за Марион,
а води скришом Алисон.
В онази стая я отвежда
и почва там да й нарежда:
(...)

Не взел ни светлина, ни свещ,
във стаята – любовник вещ,
той влиза, до леглото стига,
юргана пипнешком повдига,
а после пита малко плах:
- Кажи, Мари, нали без страх
ще бъдеш моя ти сега –
погалва нейната ръка,
но после бърза да се впусне
с прегръдка в ласките изкусни.
Въздиша Алисон, примира,
от занаята си разбира,
уж много страда, се преструва,
но не продумва, а кротува.
А попът спира за почивка
и с нежна, ласкав а усмивка
любимата си тихо пита:
- Мари, нали не си сърдита?
Кажи, що искаш, аз те моля,
и ще изпълня твойта воля.
На тебе всичко бих ти дал –
сърце, богатство, твой съм цял.
А пък родиш ли ми дете,
то знай, в охолство ще расте.
Във мрака Алисон не смее
на глас висок да се разсмее,
защото капеланът смята,
че е прегърнал във кревата
красавицата Марион.
ала това е Алисон,
която тъй добре играе,
че той не може да познае
замяната така умела.
Преди да е пропял петела,
неподозиращ тази смяна,
щастлив със дружката засмяна,
тъй девет пъти я възсяда,
а тя се прави, че припада.
Не ви излъгах нито грам,
разказвам ви, каквото знам.

Но чуйте после що било
извършено от Ерсело.
Тя също спяла в тази соба,
където попската особа
със Алисон се забавлява.
Слугинята набързо стана
и пустата му хитрушана
с опасна дейност се захвана.
Навън светлееше нощта.
Тя огън стъкна във пещта
и щом добре се разгоря,
главня в дюшека им завря.
Той пламна бързо, беше стар,
а Ерсело крещи: „Пожар!”
Отнякъде дойдоха хора,
но щом се струпаха във двора
видяха пламък в одаята,
с юмруци счупиха вратата,
а вътре – светло като ден
и попът – както е роден.
Но ето – пръв от тази свита,
ядосана и страховита,
там влезе градският месар.
Познал веднага попа стар,
в едно кьоше го той натика:
- По-бързо, попе – му извика –
се махай с тази разтурия,
че ей-сега ще те убия!
Видя и попът и разбра
как жертва в подличка игра,
той, мислейки за Марион,
се беше любил с Алисон.
А пък месарят със тояга
на гол гръб взе да го налага.
Мъжете не пестяха сили
и всеки беше се засилил
връз попа удар да стовари,
с ритник, с юмрук, където свари.
Но той откри през тях пролука
и хукна да търчи наслука.
Тъй тичаше в града без дреха –
нали мъжете му я взеха,
а пък тълпата многолика
на всяка крачка го застига
и със тоягите си тежки
гърба му жули, двете плешки.
И скоро гръб и слабини
Покриха се със синини.
Когато вкъщи се намери,
усети – като лист трепери.
На голо яде здрав пердах
и всички взеха го за смях.

Поуката от тази смешка
е да не правим друг път грешка
дома по тъмно да напускаме
и в авантюри да се впускаме.
Към забраненото в живота
да не изпитваме охота.
Ако не бе желал Мари,
не би загубил тез пари,
защото в градския бардак
дори и за един петак
би го приела Алисон.
Но той се влюби в Марион.
Така завършва тоз роман,
разказан ви от Льо Норман,
Гийом е първото ми име,
и с него ще се съгласиме.


Из „Завещанието на магарето”, Пловдив, 1984 г.

Превод от старофренски - Павлина РАЙНОВА