петък, 29 март 2013 г.

ТЪЖНАТА ИСТИНА ДА НЕ ЗНАЕШ

Политик от Италия

Изправен съм пред миниатюрен абсурд – във времето на свобода на словото и на най-масовите информационни технологии, каквито светът познава до днес, аз знам, че нищо не знам (перифразирайки Сократ). Скандалите за нерегламентирани подслушвания и за съзнателно прикривани от публичността разговори на политици стават толкова много, че информацията за мен отдавна се е превърнала във форма на дезинформация.
За разлика от други не смятам, че това е проблем единствено на българското публично пространство. Достатъчно е да обърнем поглед към Италия и да разберем, че един от най-богатите мъже на Европа и един от най-влиятелните политици в Италия от години е ту осъждан, ту невинен. Ту, ту – ту, ту!!!
Накрая загубваш дирята на поредния конфликт и оставаш в сферата на догадките и собствените си предположения.
И отиваш към изборната урна унесен в предубеждания.
За да гласуваш демократично...

Стефан Пеев

неделя, 24 март 2013 г.

ПО ВОЛЯТА НА СИНТАКСИСА



Тези думи са написана набързо. Поводът им е разговор във фейсбук. И промъкналата се в разговора омраза. Фейсбук е прекрасен пример колко неспособни сме да се удържаме в темата на разговора. Да, признавам, диалогът никога не се движи линейно – дори и между интелигентни хора. Движението е на кръгове, по сложна спирала, която ни приближава и отдалечава от вечните теми на човешкото. Но истината е, че когато започнем едно изречение и подреждаме думите по волята на синтаксиса, в края на изречението, с точката, единствено смисленото нещо е да сме положили усещане за доброта. Знам, че това звучи прекалено моралистично и анахронично за днешния ден. И за да бъда искрен, ще кажа, че то не е израз на религиозни ценности, защото не съм религиозен човек. Това не означава, че съм невярващ. Не! Вярвам, вярвам в свободната воля на човека. И не съм фаталист. Далеч съм от мисълта, че животът ни е предначертан и предопределен извън нас самите. Нашето „аз“ е заложено в нас, в нашата пайдея. Спомням си как ме изуми някога питането на Аврелий Августин: Господ присъства ли целият в нас, или присъства само частично. Ако присъства частично, значи той не е навсякъде и не е всемогъщ. А ако присъства целият, как се побира в отделното същество и запазва своята цялост и неделимост. Апорията на Августин е реминисценция на апориите на Зенон. И остава нерешима, ако мислим формалнологически. Абсурдът на формалната логика Зенон доказва чрез примера за бързоногия Ахил и костенурката, която Ахил никога няма да надбяга, ако животът е подвластен на формалната логика. За щастие той не е. За щастие движението е противоречие между прекъснатост и непрекъснатост. Цялата сложност на въпроса за движението, когато го мислим по отношение на човешкия живот, е има ли то заложена в себе си посока. И аз вярвам, че има. Вярвам във волята на синтаксиса, който ни води към точката на заключението. И с нея към опита ни да отхвърлим омразата и да се докоснем до усещането за доброто. Разбира се, животът не е Библия. Всеки текст е несъвършен и незавършен. Всеки текст се оглежда в морето от реплики – тук, или в живия разговор, или във виртуалното пространство. Но изговарянето губи смисъла си, ако в края на изречението не стои представата ни за човека като единственото същество, способно да твори своя живот не просто по волята на аза, а чрез търсенето на онова, което превръща благото в живот.

Стефан Пеев

неделя, 17 март 2013 г.

Бил Гейтс: Капитализмът е коравосърдечен



Милиардерът Бил Гейтс разкритикува остро капитализма като система и заяви, че той е причината пари да се влагат в тривиални проблеми, които притесняват богаташите, вместо в усилията за борба със световните епидемии и бедността.
Основателят на „Майкрософт” изнесе лекция на конференция, посветена на опитите му да изличи маларията от лицето на земята. Гейтс разкри, че инвеститорите подминават тежката болест като възможност за финансиране и се насочват вместо това към въпроси като оплешивяването.
„Ваксината за малария е най-голямата нужда в хуманитарно отношение. Тя обаче реално не получава финансиране. Ако обаче работите върху лек срещу мъжкото оплешивяване, ще получите несравнимо повече пари за изследванията си, защото на пазара има по-гласовити и богати клиенти на лека срещу плешивост, отколкото на лека срещу малария”, възмути се филантропът.
„Приоритетите ни се насочват от императивите на пазара”, посочи още той. По думите му единственият начин да се поправи тази несправедливост е „да се заемем с това несъвършенство в чисто капиталистическия подход към нещата”.
Критиците на Гейтс посочиха, че изказването му е донякъде лицемерно, тъй като милиардерът, който дълго време бе най-богатият човек в света, спечели парите си именно благодарение на системата, която сега порицава.
Към момента Гейтс има 67 млрд. долара. Откакто се отказа от прякото ръководене на делата на „Майкрософт” през 2008 г., той отдаде по-голямата част от времето си на филантропската фондация, която управлява рамо до рамо със съпругата си Мелинда.
„Хъфингтън поуст” подчертава, че Гейтс не е първият мултимилиардер, който критикува капиталистическата система за това, че задълбочава неравенството и несправедливостите по света. Подобни изказвания са правени и от инвеститорите Уорън Бъфет и Джордж Сорос, от предприемача Ричард Брансън и от режисьора и продуцент Джордж Лукас.


Източник: МЕНИДЖЪР.БГ

събота, 16 март 2013 г.

ОБРАТНАТА ПЕРСПЕКТИВА


Павел Флоренски
ФИЛОСОФИ. Картина на Михаил Нестеров. На изображението: Павел Флоренски, Сергей Булгаков

Патосът на новия човек е да се избави от всякаква реалност, така че “искам” е законодателствало при отново строящата се действителност - фантасмагорична, макар и затворена в разграфени клетки. Напротив, патосът на античния човек, както и на човека от Средновековието е в приемането, в благодарното признание и утвърждаване на всякаква реалност като благо, понеже битието е благо, а благото - битие; патосът на средновековния човек е утвърждаване на реалността вътре в себе си и извън себе си и затова - на обективността. На субективизма на новия човек е присъщ илюзионизма; и обратно, нищо не е до такава степен далечно от намеренията и мислите на средновековния човек (а неговите корени са в античността), както създаването на подобия и животът сред подобия.

Това, което при представителите на Марбургската школа се казва откровено, е духът на ренесансовата мисъл и цялата история на просвещението в значителна степен е заета с войната с живота, за да може той изцяло да бъде задушен от системата на схемите. Но достоен за внимание и дълбок вътрешен смях е фактът, че това изопачаване и опорочаване на естествената човешка способност да се мисли и чувства, това превъзпитание в духа на нихилизма, новият човек усилено представя за възвръщане към естествеността, за премахване на нещата, поставени от някого на неговия път; при това стараейки се наистина да бъдат изстъргани от човешката душа знаците на историята, той прокъсва самата душа.
Обратното, древният и средновековният човек преди всичко знае, че за да иска, трябва да бъде, да бъде реалност, и то сред реалности, на които да се опира: той е дълбоко реалистичен и твърдо стои на земята, съвсем не като новия човек, който се съобразява единствено със своите желания и по необходимост с най-близките средства за тяхното осъществяване и удовлетворяване. Оттук става ясно, че предпоставките за реалистичното разбиране на живота са съществували и винаги ще съществуват: съществуват реалности, центрове на битието, някакви концентрати на битието, подчиняващи се на свои закони и затова притежаващи своя форма; по тази причина нищо съществуващо не може да се разглежда като безразличен и пасивен материал за запълване на каквито и да било схеми, а още повече да се съобразява със схемата на евклидо-кантовото пространство; затова формите трябва да бъдат разбирани според собствения им живот, да бъдат изобразявани чрез тях самите според постижението, а не в ракурсите на по-рано разпределена перспектива. И накрая, самото пространство не е просто едно равномерно, безструктурно място, не е само една графа, а представлява своеобразна реалност, организирана изцяло, съвсем не безразлична, имаща вътрешен ред и строеж.

Павел Флоренски

вторник, 12 март 2013 г.

МАРШРУТИЗАЦИЯ НА ЧЕТЕНЕТО


Признавам, че не обичам походите. Маршрутизацията на масовите шествия остана някъде в далечното ми минало, когато беше неизбежна. Може би интелигентският ми индивидуализъм ми е в повече. И някак си все продължавам да мисля, че четенето е интимен акт на споделяне, защото в четенето не само ти пробягваш по страниците на книгата, но и тя прониква в теб, разгръща те. И те преобръща, ако е хубава.
Освен това се питам за похода на кои книги говорим. Думата ПОХОД се обеззвучава в съзнанието ми и краесловното Д прелива в своя двойник – похоТ. Днес книгите са пълни с похоТ. А силните думи на Фокнър в неговата Нобелова реч остават непрочетени:

„...младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.
Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си“.

Стефан Пеев

понеделник, 11 март 2013 г.

ЗАДЯВКА КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ВКУС


Чакат ни 500 години турски сериали...

Стефан Пеев
P.S.
Реченото се отнася единствено до темата за изкуството... И за вкуса български.

понеделник, 4 март 2013 г.

БЕЗМЕТЕЖНОСТТА НА БИТИЕ, ЛИШЕНО ОТ ДЪЛБОЧИНА


Напоследък чета безразборно. Каквото ми попадне – стихийно намерени текстове, случайни срещи с автори, безнадеждно вакханални истории. Пръстите ми забравиха трепета да стискам молива в ръка, да драскам ситни букви по полетата на книгите, да разговарям с книгата, изговаряйки в мълчанието на четеното чрез криволичещи завъртулки търсения смисъл, да се вглеждам, вслушвам, да негодувам и да се смирявам. Опитвам се да разбера себе си – къде съм, кое в мен е различно. От някогашния жаден за смисъла читател сякаш няма и следа. На негово място се е появил един друг човек. Хилядите гладко написани текстове, претендиращи за литературност, постепенно и неусетно потапят този друг човек в безметежността на битие, лишено от дълбочина.

Стефан Пеев