неделя, 30 юни 2013 г.

20 МЛН. ИНВЕСТИЦИЯ В КУЛТУРАТА НА ПЛОВДИВ


26 април 2013 г.
Откриване на Градския дом на културата
„Борис Христов“ в Пловдив

Почти ежедневна гледка
след 26 април 2013 г.
пред Градския дом на културата

След шест години ремонт, 20 млн. лева разходи, няколко неспазвания на сроковете, странен договор за реконструкция Градският дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив беше открит на 26 април 2013 г.
Отвори врати за два дена и ги затвори отново.
А вътре някой получава заплати.

Междувременно...

Бяха приети такси за наем, които набързо бяха прегласувани в посока надолу:
С 35 гласа "за", 0 "въздържал се" и 1 "против" общинските съветници на Пловдив приеха намаляване на таксите за ползване на помещения в обновения ГДК "Борис Христов", предаде репортер на Plovdiv24.bg. Обявената за стопанска дейност цена от 16.50 лв. без ДДС на кв.м пада на 10 лв. без ДДС. Концертната зала ще се ползва срещу 500 лв. без ДДС. Кметът Иван Тотев съобщи, че на сесия на ОбС някои от наемите за помещенията и залите на ГДК ще бъдат коригирани надолу. За продажба на билети в билетния център таксата е 24 лв. на ден. В залата до 100 места ще се плаща 288 лв. дневно, а за мероприятия в залата до 80 места - 240 лв. на ден.
Равносметката:

На площ от 12 декара е разположена концертна зала с 550 места, 2 конферентни, 2 танцови и 2 изложбени зали, кино, звукозаписно студио, шивашко ателие за сценични костюми и 92 обслужващи помещения, включващи съблекални, гримьорни и бани, които живеят своя живот на всекидневни амортизационни отчисления.

Питам се, дали някой икономически компетентен специалист може да изчисли след колко години ще се върне тази инвестиция в културата.

Стефан Пеев

ЖАНРОВА ДИНАМИКА


„Малкият човек“ от голямата литература се превърна в голям потребител. И премина в друг жанр...

Стефан Пеев

събота, 29 юни 2013 г.

В ГАРДЕРОБА НА БАБА | ОПИТ ВЪРХУ ЛИТЕРАТУРНАТА КЛАСИКА

Асиметричност

Всеки от нас като дете е надниквал в гардероба на баба си. Моята баба е преселница от Одринска Тракия по време на Междусъюзническата война. Съдбата ѝ е странна. В България влиза на шест години, изгубила завинаги по пътя си родителите си. Добрите хора, които ѝ помагали по време на бягството, побързали да я главят за ратайче в първото българско село. Сираче на шест години баба Ивана започва своя нов живот в чужд дом. Днес правнучката ѝ живее и работи в Далечния Изток. Изминали са около стотина години от този своеобразен ИЗХОД. А траекторията на живота вече е обиколила света.
Разказвам това не за да си спомням за баба си, а защото мисля за литературата. Странна асоциация, но може и да се получи. Не знам. Опитвам се. Опитвам се да намеря нишките на няколко живота.
Гардеробът на баба ми всъщност не беше гардероб, а един обикновен долап. В този долап баба ми прилежно беше надиплила всичко, което беше сътворила сама. Сутрин я заварвах край оджака (огнището), приседнала на пети, с хурка, забита в пояса, да преде тънка нишка. Нишката после се превръщаше било в престилка, било в сукман, било в дебели вълнени чорапи. До края на живота си баба ми ходеше със сукмани, които сама е изпрела, изтъкала, шила и извезала.
На село нямахме телевизор, нямахме и книги – баба ми беше неграмотна, да, напълно неграмотна. С нея не можехме да си говорим нито за Ботев, нито за Вазов, нито за който и да е друг автор. Но пък обичахме да слушаме приказките, които ни разказваше. Беше сладкодумна разказвачка. И когато я питахме откъде знае това, тя само повдигаше рамене.
Баба ми не познаваше класиците на литературата ни, но живееше в един свят на класика, който никога няма да се върне. Този свят имаше свои закони, които не разбирах, но по детски интуитивно долавях, че са истински. В основата на „правовия“ ред в дома на баба ми беше трудът и човещината.
Този свят не може да бъде прочетен днес в книгите. Дори надзърването в долапа няма да помогне на дъщеря ми да го усети. Защото отвъд спомена някогашните сукмани, престилки, черги са безгласни реликви на отминалото. Същото е и с книгите от нашата литературна класика. Техният живот отвъд спомена е ограничен. Как ще обясните днес на едно младо момиче избора, който прави Гергана от Славейковата поема „Изворът на Белоногата“. Всеки избор се разбира единствено и само в контекста на живота, в който е направен.
Новото време има нови разкази и нов мегамит. Митът за АЗ-а като единствена субстанция на живота. И докато този мегамит не бъде разбит, докато жената, която живее днес в Далечния Изток, и жената край оджака в странджанското селце живеят отвъд историческото време на спомена като съ-присъствие във времето, всички призиви за опазване на класиката са напразни.

Стефан Пеев

P.S.
И вече извън границите на литературата се питам по кой исторически закон съм в състояние да осъдя виновниците за трагедията в Междусъюзническата война, така че със задна дата да „реституирам“ заровеното от дядо ми гърне с жълтици в къщата край Люлебургас, стотиците глави добитък, изоставени в чуждата държава, огромното количество ниви и имот, които прадядо ми и родът му са натрупвали през годините с честен труд. Защото някой преди време твърдеше, че реституцията е въпрос на справедливост...

АСИМЕТРИЧНОСТ

Асиметричност

Живеем във време на асиметричност. Съзнаваш, че си посредствен. Но можеш да бъдеш медийна звезда, можеш да изразяваш своята посредственост без грам притеснение – обвивайки я в опаковката на естественост и непринуденост, и да повличаш след себе си хората, които никога няма да проумеят, че животът е форма на възпитаност и образованост.
Нашата ужасяваща историческа късопаметност ни подтиква да си мислим, че сме уникални днес. Уви! Не сме! Случващо се в нашия свят като модели на мислене има безбройни аналогии в миналото. Повечето хора, които вярват, че са естествени днес, са просто исторически анахронизъм – реминисценция от близко или далечно време.

Стефан Пеев

четвъртък, 27 юни 2013 г.

НЕИЗРЕЧЕНИТЕ ДУМИ

Вик

Има думи, които засядат на гърлото ти и започват да набъбват там подобно на раково образование. Неизречените думи. Страшни са. Не можеш нито да ги преглътнеш, нито да ги изкрещиш. Защото думите са ни дадени не за изричане, а за чуване. Те живеят истински не когато ги изговаряме, а когато се връщат обратно към нас, поели върху себе си обертоновете на вслушването. Неизречените думи са все още живи, макар и болезнени. Нечутите – уви! са вече мъртви.

Стефан Пеев

сряда, 26 юни 2013 г.

ЦИФРОВО СЛАБОУМИЕ „РАЗБОЛЯ“ ЮЖНОКОРЕЙЦИ

Силвио Берлускони

Т.нар. цифрово слабоумие налегна жителите на Южна Корея, отчетоха лекари, като броят на застрашените от тази болест стремително нараства. Явлението идва вследствие на прекомерната зависимост от електронни устройства, съобщи technews.bg.
При тези хора се наблюдават проблеми със социалната адаптация, а паметта на тези хора не е способна да задържа информацията.
Според корейските лекари с всяка изминала година ситуацията се влошава, тъй като нараства броят на децата и младежите на възраст от 10 до 19 години, които активно използват смартфони повече от седем часа на ден. През 2012 година те са били 11,4% от всички, докато сега делът им достига 18,4%.
Потребителите на смартфони в Южна Корея са 67% от всички мобилни абонати, като по този показател страната е на първо място в света. Над 64% от подрастващите ползват умни телефони, което е ръст от 21,5% спрямо предходната година.
При използване на смартфони се задейства само едното полукълбо на мозъка - лявото, а дясното почти бездейства, обяснява проблема специалист от медицинския център в Сеул.

Източник: НЮЗ.БГ

вторник, 25 юни 2013 г.

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ МОДЕЛИ СА КАТО МОДАТА

Силвио Берлускони

Ако мислим като истински европейци, би трябвало да ни пука за това, което става в Италия, където от години Силвио Берлускони е съден и недосъден, за това, което става в Чехия, за случващото се в Гърция и във всяка друга точка на Европа. Защото политическите модели са като модата – те имат характера на световна тенденция.

Стефан Пеев

ЗАЩО ПРОТЕСТЪТ В БРАЗИЛИЯ Е РАЗЛИЧЕН | ДНЕВНИК.БГ

Протестът в Бразилия – 2013 г.

В Бразилия милиони хора се движат в различни точки на града, без да имат определена цел, просто са заедно. Почти всеки един от тях е със собствения си плакат, написани на ръка, на едно просто парче от хартия или картон: "Корупцията също е вандализъм!", пишеше на един плакат на футболния мач между Испания и Хаити.
В протеста съжителстват две форми на поведение: първата е на хората, които са толкова жестоки, че могат да се сравнят единствено с наркотрафикантите и вандалите, а вторите са тези, които са отишли да се забавляват и непрекъснато призовават за мир. Плакатът в ръцете на едно момиче гласи: "Вандалите не ни представляват."
Хората се изливат на улиците и остават там през цялата нощ след залез слънце. Пеят заедно и изразяват гнева си.
Тенджерата под налягане, която е кипяла през годините, без да се забележи, експлодира и от нея, по думите на Елио Гаспари, излязоха "чудовища". Чувстват се свободни и заедно се наслаждават на удоволствието от протеста.
Никой не им го е забранявал, защото това е страна без цензура, но се чувстват свободни, защото сами са избрали свободата да протестират.
Отхвърлянето на политиците, което всеки ден става все по-очевидно, трябва да бъде предмет на рефлексия на всички нива: от управляващите до местните чиновници, които са най-близки и отговорни за публичните услуги, които не функционират.
Това, което се случва в Бразилия, не е политическо движение в традиционния му смисъл, нито пък е аполитично движение. То е постполитично. Не е срещу демокрацията, а за една по-реална демокрация, за една демокрация за всички. Както останалите големи протести на хора в Бразилия през този век, и тези демонстранти нямат политици, защото в основата си те са срещу развода между хората и политиците.

Източник: ДНЕВНИК.БГ



ПЪТЯТ КЪМ ПОДВИГА МИНАВА ПРЕЗ КИЛОГРАМИ И КИЛОМЕТРИ

Иван Вазов

Някога, някога, преди много лета, когато ми се налагаше да преподавам разказа „Една българки“ от Иван Вазов и да обяснявам на децата колко силна като воля, упорита като характер и човешки отзивчива е баба Илийца, прибягвах до простичък, но работещ математически модел. Прилагах го, защото опитът ме научи, че четенето и разбирането не съвпадат. И че често четенето е съпроводено с погрешно разбиране или просто с неразбиране.
Питах учениците колко годишно е внучето на баба Илийца и получавах всякакви отговори, но много рядко, че е двегодишно (въпреки ясната податка в текста „На гърдите ѝ стоеше полуживо двегодишното ѝ унуче“). А когато им задавах следващия въпрос: „А колко тежи двегодишно дете?“, объркването беше всеобщо. Малките читатели естествено не знаеха отговора. И недоумяваха защо ги питам. Какво общо имат килограмите на детето с образа на баба Илийца?!...
Последният ми въпрос просто ги караше да си мислят, че часът по литература е приключил и че сме в час по математика. Питах ги още: „Колко километра изминава пеша баба Илийца от дома си до манастира и обратно?“. Решението на тази математическа задача изисква проницателност и вникване в текста и живота (а нима литературата не е точно това – вникване в текста и живота). Баба Илийца е на брега на реката, когато слънцето е вече на залез. В манастира пристига в късна доба – нощта вече е настъпила. Май месец в планината се стъмва най-малко за 2 часа. И като знаем, че човек се движи средно с около 5 км в час, това означава, че с двегодишното си внуче на ръце, което тежи около 11 килограма, баба Илийца е изминала поне 10 км до манастира, без да спре. Е, в този миг нещата ставаха по-видими и понятни. Децата можеха да си представят какво означава да вземеш в ръце пазарска чанта, която тежи 10–11 кг и с нея пешком да изминеш поне 10 км. Изумлението по лицата им постепенно преминаваше в озарение. Думите воля, упоритост, майчина обич, загриженост, отзивчивост добиваха за тях очертания, които не са и подозирали. А аз продължавах да си мисля, че разбирането на литературата минава не просто през четенето, но и през съпреживяването, през катарзиса, който ни прави съпричастни на чуждото преживяване, когато свързва литературния текст със собствения ни живот.

Стефан Пеев

петък, 21 юни 2013 г.

КАМЪЧЕ В МОРЕТО

Мислител

Колкото съм притеснен от корумпираните знаещи и можещи хора, толкова съм притеснен и от честните и почтени, но не знаещи и не можещи хора. По този повод си спомням древна поговорка, която разказва проф. Ал. Лосев: „Един глупак може да хвърли малко камъче толкова навътре в морето, че и сто мъдреци подир това да не могат да го извадят“.

Стефан Пеев

КОНСУМИРАЩ СЪДНИК НА СОБСТВЕНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ

Съдник

Случвало ми се е да отида на културно събитие и когато ме попитат за оценката ми, да измънкам: „Ами аз го разбирам по своему“. Всъщност... не го разбирам. Но това, последното, дори пред себе си не казвам на глас. Защото то не е оценка за другия, а някакъв вид самооценка. Или признание, което не искам да чуя и което несъзнателно потискам. То е израз и на онази несвобода, която непрестанно толерираме в годините на прехода, без дори да си даваме сметка за това. Несвобода, породена от факта, че собственото ти мнение е достатъчно, за да съдиш за другите, и че е по-евтино и безболезнено да измънкаш някакъв трафарет, отколкото честно да кажеш: „Не разбирам това изкуство. Не виждам смисъла му, не мога да проникна в неговия свят и не знам как да го допусна до себе си“.
Всички днес сме жертва на своето предубеждение, че да си зрял човек, е равнозначно на човек, който е и естетически завършен като индивид. Тъжно предубеждение, което те превръща в консумиращ съдник на собственото съществуване.

Стефан Пеев

четвъртък, 20 юни 2013 г.

А СЕГА НАКЪДЕ

Лесни пари

Лесните пари свършиха – било под формата на easy credit, било като бизнес, който предприемчиво подхващаш във все още свободните от остра конкуренция зони, било като източване на държавни средства или средства по европейски програми, било като мафиотстване на дребно. А когато лесните пари свършат, настава криза. Някои хора определят днешната ситуация като криза на доверие в политическата система. Всъщност политическата система е виновна дотолкова, че не може повече да поддържа масовия достъп до лесните пари. Но това е една отдавна предизвестена криза. Въпросът е „А сега накъде?“

Стефан Пеев

вторник, 18 юни 2013 г.

ЗА СВОБОДАТА, МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ И АБОРИГЕНИТЕ

Пианист

Чета в мрежата умни и недотам умни разсъждения и се опитвам да не мисля глупаво. Да не мислиш глупаво, е избор, който трябва да си наложиш сам. Да си наложиш нещо си, означава да ограничиш свободата си. Та мисълта ми е за свободата на изразяване. На изразяване на себе си.
Ако никога съзнателно и с любов не си чиракувал – било в стремежа си да бъдеш спортист, музикант, художник, грънчар, било в това да научиш занаят, или просто да се научиш – да знаеш и да можеш да преподаваш наученото, значи никога и под никаква форма не си усетил свободата. А тя, свободата, е в степента на пайдеята – разбирана като образованост и възпитаност едновременно (благословен да е проф. Александър Фол за възкресяването на този старогръцки термин). Нейният най-пряк израз е движението на пръстите по белите и черните клавиши от виртуозен пианист.
Уважаваният от мен инак коментатор д-р ик. Емил Хърсев е поредният, който разсъждава по темата ИКОНОМИКА НА СВОБОДАТА. Разсъждава смислено, логично и публицистично. За да стигне до точката на заключението. А тя е много проста: „По-добре пияни тълпи туристи, отколкото пусти хотели“. Звучи по икономически разсъдливо, нали? Повече икономическа свобода = повече просперитет. И още: по-малко държава = по-богати граждани. В този миг неизвестно защо си спомням за аборигените. Те живеят в държава, но не са нация и нямат държава. Някой някога им отне техните изконни територии, защото са просто диваци (сякаш самото отнемане не е диващина).
Та аборигените ме връщат към стремежа ми да не мисля глупаво, тоест да не смятам, че днешният ден (или който и да е друг ден) е мерило за човешкото. То, човешкото, е в свободата на изразяване на онова, което е заложено в моженето ни, но го и преодолява – за да постигне онова вечно неизразимо, което някога, някога някога древните мъдреци нарекоха благо. И в крайна сметка, благодарение на Платон, разбраха, че то, благото, хем ни превъзхожда и ръководи, хем е неизразимо и непознаваемо.
Та ако искаме да живеем свободно, но не като аборигени, май трябва да се обърнем с лице към неизразимото. И отново, и отново да се опитваме да му даден лик. Защото смисленият път за постигане на свободата е пътят на чиракуване и лишения – в стремежа ни към съвършенство. Звучи икономически абсурдно, нали? Но уви! е вярно.

Стефан Пеев

НЕПОЗНАТИЯТ СМИРНЕНСКИ | БОХЕМ

Христо Смирненски

БОХЕМ

Цветущата моя фантазия
ме води по приказен път,
в Европа, Америка, Азия
мечтите безплатно летят.

Безумно от мен са обичани –
безумно и с порив един
и тежките нимфи в Казичане,
и леките дами в Берлин.

С надежди макар разнебитени
кат деветгодишен балтон,
летят към Парнас младините ми
под девствено чист небосклон.

В среднощните зимни виелици
запалвам аз свойто сърце
и моята младост весели се
и грее смразени ръце.

А сутрин светата фантазия
сразява стомашния зов –
пред някоя женска гимназия
закусвам си кифли с любов.

Христо Смирненски

неделя, 16 юни 2013 г.

БОЙНИЯТ ХИМН НА МАЙКАТА-ТИГРИЦА

Ейми Чуа

Под това заглавие Ейми Чуа, професорка в университета в Йеил, издава книга за възпитателните методи в Китай. Тезата й е спорна - желязната дисциплина по китайски образец е единственият път към успеха на подрастващите.

Дисциплината - ключът към успеха за китайските деца


Ейми Чуа е второ поколение имигрантка в САЩ, родителите й са родом от Китай. Самата тя е родена в щата Илинойс и има зад гърба си кариера на юрист. В последната си книга "Бойният химн на майката-тигрица" тя поставя повече от провокативната теза, че единствено строгото възпитание на децата по китайски модел може да подсигури пътя им към успеха, когато порастнат.
В ежедневника "Уол Стрийт Джърнъл" тя публикува есе като излага основните тези в книгата си. Още същия ден в САЩ е отворен дебат за възпитателните идеи на професорката, ден по-късно повечето големи американски печатни издания коментират темата на първа страница. Тезите на авторката буквално разделиха американската нация на подкрепящи и отричащи я. Едни я смятат за луда, други намират, че донякъде е права.

Желязна дисциплина, а не изобретателност


Толкова ли е строго китайското възпитание наистина, колкото се предполага? Да, отговаря категорично Ли Юнхе, водещ в държавния канал "Чайна Едюкейшън ТиВи" и редактор на китайско списание, посветено на темата за възпитанието: "Това е свързано с културната традиция в Китай. Стари поговорки от типа на "само строгите учители възпитават елитни ученици" продължават да се уважават и до ден днешен в Китай."
За 64-годишния пенсиониран учител по английски строгостта на възпитанието има своето оправдание в китайското ежедневие. "Китай има толкова многобройно население. Конкуренцията е много силна, човек намира работа в повечето случаи след поредица изпити и интервюта. Човек трябва много да учи и много да знае", казва Юнхе и добавя: "Тук често се изисква не изобретателност, а желязна дисциплина и прилежност."
Ейми Чуа забранява на децата си почти всичко, което е нормално за повечето хора в Западния свят. Например - компютърни игри, преспиване при приятели, участие в училищни театрални постановки и пр. Изискванията - само шестици без изключение, в противен случай наказание. А наказанията също са по китайски модел. Например г-жа Чуа е заплашила дъщеря си да изгори пред очите й всичките й плюшени играчки, ако не научи да изпълнява без грешка определено музикално произведение на пиано.

Прекалената свобода за децата не била на хубаво. Възпитанието в САЩ - "пълен провал"


"Основна част от западния модел на възпитание е схващането, че детето трябва само да се развие. Да следва указанията на родителите си и с времето да се освободи от тяхната опека", казва професорката по педагогика Ингрид Гоголин.
Но точно поради това Ейми Чуа определя възпитателната практика в САЩ за пълен провал, защото оставя прекалено много свобода на децата, когато те не са в състояние сами да взимат правилните решения. След възникналия дебат около книгата й, Ейми Чуа споделя в интервю, че се чувства криворазбрана от читателите. На книгата й не трябва да се гледа като на наръчник за възпитание. В "Бойния химн на майката-тигрица" тя просто иска да сподели опита си като майка и да накара западния свят да започне да преосмисля своите методи на възпитание.

Автори: К. Фишер / Е. Видински
Редактор: Б. Григорова
Източник: DW

ПАРАДОКСАЛНО, НО ФАКТ...

Александър Кертин© снимка: DarikNews.bg, Йовка Йовчева

Ще се съгласите ли с родителите, които коментират, че училището е станало като един алианс – пращат децата да научат там по два-три чужди езика, а българският и математиката са за частни уроци?

Това е тяхно признание, че пращат децата си. Самите деца свидетелстват за това, когато си говорят помежду си. Днес можем да проследяваме техните разговори, защото те са в мрежата. Казват учим това, с което ще кандидатстваме. В останалите часове значи те се чувстват неангажирани. Това пак е резултат от механичното пренасяне на либерални идеи, от неразбирането. Либерализмът се разбира само като това, че аз имам право на избор, това, което съм си избрал е единствено меродавно, а това, което е социална поръчка, не ме засяга. Това е резултат от едно разминаване в разбирането за културните модели, които някъде са били изградени исторически в продължение на дълго време, а ние механично ги пренасяме.
Затова е така, че учениците решават, че трябва да учат само това, с което ще кандидатстват. Практически има училища, в които няма учебен процес - учениците са вътре, всеки с нещо там се занимава. Част от тях критикуват учителката, ако не я критикуват, се опитват да я скандализират. А една малка група, която ще кандидатства да кажем с биология, се стремят да научат и са сърдити за това, че учителката не е въвела ред, а тя е безсилна да въведе ред. Казвам учителката, защото 85 процента от българските учители са жени.
Александър Кертин
Източник: ДАРИКНЮЗ


Родителите пращат децата в училище да ги довъзпитаваме, а ние, учителите, ги връщаме вкъщи да ги дообразоват.
Цветелина Драганова

ВЪРНАХ СЕ И ОТСТЪПИХ...

Петър Увалиев

Проби и грешки непрестанно потвърждават убеждението ми колко е важна способността за отстъп (няма как да не благодаря за това осъзнаване на думите на Александър Фол). Важна тъкмо в моментите, когато най-активно действаме. Приятел го нарича “скриване”, но не, не (ми се иска да) вярвам. Сред невъобразимостта от последните дни днес се върнах към една от най-изрязаните фигури в личния ми – а и не само мой – духовен албум.
Хубав разговор за Петър Увалиев вчера ме зарадва с великолепно разказани истории и предадени детайли и ми спомни онзи ювелирен български, който в края на 80-те на миналия век изпълни 272 аудитория на Университета: дългата пауза, разгънала неговото "Не аз говоря езика, на който сега ви говоря... той мен говори"; афористичното за мен, хлапачката, тогава и все по-съдбовно днес "Българското не ми е занаят, то ми е инат".
Върнах се и отстъпих, за да проверя дали са в изправност шлюзовете на онази тишина и на днешната памет, без които става все по-невъзможно нататък.

Цветелина Драганова

петък, 14 юни 2013 г.

СУБПОЛИТИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ... ИЛИ... В НАШАТА КООПЕРАЦИЯ ТЕЧЕ ЕДНА ТРЪБА

Бойко Василев

Трябва да спрем да обвързваме личния си проект с всяко едно правителство. Всеки трябва да вземе живота си достатъчно отговорно в ръце и да има смелостта да каже къде властта му пречи. На нас ни липсва самоорганизацията и ни спъва говоренето на едро - "тези ме дразнят", "онези ми пречат". Ние реагираме на правителствата чисто емоционално. Но на нас ни липсва онова, което един мой швейцарски събеседник нарече субполитическа психология. Това е политическо организиране над партиите, над простия въпрос кого харесваш и кого - не. Способността да възприемеш обща кауза, обща идея, да се организираш и да я направиш.
Знаете ли например колко е трудно да се организират съседите в една кооперация? Аз имам такъв проблем в момента. В нашата кооперация тече една тръба и наводнява абсолютно всички. И въпреки това колко трудности среща човекът, който поема отговорността да види откъде тече. По една или друга причина хората не искат да съдействат.

Бойко Василев
Източник: 24 ЧАСА

сряда, 12 юни 2013 г.

ДВАМА СЕ КАРАТ, ТРЕТИЯТ... ГУБИ

Българският Лувър

Двама министри – един настоящ и един бивш – влязоха в задочен спор чрез медиите за изграждащия се Национален музеен комплекс, наричан „Българският Лувър“.
Според настоящия министър на културата Петър Стоянович: „...големият проблем с Лувъра не е в това, че някой искаше да прерязва лентички“, а „... с какво ще напълним този Лувър“.
Според бившия министър на културата Вежди Рашидов: „...българските творци могат и трябва да имат самочувствието и стремежа да се мерят с водещите европейски и световни имена. Те имат право на това и заслужават това признание“.
Погледнат отдалеч спорът прилича на играта „Тука има, тука нема“.
Има, няма. Има, няма... Готови сме да се люшнем в едната или в другата крайност. Да бъдем със или против.
Този спор не е безсмислен. В него се изковават критериите за ценно (исторически значимо) и конюнктурно (преходно).
Но докато погледът е отправен само към това с какво съдържание и по какви критерии да изпълним пространството на Националния музеен комплекс, пропускаме една важна подробност: за кого го правим.
Живеем в общество, в което все по-малко се припознаваме в понятието за публики. Времето ни е отредило да гледаме на себе си било като на творци, било като на оценители (критически безспорни в своята субективна убеденост). А един музей е пространството, в което публиката се потапя, за да бъде оценена. Там, сред доказалите своето естетическо съвършенство творби, ние усещаме своята човешка несъвършеност. За да изпитаме в акта на съзерцание катарзисната роля на изкуството, което ни връща към идеята, че има нещо по-голямо от нас, по-съществено от нашите оценки, нещо, което не ни забавлява, развлича и не подкрепя нашите снобски предразсъдици, а ни отпраща към идеята да бъдем други, да бъдем другата страна на своето себе си. Онази, която е в състояние да притихне пред голямата творба и в мълчаливото съзерцание и общуване с нея да преоткрие себе си.
Така че големият въпрос е не с какво и как ще напълним музея, а как ще накараме хората да бъдат публика. Патосна – в онзи двойствен смисъл на думата патос, който идва от Античността – на едновременно понасяща, търпяща, подложена на въздействието на... и същевременно екстатично надхвърляща границите на собственото си себе си.
В играта „Тука има, тука нема“ има и трети резултат – когато двамата се карат, третият... губи.

Стефан Пеев

вторник, 11 юни 2013 г.

В ОБРАТНО ПРОПОРЦИОНАЛНА ЗАВИСИМОСТ

Сътворението на Адам

Връзката между твореца и творението днес е в обратно пропорционална зависимост.

Вратар

„24 карата“
на Емил Миразчиев

Пловдивският художник Емил Миразчиев направи „златни“ отливки на лицето, фалоса и краката си и ги окачи на бяла стена в дъното на коридор. Шокиращата инсталация „24 карата“ авторът изложи в галерия „Сариев“.
Инсталацията изглежда като повърхност, която е разсякла човешкото тяло. Това е пределът на 50-годишнината, обясни авторът. Отвъд нея той минава с триединството от ум, либидо и здравата връзка със земята. Символиката на нозете е също свързана с непрестанното крачене напред.

Източник: 24 ЧАСА
Вратар

„Давид“ на Микеланджело Буонароти

„Давид“ е шедьовър на ренесансовата скулптура, създаден от Микеланджело между 1501 и 1504 г. Скулптурата е висока 5.7 м, изработена е от мрамор и пресъздава библейския герой Давид.

СЛАВЕЙКОВИ ПРАЗНИЦИ – 2013, Трявна

Славейкови празници – 2013. Представяне на книгата на Миряна Янакиева „От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“Славейкови празници – 2013. Представяне на книгата на Миряна Янакиева „От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“, издание на КОНТЕКСТ

На 9 юни от 16.00 часа в зала „Дръзновение“, Трявна, в рамките на „Славейкови празници – 2013“ гл. ас. д-р Йордан Ефтимов представи книгата на Миряна Янакиева „От родния кът до гроба. Пенчо Славейков - „Сън за щастие“. Г-жа Янакиева запозна присъстващите със своите творчески дирения и наблюдения над словото на Славейков, изложени в книгата ѝ, и отговори на въпросите на присъстващите за ролята на Трявна в творчеството на Пенчо Славейков, за начините, по които е усетена и изобразена природата на родния край в стихосбирката „Сън за щастие“. Кметът на общината инж. Николов поздрави автора и сподели, че научното осветляване на творчеството на Славейкови ще продължи да заема осезаемо място и в бъдещите издания на Славейковите празници.

Миряна Янакиева
Източник: Община ТРЯВНА

неделя, 9 юни 2013 г.

ДУХ И ДУХЧЕТА

КОНТЕКСТКОНТЕКСТ, проект на Илия Ламбов, снимка: Мария Иванова. Част от фестивала „Улица „Отец Паисий“ – Пловдив, 2012 година

Дааа, надникнах в интернет пространството по обичайния си начин и се спрях на думите на министъра на културата Петър Стоянович: „Духът е единственото нещо, което може да ни води напред“. Думи, достойни за министър на културата, но някак анахронични в днешния ден. Защото днес няма дух, а духчета (хора с повече неглежиране на табутата и с повече цинизъм в себе си биха казали дори „духане“). Казвам го, защото се опитвам за себе си да направя разлика между маргиналното и немаргиналното. Между духчетата и духа.
Маргиналното би следвало да са духчетата.
Духчетата са нещо като елфите – хем трябва да ги приемем, хем трябва да знаем, че съдбата ни не зависи кардинално от тях. Защото дори не е сигурно, че те са безсмъртни. А какъв е смисълът да оставяш съдбата си на едно небезсмъртно същество. Защото, ако животът ни не се ръководеше от идеята за безсмъртността, никога нямаше да има човечество. Това, последното, се разбира днес много трудно – както от вярващи, така и от невярващи. Вярващите и образованите в най-добрия случай живеят в трихотомията на Данте (макар да са чели само неговия „Ад“). Невярващите си представят какво ли не. Фентъзито е в своя разцвет.
Маргиналното днес до такава степен се е препозиционирало, че ти се налага понякога да обясняваш простички немаргинални истини – като тази, защо не изпитваш вина, че си хетеросексуален. Защо един кон, на който си сложил надпис ТЕКСТ и си го пуснал да пасе трева насред Пловдив, не се превръща в изкуство и КОНТЕКСТ (камо ли в някакво страховито авторско откритие). И защо един човек, който ще се пъхне в куфар насред улицата, не създава никаква представа за „Имиграция в куфар“.
Та май трябва някой като древния мъдрец Диоген да тръгне днес с фенер в ръка посред бял ден и да обяснява на любопитните, че търси загубеното – търси духа, а не духчетата.

Имиграция в куфар“Имиграция в куфар” се нарича пърформансът на Нено Белчев, който ще бъде представен в програмата на фестивала „Улица Отец Паисий - Поведение, 2013“. Той е резултат от желанието на автора да се идентифицира с имигрантите и да накара зрителите се поставят на тяхно мястото, да почувстват и съпреживеят страданията им.
Стефан Пеев

събота, 8 юни 2013 г.

ДА СЪТВОРИШ БЪЛГАРИН

Александрина ПендачанскаАлександрина Пендачанска е родена през 1970 г. в София, дъщеря е на оперната прима Валери Попова и музиканта Иван Пендачански. Завършва Националното музикално училище с профил “Пиано и пеене”. От 1989 г. досега пее в най-големите оперни театри по целия свят. Календарът е запълнен до сезон 2015-2016 г. През 2009 г. дебютира като писателка с книгата Da сapo. Омъжена е за журналиста Найо Тицин, имат две дъщери.

Ще се върнете в България?
Никъде другаде извън България не бих искала да живея. Рано или късно ще се върна. Тук съм по-щастлива откъдето и да е другаде. Въпреки всичко.
А децата ви?
Децата ми не искам да се връщат. Казвам го съвсем откровено. Искам да гледам тук внуците си. Да ми ги водят в България, да си имат своята българска баба, която ще ги учи да четат и пишат на български.
Драмата на нас, българските родители е, че хем искаме децата ни да не са тук, хем да са около нас.
Въпросът е, защо не успяхме да си направим от този рай, с който сме облагодетелствани, добро място за живеене? Защо сме толкова кьопави? Дори не можем да оценим какво имаме. А в историята ни е имало поколения, които не са съжалявали, че са се върнали и са съумели да оползотворят знанията си.
Чудех се откъде да започнем, защото всичко е толкова разбито, и стигнах до следната мисъл. Това, което всички искаме и което ни обединява, е децата ни да са по-добре. Да знаят повече от нас, да са по-умни от нас, да са по-успели, да са по-богати, по-красиви, по-интелигентни. Ако започна да се занимавам с политика...
Има ли такава вероятност?
Не ми се вярва да се случи. Но аз бих тръгнала с образованието, възпитанието и създаването на българи, които заслужават да живеят тук.

Из интервюто на Валентина Петкова с Александрина Пендачанска. Източник: ТРУД

петък, 7 юни 2013 г.

ПРАШКИ И СУТИЕНИ

Вратар

Една нещастна любовница на един не по-малко нещастен вторазреден вратар в Европа е погълнала половин милион лева, за да забрави изневерите му. Това можеш да прочетеш днес в мрежите. И да се попиташ: колко деца биха намерили и любов, и път в живота си, и смисъл, и щастие, ако тези пари бяха отишли не за прашки и сутиени, а за бъдещето на тези, които могат, но нямат... И колко по-добри вратари, и ако щеш и фолкпевици биха се пръкнали, ако средствата не потъваха в небитието на празния разкош. Вместо това четем новината примирително като любопитна, пикантна и неизбежна декорация на нашето постмодерно днес...

Стефан Пеев

МАЛКО СМЕШНО, МАЛКО ТЪЖНО – СЪС ЗАКАЧКА И СЕРИОЗНО

Наталия Кобилкина

Днес учители по секс нароил Господ. Учат те по книги, учат те в нета, чрез списанията, по телевизията, на живо на магистралите. Накъдето и да се обърнеш, виждаш, че едни знаят какво е секс, а други – не, и трябва да бъдат прикоткани да го разберат. Та по тоя повод се запитах дали улисани в трупане на знания, не забравяме, че сексът и раждаемостта са някак свързани. А тя, раждаемостта при българина, непрекъснато пада. Пада, но само при българина. Не помня кой наскоро ми разказа за циганка, която на 40 години отива на гинекологичен преглед – след 6 живородени деца и 40 аборта. Преглежда я лекарят и не без изненада ѝ казва – и да знаеш, инструментът ти е железен. Та по тоя повод се питам дали Кобилкина е човекът, който трябва да върти „Училище за любов“, или тая циганка...

Стефан Пеев