събота, 31 май 2014 г.

МИРАЖИТЕ НА ВИДИМОСТТА

Миражи

Живеем във време, в което истината се идентифицира с видимостта. Ако едно нещо е достатъчно присъстващо в публичното пространство, фактът на неговото присъствие, фактът на неговата видимост дава основание на апологетите на либерализма да го приемат за действителност (смесвайки еклектично в тази категория видимост, привидност, истина, същина, явление, необходимост и свобода).
Всъщност рядко някой се замисля, че ако в пустинята виждаш миражи, това не означава, че си спасен.
Няма такова нещо като моята истината. Истината винаги е по-голяма от отделната личност или социална група. И не е относителна, както си мислят много хора, защото относителността на истината означава, че няма свобода.
Истината не се поддава на приватизация.
Истината може да бъде споделяна, разбирана, осмисляна, следвана, но никога не може да бъде собственост.
Затова говоренето винаги трябва да бъде и вслушване – в обертоновете на собственото ти звучене и във възможните отгласи от отговорите на другите (присъствието на които в споделянето е единствената гаранция за възможност на появата на истината).
Когато научим значението на думата „не“ за онова, което е пред погледа ни като даденост, ще бъдем в състояние да сложим край и на миражите на видимостта.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 25 май 2014 г.

ДОСТАТЪЧНО КАТАКЛИЗМИ

България

Преживял съм:
Тодор Живков
Георги Анастасов
Петър Младенов
Желю Желев
Петър Стоянов
Георги Първанов
Росен Плевнелиев
Достатъчно много и достатъчно пъстро ориентирани политици – убедени, че с тях идва бъдещето на България, за да съм сигурен, че бъдещето на България не може да има нищо общо с политик на име Николай Бареков.
И ако след всички тези политически катаклизми, на които съм свидетел, видя името на г-н Бареков като част от управляващ политически елит – категорично отказвам да съм български гражданин!

Стефан Пеев
Начало

ДВОЙНИ СТАНДАРТИ

Алкохолен туризъм

В изборите за Европейския парламент много ми се искаше да гласувам за партия, която изповядва свободното придвижване на хора, идеи, капитали. С една дума за свободата на придвижването и за свободата на самоидентификацията.
Но такава партия в Европа няма. Мисля, че няма и в целия свят. Отвсякъде си притискан да гласуваш в рамките на някаква национална идентичност.
Питам се, за коя национална идентичност да гласувам, при положение че майчиният език на моето дете е унгарският, бащиният му език е българският, а детето ми днес работи в Сингапур, а утре – дявол знае къде.
Виждам, че партията на Найджъл Фарадж се е превърнала в сериозен играч във Великобритания. И се питам: ако по някакво природно чудо българите забогатеят и започнат да изкупуват имоти във Великобритания – Вие ще ги спрете ли, г-н Фарадж?
Защото ние не сме спрели посредствени англичани с не кой знае какви доходи, но достатъчно хитри да купуват евтини имоти в България? Нито пък на някой хотелиер на морето или в планината му хрумва да отхвърли резервациите на англичани, които виждат България единствено като дестинация за секс и алкохол.
Не съм привърженик на евроскептиците – напротив, техен отявлен противник съм.
Но не обичам двойните стандарти – независимо дали са леви, десни или популистки.
А в Европа днес не виждам нищо повече от двойни стандарти – затова ми се иска по някакъв начин да отхвърля своята легитимност на европеец и на личната ми карта да пише – „гражданин на държава, в която има свобода на вероизповедание, националност, идентичност“.
Един простичък начин да кажеш, че светът е станал безумен. Човек не знае къде ще се роди, нито кои ще са неговите родители, още по-малко знае къде ще завърши животът му и дали този живот не струва повече от Витлеем...

Стефан Пеев
Начало

СТРАННАТА ДИАЛЕКТИКА НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИТЕ КАТЕГОРИИ

Уравновесеност

До днес никой не е изследвал странната диалектика на екзистенциалните категории. Макар много от нещата да са видими и с просто око. Като например: уравновесеността свършва там, където започва глупостта.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 22 май 2014 г.

МЕЖДУ ХОЛАНДИЯ И КИТАЙ

Холандия, България, Китай

Ние сме някъде по средата.
Между Холандия и Китай.
Чисто географски.
Ако бяхме скачени съдове, нашата тежест би била най-голяма.
Притиснати между дясното и лявото няма как да не сме нагнетени с имане.
Така е по законите на физиката.
По другите закони е по-сложно.
Наляво – в Холандия – се строи най-десният капитализъм, либерален по своята същност, но изчистен откъм предразсъдъци – и в този смисъл толерантен и алчен едновременно.
Надясно – в Китай – се строи най-левият останал комунизъм днес. Ретрограден, деспотичен, пазарен и подчинен на закона за котката – чиято роля е да лови мишки, без значение дали котката е бяла или черна.
Ние сме посредата, но имаме усещането, че сме в периферията.
Което е нелогично по законите на физиката.
Но понеже живеем в демократично общество, можем да мислим за себе си каквото искаме.
И затова започваме да си мислим какво ли не. Като се започне от сложно детство и труден исторически пубертет, та се стигне до... „Чичо Сам/Путин не иска да праща пари“...
Мислим си го по един и същи начин – но го изговаряме чрез всички цветове на политическата дъга в абсурдна полифония на несъгласието.
Няма как. Не живеем добре – и все някой трябва да е виновен.
Ако не са тези отляво с десните си разбирания, ще са тези отдясно с левите си разбирания.
Само че...
Някак не ни идва на ум да погледнем освен наляво и надясно, още и в дълбочина.
А там се виждат странни неща – като това, че държавата вляво от нас с високо механизирания си селскостопански сектор, в който работи само 4% от работната сила, осигурява големи излишъци за хранително-вкусовата промишленост и за износ и се явява третата страна в света по стойност на изнесените селскостопански продукти след САЩ и Франция. А страната вдясно – въпреки огромното си население – е управлявана в условията на липса на демокрация по-успешно, отколкото десетократно по-малка държава в условията на демокрация.
Гледаш, взираш се и започваш да губиш представа – кое е ляво, кое е дясно, кое е горе или долу.
Само знаеш, че горе-долу свързваме двата края.
Така законите на физиката остават привидно непокътнати.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 11 май 2014 г.

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Котки

В двора ни котките, подхранвани от великодушието на една от съседките, изживяват спокойно своята 1968 година (на сексуална революция и свобододействие), щедро опикават всичко и очевидно действат в комплот с производителите на ароматизатори за автомобили (защото изискват от нас да избираме все по-нови и по-нови средства за потискане на тяхното непоносимо в тези мащаби присъствие).
Но докато се чудя как ще обясня на хората, с които предстои да се срещна, защо така ужасно мириша на котки, се сещам, че котките са една прекрасна метафора и че тази метафора преобърна живота на една едномилиардна нация.

„Не е важно каква е котката — черна или бяла, важното е да лови мишки“ – изрече някога си Дън Сяопин и преобърна с тази котешка метафора световната икономика и политика.

Котките в нашия двор не ловят мишки – защото мишки просто няма. Те живеят от социалните помощи на съседката и ще си останат мършави и недохранени, като всяко общество, което живее на социални помощи.
Дън явно е прав. Но въпросът е не само да имаш котки. Въпросът е да ги накараш да живея чрез това, за което природата ги е създала.


Стефан Пеев
Начало

събота, 10 май 2014 г.

ЗА НАЧИНАЕЩИ ТВОРЦИ

Магаре

Инстинктът никога нищо не е сътворил.
И ако някой някога ви убеждава, че творческият му инстинкт диктува да твори по този начин – то това е чиста проба contradictio in adjecto.
Инстинктът възпроизвежда сам себе си, но никога нищо не създава.
Точно затова магарето е останало магаре, а не се е превърнало в човек.

Стефан Пеев
Начало

РЕПЛИКА

Атанас Далчев

Някога Далчев написа:

За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката.
Голяма поезия имат и примитивните народи.

И е прав.
Но днес можем да осъвременим думите му, репликирайки:
За равнището на една култура се съди и по популизма, който е в състояние да отхвърли.


Стефан Пеев
Начало