вторник, 28 октомври 2014 г.

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година (EPUB формат)

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ в (EPUB формат).

Препоръчителен софтуер за преглеждане:
Adobe Digital Editions
Azardi
Readium Library


Връзка за сваляне на каталога КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година
в EPUB формат


Връзка за сваляне на каталога КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година
в PDF формат

Стефан Пеев
Начало

БЕЗ ДА ИСКАМ

Литературната творба

Без да искам разгърнах един отдавна прашасващ ръкопис.
И се изумих.
Защото в него сложното се разказва просто.
Подобни разкази може би вече са анахронизъм в съвремието ни. Не знам, признавам си.
Но ми беше любопитно да надзърна как съм се опитвал да разкажа „Що е то – литературата“.
Дано за някого четенето е приятно...
... и нека читателят не забравя, че това са само бележки, които, естествено, предполагат много, много забележки :)


За природата на литературната творба

Ако искаме да опознаем някое явление от действителността, най-напред трябва да си съставим представа за него, да го уловим в съзнанието си в най-общите, най-типичните му черти, да “видим” неговите граници. В науката това предварително работно понятие носи названието хипотеза*. За да възникне хипотезата е нужно да превърнем обекта на нашето внимание в проблем - човек не разсъждава върху самоочевидните неща. Интелектуалното любопитство, опитът да надзъртаме отвъд видимите граници на нещата е едно от най-ценните качества на личността и безспорно ни помага да развиваме способностите си.
И така. Задавали ли сте си някога въпроса “Що е литература? Какво представлява литературната творба? Защо литературата съществува? Винаги ли е съществувала и (естествено) винаги ли ще съществува? Изменя ли се литературата и ако да, то какво се изменя в нея? Каква е природата на литературната творба, какви са видовете литературни творби, кои са общите закономерности, които характеризират творбата изобщо и отделните видове творби (повествователни, поетични, драматургични)?”
Преди да се заемем с обсъждането на какъвто и да е въпрос, е нужно да осмислим отношението му към нас самите. В опознаваните явления трябва да виждаме самите себе си, да се наслаждаваме на собствените си познавателни способности. Така постъпва малкото дете, когато измъчва родителите си с безбройните си въпроси “Защо?” и “Как?” В отговорите то не само открива света извън себе си, но и света в себе си, своето аз.
За съжаление години наред образователната ни система насочваше усилията си към това да обучава учениците, да ги кара да запаметяват знания, без да разбират онова, което учат. Не храня илюзии, че скоро всичко ще се промени. И все пак ако имаме някакъв път и избор, той е в превръщането на знанието в дълбоко интимно, в неотделимо от нас самите.
Има и друго. Човек не щади усилията си за онова, което обича и което върши с разбиране.
Отклонихме се в нашия разговор и в нашия път. Нека да се върнем отново към темата.
И така, защо съществува литературата и защо (трябва) да я изучаваме.


Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.
Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Както сме една необозрима прашинка от необятността на вселената, така също сме и нищожна частица в развитието на космоса на културата. Терминът е на германския изкуствовед Ервин Панофски. В една от студиите на книгата си “Смисъл и значение на изобразителното изкуство” той разсъждава върху предмета на историята на изкуството, за да стигне до извода, че живеем едновременно в света на природата и в света на изкуството (разбирано в най-широкия смисъл на думата) и този свят е достатъчно реален и осезаем. Ние сме заобиколени от него, той е постоянно с нас, нещо повече, той е част от нас самите, защото сме потопени в традицията, независимо дали го съзнаваме или не, дали искаме да го признаем или го отхвърляме. Да се застане срещу традицията не означава нищо друго освен да се търси друга традиция, нова нейна форма (така направиха модернистите от началото на века, а произведенията на “Бийтълс” колкото и да бяха революционни навремето, сега вече са част от музикалната класика). Но ако сме част от традицията на човешката култура естествена наша задача е да се ориентираме в нея, да я разберем, да изградим свое отношение към нея, основано на осмисляне потока на историческото време.
В това отношение литературата има незаменимо значение. Във века на информацията е малко трудно да искаме подобна представа, но да се опитаме все пак за миг да си представим, че са изчезнали всички писмени паметници до началото на настоящия век, че не съществува нито едно писмено свидетелство - не само художествено, но и нехудожествено. Никой нямаше да знае нищо за подвига на Левски и Ботев, за героизма и мъченичеството на българските хъшове и опълченци, за красотата на простите хора от народа, за човешката доброта и още много други неща завинаги щяха да потънат в безмълвието на времето, така както днес остават безмълвни археологическите паметници на древната тракийска култура. Литературата е преди всичко нагледна представа за определено историческо време, тя е образ или още по-добре израз на епохата и на авторото виждане за нея. В такъв смисъл можем да говорим за ясно намерение на автора.
Но ако литературната творба е само познание за настоящето или миналото, по какво тя се отличава от едно историческо или социологическо изследване? Та нали миналото е затворено между страниците на учебниците по история, а настоящето е очертано в ежедневните изследвания на социолозите, които също ни дават картина (и често твърде песимистична) на настоящето? Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията ни с околните. Бодро или жизнерадостно настроение на пръв поглед можем да изпитаме съвсем спонтанно. Замислим ли се обаче, ще усетим, че зад спонтанността на тези чувства също се крие някаква причина. Понякога съвсем невинна и невидима, като например приятния, слънчев, изпълнен с зеленина и простор пролетен ден, който ни посреща на прага на дома ни и ни изпълва с очакване да се случи нещо покоряващо ни. Един от големите български поети Димчо Дебелянов е въплътил усещането за бодрост и жизнерадостност, примесено с трепетното очакване на любимата в стихотворението си “Утро”.

След бури - мир и тишина,
след нощ - безбрежна светлина.

Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят.

Път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя
през буйно-зрейнали нивя.

и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:
ще дойде тя, ще дойде тя.

Ведрата, изпълнена със слънце и светлина картина на ранното утро отеква в душата на лирическия герой като усещане за бодрост и очакване на нещо прекрасно.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание6, омраза и презрение, присмех и антипатия7, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота. И какво друго може да извика у читателя образът на чорбаджи Нено от повестта на Любен Каравелов “Маминото детенце”, ако не насмешка и презрение. Този род хумор обаче не е безобиден, той събужда съпротивителните сили на всяка човешка личност срещу подобни душевно грозни и уродливи личности и в непосредственото ни всекидневие.
В такъв смисъл наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (καθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (µιµησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата - подобно разбиране на литературната творба доведе до появата на натурализма през XIX век, но много скоро беше отхвърлено от зараждащия се модернизъм, който с основание упрекна натуралистите, че в техния свят не присъства човека в цялата му сложност и дълбочина. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба. Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата наистина е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия1 на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.

Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.

Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление, а не след извършването му да се стремят да търсят справедливото наказание. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да се научим да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Да се опитаме да обобщим всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 14 октомври 2014 г.

МЪДРОСТ И СЛОВЕСНИ БИТКИ

Мислителят

Мъдрият човек се познава не по това, че печели словесните битки, в които е въвлечен, а по това, че в крайна сметка се случват нещата, които е предвидил.
Понякога дори глупак може да надприказва събеседниците си, но това не го превръща в мъдрец.

Стефан Пеев
Начало