петък, 29 май 2015 г.

ПРАЗНИК В НЧ „РОДОЛЮБИЕ“ (АСЕНОВГРАД) – АПЛОДИСМЕНТИ И ОЩЕ НЕЩО

Вестникар ли?

„Вестникар ли?“ е комедийна пиеса от Иван Вазов. Първите ми аплодисменти са към ръководителя на самодейния театър Изабела Шопова – за избора на пиесата.
Точно днес му е времето. Днес когато ни заливат печатни и електронни медии, които изнасят куп лъжи, манипулират, внушават псевдоценности, които клеветят, пораждат смут и разделят.
115 години след създаването си „Вестникар ли?“ „звучи“ така, сякаш е писана ДНЕС. В центъра на сюжетната нишка е заклеймяването на жълтата преса, която изопачава и кепази. Чрез героите и техните диалози пред зрителя се занизват темите за властта на медиите, за манипулациите и журналистическите (а защо не и принципно човешките) избори. Но не са пропуснати общочовешките теми за любовта, за силата на чувствата, за авторитетите в семейството и т. н.
На 27 май препълнен салон очакваше премиерата на „ВЕСТНИКАР ЛИ?“. Очакваше, защото трупата на Шопова даде знак, че самодейният театър в Асеновград се буди (направи го с пиесата „Прокшинитра“ („Сватовница“), с етюди и участия в градски тържества).
Вторият спектакъл на трупата на НЧ „Родолюбие“ категорично заяви не просто присъствие, а отчетливо развитие. Направи го изразително и с ниво, което определям като професионално. Та нима е нужно непременно да си кадър на НАТФИЗ, за да си професионалист? Категорично НЕ! Професионално е когато се прави майсторски и от сърце.
А професионализмът се заяви още от подбора на декор и реквизит, избора на костюми и прически – перфектно селектирани и в унисон с епохата. Професионална бе дори отлично подбраната музикална среда, която прозвуча в началото и на финала на спектакъла.
Публиката бе охотно потопена във времето, за което Дядо Вазов разказва с голяма доза усмивка, но и със сарказъм. Поздравления за адекватния актьорски подбор за всяка роля: Христо Николов – превъзходен Мишеморов. Христо бе толкова истински, естествен и уверено влязъл в образа на героя си. Смело мога да кажа, че той игра професионално като маниер, речево сценично присъствие, жестове. Неговата роля бе най-тежката и отговорна. Той не просто изнесе на плещите си тежък драматургичен текст, но и го преживя, сподели изграждането на героя си със своите сценични партньори по великолепен начин.
Спътницата в живота на Мишеморов – Лисавета, оживя чрез Жана Петрова. Всеки, който познава актьорския талант на Жана знае, че тя има ярко присъствие и уникален чар на сцена. Това я прави СИЛА в трупата като главно действащо лице. Тук тя имаше поддържаща роля и я изгради убедително с майсторството на актьор, който отлично е вникнал в творческата си задача. Поздравявам я за ролята на Мишеморова, защото тя изигра точната Вазов идея: да е жена на мъжа си, майка на децата си – готова да ги обгрижи, подкрепи, та даже и като съучастник в лъжа. Жана блестеше на сцената не само с талант и женственост, но и с великолепни сценичен костюм и прическа.
Моите аплодисменти са и за новото попълнение и новото сценично БОГАТСТВО на трупата – Илия Николов. Неговият Иванчо бе досущ като излязъл изпод Вазовото перо като фасон. Но и като актьорско присъствие изгради образа с много талант, вещина и усет към актьорлъка. Той показа майсторство както като жестови сценичен маниер, така и като говорна техника и всичко това направи дуетните му сцени с Мишеморов (Христо Николов) наслада за зрителя.
Стартът на пиесата бе даден с обаятелното, изпълнено с красотата на младостта сценично въплъщение на Дона Шопова в ролята на Божана. Макар да имаше проблеми с гласа, тя в емоционален план се справи с творческата си задача. По същият начин: млади, ентусиазирани и чаровни бяха Юлиян Димитров като сина на Мишеморов, Атанас Николов като Деркович и Петър Колев като Лазаров. Не бих си позволила да пропусна и участието на Ивайло Симеонов – епизодичната роля на работника от печатницата, който внесе закачливата изненада в пиесата. Ивайло макар и за кратко на сцената се заяви като част от трупата.
От младежката струя на самодейния театър се излъчваха толкова мили искри и те си заслужиха искрените аплодисменти за таланта и смелостта. Смелост, защото в съвремие, в което изкуство и театър са мръсни думи (не е като да си „мноо як“ в някоя чалготека), тези млади хора заявяват и споделят пред публика заниманията си в самодеен театър. Смелост, защото да излезеш на сцена сe иска кураж, а да се потопиш във Вазов текст – дважди. Поздравявам ги силно, защото ги усетих завихрени от магията на Мелпомена! Пожелавам им още много сценични предизвикателства и безброй срещи с публиката в бъдеще!
Финалът е за постановчика, а Изабела Шопова заслужава да получи немалко поздравления. В случая те ще са под форма на анализи: за отлично овладяната сцена – героите обживяваха не определена сценична зона, а всеобхватно и много интригуващо. Шопова бе съумяла да напипа точните места за избор на движенчески реакции на героите и това не създаде никакво усещане за статика или скука, дори в моментите когато драматургичния текст можеше да натежи. Тя бе успяла да превърне от трупата си една отлично смазана машина, в която всяка бормичка, гайка, лагер си знае мястото и „работи“ безотказно. Това усещане за хомогенност се постига ужасно трудно и смятам, че освен усетът ѝ за постановка, тя има умението да разпределя задачите към екипа си, а той – да ѝ повярва и да вникне с усет към творческите си задания. Това е то да изградиш ЕКИП. И същият този екип щедро ѝ се отблагодари – сигурна съм, че тя го усети. Усети го и публиката, защото преживя рядко срещана истинна театрална емоция, преживя ПРАЗНИК.
А публиката бе благодарна и го изрази както с взривни аплодисменти в ключови моменти от пиесата, така и на финалните поклони.
Беше невероятна красота в салона и фоайетата след финала. А тази красота струеше от над 600 озарени лица на хората, които споделиха премиерата на втората рожба на трупата.
Пожелавам още много премиери, дълъг сценичен живот на „Вестникар ли?“ и произнасям едно голямо БЛАГОДАРЯ за това, което трупата ни подари!

Донка Налбантова
Начало