петък, 23 януари 2015 г.

ДОБРИЯТ ИЗБОР Е ИНТУИТИВЕН

Кола

С Митака седим в сервиза и нищим... Тоест нищо не нищим, щото на Митака не му се занимава с моите въпроси (въпреки че уж разговорът е мъжки – за коли). Митака разбира от коли, а аз не. В моето отношение към колите има нещо от природата на блондинките – отказвам да се интересувам от естеството на колите. А когато отказваш да се интересуваш от нечие естество, ти го игнорираш. Когато игнорираш естеството на нещо си, ти можеш без проблеми да го заместваш с каквото си пожелаеш. Колкото по-елементарно е естеството, от което не се интересуваш, толкова по-близо си до блондинките.
Блондинките обаче имат едно изключително ценно качество, което ние винаги им отказваме – те вярват на авторитета. За тях, ако един парфюм е марков, то той ПРОСТО е марков. Докато всички ние (уж неблондинчестите) сме склонни да промърморим... „Да, ама не...“. В това извръщащо нещата „дакане“ се крие един огромен проблем – и проблемът е в релативизирането на утвърждаването. Уж утвърденото попада в подвижните пясъци на критичното мислене, и... там напълно изгубва своята природа и облик. Защото критично обмисленото отхвърляне рядко ражда нов облик на явлението. По-често го вкарва в полемиката на да-кането и не-кането, където нещото бавно и неумолимо корозира... докато съвсем не се разпадне.
Та за колите предпочитам да разсъждавам като блондинка – някой вездесъщо да ме потупа по рамото и да ми каже: „Ей тая кола е за теб – вземай я!“.
Сигурен съм, че искам да го чуя, затова го разпитвам Митака. Но Митака е бръкнал под капака на толкова автомобили, че накрая неминуемо е достигал до мъдрото съждение на всеки гинеколог – няма значение колко много си видял и колко много си опознал, добрият избор, който ще направиш, е интуитивен. Усещаш тръпката на влюбването, отдаваш се – избираш (по-точно избран си) и... караш. Пък ако имаш проблеми, нали затова са другите хора...

Стефан Пеев
Начало

петък, 9 януари 2015 г.

ЗА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ И ЗА ЗИМАТА НА НАШЕТО НЕДОВОЛСТВО

СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИПаметник на Гемиджиите в центъра на Скопие

Арабската пролет се превърна в жестока френска зима...
В „зимата на нашето (европейско) недоволство“ от развилнелия се в Европа тероризъм е някак редно да си спомним за своето минало. Не знам дали има народ (или човек), който да се похвали, че винаги е вървял по равен и гладък път, праволинейно, добросъвестно и почтено. И както героят на Джон Стайнбек (Итън Алън Хоули от романа „Зимата на нашето недоволство“) затъва в зимата на недоволството, макар да вярва в почтеността, тъй и ние сме склонни да недовиждаме нещата през историята. А историята на СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ е знаменателна. В зависимост от езика, на който я четем, тя има много измерения. Едно от тях е чисто литературно – стихотворението „Заточеници“ на П. Яворов (класическа творба на българската литература) е свързано с тези събития. За другите лица на същата тази история, човек може да прочете дори в УИКИПЕДИЯ: убитите в Солун са десетки, а над българите в града започва масов терор. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите.
И не от чуждата, от собствената история е редно да се поучим в търсене на брод сред трънливия път на толерантността и истината.

Стефан Пеев

Солунските атентати са извършени в периода 15 - 17 април стар стил (нов стил - 28, 29 и 30 април) 1903 година в Солун. Организирани са от група български младежи-ученици от Солунската българска мъжка гимназия, анархо - терористи известни в историята като гемиджиите. Атентаторите целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония. Взривени са сградата на „Отоман банк“, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето от атентаторите загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на младежите изостря още повече обстановката в размирните европейски части на Османската империя, където европейските държави в началото на 1903 година се опитват да проведат „Пъдарските реформи“, без да постигат особен резултат.
Като продължение на Солунските атентати през август 1903 година се явяват взривът на гара Кулели Бургас и ръководената от Антон Прудкин акция по взривяването на четирите кораба „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив.
Атентаторите чакат да отминат великденските празници, за да вкарат в действие плановете си. Против предстоящите антентати се обявяват дейците на ВМОРО и лично Дамян Груев прави неуспешен опит да разубеди Димитър Мечев. С атентатите се ангажират само част от гемиджиите, като това са Йордан Попйорданов, Павел Шатев, Димитър Мечев, Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков и Георги Богданов, защото динамитът не стига, за да се организират акции и в други големи градове в Македония.
За начало на масовите атентати в Солун е избран 15 април. Пръв, Павел Шатев с паспорт на името на Георги Манасов изпълнява определената си задача. По обед взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир“, напуска кораба с останалите пътници и заминава за Скопие, където е арестуван от турската полиция. Вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят динамит на железопътната линия Солун-Цариград като се надяват да дерейлират влака. В следствие на взрива обаче, леко повредени са локомотива и вагоните на преминаващия влак, без да пострадат пътниците му.
Вечерта на 16 април Константин Кирков взривява газовия тръбопровод под моста при гарата в Сяр. Това прекъсва водоснабдяването и осветлението на Солун. Скоро след това Йордан Попйорданов взривява сградата на „Отоман банк“, посредством поставения динамит и се прибира в квартирата си. Милан Арсов хвърля бомба в летния театър „Алхамбра“, а завърналият се в Солун Константин Кирков хвърля бомба пред „Гранд Хотел“. Илия Богданов хвърля бомба през прозорците на кафене „Ньоньо”, а Владимир Пингов подпалва „Бошков-хан“ и същата вечер е убит от турски аскер. Димитър Мечев и Илия правят неуспешен опит да взривят резервоара на фабриката за светилен газ, след това се разделят и хвърлят още няколко бомби в града. През нощта привличат турски аскери към квартирата си, където са складирали още бомби, като по същото време и Йордан Попйорданов дава сражение.
На 18 април Константин Кирков е убит при опит да взриви телеграфопощенска станция. Друг атентатор Цвятко Трайков, близък на гемиджиите е подгонен и се самовзривява с бомба.
Въпреки, че антентатите са отразени широко в европейската преса и стават повод на обсъждане в развитите западни общества, те реално не водят до подобрение положението на населението в Османската империя. Общественото мнение по света не подкрепя методите на атентаторите. Френският посланик в Цариград, Констанс пише:
„Без съмнение ... в своето отчаяние голям брой македонци вече нямат скрупули в избора на средства и за да привлекат вниманието на Европа върху своите искания, те не се спират пред извършването на престъпни действия срещу чужденци, рискувайки да навлекат всеобщо порицание за цялата българска народност.“
Английски и австрийски бойни кораби навлизат в солунското пристанище да предотвратят кървавите разправи, но се оттеглят след протестна нота от страна на Османската империя, която смята, че подобни действия ще насърчат и други подобни атентати.
През тези четири дни в Солун по данни на западни дипломати загиват 10 и са ранени 16 човека. Освен това са убити шестима от атентаторите. На 19 април 1903 г. започва масов терор над българите в града. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите. Българите, заловени по улиците, са пребивани до смърт. Нападната и ограбена е българската църква във Вардарската махала, а хората в нея са избити. Официално властите признават, че са загинали 35 българи, но според ВМОРО убитите са между 200 и 300. По-късно погромите продължават в Битоля, Велес и други градове и села на Македония. Около 2000 души са арестувани, а 353 са дадени под съд. Между тях са четирима от атентаторите: Павел Шатев, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Милан Арсов. На следствието и пред съда те разкриват целия заговор и издават ръководството на ВМОРО. Председателят на ЦК Иван Гарванов и голяма част от членовете са заловени. На 14 май 1903 г. процесът приключва. Четиримата атентатори са осъдени на смърт, но после присъдата им е заменена с доживотен затвор и те са изпратени на заточение във Фезан, в Либийската пустиня. Там Арсов и Бошнаков умират. Георги Богданов, който още на процеса показва признаци на умствено разстройство, полудява. През 1908 г. след младотурската революция двамата с Шатев са амнистирани.

Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Начало

понеделник, 5 януари 2015 г.

КАКВО СИ ПОЖЕЛАХ ЗА КОЛЕДА

Кирилица

Отдавна съм престанал да пиша писма до Дядо Коледа. Но пожелания не преставам да изпращам. Добрите пожелания винаги се чуват – дори когато не ги изричаш на глас. Чуват се, ако не в този, то в другия – по-добрия свят. Не е нужно да си религиозен човек, за да вярваш в по-добрия свят. Достатъчно е да не си избягал от себе си, да не си се скрил в собственото си високомерие и да съзнаваш, че си изтъкан от това, което си, и от онова, което би бил, ако приемеш да вярваш, че можеш да се променяш и че у теб винаги има едно възможно, но... все още нереализирано ПО-добро.
Наред с пожеланията за здраве и благоденствие на близките ми, а и на всички хора, които не са безвъзвратно загубили себе си в собствената си субектна високомерност, си пожелах рязък спад на инфлацията на думите. Защото думите също се обезценяват и поевтиняват. Обезценяват се и рязко поевтиняват в условията на криза, обезценяват се и поевтиняват и в условията на мнимо благоденствие. Може би някой ще се запита, ами защо пък в условията на благоденствие? Отговорът е прост – изправен пред множество реални избори, човек престава да мисли рационално, приема изобилието за даденост и не си дава сметка, че крилатата фраза на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече“ има и своя обратна страна, или иначе казано – повече, никога не е равно на по-добро. Та тъкмо за тази трудно доловима понякога разлика между многото и доброто се помолих на Дядо Коледа. Помолих го те да се срещнат в смисленото, в онова, което има своите същински основания в „защото“. И знаете ли какво ми отговори добрият старец? Отговори ми, че думите ще върнат своята тежест, когато намерим пътя към онова, което той нарече „Попитай приятел“. Може би на лицето ми се е изписало изумление и някакво глуповато неразбиране, защото Дядо Коледа се усмихна и допълни – не в интернет трябва да търсиш отговорите на въпросите си, а у приятелите и чрез приятелите. Е, даааа, може и през мрежата да се свързваш с тях, но отговорите в интернет сами по себе си са празни и кухи. Истинският отговор на въпроса, който те вълнува, е само у приятел. Научи се да питаш приятелите си, научи се да споделяш отговорите, които си открил, като приятел (дори и с непознати) – тогава ще се избавиш от инфлацията на думите.

Стефан Пеев
Начало