петък, 29 май 2015 г.

ПРАЗНИК В НЧ „РОДОЛЮБИЕ“ (АСЕНОВГРАД) – АПЛОДИСМЕНТИ И ОЩЕ НЕЩО

Вестникар ли?

„Вестникар ли?“ е комедийна пиеса от Иван Вазов. Първите ми аплодисменти са към ръководителя на самодейния театър Изабела Шопова – за избора на пиесата.
Точно днес му е времето. Днес когато ни заливат печатни и електронни медии, които изнасят куп лъжи, манипулират, внушават псевдоценности, които клеветят, пораждат смут и разделят.
115 години след създаването си „Вестникар ли?“ „звучи“ така, сякаш е писана ДНЕС. В центъра на сюжетната нишка е заклеймяването на жълтата преса, която изопачава и кепази. Чрез героите и техните диалози пред зрителя се занизват темите за властта на медиите, за манипулациите и журналистическите (а защо не и принципно човешките) избори. Но не са пропуснати общочовешките теми за любовта, за силата на чувствата, за авторитетите в семейството и т. н.
На 27 май препълнен салон очакваше премиерата на „ВЕСТНИКАР ЛИ?“. Очакваше, защото трупата на Шопова даде знак, че самодейният театър в Асеновград се буди (направи го с пиесата „Прокшинитра“ („Сватовница“), с етюди и участия в градски тържества).
Вторият спектакъл на трупата на НЧ „Родолюбие“ категорично заяви не просто присъствие, а отчетливо развитие. Направи го изразително и с ниво, което определям като професионално. Та нима е нужно непременно да си кадър на НАТФИЗ, за да си професионалист? Категорично НЕ! Професионално е когато се прави майсторски и от сърце.
А професионализмът се заяви още от подбора на декор и реквизит, избора на костюми и прически – перфектно селектирани и в унисон с епохата. Професионална бе дори отлично подбраната музикална среда, която прозвуча в началото и на финала на спектакъла.
Публиката бе охотно потопена във времето, за което Дядо Вазов разказва с голяма доза усмивка, но и със сарказъм. Поздравления за адекватния актьорски подбор за всяка роля: Христо Николов – превъзходен Мишеморов. Христо бе толкова истински, естествен и уверено влязъл в образа на героя си. Смело мога да кажа, че той игра професионално като маниер, речево сценично присъствие, жестове. Неговата роля бе най-тежката и отговорна. Той не просто изнесе на плещите си тежък драматургичен текст, но и го преживя, сподели изграждането на героя си със своите сценични партньори по великолепен начин.
Спътницата в живота на Мишеморов – Лисавета, оживя чрез Жана Петрова. Всеки, който познава актьорския талант на Жана знае, че тя има ярко присъствие и уникален чар на сцена. Това я прави СИЛА в трупата като главно действащо лице. Тук тя имаше поддържаща роля и я изгради убедително с майсторството на актьор, който отлично е вникнал в творческата си задача. Поздравявам я за ролята на Мишеморова, защото тя изигра точната Вазов идея: да е жена на мъжа си, майка на децата си – готова да ги обгрижи, подкрепи, та даже и като съучастник в лъжа. Жана блестеше на сцената не само с талант и женственост, но и с великолепни сценичен костюм и прическа.
Моите аплодисменти са и за новото попълнение и новото сценично БОГАТСТВО на трупата – Илия Николов. Неговият Иванчо бе досущ като излязъл изпод Вазовото перо като фасон. Но и като актьорско присъствие изгради образа с много талант, вещина и усет към актьорлъка. Той показа майсторство както като жестови сценичен маниер, така и като говорна техника и всичко това направи дуетните му сцени с Мишеморов (Христо Николов) наслада за зрителя.
Стартът на пиесата бе даден с обаятелното, изпълнено с красотата на младостта сценично въплъщение на Дона Шопова в ролята на Божана. Макар да имаше проблеми с гласа, тя в емоционален план се справи с творческата си задача. По същият начин: млади, ентусиазирани и чаровни бяха Юлиян Димитров като сина на Мишеморов, Атанас Николов като Деркович и Петър Колев като Лазаров. Не бих си позволила да пропусна и участието на Ивайло Симеонов – епизодичната роля на работника от печатницата, който внесе закачливата изненада в пиесата. Ивайло макар и за кратко на сцената се заяви като част от трупата.
От младежката струя на самодейния театър се излъчваха толкова мили искри и те си заслужиха искрените аплодисменти за таланта и смелостта. Смелост, защото в съвремие, в което изкуство и театър са мръсни думи (не е като да си „мноо як“ в някоя чалготека), тези млади хора заявяват и споделят пред публика заниманията си в самодеен театър. Смелост, защото да излезеш на сцена сe иска кураж, а да се потопиш във Вазов текст – дважди. Поздравявам ги силно, защото ги усетих завихрени от магията на Мелпомена! Пожелавам им още много сценични предизвикателства и безброй срещи с публиката в бъдеще!
Финалът е за постановчика, а Изабела Шопова заслужава да получи немалко поздравления. В случая те ще са под форма на анализи: за отлично овладяната сцена – героите обживяваха не определена сценична зона, а всеобхватно и много интригуващо. Шопова бе съумяла да напипа точните места за избор на движенчески реакции на героите и това не създаде никакво усещане за статика или скука, дори в моментите когато драматургичния текст можеше да натежи. Тя бе успяла да превърне от трупата си една отлично смазана машина, в която всяка бормичка, гайка, лагер си знае мястото и „работи“ безотказно. Това усещане за хомогенност се постига ужасно трудно и смятам, че освен усетът ѝ за постановка, тя има умението да разпределя задачите към екипа си, а той – да ѝ повярва и да вникне с усет към творческите си задания. Това е то да изградиш ЕКИП. И същият този екип щедро ѝ се отблагодари – сигурна съм, че тя го усети. Усети го и публиката, защото преживя рядко срещана истинна театрална емоция, преживя ПРАЗНИК.
А публиката бе благодарна и го изрази както с взривни аплодисменти в ключови моменти от пиесата, така и на финалните поклони.
Беше невероятна красота в салона и фоайетата след финала. А тази красота струеше от над 600 озарени лица на хората, които споделиха премиерата на втората рожба на трупата.
Пожелавам още много премиери, дълъг сценичен живот на „Вестникар ли?“ и произнасям едно голямо БЛАГОДАРЯ за това, което трупата ни подари!

Донка Налбантова
Начало

вторник, 26 май 2015 г.

ПО ЛОГИКАТА НА РЕВОЛЮЦИИТЕ

Огън

Когато човечеството открива огъня, извършва огромна интелектуална революция. Но революциите в историята на човечеството (особено интелектуалните) никога не са били еднозначно насочени към прогреса.
Всяка революция предоставя на хората инструмент за промяна на живота.
Такъв инструмент е и огънят.
Който Херострат от Ефес използва на 21 юли 356 пр.н.е., за да остави името си в историята, като изгаря Храма на Артемида в родния си град.
Такъв инструмент е и атомната енергия.
Която американците използват на 6 и 9 август 1945 година, за да изпепелят японските градове Хирошима и Нагасаки.
Такъв инструмент ще бъде и изкуственият интелект.
Който... е заплаха за човечеството според Бил Гейтс, Елон Мъск (основател на компанията за производство на електрически автомобили Tesla и SpaceX, компанията за космически туризъм) и физика Стивън Хокинг.
Дори само въпросът „А по чия логика ще учим машините да мислят? По логиката на Аристотел или по тази на Платон?“ би трябвало да ни накара да потръпнем от ужас. Защото отговор на този въпрос създателите на мислещите машини нямат.
И ако човешката ни памет ни помага да осъзнаем, че логиката на революциите не е еднозначна, то въпросът за създаване на самостоятелно мислещи машини би трябвало да се отложи във времето. Поне до мига, в който хората си изяснят същинската логика на човешките отношения.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 18 май 2015 г.

ПОГЛЕДНАТО НЕФОРМАЛНО...

Ларсен Б

Преди 25 години някой здраво ни подведе. И продължава да ни пързаля по същата тънка писта, която... не води на никъде. Беше ни внушено, че сме нещастни, защото сме несвободни. Но никой и дума не изрече по мегафоните, че може да сме свободни и нещастни едновременно.
За разлика от Русия Европа случи своята революция години по-късно и... я случи ялово. Надигна през 1968 година младите и недоволни хора и ги прати да протестират срещу... родителите си. Когато бунтарският устрем отшумя, мнозина от онези, които смъркаха наркотици и проповядваха разкрепостеност на личността, се явиха кротко в офисите, облечени според изискванията на дрескода за бизнес и въоръжени с идеите... за инвестиране и печалба. Другата част се впуснаха в политиката, обяснявайки от време на време с помощта на PR специалистите си своите младежки залитания по свободната любов и наркотиците. Тези, които най-яростно проповядваха бунта, изчезнаха някъде в пътя мечта за... Непал.
Така Европа реши, че се е разделила с миналото си и че либерализмът ѝ е открил просторите на обществото на удоволствията.
Маркетолозите бързо се ориентираха в ситуацията и разбраха, че колкото по-задоволен е индивидът, толкова по-малко го вълнува какво се случва в света, който надхвърля границите на собствения му бюджет. Така че инвестирането на личния бюджет на хората в продукти и услуги, които отговарят на усещането им за удоволствие, се превърна в цел номер 1 за политическия и икономическия маркетинг.
И днес удоволствията са навсякъде – от екстремността (като тази, да скачаш от висок мост, завързан за тънко еластично въже) до интимността (разбирана и като деликатни кремове за най-деликатните ти телесни части, и като неделикатни кадри в ХХХ ефира, пресата или на улицата). От нас не се иска много, за да изберем някое удоволствие – достатъчно е да се чувстваме разкрепостени и да сме готови да похарчим своите пари в името на своята разкрепостеност.
Междувременно светът се променяше, но за новите идеолози на Европа всичко, което се случваше след 1968 година беше обединяване. Нищо че това обединяване минаваше през множество разцепления – като разцепването на Берлинската стена например, или Източния блок... Европа гледаше на това през розовите очила на обединяването – щом се откъртва от прегръдките на задушаващия го ледник на комунизма и се влива в океана на либералната демокрация, значи е за добро.
И на никого и през ум не му минаваше да прошепне, че повишаването на равнището на океана от либерализъм може да има застрашителни за човечеството последици.
Просто по този начин чичко Аристотел беше научил западния човек на мислене. Всичко е обект на формалната логика. А във формалната логика подобното ражда само подобно. А е винаги равно на А (А = А) – това е.
Вдъхновяваният от Сократ Платон се оказа по гръцки непонятен за европееца. Европеецът лесно може да си представи, че МНОГОТО (разбирано като демос + кратос) може да породи еднопартийно управление, но му е абсолютно невъзможно да разбере, че ЕДНОТО, разбирано като ЕДНО, неизбежно съдържа в себе си и МНОГОТО (нещо, което Платон и целият съпътстващ го световен платонизъм прекрасно е обяснил и защитил теоретически).
Затова се отнася към тази планета, сякаш тя е сбор от много Земи. Земи, които можеш да обединяваш, да обединяваш отново и отново – и така до безкрайност. Първо ще прибавиш Източния блок, после – ще притуриш несбъдващата се засега Арабска пролет, после... После всичко останало. Но океанът на либералната демокрация набъбна дотолкова, че започна да залива бреговете на Италия, Испания и другите средиземноморски държави с имигранти от Юг. Засега в тази надигаща се вълна не са се удавили други, освен няколко кораба с търсещи щастието си в Европа незаконни пасажери от Африка. Засега...
Но когато само след няколко години (20 – 30, или може би малко повече) се отцепи и окончателно изчезне арктическият ледник „Ларсен Б“ и когато това и съпътстващите го климатични и геополитически събития променят условията на живот на Земята, европеецът за първи път ще усети, че формалната логика на Аристотел е прекрасна за живот в малко царство, но не и за живот на Земята. Защото животът на Земята изисква да владеем логиката на противоречието, логиката на Платон.
А според логиката на Платон изпитването на удоволствието е неразривно свързано със страданието. И ако човечеството не промени своята менталност и не я преобърне от акцента върху удоволствията върху акцента към премахването на страданието – във всичките му форми и географски измерения, то е обречено да си отиде много преди Слънцето да угасне завинаги.

Стефан Пеев

P.S. Този текст е в памет на моя баща – човекът, който несъзнателно ме е учил да мисля неформално...
Начало

неделя, 10 май 2015 г.

В НАДПРЕВАРАТА НА ВРЕМЕТО

Кич

Трябва да си абсолютен естетически наивник, за да не разбираш, че днес – 25 години след смяната на системата – произвеждаме в културата същото количество безлични художествени артефакти, както и по времето на социализма. Разликата е само в една малки хитрина – някога за това основно плащаше държавата и затова натежаваше на всекиго от нас като общи разходи, докато днес най-вече плащаме от собствения си джоб. А колкото и да си богат и наивен, никога не си толкова глупав, че да се хвалиш публично, че си закупил за огромната си къща евтини репродукции на Дали, фалшив библиотечен шкаф, имитиращ огромни книжни поредици, или че си спонсорирал гърдите на своята любовница фолкзвезда. За публична консумация това не става, но за отбраната публика на твоето затворено общество тази грандиозна демонстрация на кича е винаги от значение, тя играе огромен стимулиращ ефект и те впуска в невижданата надпревара по кичовщината.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 7 май 2015 г.

УВЕЛИЧАВАНЕ ИЛИ НАМАЛЯВАНЕ – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Тази държава

Понеже в тази държава всички са умни, но несъгласни с другия, държавата не върви напред, а назад.
Следователно или трябва да се увеличи съгласието между хората, или да се намали броят на интелигентните хора.
Друга възможност за движение напред няма.

Стефан Пеев
Начало

ЗА МАЛКИТЕ ХОРА И ГОЛЕМИТЕ ДУМИ (ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ХРАБРОСТТА, ПОДВИГА И САМОЖЕРТВАТА)

Александър Андреев

ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ „Ден на храбростта - не е ли отживелица?“ бих искал да подчертая – колкото повече вменяваме на хората, че личният живот е едно, а общественият – нещо съвсем друго, толкова повече сечем клона, на който седим. Основните човешки ценности не се делят на лични и нелични. Защото най-важната ценност е паметта – която никога не е само лична, а винаги е културноисторическа. Загубим ли усещането за културноисторическата си памет, губим връзката не само с миналото, но и с настоящето (което се разпада на дребни, битови житейски цели, връзката между които е случайна). А храбростта, подвигът и саможертвата са ключови категории на културноисторическата ни памет.

За хората, които биха прегърнали позицията на Александър Андреев, препоръчвам още да се учат – да се учат да разбират и осмислят интелигентността. Може би е добре да се опитат първо да си преведат разсъжденията на проф. Ал. Лосев „Интеллигент всегда трудится для других“, а след това да осъзнаят, че тези разсъждения са израз на живот, който сам по себе си е подвиг.

Стефан Пеев
Начало