четвъртък, 13 август 2015 г.

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА
(реквием)

Река Марица

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 11 август 2015 г.

ОКСИМОРОННОТО МИСЛЕНЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Престъпност

Не проумявам!... Престъпността ли нарасна в България, или съобщенията за престъпността нараснаха драматично.
Но в момента всеки опит да научиш какво се случва в татковината ще те сблъска я с убийство, я с грабеж, я с изнасилване, педофилия, кражба...
Този род новини завладяват вече над една трета от медийното пространство и се разпространяват с особено опиянение – сякаш колкото повече са, толкова по-близо сме до живота.
Странно е да се опиташ да проумееш оксиморонното мислене на съвременната журналистика – колкото повече смърт, толкова повече жив живот имаш пред себе си. Сякаш животът е равен на броя на жертвите на престъпността...

Стефан Пеев
Начало

неделя, 9 август 2015 г.

Kingdom of Heaven

НА ВНИМАНИЕТО НА МЕТОДИ АНДРЕЕВ

Уважаеми господин Андреев,

Убеден съм във Вашата отдаденост на каузата на европейската цивилизация. Вярвам във Вашата неуморимост и непреклонност. И тъй като съм уверен, че конспирацията срещу европейските ценности започва исторически много преди времето на тоталитаризма, Ви предлагам да разследвате наследниците на Raynald of Châtillon (информация за тях можете да откриете във филма на Ридли Скот „Kingdom of Heaven“). Raynald of Châtillon е със сигурност човекът, който действа против правилата на пазарната икономика – обсебен от чисто идеологически и егоцентрични убеждения – абсолютен богохулник и подсъден на закона човек.
Хора като Raynald of Châtillon дори и в смъртта си обслужват религиозния фанатизъм и противопоставянето на цивилизациите.
Затова вярвам и се надявам, че като човек, който защитава модерния свят от идеологическия фанатизъм, ще откриете и елиминирате наследниците на Raynald of Châtillon (под каквито и въплъщения да се явят те в днешния ден).
Желая Ви успех! И... никакви срещи с господаря Саладин!

Стефан Пеев
Начало

ИСТОРИЧЕСКИЯТ РОМАНТИЗЪМ

Kingdom of Heaven

Когато осъзнаеш, че не си и никога няма да бъдеш световно уникален, защото си брънка от една безкрайна историческа верига на човешката цивилизация – в душата ти настава мир. И този мир си готов да внесеш в света около себе си.
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?

Стефан Пеев
Начало

сряда, 5 август 2015 г.

ШРИФТ GREMI

• Font • Шрифт • Gremi

Бавно, бавно шрифтът Gremi намира собствения си облик и скоро ще се появи пред публиките, които използват: Afrikaans, Albanian, Bulgarian, Catalan, Croatian, Czech, Danish, Dutch, Estonian, Finnish, French, German, Hungarian, Icelandic, Italian, Latvian, Lithuanian, Maltese, Norwegian, Polish, Portuguese, Romanian, Russian / Руский, Slovak, Slovenian, Spanish, Swedish, Turkish.
Gremi – шрифт, който търси собствената си история и съдба...



Осъвременяването на шрифтове в съответствие с тенденциите за развитието на българската кирилица е наистина удоволствие, но и много, много трудоемко занимание. А създаването на нов шрифт понякога изисква повече от година търпеливост и настоятелност. За да останат повечето шрифтове със свободен лиценз за безплатно ползване, бих искал да разчитам на щедростта на дарителството. Предварително благодаря на всеки за проявеното разбиране.



Стефан Пеев

Шрифтове със свободен лиценз, разработени в издателство КОНТЕКСТ на основата на съвременната български типография, можете да намерите, разгледате и свалите от FONTLIBRARY.

Fonts under OFL (SIL Open Font License), developed by CONTEXT Publishing and based on contemporary Bulgarian typography, you can find, view and download from FONTLIBRARY.

Начало