четвъртък, 13 август 2015 г.

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА
(реквием)

Река Марица

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 11 август 2015 г.

ОКСИМОРОННОТО МИСЛЕНЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Престъпност

Не проумявам!... Престъпността ли нарасна в България, или съобщенията за престъпността нараснаха драматично.
Но в момента всеки опит да научиш какво се случва в татковината ще те сблъска я с убийство, я с грабеж, я с изнасилване, педофилия, кражба...
Този род новини завладяват вече над една трета от медийното пространство и се разпространяват с особено опиянение – сякаш колкото повече са, толкова по-близо сме до живота.
Странно е да се опиташ да проумееш оксиморонното мислене на съвременната журналистика – колкото повече смърт, толкова повече жив живот имаш пред себе си. Сякаш животът е равен на броя на жертвите на престъпността...

Стефан Пеев
Начало

неделя, 9 август 2015 г.

ИСТОРИЧЕСКИЯТ РОМАНТИЗЪМ

Kingdom of Heaven

Когато осъзнаеш, че не си и никога няма да бъдеш световно уникален, защото си брънка от една безкрайна историческа верига на човешката цивилизация – в душата ти настава мир. И този мир си готов да внесеш в света около себе си.
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?

Стефан Пеев
Начало