Парадигмата правило–изключение поражда след себе си и друга последица на формалнологическото мислене: парадигмата причина–следствие, влияние–резултат. Дефинирайки правилото, започваме да осветляваме късчето действителност, към което то се отнася през неговата призма, и да вярваме, да вярваме неотклонно, че правилото обуславя наличието на изключения.
Това е поредното удобство, в което потапяме мисълта, за да си служим с нея като с инструмент, но не и да ѝ служим (защото мисълта не само ни принадлежи, но и ние ѝ принадлежим; мисълта не е наша собственост, с която сме подвластни да се разпореждаме еднолично и според волята ни, а е нашата причастност-към-света, нашето да-бъда-себе-си-като-биващо-в-мисленето-екзистиране-на-същото-и-другото-на-другото). Казано по-просто: в изречената мисъл присъства битието на другите в същата степен, в която присъства и битието на мислещия/говорещия. Така че моята оптика е огледално отражение на света на мисловността, към който принадлежа. Това поставя под съмнение правото ми на авторство и на изпитание – моралното ми отношение към скромността и към собственото ми его.
Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта самата мисъл живее битието си на екстазност/ирационалност.
На снимката: Детайл от уникална за България мозайка, разкрита наскоро от старозагорски археолози. Мозайката датира около 3 век, изображението е на Селен, който води две вакханки – и тримата са от свитата на Бог Дионис.
Източник: ГРАДЪТ.БГ
Това е поредното удобство, в което потапяме мисълта, за да си служим с нея като с инструмент, но не и да ѝ служим (защото мисълта не само ни принадлежи, но и ние ѝ принадлежим; мисълта не е наша собственост, с която сме подвластни да се разпореждаме еднолично и според волята ни, а е нашата причастност-към-света, нашето да-бъда-себе-си-като-биващо-в-мисленето-екзистиране-на-същото-и-другото-на-другото). Казано по-просто: в изречената мисъл присъства битието на другите в същата степен, в която присъства и битието на мислещия/говорещия. Така че моята оптика е огледално отражение на света на мисловността, към който принадлежа. Това поставя под съмнение правото ми на авторство и на изпитание – моралното ми отношение към скромността и към собственото ми его.
Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта самата мисъл живее битието си на екстазност/ирационалност.
Стефан Пеев
На снимката: Детайл от уникална за България мозайка, разкрита наскоро от старозагорски археолози. Мозайката датира около 3 век, изображението е на Селен, който води две вакханки – и тримата са от свитата на Бог Дионис.
Източник: ГРАДЪТ.БГ
Няма коментари:
Публикуване на коментар