Фьодор ДостоевскиБих искал да прочета още веднъж „Бели нощи“ от Достоевски. Но така, както ги прочетох за първи път на 18 години. С безумния възторг и трепета на младия човек, усетил, че се докосва до нещо неподозирано и голямо. Нещо, което надхвърля пределите на собствения му свят и го предизвиква да търси. Да търси какво? Най-лесно е да се отговори така – истината. Най-лесният отговор обаче почти винаги е подвеждащ. Когато сме влюбени, ние не търсим истината, търсим тайната. И не за да я разбулим в разсъжденията си, а за да я изживеем в пълнотата ѝ – като тайна. Трябва да си ултрамодерен човек, за да не вярваш в тайната и да не разбираш значението ѝ за живота.
Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.
Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар