Ако историята на българските истории (начената с Паисий) се беше родила днес, то отдавна вече Паисий щеше да има своята опозиция. Но не в лицето на привържениците на гръцкия език и гръцката образованост, а в лицето на западноевропейската култура.
Патосът на Паисиевата творба не е в историческата достоверност на повествованието, а в стремежа да се поставят жалоните на българската културноисторическа идентичност. Стремежът му е да се докосне до аксиоматиката на българското – онези точки в историческото битие на българския народ (и съответно на всеки българин), които му придават неговата същностност. Отвъд тази същностна определеност хората губят своя лик – превръщат се в аморфна човешка общност, която гравитационните сили на привличане в една или друга културноисторическа посока непрекъснато размиват.
Паисий интуитивно е доловил, че ходът на човешкото развитие е немислим отвъд аксиоматиката на културноисторическото, разбирано като някакъв тип физиогномика и гравитираща към общ център идентичност.
За пример да вземем един американец (от САЩ) и един европеец. Американецът може да има невероятно смесено потекло (прародители англичани, французи, ирландци, шотландци, италианци, славяни), но при цялата разнородност на корените си той си остава американец. Този, когото наричаме европеец, е всъщност имагинерна величина – потеклото му може да е пределно ясно и еднозначно (прародители само германци или само французи, или...), но в същината му липсва аксиоматиката на европейското – нея просто я няма като културна идентичност и даденост.
И ако днес Паисий беше жив, би си задал въпроса „Що е то европеец?“. И отново би възкликнал към българите: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...“. Но този път упрекът би бил друг – невъзможно е да се опитваш да се идентифицираш с нещо, което в самото себе си няма същина, с нещо аморфно, неясно, без категорично културноисторическо битие и лишено от безспорна аксиоматика.
Патосът на Паисиевата творба не е в историческата достоверност на повествованието, а в стремежа да се поставят жалоните на българската културноисторическа идентичност. Стремежът му е да се докосне до аксиоматиката на българското – онези точки в историческото битие на българския народ (и съответно на всеки българин), които му придават неговата същностност. Отвъд тази същностна определеност хората губят своя лик – превръщат се в аморфна човешка общност, която гравитационните сили на привличане в една или друга културноисторическа посока непрекъснато размиват.
Паисий интуитивно е доловил, че ходът на човешкото развитие е немислим отвъд аксиоматиката на културноисторическото, разбирано като някакъв тип физиогномика и гравитираща към общ център идентичност.
За пример да вземем един американец (от САЩ) и един европеец. Американецът може да има невероятно смесено потекло (прародители англичани, французи, ирландци, шотландци, италианци, славяни), но при цялата разнородност на корените си той си остава американец. Този, когото наричаме европеец, е всъщност имагинерна величина – потеклото му може да е пределно ясно и еднозначно (прародители само германци или само французи, или...), но в същината му липсва аксиоматиката на европейското – нея просто я няма като културна идентичност и даденост.
И ако днес Паисий беше жив, би си задал въпроса „Що е то европеец?“. И отново би възкликнал към българите: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...“. Но този път упрекът би бил друг – невъзможно е да се опитваш да се идентифицираш с нещо, което в самото себе си няма същина, с нещо аморфно, неясно, без категорично културноисторическо битие и лишено от безспорна аксиоматика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар