„Пътешествията на Гъливер“ (на английски: Gulliver's Travels, пълно заглавие: Travels into Several Remote Nations of the World, in Four Parts. By Lemuel Gulliver, First a Surgeon, and then a Captain of several Ships - Пътешествия до някои далечни страни в света, в четири части. От Лемюел Гъливер, първо лекар, а после капитан на няколко кораба) е сатирическо произведение от Джонатан Суифт. Първата част на романа - „Гъливер в страната на лилипутите“ е написана през 1721 г. За първи път книгата е публикувана през 1726 г., а през 1735 г. е публикувано второ, допълнено издание.
Толкова е просто. Единствената ни истинска грижа е да открием най-доброто у себе си и да го споделим с хората. Но повечето пъти го търсим толкова надалече, че загубваме себе си в суетата на живота.
Преглеждам бележките си, разхвърляни из блога, и неволно усещам, че голяма част от тях са плод на отчаяние – едно сякаш обречено усилие да се внесе историческа перспектива в случайните или преднамерени разговори в мрежата, да се упорства докрай срещу съвременното номадство; номадството на един живот тотално лишен от метафизика и приклещен в измеренията на тук и сега съществуването.
На кого му минава на ум днес, че най-ценното в живота е безсмъртието. Християнски мислещият човек вярва в безсмъртието на душата. А атеистично настроеният? Нима за него безсмъртието е само празен звук?
Да убиеш Бог е лесно. Ницше го направи преди много години. И потъна подир туй в своето сифилистично умопомрачение.
Трудното е да създадеш Човека. А идеята за Човека е безсмислена без хипотезата за безсмъртието. Смисълът на безсмъртието е в отговорността за думите и действията ни. Това, което правим тук и сега, днес, в този момент не отминава безвестно във времето. То отеква в идващато. Всяко днешно съдържа формата и идеята на утрешното. Невъзможно е да живеем единствено и само за себе си. От това, което сме днес, зависи какъв ще е животът утре – животът след нас.
Кражбата е ежедневие. Крадат се идеи, идеи за милиони, милиони. Краде се фино и изкусно, краде се грубо и безпардонно. Жертви на кражбата сме всички. Повечето пъти не пряко, а косвено – чрез публичните средства, в които всички участваме, но от които някой се възползват несъразмерно много. Крадем и ние: музика, филми, авторски права. В повечето случаи нашите кражби изглеждат безобидни: като комар, ухапал слон. Но ако нашите ухапвания попаднат на един и същи слон едновременно, той е мъртъв. Накрая всички отиваме на църква и палим свещ. А Бог ни гледа тихо отгоре и се пита за какъв дявол е създал рая.
Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга — всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“! … Но тихо! Ей я
красивата Офелия!… О, нимфо,
в моленията си къмто небето
спомни за всички мои грехове!
Друг мой, друг мой,
Я очень и очень болен.
Сам не знаю, откуда взялась эта боль.
То ли ветер свистит
Над пустым и безлюдным полем,
То ль, как рощу в сентябрь,
Осыпает мозги алкоголь.
Голова моя машет ушами,
Как крыльями птица.
Ей на шее ноги
Маячить больше невмочь.
Черный человек,
Черный, черный,
Черный человек
На кровать ко мне садится,
Черный человек
Спать не дает мне всю ночь.
Черный человек
Водит пальцем по мерзкой книге
И, гнусавя надо мной,
Как над усопшим монах,
Читает мне жизнь
Какого-то прохвоста и забулдыги,
Нагоняя на душу тоску и страх.
Черный человек
Черный, черный!
"Слушай, слушай,-
Бормочет он мне,-
В книге много прекраснейших
Мыслей и планов.
Этот человек
Проживал в стране
Самых отвратительных
Громил и шарлатанов.
В декабре в той стране
Снег до дьявола чист,
И метели заводят
Веселые прялки.
Был человек тот авантюрист,
Но самой высокой
И лучшей марки.
Был он изящен,
К тому ж поэт,
Хоть с небольшой,
Но ухватистой силою,
И какую-то женщину,
Сорока с лишним лет,
Называл скверной девочкой
И своею милою.
Счастье,- говорил он,-
Есть ловкость ума и рук.
Все неловкие души
За несчастных всегда известны.
Это ничего,
Что много мук
Приносят изломанные
И лживые жесты.
В грозы, в бури,
В житейскую стынь,
При тяжелых утратах
И когда тебе грустно,
Казаться улыбчивым и простым -
Самое высшее в мире искусство".
"Черный человек!
Ты не смеешь этого!
Ты ведь не на службе
Живешь водолазовой.
Что мне до жизни
Скандального поэта.
Пожалуйста, другим
Читай и рассказывай".
Черный человек
Глядит на меня в упор.
И глаза покрываются
Голубой блевотой,-
Словно хочет сказать мне,
Что я жулик и вор,
Так бесстыдно и нагло
Обокравший кого-то.
. . . . . . . . . . .
Друг мой, друг мой,
Я очень и очень болен.
Сам не знаю, откуда взялась эта боль.
То ли ветер свистит
Над пустым и безлюдным полем,
То ль, как рощу в сентябрь,
Осыпает мозги алкоголь.
Ночь морозная.
Тих покой перекрестка.
Я один у окошка,
Ни гостя, ни друга не жду.
Вся равнина покрыта
Сыпучей и мягкой известкой,
И деревья, как всадники,
Съехались в нашем саду.
Где-то плачет
Ночная зловещая птица.
Деревянные всадники
Сеют копытливый стук.
Вот опять этот черный
На кресло мое садится,
Приподняв свой цилиндр
И откинув небрежно сюртук.
"Слушай, слушай! -
Хрипит он, смотря мне в лицо,
Сам все ближе
И ближе клонится.-
Я не видел, чтоб кто-нибудь
Из подлецов
Так ненужно и глупо
Страдал бессонницей.
Ах, положим, ошибся!
Ведь нынче луна.
Что же нужно еще
Напоенному дремой мирику?
Может, с толстыми ляжками
Тайно придет "она",
И ты будешь читать
Свою дохлую томную лирику?
Ах, люблю я поэтов!
Забавный народ.
В них всегда нахожу я
Историю, сердцу знакомую,-
Как прыщавой курсистке
Длинноволосый урод
Говорит о мирах,
Половой истекая истомою.
Не знаю, не помню,
В одном селе,
Может, в Калуге,
А может, в Рязани,
Жил мальчик
В простой крестьянской семье,
Желтоволосый,
С голубыми глазами...
И вот стал он взрослым,
К тому ж поэт,
Хоть с небольшой,
Но ухватистой силою,
И какую-то женщину,
Сорока с лишним лет,
Называл скверной девочкой
И своею милою"
"Черный человек!
Ты прескверный гость.
Это слава давно
Про тебя разносится".
Я взбешен, разъярен,
И летит моя трость
Прямо к морде его,
В переносицу...
. . . . . . . . . .
...Месяц умер,
Синеет в окошко рассвет.
Ах ты, ночь!
Что ты, ночь, наковеркала?
Я в цилиндре стою.
Никого со мной нет.
Я один...
И разбитое зеркало...
Дами и господа,
Позволете ми, след като отдадохме дължимото на историческите, етимологическите, географски и дори геоложки измерения на кризата (и депресията), да надзърнем и в нейните частни лични дълбини. Тук, за разлика от икономиката, съм истински специалист, както и всички ние, струва ми се, които сме от страната на книгата.
Всъщност, една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях, обаче, става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.
Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.
Известно е, че финансовата криза тръгна от т.нар. лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че „кредит” идва от латинското credo – заемам, но и вярвам, доверявам се. Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза, е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.
По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
Георги Господинов
Този текст е четен на 18 март 2010, в деня на откриването на Лайпцигския панаир на книгата. Георги Господинов беше сред 6-те европейски писатели, поканени от организаторите на панаира в програмата „Autorenspecial” да произнесат слово на тема Криза! Каква криза?
Според председателя на Асоциация „Българска книга” Веселин Тодоров български автори се радват на тиражи като на US бестселъри (източник).
За щастие българската литературна класика не зависи от тиражите на съвременните автори.
За нещастие бъдещите класици никога няма да разберат това (както и техните колеги впрочем).
Всяка литература, писана с оглед на читателя, е тенденциозна. Значи ли това, че писателят пише за себе си? Ни най-малко. Това значи, че когато твори, писателят трябва да мисли само за произведението си – как да го направи по-изразително, по-силно, по-дълбоко.Читателите на „Хамлет“ се родиха два века след него. Ако писателят имаше предвид читателите, той не би изпреварил времето си.
Веднъж поисках да платя цената на една метафора. Посегнах към книжната лавица и взех стихосбирката. Жената на касата ми се усмихна – за нея това беше продажба. А на мен ми стана неловко. Та можеш ли да пазаруваш метафора. Можеш да купиш книга. Метафората трябва да обживееш. И когато отвориш сетивата си за необятността на значенията ѝ, разбираш, че животът ти няма да ти стигне да изплатиш това, което си получил.
Това е то – докосне ли те метафората, оставаш длъжник за цял живот.
Всъщност има едно-единствено нещо, за което човекът може да се надява да превъзхожда машината в близкото бъдеще. И това не е бързината на мисълта, нито точността на решенията, нито дълбочината на предвиждането, нито обхватността на информацията, нито широтата на погледа. Единственото, което остава за човека е възпитанието на чувствата. Чувствеността е последното, което ще отличава човека от машината. Така че пътят на човека не е в развитието на разума, а във възпитанието на чувствата.
Al Pacino's Inch By Inch speech
from Any Given Sunday
I don't know what to say really.
Three minutes
to the biggest battle of our professional lives
all comes down to today.
Either
we heal
as a team
or we are going to crumble.
Inch by inch
play by play
till we're finished.
We are in hell right now, gentlemen
believe me
and
we can stay here
and get the shit kicked out of us
or
we can fight our way
back into the light.
We can climb out of hell.
One inch, at a time.
Now I can't do it for you.
I'm too old.
I look around and I see these young faces
and I think
I mean
I made every wrong choice a middle age man could make.
I uh....
I pissed away all my money
believe it or not.
I chased off
anyone who has ever loved me.
And lately,
I can't even stand the face I see in the mirror.
You know when you get old in life
things get taken from you.
That's, that's part of life.
But,
you only learn that when you start losing stuff.
You find out that life is just a game of inches.
So is football.
Because in either gamelife or football
the margin for error is so small.
I meanone half step too late or to early
you don't quite make it.
One half second too slow or too fast
and you don't quite catch it.
The inches we need are everywhere around us.
They are in ever break of the game
every minute, every second.
On this team, we fight for that inch
On this team, we tear ourselves, and everyone around us
to pieces for that inch.
We CLAW with our finger nails for that inch.
Cause we know
when we add up all those inches
that's going to make the fucking difference
between WINNING and LOSING
between LIVING and DYING.
I'll tell you this
in any fight
it is the guy who is willing to die
who is going to win that inch.
And I know
if I am going to have any life anymore
it is because, I am still willing to fight, and die for that inch
because that is what LIVING is.
The six inches in front of your face.
Now I can't make you do it.
You gotta look at the guy next to you.
Look into his eyes.
Now I think you are going to see a guy who will go that inch with you.
You are going to see a guy
who will sacrifice himself for this team
because he knows when it comes down to it,
you are gonna do the same thing for him.
That's a team, gentlemen
and either we heal now, as a team,
or we will die as individuals.
That's football guys.
That's all it is.
Now, whattaya gonna do?
Невинаги. Невинаги чуждите думи ни молят за тълкуване. Понякога е по-добре да се откажем от волята си за осмисляне и да се оставим думите на другия просто да ни докоснат. Леко. Безплътно. Но осезаемо.
Ако докосването не породи усещане за близост, разбирането ще е най-дългият път към смисъла им.
... Но истината е съвсем друга: живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъществяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си. Чувстваме се изгубени сред толкова голямо изобилие. Получава се така, че при наличието на повече средства, повече знания, повече техники отвсякога съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал: той чисто и просто се движи без посока...
Поради някакво странно разстройство в способността за въображение обикновено испанецът си гради илюзии за миналото, а не за бъдещето – което би било по-продуктивно. Колко много е пречила и продължава да ни пречи да създаваме нова или поне съвременна наука и изкуство представата, че някога сме имали изключителна култура, чиито традиции и образци трябва да бъдат увековечени! А нима най-лошият песимизъм не е да вярваме, както се случва, че Испания е била векове наред най-съвършената нация, но впоследствие е навлязла в период на траен упадък? Не е ли все едно да мислим, че нашият народ вече е изживял своя върхов момент и е изпаднал в старческа немощ? Там, където няма малцинство, способно да въздейства върху една маса, и маса, готова да приеме влиянието на едно малцинство – там или няма общество, или е твърде вероятно то да престане да съществува. Безгръбначна, Испания се влачи не само в политиката, но и – а това е много по-сериозно и съществено от политиката – в самия социален живот.
(Хосе Ортега-и-Гасет)
Хосе Ортега-и-Гасет (на испански: José Ortega y Gasset) (1883–1955) е испански философ, социолог и есеист.
Той е сред най-блестящите изследователи на същността и еволюцията на европейската идея, известен доскоро у нас предимно с фундаменталния си труд “Бунтът на масите”. Великолепният сборник от статии и лекции “Мисли за Европа”, писани през различни периоди от първата половина на ХХ-ти век, оформя едно напълно завършено и невероятно актуално дори и днес виждане за развитието и възможностите пред Стария континент.
Сергей Александрович Есенин (1895–1925) е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.
Макар че е един от най-популярните поети в Русия и правителството му организира тържествено погребение, голяма част от произведенията на Есенин са забранени и са публикувани отново в Съветския съюз едва през 1966.
ПИСМО ДО ЕДНА ЖЕНА
О, знаете,
разбира се, че знаете
как аз стоях,
в стената гръб опрял,
а вие бурно ходехте из стаята
и с резки изрази ми
вдигахте скандал.
Говорехте:
съюзът ни разбит е,
така измъчи ви
налудният ми път,
че трябва с нещо да се заловите,
а мойта участ -
падане до смърт.
Обична!
Не обичахте ме мене.
Не знаехте, че в хорския котел
бях като кон, подгонен и разпенен
от смел ездач - в пришпорването смел.
Не знаехте,
че в този плътен дим,
в разбъркания бит от бури
измъчва ме въпросът нерешим -
какво съдбата ни притуря.
Лице в лице
лицето не личи.
Голямото личи от разстояние.
Щом над морето зафучи,
в платната плисва отчаяние.
Светът е кораб!
Някой там
за нов живот и нова слава
на ураганите в пастта
насочи руля величаво.
Е, кой от нас на палубния под
не пада, не повръща и не псува?
И малко са, с кален живот,
във люшкане да не танцуват.
И аз тогаз
сред грозен шум,
но знаещ как стоят нещата,
се спуснах в корабния трюм,
за да не гледам повърнята.
Трюмът бе
руска механа.
И здраво чашата си хванах,
та - сам на ничия страна -
да се погубя
във пиянство.
Обична!
Мъчех ви аз, знам,
с умора ме поглеждахте
и с жалост:
че аз пред вас, пред вас аз сам
се разпилявах във скандали.
Но пък не знаехте,
че в този дим,
в разбъркания бит от бури
измъчвам се
с въпроса нерешим,
какво съдбата ни притуря...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Години оттогава,
днес е друг въпрос.
По-инак чувствам, мисля - и не крия.
И казвам аз на празничния тост:
Хвала, хвала на рулевия!
Сега ме бие
впрочем сантимент.
Припомних си как бяхте изтерзана.
И искам да ви съобщя
със мен
какво бе
и какво накрая стана!
Обична моя!
Толкова съм горд:
не се пребих по стръмнината.
Във мен съветският народ
днес има яростен приятел.
Не съм
какъвто беше "той".
Не бих ви мъчил пак
като във дните раншни.
За свободата и труда
днес съм готов
да стигна даже до Ламанша.
Простете...
Знам: не сте онази "тя" -
живеете
с мъж умен и заслужил;
не ви е нужна нашта суета
и аз ей толкова
не съм ви нужен.
Живейте
както води ви светът,
зад дверите му обновени.
Изпраща поздрав,
помнещ ви до смърт
един познат -
С е р г е й Е с е н и н.
Празниците разпиляват хората. Някои тръгват по света. Други се затварят в себе си.
Делниците ни връщат обратно. Към онова, което сме. Или към онова, което не искаме да бъдем, но животът ни налага.
Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес (1746–1828) (на испански: Francisco José de Goya y Lucientes) е испански живописец и график, дворцов художник на Испанската корона. Смята се едновременно за последния от старите майстори и първия от модерните.
„Когато разумът спи, в сънните мечтания фантазията поражда чудовища, но в съчетание с разума фантазията се превръща в майка на изкуствата и на всички чудни творения“.
