Урок по равнопоставеност

„Драги приятели на Америка, честит 4 юли!“
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ДА СМЕ ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ

За да сме верни на себе си като европейци, не бива да позволяваме конфронтациите в съвремението да вземат връх над чувството ни за историята на човешката култура. Тази снимка, която е само малък образец на мюсюлманското изкуство на книгата от времето на Средновековието, подсказва защо...
Истината за човека е скрита в достиженията на културната му история – не в икономическия, военния, политическия възход на един или друг народ. А още по малко – в неговите падения, в омразата и конфронтациите.
Защото истински е само човекът, който побеждава самия себе си в името на търсенето, откриването и споделянето на изконно човешкото...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА МЕЖДУЗВЕЗДНИТЕ ВОЙНИ И ДЯДО ВАЗОВ

Дядо Вазов може да е вникнал в живота на българите преди Освобождението, но е абсолютен лаик за последващата го пазарна икономика. Вместо да се държи до Стефан Стамболов и да се учи от него на пазарна политика, хуква да бяга в Русия. Където завършва всичко на всичко един роман – „Под игото“. И така го започва, и така го завършва, че завинаги си затваря вратите да стигне до ЕПИЗОД VII на сагата. А животът ни научи, че пазарен продукт, който не се саморазмножава в нови и нови епизоди си е просто старомодна губеща класика.
Не сме случили досега на пазарноориентирани литературни таланти. И Пенчо Славейков не довърши „Кървава песен“ и не доживя да получи Нобелова награда, а за останалите ни автори и сами не вярваме, че може да ги забележи Нобеловият комитет.
Затова днес ще гледаме „Междузвездни войни. Епизод VII“ и ще цъкаме с език „Какви неща правят хората!“...
Но ако пък сериозно се запитаме „Какви неща правят хората?“, то отговорът е ясен – хората правят елементарни неща, без особена художествена стойност, но... с мащаб. А в условията на глобализацията мащабът и маркетингът решават всичко.
„Ех, бедни, ми бедни, Вазов! Защо не създаде „Под игото. Епизод II“..., преминавайки през Солунските атентати, спокойно можеше сагата ти да стигне поне до свалянето на Садам Хюсеин... А можеше да се развие и на фона на глобалната битка между ИДИЛ и цивилизования свят. Тогава със сигурност някой щеше да се върне назад и да си припомни какво се е случило през 1876 година в България...

Стефан Пеев

↑ Начало

УРОКЪТ НА ОМИР

Високомерието унижи Агамемнон...
Високомерието на Ахил погуби Патрокъл...
Ахил погуби Хектор. И отмъсти за Патрокъл, но не го върна... Ахил върна на Приам тялото на Хектор – достолепния старец (цар на Троя), който коленичи пред нозете на убиеца на сина си и целуна нозете му, в усилията си да спре гаврата с тялото на чедото си, за да го погребе достойно. Защото Хектор загина достойно. Единственият мъж в Троянската война, който умира в името на смислена кауза (спомнете си раздялата на Хектор с Андромаха!).
Питам се: как след толкова години продължаваме да не разбираме посланията на Омир. Цялата световна история може да се разгледа като проекция на Омировата „Илиада“. И не е нужно да се тровим с житейските главоблъсканици на бигбрадъровци, за да разберем какво е човекът.
Защото човекът е Приам – коленичил, за да целуне нозете на убиеца на сина си.
Защото човекът е Ахил – убиец и високомерен (нагъл дори) нахалко, който се трогва пред молбата на стареца...
Защото човекът е този, който някога някъде (във времето назад или днес) е научил някакъв урок от Омир...

Стефан Пеев

↑ Начало

ГОЛЯМОТО (НЕСЪЩЕСТВУВАЩО) СЕМЕЙСТВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Припомних си стихотворението на Смирненски „Братчетата на Гаврош“, когато прочетох в „24 часа“ за предупреждението на Доналд Туск, че шенгенското пространство е на ръба да се разпадне.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Като всяка значима творба и стихотворението на Смирненски надхвърля повода за написването и времето си и носи послания, които са вечни. Туск не познава Смирненски. Юнкер също. Вината не е в тях. Вината е до голяма степен в нас – в неумението ни като българи да утвърждаваме литературата си като световно достижение и в неумението ни като граждани (на България и ЕС) да мислим критично и... граждански.
Нима не беше ясно и от преди кризата в Америка, че не можеш да създаваш един свят, който е витрина на благоденствие, и друг свят, който е израз на нищета и изостаналост, и да не очакваш тези два свята да изпаднат в конфликт, а да вярваш, че можеш да им изнасяш неолиберални уроци по демокрация и да ги подпомагаш финансово (и военно) в правенето на „нежни“ революции. Пълен абсурд! На който ще продължаваме да бъдем жертва със или без бежански поток у нас.
Не съм между привържениците за разпадане на ЕС, но съм категоричен, че моделът му е дълбоко сгрешен...
Ако погледнете модела на едно обикновено семейство, в което все още са запазени нормалните човешки отношения, ще видите, че все някой поема основната грижа за всички – дали това ще е бащата, майката, най-големият син или малкият брат (като в приказките), но някой поставя собствения си просперитет в услуга на другите. Тъкмо това ЕС не е. Не е и няма да бъде семейство – поне докато не смени модела си...

Стефан Пеев

↑ Начало

СИРОМАШКОТО МЪДРУВАНЕ НА ИВО СИРОМАХОВ

„10 заблуди на българските интелектуалци“ от Иво Сиромахов е текст, който събира в едно десет полуистини, за да изрече на глас една голяма заблуда. Преди всичко не е ясно дали Иво Сиромахов е решил да опонира на интелектуалците или на псевдоинтелектуалците. Трудно е да се разбере прави ли разлика между едното и другото, или само за удобство подвежда и двете категории под общ знаменател. Във всеки случай типологията на тези, за които говори Иво Сиромахов, е представена така: това са хора, които „живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз“. С една дума, това са хора, които са били привилегировани, но загубили своята привилегированост, страдат и живеят в неистина, която медийно и извънмедийно разпространяват около себе си. На тези хора Иво Сиромахов се чувства длъжен да отвърне и да им разкрие истината на актуалното ни съвремие. А истината трябва да видим сред няколко теми: държавата и политиката в областта на културата, съвременната публика, глобализацията и националните култури, младите хора и четенето, данъчната политика и културата, световната конспирация, моралът, свободният пазар и изкуството, менторството и политиката, културните традиции. Тезите на Сиромахов са простички или по-скоро сиромашки като мъдруване.

1. Държавата и политиката в областта на културата
Иво Сиромахов не се изказва категорично трябва или не трябва да има политика на държавата в областта на културата, но от идеята му, че „Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията“ излиза, че най-важният критерий на нашето съвремие в областта на литературата е пазарът. Ако се продаваш, значи си добър писател. Ако не се продаваш, значи си лош писател и трябва да си смениш професията. Последваме ли тази логика обаче, трябва да отнемем на Омир и на много други имена в световната литература правото да бъдат добри писатели. Защото няма съмнение, че ако премахнем Омир от учебната програма, той ще бъде един от най-слабо четените автори в съвременността. Следва ли от това, че „Илиада“ и „Одисея“ са слаби творби? И че мястото им в историята на човешката култура е незаслужено?
Грешката на Иво Сиромахов е грешката на всеки апологет на пазарната икономика – купува се масово, значи е добро; не се купува масово, значи е лошо. Тази грешка датира от времето на Адам Смит и неговата невидима ръка, чрез която шотландецът постулира, че всеки в обществото прави каквото си знае, но ако хората са свободни да действат свободно, накрая всички са добре. Подобна логика е напълно разбираема за просветителския XVIII век, в който се е разчитало на здравия разум на индивидите и на убеждението, че разумът все пак е проявление на невидимата божия мъдрост. Но в XXI век да разсъждаваш като шотландец от преди три столетия, е меко казано наивно. Трябва да си много сляп и да не си даваш сметка, че в XXI век връзката между разума и социалноотговорните действия е твърде, твърде рехава. И че през XX, а и през XXI век разумът се превърна в инструмент за античовешки и антиразумни политики. Следователно всеки призив за тотална дерегулация на обществените отношения във всичките им проявления (пазарни и непазарни) е абсурдно свръхочакване, граничещо с безумието и анархията.

2. Публиката
Разбира се, щом пазарът е същинският критерий за добра и лоша литература (за добро и лошо изобщо), публиката винаги е добра (и клиентът винаги е прав). Затова и Иво Сиромахов е категоричен, че „Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен“. Не знам дали Артър Милър се е оплаквал от публиката, но мога като очевидец да кажа, че неговата пиеса „Последният янки“ с режисьор Ивайло Христов и при участието на Мария Каварджикова, Георги Стайков, Стоян Алексиев, Албена Колева събра в Пловдив пъти по-малко публика, отколкото Камен Донев с възгледите на един учител. Ако приложим тезите на Иво Сиромахов, излиза, че Камен Донев е по-велик от Артър Милър и че масовата публика в Пловдив е напълно наясно кой е значим и КОЛКО точно е значим.

3. Глобализацията и националните култури
По тази тема практически Иво Сиромахов не говори по същество. Дали защото не я разбира или просто ТОЛКОВА я разбира и ТАКА я разбира? Нещата според примера на Сиромахов изпадат до Гришам и неговите многомилионни тиражи и до некадърния български автор, който се оплаква, че чуждите го засенчват. Всъщност глобализацията не засенчва, тя по-скоро е като ГМО продуктите – унифицира, обгрижва пазарно, разпространява еднопосочно, нивелира, като очаква в идеал да даде на всеки жител на планетата широк набор от напълно еднакви продукти – еднакво безвкусни, но еднакво пазарно привлекателни.

4. Младите хора и четенето
Многобройните източници на информация днес дават основание на Иво Сиромахов да смята, че „кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк“. Само че кръгозорът не се определя от източниците на информация, нито от обема на информация, с която разполагаме. Уви, стигнахме дотам да отъждествяваме „Имам информация“ със „Знам истината“. Затова масово се подслушваме и дебнем да научим какво мисли и какво говори другият. И забравяме, просто... забравяме, че преди хиляди години Хераклит от Ефес ни завеща едно простичко, но аксиоматично послание: „Многознайството не учи на ум“.

5. Данъчната политика и културата
Държавата наистина не следва да толерира с никакви данъчни облекчения графоманията – за това Иво Сиромахов безспорно е прав. Но ако критиката му тук е насочена към пишман авторите, които той отъждествява с интелектуалците, дали изобщо е ясно за кого точно говори Иво Сиромахов и не гори ли заради бълхата цялата черга?

6. Световната конспирация
Митове за световна конспирация наистина не трябва да се разпространяват. Но вярващите в подобни митове никога не са били и никога няма да бъдат интелектуалци. Така че психологическият портрет, който Иво Сиромахов прави на своите герои, всъщност навежда на мисълта, че става дума просто за битка с графоманщината. Тогава защо са всички други гръмки думи?

7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията
Графоманите наистина не са и не могат да бъдат морален ориентир на нацията, но интелектуалците могат и трябва да бъдат. За Иво Сиромахов обаче очевидно няма разлика между един графоман и акад. Дмитрий Лихачов например.

8. Свободният пазар и изкуството
Иво Сиромахов очевидно разделя не само пишещите, но вероятно и всички други на успели и неуспели. Добрите са успелите, а лошите са неуспелите – те и затова са неуспели, защото са лоши, но не разбират своите слабости, а са готови да обвинят свободния пазар за провала си (но пазарът никога не бърка, нали така, г-н Сиромахов). Де да беше жив Ван Гог, че да присъства днес на един търг за своя картина (и да пледира за достоен авторски хонорар)! Със сигурност би се подписал под апологетизма на Иво Сиромахов. Ако пазарът не бърка днес по отношение на Ван Гог, то какво можем да кажем за свободния пазар по времето на Ван Гог. Или може би пазарът тогава не е бил свободен? Във всеки случай каквото и да кажем, не бива да забравяме, че според Иво Сиромахов пазарът никога не греши по отношение на изкуството – някога картините на Ван Гог не са стрували и пукнат гулден, следователно не са били изкуство, но днес те струват милиони долари и следователно днес са изключително изкуство.

9. Менторството и политиката
Интелектуалците са безотговорни хора. И страхливи – според Иво Сиромахов. Те хем искат властта да ги слуша, хем не искат да поемат отговорност като политици. Да, има такива хора наистина. Но те не са интелектуалци. Истината е, че за същинския интелектуалец менторството е негова природа. Интелектуалецът и по това се познава, че хората го слушат, търсят и се вглеждат в мислите му, защото той е ориентир за тях, без да им налага позициите си, без да бъде по никакъв начин овластен отвъд границите на безспорния си човешки авторитет.

10. Културните традиции
Заиграването с културните традиции е вредно. Всеки опит за противопоставяне на минало и настояще е пагубен за историята на културата. Само че съвремието може и страда много както от свръхвзирането в миналото, така и от неговото недоглеждане или неглижиране.
Истината е, че когато отсъстват смислени политики в областта на културата – минало и съвремие винаги са във конфликт.

И накрая... Вълнуващо е да се разбере в качеството си на какъв точно Иво Сиромахов изразява своята позиция в масова медия като 24 ЧАСА.
Може би отговорът е като пазарно успял човек. Само дето от приказките на господин Сиромахов така и не става ясно какво всъщност е изкуството, ако махнем от него успеха?

Стефан Пеев

↑ Начало

Източник на статията на Иво Сиромахов: 24 ЧАСА

БЕЗ ДА ИСКАМ

Без да искам разгърнах един отдавна прашасващ ръкопис.
И се изумих.
Защото в него сложното се разказва просто.
Подобни разкази може би вече са анахронизъм в съвремието ни. Не знам, признавам си.
Но ми беше любопитно да надзърна как съм се опитвал да разкажа „Що е то – литературата“.
Дано за някого четенето е приятно...
... и нека читателят не забравя, че това са само бележки, които, естествено, предполагат много, много забележки :)

За природата на литературната творба

Ако искаме да опознаем някое явление от действителността, най-напред трябва да си съставим представа за него, да го уловим в съзнанието си в най-общите, най-типичните му черти, да “видим” неговите граници. В науката това предварително работно понятие носи названието хипотеза*. За да възникне хипотезата е нужно да превърнем обекта на нашето внимание в проблем - човек не разсъждава върху самоочевидните неща. Интелектуалното любопитство, опитът да надзъртаме отвъд видимите граници на нещата е едно от най-ценните качества на личността и безспорно ни помага да развиваме способностите си.
И така. Задавали ли сте си някога въпроса “Що е литература? Какво представлява литературната творба? Защо литературата съществува? Винаги ли е съществувала и (естествено) винаги ли ще съществува? Изменя ли се литературата и ако да, то какво се изменя в нея? Каква е природата на литературната творба, какви са видовете литературни творби, кои са общите закономерности, които характеризират творбата изобщо и отделните видове творби (повествователни, поетични, драматургични)?”
Преди да се заемем с обсъждането на какъвто и да е въпрос, е нужно да осмислим отношението му към нас самите. В опознаваните явления трябва да виждаме самите себе си, да се наслаждаваме на собствените си познавателни способности. Така постъпва малкото дете, когато измъчва родителите си с безбройните си въпроси “Защо?” и “Как?” В отговорите то не само открива света извън себе си, но и света в себе си, своето аз.
За съжаление години наред образователната ни система насочваше усилията си към това да обучава учениците, да ги кара да запаметяват знания, без да разбират онова, което учат. Не храня илюзии, че скоро всичко ще се промени. И все пак ако имаме някакъв път и избор, той е в превръщането на знанието в дълбоко интимно, в неотделимо от нас самите.
Има и друго. Човек не щади усилията си за онова, което обича и което върши с разбиране.
Отклонихме се в нашия разговор и в нашия път. Нека да се върнем отново към темата.
И така, защо съществува литературата и защо (трябва) да я изучаваме.

Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.
Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Както сме една необозрима прашинка от необятността на вселената, така също сме и нищожна частица в развитието на космоса на културата. Терминът е на германския изкуствовед Ервин Панофски. В една от студиите на книгата си “Смисъл и значение на изобразителното изкуство” той разсъждава върху предмета на историята на изкуството, за да стигне до извода, че живеем едновременно в света на природата и в света на изкуството (разбирано в най-широкия смисъл на думата) и този свят е достатъчно реален и осезаем. Ние сме заобиколени от него, той е постоянно с нас, нещо повече, той е част от нас самите, защото сме потопени в традицията, независимо дали го съзнаваме или не, дали искаме да го признаем или го отхвърляме. Да се застане срещу традицията не означава нищо друго освен да се търси друга традиция, нова нейна форма (така направиха модернистите от началото на века, а произведенията на “Бийтълс” колкото и да бяха революционни навремето, сега вече са част от музикалната класика). Но ако сме част от традицията на човешката култура естествена наша задача е да се ориентираме в нея, да я разберем, да изградим свое отношение към нея, основано на осмисляне потока на историческото време.
В това отношение литературата има незаменимо значение. Във века на информацията е малко трудно да искаме подобна представа, но да се опитаме все пак за миг да си представим, че са изчезнали всички писмени паметници до началото на настоящия век, че не съществува нито едно писмено свидетелство - не само художествено, но и нехудожествено. Никой нямаше да знае нищо за подвига на Левски и Ботев, за героизма и мъченичеството на българските хъшове и опълченци, за красотата на простите хора от народа, за човешката доброта и още много други неща завинаги щяха да потънат в безмълвието на времето, така както днес остават безмълвни археологическите паметници на древната тракийска култура. Литературата е преди всичко нагледна представа за определено историческо време, тя е образ или още по-добре израз на епохата и на авторото виждане за нея. В такъв смисъл можем да говорим за ясно намерение на автора.
Но ако литературната творба е само познание за настоящето или миналото, по какво тя се отличава от едно историческо или социологическо изследване? Та нали миналото е затворено между страниците на учебниците по история, а настоящето е очертано в ежедневните изследвания на социолозите, които също ни дават картина (и често твърде песимистична) на настоящето? Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията ни с околните. Бодро или жизнерадостно настроение на пръв поглед можем да изпитаме съвсем спонтанно. Замислим ли се обаче, ще усетим, че зад спонтанността на тези чувства също се крие някаква причина. Понякога съвсем невинна и невидима, като например приятния, слънчев, изпълнен с зеленина и простор пролетен ден, който ни посреща на прага на дома ни и ни изпълва с очакване да се случи нещо покоряващо ни. Един от големите български поети Димчо Дебелянов е въплътил усещането за бодрост и жизнерадостност, примесено с трепетното очакване на любимата в стихотворението си “Утро”.

След бури - мир и тишина,
след нощ - безбрежна светлина.

Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят.

Път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя
през буйно-зрейнали нивя.

и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:
ще дойде тя, ще дойде тя.

Ведрата, изпълнена със слънце и светлина картина на ранното утро отеква в душата на лирическия герой като усещане за бодрост и очакване на нещо прекрасно.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание6, омраза и презрение, присмех и антипатия7, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота. И какво друго може да извика у читателя образът на чорбаджи Нено от повестта на Любен Каравелов “Маминото детенце”, ако не насмешка и презрение. Този род хумор обаче не е безобиден, той събужда съпротивителните сили на всяка човешка личност срещу подобни душевно грозни и уродливи личности и в непосредственото ни всекидневие.
В такъв смисъл наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (καθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (µιµησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата - подобно разбиране на литературната творба доведе до появата на натурализма през XIX век, но много скоро беше отхвърлено от зараждащия се модернизъм, който с основание упрекна натуралистите, че в техния свят не присъства човека в цялата му сложност и дълбочина. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба. Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата наистина е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия1 на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.

Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.

Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление, а не след извършването му да се стремят да търсят справедливото наказание. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да се научим да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Да се опитаме да обобщим всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ

Издателство „Контекст“ предлага на всички заинтересовани възможността за осъществяване на издания на принципа ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ (ППП).

Какво представлява технологията

ППП е най-съвременната технология за изработване на книги в малки тиражни серии. Тя използва възможностите на дигиталния печат и на най-новите книговезки технологии за създаване на книги с черно-бяло или цветно тяло и съответно пълноцветна или черно-бяла корица. Съществено предимство на технологията е, че изданията се осъществяват на хартия с много добро качество и трайност, без това да е за сметка на цената на изданието. Качеството на отпечатването е многократно по-добро от печат чрез използване на обикновени лазерни принтери или копирни машини. Важно е да се има предвид, че за издания с черно-бяло книжно тяло се използват професионални дигитални машини за черно-бял печат, които съществено снижават цената за отпечатване.

Примерна оферта

Книга	Тираж	А 6 (100х140 мм)	А 5 (145х200 мм)	А 4 (205х290 мм)
16 страници	10 бр.	5,00 лв.	5,60 лв.	6,60 лв.
	20 бр.	2,90 лв.	3,30 лв.	4,40 лв.
	50 бр.	1,50 лв.	2,00 лв.	3,00 лв.
	100 бр.	1,00 лв.	1,50 лв.	2,50 лв.
32 страници	10 бр.	5,20 лв.	5,90 лв.	7,00 лв.
	20 бр.	3,00 лв.	3,70 лв.	4,90 лв.
	50 бр.	1,60 лв.	2,30 лв.	3,50 лв.
	100 бр.	1,20 лв.	1,90 лв.	1,90 лв.
64 страници	10 бр.	5,50 лв.	6,30 лв.	8,10 лв.
	20 бр.	3,30 лв.	4,10 лв.	5,90 лв.
	50 бр.	2,00 лв.	2,80 лв.	4,70 лв.
	100 бр.	1,50 лв.	2,40 лв.	3,00 лв.
ДДС	1,40

Цветност на тялото 1+1
Цветност на корицата 4+0
Хартия за тялото: 80 гр офсет
Хартия за корицата: 300 гр хром гланц
Продвързване с телчета
Цената е при готова предпечатна подготовка.
Цената е крайна – с включено ДДС.

Предимства

• възможност за реализиране на нискобюджетни издания;
• реализиране на обемни издания (200 и повече страници) в малък тираж при изгодни цени;
• много добри продажни цени при ниски тиражни серии (в диапазона 1-300 броя);
• включване в интернет книжарницата knigite.net;
• ползвате опита на компетентни специалисти в книгоиздаването (включително редактор и коректор);
• тестване на потребителската заинтересованост;
• гарантиране на авторските права.

За кого е подходящ принципът ППП

• за научни специалисти;
• за преподаватели в средните и висши учебни заведения;
• за студенти, подготвящи курсови или дипломни работи;
• за докторанти;
• за организатори на конференции, семинари и други форуми;
• за млади автори, които търсят път към читателите;
• за краеведи, етнографи; за хора, които се интересуват от своята родова памет;
• за реализиране на бизнес издания в ограничени тиражи;
• за всеки, който иска да бъде автор.

За обсъждане на подробностите:

КОНТЕКСТ ЕООД
тел./факс 032 260 977
GSM 0898 616 515
context.bg@gmail.com

Стефан Пеев

↑ Начало

ОТ СОЦРЕАЛИЗЪМ КЪМ ДЕМОКРАТМИТОЛОГИЗЪМ

– Колко вида ябълки са необходими, за да разберем, че съществува родът на ябълката?
– Поне две и от различен сорт – такъв е простичкият отговор.
– А достатъчни ли са два сорта за заключението?
– Ако мислим правилно – да.

Този въображаем диалог е всъщност предпазна клауза – със същия механизъм като на ЕС.
Ако следващите заключения за някого не са приемливи, не следва да изригва в критика, просто трябва да мине отново по пътеката на диалога, за да види, че в него има безотказен механизъм за елиминиране на критиката – „ако мислим правилно“.

Всъщност не за любимите на народа сортове „Златна превъзходна“ (от времето на социализма) става дума, а за две нови явления на съвременната литература. Наричат се „Сестри Палавееви“ (Алекс Попов) и „Портрет на поета като млад“ (Недялко Славов). Общото между тях е гротесковият подход към соцреализма (като партизанското движение или реалния социализъм).
На пръв поглед книгите правят това, което внукът прави със сватбения костюм на дядо си – облича го, оглежда се в огледалото, вижда колко е демодиран и започва да го преобръща: с хастара нагоре, после сгъване на ръкавите, изрязване на реверите и така, докато накрая не се стигне до онзи смешен ефект, който те кара да се кикотиш пред огледалото с ясното съзнание, че дрехата, която се е получила, никога няма да я носиш. Защото е смешна и нелепо абсурдна за съвремието.
Разбира се, игровият подход на гротеската е принципно един и същ и с костюма на дядо, и със социалистическия реализъм, макар в своя литературен вид да е доста по-сложен, отколкото в ежедневието. Защото в механизма на литературното преобръщане се преобръща и авторово аз за разлика от живия живот. Този аз става амбивалентен и изплъзващ се. Съдържащата се в литературната гротеска пародия фактически пародира не само явлението, но и този, който разказва за него. Това го прави трудно определим като позиция и позволява невидимо да се съчетават в едно инак несъчетаеми принципи – като отрицание и утвърждаване, смях и страдание, отхвърляне на миналото и неволното му утвърждаване.
Радващо е, че настъпва времето, когато ще се разделяме с миналото си вече със смях. Проблемът е, че този смях горчи и е някак етикетно несигурен – защото миналото ни се превръща в поредица от щампи, напомнящи за ромбоидчетата по знаменитите соцпеньоари на жените домакини.
Някога Сервантес даде старта на пародията и гротеската в съвременната европейска литература, но беше достатъчно мъдър, за да не убие Рицаря на печалния образ Дон Кихот, а да го остави да умре от естествена смърт – някъде там на границата между илюзията и реалността.
За разлика от Сервантес на нас много ни се иска да убием соцреализма – но с особен вид ритуално убийство, което го обезглавява пред обектива на медиите, ала тайно го връща обратно в нашия живот, за да можем отново и отново да извършваме същото това ритуално убийство, което единствено ни кара да се чувстваме демократи.
Така стигаме до зловещия абсурд, че сме хора на съвремието само в акта на ритуалното избиване на комунизма. Отвъд този акт съвремието се губи в картини, чийто смисъл все още не припознаваме ясно.
Със сигурност литературата ще ни даде много нови образци на книги като „Сестри Палавееви“ и „Портрет на поета като млад“, защото май не виждаме друг път да се освободим от соцреализма освен чрез демократмитологизма.
Всъщност литературният стил се убива не със сила, а с нов стил, рефлексията върху който ще остане като акт за нашите внуци.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЖИВЕЕНЕТО КАТО ТЪКАН

Диана Иванова. „Басма и габардин”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Да се мисли и пише за „Басма и габардин” през ключа на личната емоционална памет е трудно за удържане изкушение. Книгата знае това и нежно докосва разранените сетива на читателя още с корицата си. За човек като мен, фактологически сроден с авторката по силата на принадлежността към едно и също поколение, е леко да се остави да бъде поведен през картата на собственото си минало - през реалии на радостта и сладостта, които утоляват глада за онова изгубено състояние на непосредствена слятост със съществуването, и през топоси под сянката на идеологията. Читателят тръгва и върви във, през и след детството, във, през и след социализма. Докато установи, че е подведен. Защото става дума за книга, която чрез стъпките на съкровеното откъртва пластове памет и гради върху тях знание с надличен, отвъдличен характер, умножавайки неусетно контекстите, в които може да бъде четена. В това според мен е голямото й достойнство.

„Басма и габардин” като „дневник на скръбта”

Не искам да съм текст, упорства гласът на Диана Иванова, не искам да съм текст и в тази настойчивост препраща към заявеното от Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта”: „Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини.”
Загубата на майката е онова Събитие, което и в двете книги генерира писането – писане, знаещо, че всичко преди и след смъртта е език и той е единственият инструмент, чрез който може да бъде „преработено” преживяното, да се потърси онази възможност за символизация, превръщаща мъката в скръб. И двете книги негласно са се договорили да работят за това, което Барт определя като желание „да не проявявам скръбта, но да наложа публичното право на нежното отношение, което тя включва.” Жанровата природа на „Дневника” обаче предпоставя вглеждане отблизо в скръбта, проследяване на кривата на движенията й и в действителност - едно естетизиране на скърбящия субект, което няма да открием у Диана Иванова. Нейният език е друг.
Поезията в „Басма и габардин” е тъканна в дълбинния етимологически смисъл на тази дума. Стиховете й помнят връзката между текст и тъкан и така откриват текстурата на душата – сплитането на нейните „вътре” и „вън”, мрак и светлина, трептенето, пораждащо се в мига, в който конвулсията в себе си се опита да зазвучи като глас за другите. Допирът е онзи базисен акт, отключващ рукването на паметта и едновременно с това – нейното преживяване, осмисляне и артикулиране. Тъкмо през пръстите протичат гласовете на тъгата и пак през тях намират думите, които да я кристализират и направят споделима. Думата меко докосва читателя в много от стиховете. Жълтата басма и палтото от габардин, плюшът на столовете, вълненият пуловер и батистата, платовете от раклата – такива са имената на чувствата в тази книга, в която обичта е мека памучна кърпа напоена с оцет. Майчината ласка и бащината гордост, усилието да отидеш отвъд човешкото и да изпееш бога, грижата за живота и продължаването след смъртта са открили своя език в тъканите на дните и така сякаш са се спасили от изначалната теснота на човешкия глас, която предопределя боязънта му да изкаже.
В този процес на материализиране на езика и ословесяване на материята са интегрирани и оригиналните изображения на Анастасия Тонкова - „инсталации”, визуализиращи споеността между вещите и утаените в тях думи, които работата на паметта вдига от дъното и ражда като поезия.

„Скръб: страховито място, в което аз вече не се страхувам.” (Барт)

„Вече никъде не мога да се скрия в мислите си: нито в Париж, нито при пътуване. Вече нямам убежище”, четем още в „Дневник на скръбта”. И нищо нищо/ няма да помогне (…) дори решението/ да се махна/ нищо няма да помогне. Невъзможно е да се укриеш от скръбта – скръбта е/ хитруша, скръбта е, разбира и поезията на Диана Иванова. Осъзнала това, единственият й шанс е да я погледне в очите без страх и да я назове. Да я разпознае като отправна точка и да я превърне в път за изминаване.
Оттук насетне „Басма и габардин” се разгръща като книга на осмеляването. Читателят се оказва въвлечен в неуморната археология на бездумието и във фината работа по вслушването. Стиховете на Диана Иванова отключват отново онези стаи, в които никой не говори, обхождат пространствата на немотата и подмолите на мълчанието, защото отдавна са разбрали, че неизговорените думи един ден си отмъщават. Да дочуеш стеснението на баща си и тихия нощен плач на майка си, преглътнатите мечти и опитомяваните желания, протегната към онези думи във въздуха, които не спират да зреят и очакват да бъдат откъснати – в това усилие, без да разбереш кога, започваш да обръщаш навън опакото на душата, да обелваш един след друг пластове травми, срам, страх.
Една напрегната рефлекия върху споеността между (не)знание и (не)разбиране пронизва част от стиховете в книгата:

и веднага съм искала
всичко да разбера
(...)
и знам

В друго стихотворение:

разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми

Безпощадно е това разбиране на незнанието и спасително - в същото време, защото, заговаряйки миналото, започваш да се вглеждаш с други очи в личната си тъкан. Започваш да разбираш истински родителите си, което се оказва възможно единствено през драматизма на собствената телесност, през перипетиите на дишането:

помня този страх
че няма да мога да дишам
че спирам да дишам

толкова е страшно:
едва тогава те разбрах
мамо

Най-трудно за произнасяне е онова, от което се срамуваш, а най-сигурният начин да разбереш някого е да (пре)живееш неговия страх. Диана Иванова добре знае, че този път не е за всекиго, но е единственият, по който се съзрява.
Стъпила върху него, поезията се превръща в трансмисия между мъртвото и нероденото и смело пресича времена и състояния. Неговоренето е всъщност препълненост с думи, които мълчаливо се съпротивляват на разкъсването и в тази съпротива набират нови сили. Сън и будуване, майка и дъщеря, смърт и раждане се сплитат в нова цялост, която съшива разкъсаните нишки на душата и тялото. Светът „преди” и този „след” се оказват пронизани от повторения. Козата, мухата, черешите се явяват в едно трето време не от разрива, а от съзвучието, чрез което осъзнаваш, че миналото не те напуска, защото вече си го присвоил като настояще. Така поривът по цялост осъществява себе си с всяка следваща стъпка. До срещата с другия - онова открито подзвездно място у себе си, където пътуването стихва, местоименията се сливат, а езиците се стапят в гледките, миризмите и звуците на любовта. Където вече не съм (гледащ), а ни (гледат), докато се докосваме през думите със старание и нежност.

Интериоризираната скръб няма никакви признаци. Това е осъществяване на абсолютната интериорност. При все това всички мъдри общества са предписали и регламентирали екстериоризация на скръбта. Слабостта на нашето е в това, че я отрича. (Барт)

„Басма и габардин” е третата поетическа книга на своя автор и излиза от печат десет години след втората. През този период името Диана Иванова се свързва преди всичко с проекти като „Аз живях социализма”, Фестивала на спомените в Горна Бела речка и „Непознатите архиви на Държавна сигурност”, разгръщащи една и съща смислова нишка – целенасоченото усилие да се провокира осъзнат процес на артикулиране на (неосъзнатото) минало, от което по една или друга причина обществото ни се укрива. В кресливото до нечленоразделност време на неслучилия се български преход да се поддържа честен и смислен разговор за онова, което дълбоко ни е белязало и ни е направило такива, каквито сме днес. (Участието в един от тези проекти се оказа особено важно в моя личен път - близо двайсет години след като го бях напуснала, се завърнах в Северозапада, в който съм израснала и който дълго ми носеше главно тъга, по нов начин, едновременно чувствено и рефлективно, будно и празнично.)
Прочетена в контекста на тази публична биография, книгата се оказва силна стъпка в темата за вслушването и разговарянето, която бих определила като големия личен проект на Диана Иванова, вгледан в перспективата на очовечаване и омъдряване на българското общество. То не е абстракция, а тъкан, изплетена от мен и теб, от моето и твоето минало, травми и мечтания, то носи моето и твоето име и имената на нашите родители и деца, в него са отпечатъците на моите и твоите пръсти - казва с всичко, което прави публично, Диана Иванова. В този смисъл личната емоционална биография на пътуването през скръбта е онзи важен документ, който чертае траекторията на живеенето ни заедно.

“Работата”, чрез която (казват) се излиза от големите кризи (любов, смърт), не трябва да бъде претупана набързо; за мен тя е свършена единствено във и чрез писането. (Барт)

И чрез говоренето, казват с гласа на съкровеното стиховете на Диана Иванова. Може и трябва да опитваме да говорим за измълчаното и неизговоримото, за срамното и страшното, за копнежното и екстазното. Сладостно-горчив е вкусът на словото, но само него имаме като човеци, само в него е нашият шанс да се сбъднем като деца и възрастни, като жени и мъже, като индивиди и общества.
Благодаря на „Басма и габардин” за това, че е книга, коятo ни прави.

Цветелина Драганова

Барт 2010: Барт, Р. Дневник на скръбта. София: АГАТА-А, 2010
↑ Начало

IN MEMORIAM

Отива си моят свят.
А на негово място идва множество от светове.
Необуздано говорещи и... неспособни за разбиране.

Сбогом, Надин,

Истина е, че живяхме в различни системи, но мечтаехме един общ свят.
Днес живеем в общ свят, а мечтаем (ако изобщо мечтаем...) различни системи.

In Memoriam

Надин Гордимър (1924–2014)

Южноафриканската писателка и Нобелов лауреат за литература Надин Гордимър – един от най-видните представители на борбата срещу апартейда в света на литературата, почина на 90-годишна възраст, съобщи семейството ѝ, цитирано от Ройтерс и Франс прес.

Цитат по: 24 ЧАСА.БГ

Стефан Пеев

↑ Начало

КОМЕДИЯТА „СКЪПЕРНИКЪТ“ НА МАЛЪК ТЕАТЪР „ЗАД КАНАЛА“ ГОСТУВА В ПЛОВДИВ

КОМЕДИЯТА „СКЪПЕРНИКЪТ“, НА МАЛЪК ТЕАТЪР „ЗАД КАНАЛА“, ГОСТУВА САМО НА 14 АПРИЛ (понеделник) НА СЦЕНАТА НА ДОМ НА КУЛТУРАТА „БОРИС ХРИСТОВ“ .
Литературната класика по Молиер ще оживее по необикновен начин и на пловдивска сцена. Театралният хит на изявената българска режисьорка Лилия Абаджиева ще наслади сетивата Ви.
Актьорският екип е звезден: ВЛАДИМИР ПЕНЕВ, АЛЕКСАНДЪР КАДИЕВ, АЛБЕНА МИХОВА, АНТОНИЙ АРГИРОВ, ЕВГЕНИ БУДИНОВ, ЛУИЗА ГРИГОРОВА, ВЕСЕЛА БАБИНОВА, ИВАН ПЕТРУШИНОВ, ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ, ЛЮБОМИР КОВАЧЕВ.

Пред предизивкателството Молиер се изправя режисьорът Лилия Абаджиева. Идеята да постави “Скъперникът” идва заедно с желанието образът на стиснатия Арпагон да бъде изпълнена от Владимир Пенев. Така се ражда един нов Арапагон в Малък градски театър, изпълнен брилянтно от Владо Пенев. Актьорите Александър Кадиев и Евгени Будинов също изпъкват в спектакъла със забавните си образи на Клеант (син на Арапагон) и Метр Жак (готвач и кочияш на Арапагон). Комедия без сплетница е като безсолно ястие. Албена Михова е подправката на представлението, превъплъщавайки се в ролята на интригантката Фронзин. В “Скъперникът” участват още Антоний Аргиров, Луиза Григорова, Весела Бабинова, Иван Петрушинов, Владимир Димитров и Любомир Ковачев. За пълното потапяне в света на Молиер допринасят сценографията и костюмите на Васил Абаджиев.

Спектакълът е с награди ИКАР 2014 за водеща мъжка роля на Владимир Пенев, за поддържаща роля на Александър Кадиев и за режисура на Лилия Абаджиева.

БИЛЕТИ В БИЛЕТЕН ЦЕНТЪР ПРЕД ОБЩИНА ПЛОВДИВ
ИНФОРМАЦИЯ И КОЛЕКТИВНИ ЗАЯВКИ НА 032/ 33 65 33

↑ Начало

КНИГА И ТЯЛО

Връзката между книга и тяло е установена (метафорично) отдавна.
Визуализирана изящно в екранизацията на „Записки под възглавката” от Питър Грийнауей, тази връзка разгръща мрежа от регистри и оттенъци на дълбокия еротизъм на четенето и семиотичността на плътта. Най-често можем да ги видим през оптиката на истории за самота, любов и смърт в литературата, което до голяма степен обяснява и интереса на киното към тях. „Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, „Четецът” на Бернхард Шлинк или „Часовете” на Майкъл Кънингам са три популярни от множество възможни примери, към които се изкушавам да добавя по-малко известния „Елегантността на таралежа” на французойката Мюриъл Барбъри. Макар и по-редки, интересни са и ироничните интерпретации. (Бродски например, за да подчертае мащабите на У. Х. Одън като поет, казва за него, че той е единственият, който заслужава да седне върху речника на английския език. Даниел Пенак пък онагледява едно от неизменните права на читателя – „правото да чете къде да е” – с история за четене на Гогол в казармена тоалетна.). И още, и още...
Дори и без помощта на подобно жонгльорство обаче, всеки от нас знае, че книгата има лице и гръб, че понякога спи или будува с нас под възглавницата, че я носим като броня, докато се блъскаме с другите в автобуса. Че страниците ѝ помнят върхове на пръсти, слюнка, а понякога сълзи – наши и чужди. В някое от многобройните квадратчета на тази координатна система се блъскаме като в клетка или пък продължаваме да учим граматиката на любовта с една-единствена цел: да прочетем, разкажем и (до)пишем себе си. Ако имаме дарба за това. Понякога изглежда прекрасно, друг път – отчайващо и безутешно. Докато не ни споходи благодатта на някой внезапен дъжд, след който книгата се превръща в обикновена хартиена лодка, като онези, които помним от детството, и тогава ние я пускаме по водите с облекчение. А понякога се случва просто да погалим раменете на нечии думи, да полегнем уморени върху хълбоците им, да чуем тишината и след това да продължим сами нататък. Ако се случи, разбира се.
„Човек строи къщи, защото е жив, но пише книги, защото знае, че е смъртен. Той живее с други хора поради стадния си инстинкт, но чете, защото знае, че е сам.”, пише Пенак, а Тери Игълтън добавя: „Произведенията на изкуството не могат да ни спасят – те могат само да ни направят по-чувствителни за онова, което се нуждае от поправка.” А изграждането на тази чувствителност неизменно преминава през усилието да интерпретираме, което на свой ред изисква внимание и към думите, и към тялото на другия, разбирано не просто като плът, а като единство на сетивност, емоционалност и мисловност. Трудна, но незаобиколима работа, която никой не може да свърши вместо нас и след която разбираме, че неусетно сме изкачили няколко стъпала наведнъж.

Цветелина Драганова

↑ Начало

ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА

Шествува бог Хименей по безкрайния въздух, наново
в плаща шафранен обвит, към киконски далечни предели,
дето гласът на певеца Орфей го тъжовно приканва.
Той прилетява дотам, но не носи тържествени химни,
радостно ведро лице и поличби за щастие бъдно.
Даже и факелът, който държеше в десница, мъждее,
пуши сълзливо и съска, от силния мах не припламва.
Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в миг мъртва, от змийския зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето певецът родопски
и най-накрая реши да предума подземните сили,
одързости се до Стикс през Тенарската порта да слезе.
Мина тълпите без плът и задгробните призрачни сенки,
пред Персефона и царя на мъртвите в скръбното царство
той се яви и запя песента в съпровода на струни:
„О божества на света, обитатели на дълбината,
сетна обител за всички, които сме тленни родени!
Ако на мен разрешите притворната реч да оставя,
истина вам ще мълвя, аз не съм се тук спуснал да гледам
мрачния Тартар, не ща да овързвам на песа медузки
шията с трите глави, по които се гърчат аспиди.
Ида за свойта жена. Че настъпена с крак пепелянка
в нея вля яд и отнесе годините на младостта й.
Болката аз пожелах да възмогна, не искам да крия,
но Купидон ме надви. На земята е той всеизвестен.
Тука дали е така, се съмнявам, но сигур така е.
Ако не лъже слухът за похитата древна, вас също
е съчетал Купидон. В долината на страх и боязън,
в тез онемели поля и в безкрайната бездна кълна ви —
на Евридика съдбата скосена сплетете отново.
Всички ви принадлежим и макар с краткотрайна забава,
рано ли, късно ли, все към едничкия отдих ний крачим.
Всички насам се стремим, тук е сетната наша обител —
вие човешкия род управлявате най-дълговечно!
Ето и тя, щом съзрей в отредените нейни години,
пак ще се върне при вас. Но сега ми я дайте за малко.
Ако венчалния дар ми откаже съдбата, аз нивга
горе не ще се вестя. Ще ви радва смъртта на двамина.“
Тези слова той мълвеше с раздвижени струни за приглас.
В сълзи душите без плът се обляха. Не гонеше Тантал
чезнещи бързо води. На Иксион запря колелото.
Дроба орли не кълвяха, Белидите лакти опряха
в празните урни. А ти на скалата си седна, Сизифе.
Казват, че от песента овлажнели за пръв път страните
на Евменидите три умилени. Не връщат молбата
нито съпругата царска, ни властникът на дълбината.
Те Евридика зоват. Между скоро дошлите тя беше,
стъпяше горка едва, угнетена от змийската рана.
Заедно с нея прие уговорка героят родопски
да не поглежда назад, докато долината Авернска
той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.
В нямо мълчание двама възкачваха стръмна пътечка,
беше тя душна, безлюдна, застлана с мъгла непрогледна.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Жаден за нейния лик и тревожен от нейната слабост,
взор той към нея възви и невестата мигом изчезна.
Страстно протегнал ръце да прегърне, прегръдка да сети,
друго не сети злочест, а едничкия полъх от нея.
Дваж тя изпита смъртта, но съпруга си не укори тя.
Но за какво да го тя укорява — че той я обича?
Сетното свое „прощавай!“, едва до слуха долетяло,
тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна.

Овидий | МЕТАМОРФОЗИИ
Превод: Георги Батаклиев

↑ Начало

РАЗМИСЛИ СЪС СТРАСТИ – 9 ЮЛИ

9 ю л и
2013-т а

Двадесет и първи век...
Век на удобствата, на консумацията, на бързото хранене, бързите отношения, бързия секс...
Времето, в което имаме много и малко се радваме... Увеличаваме имането си и намаляваме ценностите, НО...

Ей за това „но“ ще се хвана и ще опитам да го разнищя, защото искам и имам нужда...

Та денят е 9 юли, сезонът лято, градът – Пловдив...
Вечер като вечер, поредна дъждовна... Лятната сцена под звездите „Орфей“ посреща премиерно заглавие на Явор Гърдев – „Почти представление“ от Итън Коен. Публиката заема местата си, времето обещава да се усмири и да посрещне актьорския състав, ама... НЕ! Природата не спази обещанието си...

Напук на неспазеното обещание стартът на пиесата е даден... Дъждът набира скорост, сцената оживява... Публиката разтваря чадъри и... остава по местата си. Стори ми се някак героично и като впечатляващ артпърформънс (само дето тук никой не бе платил на публиката като в разни финансирани проекти или в куп ТВ предавания) – чадъри като цветни гъби, наредени една до друга, като инсталация... ЗРИТЕЛИТЕ ОСТАВАТ... през пелена от дъжд, вперили поглед и очаквания към сцената, разделили се с удобството да са на сухо... оставащи...

Да останеш... (...мислите ми зажужаха...) – да останеш в родината си, да останеш верен на ценностите си, да останеш човек...

Какво може да накара днешния човек – консуматор, вербуван за каузата на удобствата, разглезен от съвременните екстри, да остане? Един режисьор, който никога не го е лъгал, един сценарист и един актьорски екип, които имат своята биография и изпълват множеството с очакване?...

А дъждът вали, вали... усилва се...
Чадърите-гъби са си все там...
...и изпод гъбите – даже ръкопляскания: адекватни реакции насред неудобствата...
Ей, това е страхотно щастие за хората на и зад сцената...

...и продължих да си мисля: за авторитетите, за респекта... за това да си верен на кауза, на ценности...

Обичаме да си угаждаме, да правим живота си лесен – компютри, интернет, трапезно изобилие, автомобили, бързи общувания, яхнали ските на живота се спускаме по повърхността, щото вечно няма време...

Е, да, ама тази публика показа обратното...

Подгизнали, обединени от цветните си чадъри-гъби, те стояха... изтезаваха плътта, ама хранеха душите си, срещаха се с материя, която явно им е нужна... Нужна дотолкова, че и напук на неудобствата я попиват...

Не, не мисля, че ги движеше нашенският синдром – пари съм дал, ще трая.

Думите в главата ми пърхаха като пчели в кошер: авторитет, респект, дух (ама не на Аладин или оня от сивите протрити от слушане речи), нужда от смислена и дълбока среща... (а Явор Гърдев винаги им е давал смисленост и ТЕ го знаеха и затова стояха...)

Впечатляваща гледка...

Не знам чий е текстът на онази паметна песен на Силвия Кацарова:

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите...
о , аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите ...

Ама и тя ми звучеше... щото, този летен дъжд на този специален 9 юли ще остане в съзнанието ми...
В песента се пееше и за израстването на висока буйна ръж, то и тя израсна в моите умувания – израстване на общност... Завъртяха се и думи-пеперуди: протести, политика... Гонех ги, ама тайно литваха и думите-мечти: израстване, авторитет, респект, очакване от среща... оставане и обединение дори в неудобството, за да победите заедно... Щото финалът на пиесата бе сух, гъбите прибрани, аплодисментите със свободни ръце, а очите?
Очите бяха много и в диалог: публика – сцена,
общуване,
благодарност
и със сигурност запечатан спомен – ДВУПОСОЧЕН.

ДЕВЕТИ ЮЛИ...

Донка Налбантова

АНТИЧЕН СТОИЦИЗЪМ И СЪВРЕМЕНЕН КОНФОРМИЗЪМ

Марк Аврелий

Хорхе Букай

Между стоицизма на Марк Аврелий и конформизма на Хорхе Букай избирам античното усещане за света. Колкото и да са отдалечени във времето, размислите на Марк Аврелий в неговите записки „Към себе си“ носят повече истинност и жизнена сила от самовлюбено нарцистичните и направени за публиката „Приказки за размисъл“ на Хорхе Букай.

Стефан Пеев

ПЛЪТ

Всяко миене на месищата му я водеше до напъни за повръщане. Не само защото старецът миришеше на мърша. И вътрешността му вонеше.
- Гино, не се туткай. После и масаж трябва да ми направиш. А обяда кога? Докарай ми количката. Не ме притискай, ще ми счупиш ребрата! Смотана, гладна българска беднячка! Погърчени бяхте, погърчени и ще останете...
„Шибана безкрака торба с лайна, дето не може да си вдигне никога повече меката пишка! Утре ще имаш снимки на жена си как се чука с шофьора ти.“ Преди това, обаче, искаше да му припомни какво е да си на земята. Гневът комфортно заглуши шума от куркането на червата й. Леко освободи спирачката на инвалидната количка и я бутна по коридора надолу.

* * *

В най-бедния град от най-бедната Североизточна част на най-бедната европейска държава по време на една от най-жестоките зими една жена се клатеше напред-назад на стола си, свита до изстиващата печка и гледаше неразбиемо мъжа, който крещеше по телефона. Напред-назад, напред-назад...
- Не съм длъжен да се грижа за майка ти. Изпрати ми веднага пари, защото й спрях лекарствата. Нямам откъде да ги взема, шибаният Алхаймер накрая мен ще затрие преди нея. А и дървата свършиха... Сестричке, не ми казвай, че съм й син, както и не ме интересуват проблемите ти. К’во, Англия ли? Не ти ли понесоха гърчолята? Бе не ме брига дали имаш мангизи за път. Изнесе си задника да миеш чужди задници, сега ще си даваш лептата да издържаш нашите гладни задници.
Дори резкият звук от хлопната врата и посипалата се мазилка не спряха клатушкането й. Тя стана бавно и отвори дървената порта. Снегът беше натрупал до колене и продължаваше да се сипе. Освободеният от лекарства пристъп на паника започна да я обзема и тя затътрузи навън краката си, обути в папуци. Къщата беше последната в редичката, в далечината се виждаше гора, откъдето често се чуваше вой. Тя пое през бялото полето, ширнало се в безкрая, без път и посока...
...Първият вълк предпазливо се приближи до топлото тяло, паднало на снега. Тихото скимтене не го изплаши и той лакомо сръфа месото от бедрото й. Миризмата на прясна кръв влуди останалата част от глутницата и тя се нахвърли на живата храна.

* * *

„Гина Димитрова, след шестгодишен престой искът Ви за английски паспорт и смяна на името Ви с Хелън Джоунс е удовлетворен. Бог да пази кралицата!”

Галя Радева-Рейни

ЖАНРОВА ДИНАМИКА

Шинел | Театрална постановка по Гогол | Режисьор: Светлозар Гагов | С участието на: Нина Димитрова, Васил Василев-Зуека

„Малкият човек“ от голямата литература се превърна в голям потребител. И премина в друг жанр...

Стефан Пеев

ПЪТЯТ КЪМ ПОДВИГА МИНАВА ПРЕЗ КИЛОГРАМИ И КИЛОМЕТРИ

Някога, някога, преди много лета, когато ми се налагаше да преподавам разказа „Една българки“ от Иван Вазов и да обяснявам на децата колко силна като воля, упорита като характер и човешки отзивчива е баба Илийца, прибягвах до простичък, но работещ математически модел. Прилагах го, защото опитът ме научи, че четенето и разбирането не съвпадат. И че често четенето е съпроводено с погрешно разбиране или просто с неразбиране.
Питах учениците колко годишно е внучето на баба Илийца и получавах всякакви отговори, но много рядко, че е двегодишно (въпреки ясната податка в текста „На гърдите ѝ стоеше полуживо двегодишното ѝ унуче“). А когато им задавах следващия въпрос: „А колко тежи двегодишно дете?“, объркването беше всеобщо. Малките читатели естествено не знаеха отговора. И недоумяваха защо ги питам. Какво общо имат килограмите на детето с образа на баба Илийца?!...
Последният ми въпрос просто ги караше да си мислят, че часът по литература е приключил и че сме в час по математика. Питах ги още: „Колко километра изминава пеша баба Илийца от дома си до манастира и обратно?“. Решението на тази математическа задача изисква проницателност и вникване в текста и живота (а нима литературата не е точно това – вникване в текста и живота). Баба Илийца е на брега на реката, когато слънцето е вече на залез. В манастира пристига в късна доба – нощта вече е настъпила. Май месец в планината се стъмва най-малко за 2 часа. И като знаем, че човек се движи средно с около 5 км в час, това означава, че с двегодишното си внуче на ръце, което тежи около 11 килограма, баба Илийца е изминала поне 10 км до манастира, без да спре. Е, в този миг нещата ставаха по-видими и понятни. Децата можеха да си представят какво означава да вземеш в ръце пазарска чанта, която тежи 10–11 кг и с нея пешком да изминеш поне 10 км. Изумлението по лицата им постепенно преминаваше в озарение. Думите воля, упоритост, майчина обич, загриженост, отзивчивост добиваха за тях очертания, които не са и подозирали. А аз продължавах да си мисля, че разбирането на литературата минава не просто през четенето, но и през съпреживяването, през катарзиса, който ни прави съпричастни на чуждото преживяване, когато свързва литературния текст със собствения ни живот.

Стефан Пеев