Слугата господар

До­ка­то си пре­хвър­лям на­ум аб­сур­ден на пръв поглед мо­дел за вис­ше­то ни обра­зо­ва­ние, гръм­на по­ред­на­та ме­дий­на сен­за­ция: рек­тор по­лу­ча­вал по-висока запла­та от министър-пред­се­да­те­ля и от пре­зи­ден­та. Оче­вид­но то­ва зву­чи за­пла­ши­тел­но за ав­то­ра на ста­тия­та, а спо­ред убеж­де­ние­то му би след­ва­ло да зву­чи за­пла­ши­тел­но и за чи­та­те­ли­те. Но всъщ­ност по­доб­но съоб­ще­ние ме рад­ва. Рад­ва ме, за­що­то съм дъл­бо­ко убе­ден, че уни­вер­си­тет­ски­те пре­по­да­ва­те­ли тряб­ва да имат по-високи въз­на­граж­де­ния от хо­ра­та в Ми­нис­тер­ския съ­вет и в Пре­зи­ден­ство­то. В то­лос­тоев­ски тон бих обяс­нил, че ня­ма как да е по друг на­чин, за­що­то все­ки управ­ля­ващ е всъщ­ност слу­га на на­ро­да, а не не­гов вел­можа. И не е ред­но слу­га­та да по­лу­ча­ва по­ве­че от своя су­ве­рен – из­би­ра­те­ля. А уни­вер­си­те­ти­те по идея са ав­то­ном­ни цен­трове – храм на зна­ние­то. Те не слу­гу­ват на ни­ко­го, за­що­то са устре­ме­ни към исти­на­та, а исти­на­та е рав­нознач­на на сво­бо­да­та.
По ло­ги­ка­та на ме­та­фо­ра­та за слу­га­та и гос­по­да­ря ми хрум­ва, че мо­жем да се прос­тим и с дър­жав­ни­те сти­пен­дии. Или да ги мо­ди­фи­ци­ра­ме: не дър­жа­ва­та, а сла­бият сту­дент след­ва да пла­ща обра­зо­ва­ние­то на сил­ния сту­дент. Ако не си взе­маш из­пи­ти­те със за­до­во­ли­те­лен ус­пех, не е нуж­но да на­пус­каш ВУЗ-а, доста­тъч­но е след­ва­ща­та ти так­са за обу­че­ние да от­го­ва­ря на из­дръж­ката на по­не ду­зи­на пред­ста­вя­щи се от­лич­но сту­ден­ти. Така сла­бият сту­дент до края на след­ва­не­то си ще под­си­гу­ри из­дръж­ка­та на те­зи, кои­то са го­то­ви да учат и на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли.
Раз­би­ра се, то­ва е уто­пия. Об­щество­то ни ще про­дъл­жи да то­ле­ри­ра сла­бо­то пред­ста­вя­не на обу­ча­ва­щи­те си, нис­ко­то запла­ща­не на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли и жал­ко­то слу­гу­ва­не на мър­тви идеи, ро­де­ни ня­къ­де на­вън и из­ри­ча­ни тук от мест­ните слуги-велможи с фе­но­ме­на­лен па­тос, от кой­то та­ка се за­бърк­ва­ме, че сме го­то­ви да забра­ним на Бъл­гар­ска­та пра­вослав­на цър­ква да осъж­да гей­па­ра­ди­те в име­то на ко­мин­тер­но­вия евро­интер­на­цио­на­лизъм и пан­евро­пей­ска­та то­ле­рант­ност.

Стефан Пеев

↑ Начало

Многознанието не научава хората да бъдат умни

Покрай ед­на исти­на днес се раз­про­стра­ня­ват де­сет­ки ин­фор­ма­цион­ни лъ­жи: пре­дим­но пред­на­ме­ре­но, но ня­къ­де и от глу­пост и къ­со­глед­ство. Не­вяр­на­та и­нфор­ма­ция е всъщ­ност пуб­ли­чен раз­стрел на об­ществе­но­то мне­ние, за­що­то уби­ва пра­во­то на хо­ра­та да пре­це­ня­ват съ­би­тия­та.
По то­зи път, по кой­то вър­вим, об­щество­то ни ще съз­рее ня­къ­де око­ло 2150 го­ди­на, ко­га­то най-сет­не ще проу­меем, че ед­на исти­на стру­ва по­ве­че от всич­ки ав­то­ри­те­ти на све­та и от всич­ки глед­ни точ­ки в него. И ще се вър­нем към при­зи­ва на Хе­рак­лит да се вслуш­ва­ме не в ду­ми­те, а в Ло­го­са, за­що­то „Мно­го­зна­ние­то не нау­ча­ва хо­ра­та да бъ­дат ум­ни. [...] Мъд­рост­та е са­мо в ед­но — да се при­знае, че разу­мът уп­рав­ля­ва всич­ко и чрез всич­ко.“.

Стефан Пеев

↑ Начало

Елементарна пазарна логика

Кол­ко­то по­ве­че глед­ни точ­ки се явя­ват на по­зо­ри­ще­то на об­ществе­ния дис­курс, тол­ко­ва по­ве­че стой­ност­та на от­дел­на­та глед­на точ­ка па­да, па­да, па­да... Еле­мен­тар­на па­зар­на ло­ги­ка.

Стефан Пеев

↑ Начало

Умората от изговореното

Който е свикнал просто да приказва, рядко усеща умора от приказките. Който търси истината в изговореното често подвива крак по пътя си...

Стефан Пеев

↑ Начало

За смисъла на енергията и за енергията на смисъла

Много хора се заблуждават, че съвременността превъзхожда миналото по многообразието от гледни точки и начини на мислене. Типологическият срез на времето ще ни убеди, че между мисленето в епохата на гръцката класика и съвременното мислене има незначителни разминавания. Всъщност от откриването на огъня до ядрената бомба мисленето се движи само по хоризонтала – от какво и как да извличаме повече енергия. А същинският въпрос е: какъв е смисълът на енергията и какво означава нейното овладяване?...

Стефан Пеев

↑ Начало

„Мечтатели“ – от книгата на Адеър до филма на Бертолучи...

„Мечтатели“ – от кни­га­та на Адеър до фил­ма на Бер­то­лу­чи, или как­во всъщ­ност се слу­чи през 1968 го­ди­на...
Моят тъ­жен от­го­вор е – фан­таз­ми­те се пре­вър­на­ха в реал­ност, но реал­ност­та си оста­на не­по­кът­ната... Нещо по­ве­че. Обре­ме­ни се с още по-голямо ли­це­ме­рие от оно­ва, сре­щу кое­то се бун­ту­ва­ха мла­ди­те хо­ра то­га­ва...
А от­го­во­рът на Бер­то­лу­чи? От­го­во­рът на Бер­то­лу­чи е мал­ко по-разли­чен: но ка­къв точ­но, все­ки, кой­то е гле­дал фил­ма „Меч­та­те­ли“, ще пре­це­ни за се­бе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

Добре е да си припомняме...

Добре е да си припомняме от време на време, че обил­но­то го­во­ре­не в социал­ните мре­жи раз­ши­ря­ва не само инфор­мира­ност­та, но и... глу­пост­та. Глу­пост­та се от­ли­ча­ва от разум­ност­та по от­но­ше­ние­то си към сво­бо­да­та. Разумността пред­по­ла­га уси­лие, кое­то по­ла­га­ме, за да достиг­нем до исти­ната, и в това усилие вижда сво­бо­да­та. Глу­пост­та отри­ча вся­как­ви уси­лия и си мис­ли, че сво­бо­да­та се да­ря­ва на все­ки­го по рож­де­ние с Хар­тата за пра­ва­та на човека.

Стефан Пеев

↑ Начало

Тихо, почти шепнешком...

Отучихме се да си говорим тихо, почти шепнешком. Да артикулираме думите бавно, унесени в преследване на нишката на мисълта. Вместо това държим да сме шумни, гръмогласни, забавни – полагаме усилия да привлечем вниманието на другите, да се откроим и да бъдем забелязани, защото публичността се превърна в мерило за успеха ни. Достигнахме до парадоксалната ситуация, в която някои хора не притежават нищо друго като форма на успех освен своята публичност. В мига, в който изместите прожектора от тях, те изпадат не просто в забвение, а се стопяват в мрака, изчезват завинаги от нишката на историята.
Забравихме, че имаме история. Че идваме от някъде, носим неизбежния дълг на следовниците и би следвало да отнесем онова, което всъщност е нишката на човешката история до следващия бряг, до следващите поколения.
Потопени в настоящето в търсене на щастието, загубихме представа какво е то и несъзнателно за самите себе си го заменихме със забавлението...

Стефан Пеев

↑ Начало

За малкия свят и големите хора

Откакто открихме Америка и американския начин на живот, ние, европейците, вече не се забавляваме да откриваме света, а да се разхождаме в него като туристи. Дори и на най-екзо­тич­ните и непознати места насладата предварително ни е приготвена и ни очаква под формата на туристи­чески пакет за масова консумация. На връщане, разбира се, сме доволни и преизпълнени с впечатления – нашето пътуване е доказало, че светът е малък, а ние сме големи.

Стефан Пеев

↑ Начало

Урок по равнопоставеност

„Драги приятели на Америка, честит 4 юли!“
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.

Стефан Пеев

↑ Начало

Старата архитектура и новите купчийници

Дори и да звучи парадоксално, е факт: все повече се чувствам европеец, като се отказвам да бъда европеец в духа на официалната пропаганда; както и все повече се чувствам българин, отказвайки се да бъда модерен. В момента съм в Копривщица: гледам старата архитектура и новите купчийници и ми се повръща. Имам усещането, че Копривщица е създадена, за да просперират купчийниците, а не обратно...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДЕНЯТ НА ПОЛАТА, ИЛИ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СИ ЧОВЕК...

Снощи гледах филм. И този филм разбърка мислите ми. А когато нещо разбърка мислите ни, ние сме на прага на творческото – тоест в онова състояние на екстатичност, което изначално характеризира мисленето (защото първоосновата на мисленето е екстатичността, чиято хаосност и безпосочност всъщност е бременна със структурните връзки на един възможен и логичен свят).
Разликата между глупака и мъдреца не е в това, че единият мисли неподредено и алогично, а другият – подредено и логично, а че глупакът бърка екстатичността на мисленето с реда, докато мъдрецът извежда от подвижния покой на непрекъснато сменящите се в хаоса дискретности прекъснатостта на движението като подвижен покой на самотъждествено различие, в което се съдържа иманентна посока.
Казвам всичко това като прелюдия. Защото колкото по-полифонична е мисълта в своята екстазност, толкова по-мъчително е да излезеш от нея без неизбежното „окастряне“ – уви! подредената мисъл е някаква форма на окастрена екстатичност. Няма как да останеш в първоосновата на екстатичната хаосност и да съхраниш в подредената реч всички онези възможности, които се съдържат в екстазността (поне на това добрият стар Анри Бергсон би трябвало да ни е научил). Загубите по пътя са неизбежни... Впрочем това е и причината понякога да не се разбираме – всяка завършена мисъл страда от недостатъчност. И който се докосва до нея и през нея вижда екстатичността на първоосновата, съзнава тази недостатъчност.
Та филмът „Денят на полата“ на режисьора Жан-Пол Лиленфилд с прекрасната Изабела Аджани (понапълняла и вече зряла жена, травмирана от собствената ни съвременност) ме накара да си спомня за Далчев. Да, за Атанас Далчев! За нашенския, българския поет и мислител (когото и досега не можем да припознаем като творческа личност от европейска величина) и за полемиката му с Христо Радевски по темата за тенденциозността в изкуството. За тази полемика в литературната критика е изписано достатъчно. И не е нужно да я припомням в същината ѝ. По-важното е, че в светлината на филма на Жан-Пол Лиленфилд с днешна дата осъзнах, че всъщност прави са и двамата опоненти – и Далчев, и Радевски. Но това вече е нова оптика към проблема, към която неизбежно ни тласка съвременността ни. Тенденциозен ли е филмът на Жан-Пол Лиленфилд? И да, и не... В отделни моменти киноразказът се движи на границата между изкуството и журналистическия репортаж (едновременно публицистичен и от типа „истински истории“, с които ни заливат медиите днес). Дали това движение е овладяно докрай от режисьора и целенасочено премислено? Силно се съмнявам в това. Като всеки творец и Жан-Пол Лиленфилд оставя във филма си пространства на екстатичност (виж началото на бележката по темата „Екстатичност“), в които художественото мислене се оттегля в полза на екстатичността. Затова съм убеден, че са възможни напълно полюсни решения в оценката за филма – от рода на: Лиленфилд е прекалил със сатирично-гротесковото изображение на реалността; и... смесицата от художествена условност, сатирност, гротескност и репортажна публицистичност изразяват скритото от всички ни зад публичността лице на съвременността. Да оставим крайните заключения на любителите на художествената и публицистичната критика. Фактът, който става очевиден през погледа на Лиленфилд, е, че Франция сама в себе си си е отгледала тероризма и продължава да го отглежда. С днешна дата става очевидно, че този тероризъм не идва отвън с бежанците, а е неизбежно култивиран от съвременната френска публичност. Публичност, в която никой не е истински. Никой не е себе си, въпреки отчаяните опити да играе ролята „аз съм...“. Защото самото общество е изтъкано от мрежата на прикриващата проблемите лицемерност. За да направи видима за публиката тази мрежа на лицемерност и фактическа липса на „себе си“, на субектност, на „азовост“ в едно общество, което е изтъкано от „аз“ говоренето, Лиленфилд прави грандиозна крачка към тенденциозността. Показвайки как в миниатюрното затворено общество на тийнейджърски клас в държавно училище от проблемните квартали на Франция ролята на терорист и заложници последователно може да преминава от учителката към учениците, от жените към мъжете, но все в рамките на интегрираните някогашни бежанци (бременни с наследството на своето бежанско минало), Лиленфилд изрича на глас страшна присъда. Но не над героите си, а над обществото като цяло. То, съвременното общество, с всичките му модерни комуникационни канали и техники на комуникация е лишено от комуникативност. Защото говоренето не е просто решаването на конкретния проблем в конкретния случай. Говоренето е търсене на истината за човека в хаоснотото начало на нашата изначалност да сме човеци във възможност. Защото да си човек, съвсем не е равнозначно на това да носиш оръжие и да заставяш някого да изпълнява под заплаха волята ти (било под формата на терорист, било като министър на вътрешните работи). Нито пък означава да използваш психологически техники за ребусното решаване на комуникативни проблеми. Да си човек, означава да живееш с мечта... Мечтата за свят на смисленост. Свят, в който основният проблем следва да бъда – какво означава да си човек...
Всъщност съвременният западен свят е подменил решаването на проблема с готовото вече решение – в правотата на което уж са убедени всички. Но стандартизираното решение, което обществото се стреми да наложи върху човека в името на благоденствието и добруването, е дотолкова лишено от хоризонти, че всъщност не само убива мултикултурализма, но убива и съвременния човек. Убива го понякога реално, но винаги и символно, като го залъгва, че е свободен единствено в изговарянето на стандартната публичност (онази, в която всъщност иманентното „аз“ говорене практически отсъства). В такъв смисъл истинският проблем за изконните французи са не мигрантите, а самите французи (представени от филма през призмата на властта – официалната: вътрешен министър, специални части; и другата – неофициалната: медиите и публичното себеизразяване).

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ИМПЕРСКОТО МИСЛЕНЕ И ЗАЩО ТО ТРЯБВА ДА ИМА ПОЧВА У НАС

Имперското мислене е проблем за българина.
На първо място – познавателен.
Американофилите виждат имперското мислене в Русия и в руската политика (днес и някога), но не го откриват в САЩ и в американската политика (някога и сега). Така че степента на достоверност на техните твърдения е 50%.
Русофилите виждат имперското мислене в САЩ и в американската политика (днес и някога), но не го откриват в Русия и в руската политика (някога и сега), което отново води до 50% достоверност.
Умерено (либерално) мислещите хора са убедени, че имперско мислене има и при едните, и при другите, но къде точно и как точно се проявява, те най-често не съумяват да преценят. Така че степента на достоверност при тях практически клони към 0.
Критично мислещите хора се стремят да изградят адекватна картина на политиките на САЩ и Русия и да оценяват двете държави обективно. Но степента на чуваемост от обществото на техните позиции граничи с 0.
Така че неистината за имперското мислене в пространството на общественото мнение в повечето случаи надхвърля многократно статистическата грешка.
Но това не ни пречи да продължаваме да разсъждаваме (при това неимперски) за имперското мислене.
Тъжната истина е, че този път не води наникъде, а опитите на някои да отъждествяват имперското (по български) с България на три морета са смешен и нелеп анахронизъм.
Защото същинската цел следва да бъде не България да излезе териториално на три морета, а да навлезе дълбоко и в пустините на Африка, и в прериите на САЩ, и в руската тайга, и сред горите на Латинска Америка, и в хилядолетните империи на Далечния Изток, и във всеки малък, среден и голям световен град. Да навлезе категорично, с ясното съзнание, че това са само малка част от обществените пространства, в които присъствието на българина следва да е видимо и разпознаваемо. Разбира се, нямаме достатъчно демографски потенциал да постигнем тази висока цел – дори да стимулираме допълнително раждаемостта сред циганите и да приемем закон за тяхното разселване по всички точки на света (всъщност те и без закон ще се разселят, ако продължават да се множат с тази скорост).
Следователно да присъстваш във всички световни пространства, без да изпращаш човешка сила, изглежда малко непостижимо за българина.
Непостижимо, защото не умеем да се учим от големите. Умеем да им се възхищаваме, умеем да се приспособяваме в техните общества, но не умеем да се възползваме от опита им. Един бегъл поглед върху летището на Доха например дава отговор на въпроса „Как?“. Как да си империя, без да плащаш за издръжката на войска в чужда страна и без да носиш негативните последици от военната инвазия в чужбина? Доха дава отговора – производство, организирано около науката, иновациите и съвременните технологии, съчетано с маркетингов (и по-общо пазарен) иновативизъм, плюс упорството да бъдеш на върха. И резултатът е видим – 90% от стоките на летището в Доха са не„дохански“, а евроамерикански като марки (а като производство – бог знае какви).
Та вместо да подсмърчаме защо този или онзи притежава имперско мислене и амбиции, просто трябва да вземем имперското на въоръжение и да го приложим в действие.
Това означава, че не развлекателната индустрия (където вече безспорно ставаме „като две капки вода“ със световните формати), а образованието, технологиите, пазарната конкуренция трябва да са единственият мощен двигател на общественото ни мислене. Крайно време е да осъзнаем, че само шест години, след като нещо си научил – то вече е остаряло. Погледнете детето – до шестата си година то се учи да говори, да ходи, да се социализира в семейна и частично несемейна среда, но всичките му познания са смехотворни на фона на онова, което го очаква в училище. Погледнете седмокласника (който с мъка избутва днес задължителния изпит) – познанията му многократно надхвърлят опита му от първи клас и са незначителни в сравнение с очакващото го при матурата в 12. клас. А сега погледнете един завършил студент седем години след неговото дипломиране. Какво виждате? А четиринадесет години след завършването му? Колкото и да се вглеждаме в постстудентските си времена – няма да видим човека на кон, който ни продава една-единствена марка (и то успешно). Ще видим закърняваща образованост, която тъпче на едно място и лесно се омагьосва от световните реклами, защото е изпълнена с убеденост, че имперското принадлежи на другите.
Не! Имперското принадлежи на този, който го поиска. И е добро или лошо в зависимост от това за какво го използваш.
А историческият опит ще ни покаже, че ключът за осъществяването на имперското е в образоваността и в културата. Нито едно завоевание не е просъществувало във времето, ако не е подчинено на стремежа за обновяване на опита, мисленето, познанието, сръчността и технологиите. Затова ни е нужно имперско мислене – защото неговата същност е стратегическа, а резултатите му – безспорно са основата на прогреса на цялото общество.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

К'ВО ПРА'ИМ СЕГА...

Замислих се...
Има хора, които не са ни симпатични, но са прави.
Прави си, както и да го увъртаме.
И... к'во пра'им сега...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДАНО СРЕЩАТА С ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ОТЛОЖИ

НАСА откри вода на Марс. И намекна, че там може да има живот. А уфолозите си спретнаха надпревара в прогнозите за среща с извънземните.
Но дано срещата с извънземните се отложи във времето... Достатъчно дълго. Инак горките пришълци ще се шашнат от нашата планета. Американското правителство ще побърза да провери дали се спазват човешките права в тяхната цивилизация и имат ли те демокрация по американски. Русия ще поиска да си намери своята малка сфера на влияние. Кокаиновите крале от Афганистан до Латинска Америка ще се втурнат да им продават дрога, защото това е нов и огромен пазар. Ислямските джихадисти ще ги изпитат върху Корана – и не дай си Боже да се окаже, че не са правоверни – ще рукнат потоци глави. Гейактивистите ще се погрижат за гейпарад на космическите им кораби, защото правата на гейовете са от първостепенно значение. Християнските църкви ще искат да видят на кой Христос се кланят. А хакерите набързо ще им бъгнат програмите и ще краднат къде каквото може от техния софтуер.
Та май е по-добре за извънземните да се крият и да гледат. Поне докато намерим отговор на въпроса: „Що е то човешката цивилизация?“

Стефан Пеев

↑ Начало

БОЖИДАР ДАНЕВ: Живеем в тоталитарна демокрация

ТРУД: Какво ви дава основание да смятате, че в България властва „тоталитарна демокрация“?
Б.Д.: Базово условие за една демокрация, освен свободата на личността, е финансовата свобода. Неслучайно фискалната автономия е един от основните критерии при изчисляване индекса на демокрация. Когато човек не е обезпечен, той трудно може да изповядва демократични принципи. Световните промени в областта на новите технологии, гъвкавите услуги, глобализацията, комуникациите дават все по-голяма свобода. Но когато свободите не са подкрепени от финансови средства, изведнъж светлите намерения и планове рухват. По този начин страната ни е възпрепятствана да изгради система на справедливост, която е част от демократичното развитие. Нека огледаме българския бюджет, който вече 25 години се прилага след политическите промени от 1989 г. Той е кавър версия на бюджета на Тодор Живков. Изявленията на политиците, в т.ч. на членове на законодателната и изпълнителната власт за децентрализация, потъват в морето на интереса. Всички говорят за децентрализация и свобода на местните власти, а резултатът е почти нулев. Не се дава никаква финансова свобода на местните органи, отнема им се възможността те сами да вземат решения и да управляват демократично своята регионална общност. Вместо да се мисли в тази посока, отиваме към някаква иновативна шизофрения, като искаме общините да определят самостоятелно данък до 2% върху доходите. Тоест те са лошите, които искат да вдигат данъците, а тези, които управляват бюджета, са добрите.
ТРУД: Как всичко това рефлектира върху обществените нагласи и поведение?
Б.Д.: Цялото ни общество е деформирано и е вперило поглед към тези, които разпределят средствата. Независимо дали става въпрос за спешната медицинска помощ, за заплащането на учителите, или за хората, които искат да покрият щети от природни бедствия - всички се обръщат към тоталитарната в дълбоката си същност власт, която разпределя парите. Ако анализираме внимателно развитието на градовете, ще видим накъде се ориентират бюджетните пари. Дали потоците не са ориентирани по партийни предпочитания? Какъв е механизмът за разпределянето им и най-важното - за отпускането на допълнителни средства? Прилагането на подобна практика възпитава у обществото нов тип конформистка култура. Тя се просмуква в цялото общество и спомага за укрепването на тоталитарната демокрация. Конформизмът придобива нови цветове и политическа окраска не само у избираните, но и у самите избиратели. Избирателите правят деформиран избор - предпочитат да ги управлява не човекът с умения и компетентности, а онзи, който е близко до хората, които разпределят финансовите средства. Това е доста интересен парадокс на безсилието на хората, които трябва да избират кой да ги управлява.
ТРУД: Кои са причините за формирането на подобни обществени нагласи?
Б.Д.: Трите кита, върху които почива демократичният избор, са информацията, образованието и културата. Да погледнем как у нас стоят нещата с информацията. За голямо съжаление нашите медии са контролирани и направлявани в желаната посока от тези, които управляват тоталитарния бюджет. Неслучайно в класацията по свобода на словото България се срина от 32-ро място, което заемаше през 2002 г., до №100 през 2014 г. Картината се допълва от идейната неграмотност, която запълва политическото и общественото пространство. За това спомага и непрекъснато спадащото ниво на образованост на населението, което е в основата на политическата дезориентираност. Стигаме и до културата, която с нарастване ролята на финансите се комерсиализира, отдалечава се от интересите на личността и отблъсква хората. Драматичното е, че никой не поставя по същество въпроса каква е визията ни за развитието на обществото. Никой не представя задълбочени идеи и намерения в това отношение.
ТРУД: Как изглеждат тези обществени деформации през призмата на предстоящите местни избори?
Б.Д.: Изборът в България се е деформирал не в избор на умения и компетентности, а в избор на възможността да стоиш близко до този, който разпределя средствата. Имаме тотална деформация на свободата да избираш. Индикатор за разочарованието от този деформиран избор е и рязкото увеличение на броя на невалидните гласове - от 90 хиляди на парламентарните избори през 2013 г. на 218 хиляди през 2014 г. Голям процент от този вот е резултат от желанието на хората да изразят протеста си, че нямат възможност за реален избор. В същото време тези, които разпределят ресурсите, трудно се справят с изискванията за добро управление. Най-често липсата на умения и компетентности, а оттам - неумението за справяне с управлението, се компенсира с въвеждане на регулаторни механизми. Те са огледалото на безсилието на управляващите. Всяко безсилие ражда регулации. Безсилието да събираме осигурителните вноски ражда минималните осигурителни доходи. Безсилието на учителите да се справят с дисциплината на децата ражда законодателна промяна, която им забранява да държат телефоните си в класната стая. Безсилието на здравната каса да контролира разходването на средствата създава лимити.

[откъс от интервю във в. ТРУД]

Източник: ТРУД

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОТОП

Един от най-страшните потопи, на които сме изложени, е потопът на говоренето. Когато изговореното многократно превъзхожда осмисленото, думите губят синтактичната си зависимост и се превръщат в сив и кален поток на безвремие...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЛИПСВАЩОТО ЗВЕНО В БРЪНКАТА

Маймуната се е превърнала в човек в мига, в който е чула осмислено обертоновете на собственото си „изкрещяване“ към другите.
Със сигурност това не е първата маймуна, защитила дисертация на тема „Повелително наклонение“, а онази, която е усетила повелителността като повеля, изразяваща собственото аз. Оттук нататък започват модулациите на повелителното наклонение и неговите трансформации в повелителна условност (или условна повелителност). Но доловената собствена повелителност е липсващата брънка във веригата на човешкото.

Стефан Пеев

P.S. И днес родителят е същински родител, когато чува обратно повелителността на собствените си нареждания към децата.
↑ Начало

СЕМАНТИЧНИ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА ЩАСТИЕТО

Ако щастието е в чувството за удоволствие, въпросът е „Какво разбираме под удоволствие?“
Всъщност семантиката и етимологията на думата „щастие“ ни отвеждат към нещо непонятно и неразбираемо за съвременния човек.
М. Фасмер в знаменитата си книга „Этимологическый словарь русского языка“ извежда етимологията на думата „щастие“ от староиндийския в значението „добрата част“, „добрата съдба“, т.е. онова, което е добре за теб като част (причастност) от общата участ на всички. Иначе казано – „щастието“ е участ, но не лична, а само като съставка от общностната съдба.
На фона на вълната емигранти, които заливат Европа, разбирането на древните хора за щастието звучи абсурдно.
Като европейци май е време да си признаем, че неволно сме постулирали разбиране за човека, което изключва, а не включва другия (различния) от нас и нашата съдба. И колкото и хиляди гейпаради да направим в София и всички български и европейски градове – ще препотвърждаваме не обединяването в различието, а уеднаквяването на чувството за удоволствие. Правото на някого да изпитва удоволствие по различен начин.
Но удоволствието не е щастие. В това е уловката. Щастието е нещо повече от удоволствието. Когато изпиташ всички възможни страдания в името на постигането на „причастност към общото“, сътворявайки онова, което е по-голямо от теб и по-голямо от общността ти, защото ще остане във времето и в годините, отвъд прага на историческия ти хоризонт, то ти си достигнал до щастието.
Останалото е удоволствие.
Та, какво разбираме под удоволствие?

Стефан Пеев

↑ Начало