Слугата господар

До­ка­то си пре­хвър­лям на­ум аб­сур­ден на пръв поглед мо­дел за вис­ше­то ни обра­зо­ва­ние, гръм­на по­ред­на­та ме­дий­на сен­за­ция: рек­тор по­лу­ча­вал по-висока запла­та от министър-пред­се­да­те­ля и от пре­зи­ден­та. Оче­вид­но то­ва зву­чи за­пла­ши­тел­но за ав­то­ра на ста­тия­та, а спо­ред убеж­де­ние­то му би след­ва­ло да зву­чи за­пла­ши­тел­но и за чи­та­те­ли­те. Но всъщ­ност по­доб­но съоб­ще­ние ме рад­ва. Рад­ва ме, за­що­то съм дъл­бо­ко убе­ден, че уни­вер­си­тет­ски­те пре­по­да­ва­те­ли тряб­ва да имат по-високи въз­на­граж­де­ния от хо­ра­та в Ми­нис­тер­ския съ­вет и в Пре­зи­ден­ство­то. В то­лос­тоев­ски тон бих обяс­нил, че ня­ма как да е по друг на­чин, за­що­то все­ки управ­ля­ващ е всъщ­ност слу­га на на­ро­да, а не не­гов вел­можа. И не е ред­но слу­га­та да по­лу­ча­ва по­ве­че от своя су­ве­рен – из­би­ра­те­ля. А уни­вер­си­те­ти­те по идея са ав­то­ном­ни цен­трове – храм на зна­ние­то. Те не слу­гу­ват на ни­ко­го, за­що­то са устре­ме­ни към исти­на­та, а исти­на­та е рав­нознач­на на сво­бо­да­та.
По ло­ги­ка­та на ме­та­фо­ра­та за слу­га­та и гос­по­да­ря ми хрум­ва, че мо­жем да се прос­тим и с дър­жав­ни­те сти­пен­дии. Или да ги мо­ди­фи­ци­ра­ме: не дър­жа­ва­та, а сла­бият сту­дент след­ва да пла­ща обра­зо­ва­ние­то на сил­ния сту­дент. Ако не си взе­маш из­пи­ти­те със за­до­во­ли­те­лен ус­пех, не е нуж­но да на­пус­каш ВУЗ-а, доста­тъч­но е след­ва­ща­та ти так­са за обу­че­ние да от­го­ва­ря на из­дръж­ката на по­не ду­зи­на пред­ста­вя­щи се от­лич­но сту­ден­ти. Така сла­бият сту­дент до края на след­ва­не­то си ще под­си­гу­ри из­дръж­ка­та на те­зи, кои­то са го­то­ви да учат и на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли.
Раз­би­ра се, то­ва е уто­пия. Об­щество­то ни ще про­дъл­жи да то­ле­ри­ра сла­бо­то пред­ста­вя­не на обу­ча­ва­щи­те си, нис­ко­то запла­ща­не на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли и жал­ко­то слу­гу­ва­не на мър­тви идеи, ро­де­ни ня­къ­де на­вън и из­ри­ча­ни тук от мест­ните слуги-велможи с фе­но­ме­на­лен па­тос, от кой­то та­ка се за­бърк­ва­ме, че сме го­то­ви да забра­ним на Бъл­гар­ска­та пра­вослав­на цър­ква да осъж­да гей­па­ра­ди­те в име­то на ко­мин­тер­но­вия евро­интер­на­цио­на­лизъм и пан­евро­пей­ска­та то­ле­рант­ност.

Стефан Пеев

↑ Начало

Многознанието не научава хората да бъдат умни

Покрай ед­на исти­на днес се раз­про­стра­ня­ват де­сет­ки ин­фор­ма­цион­ни лъ­жи: пре­дим­но пред­на­ме­ре­но, но ня­къ­де и от глу­пост и къ­со­глед­ство. Не­вяр­на­та и­нфор­ма­ция е всъщ­ност пуб­ли­чен раз­стрел на об­ществе­но­то мне­ние, за­що­то уби­ва пра­во­то на хо­ра­та да пре­це­ня­ват съ­би­тия­та.
По то­зи път, по кой­то вър­вим, об­щество­то ни ще съз­рее ня­къ­де око­ло 2150 го­ди­на, ко­га­то най-сет­не ще проу­меем, че ед­на исти­на стру­ва по­ве­че от всич­ки ав­то­ри­те­ти на све­та и от всич­ки глед­ни точ­ки в него. И ще се вър­нем към при­зи­ва на Хе­рак­лит да се вслуш­ва­ме не в ду­ми­те, а в Ло­го­са, за­що­то „Мно­го­зна­ние­то не нау­ча­ва хо­ра­та да бъ­дат ум­ни. [...] Мъд­рост­та е са­мо в ед­но — да се при­знае, че разу­мът уп­рав­ля­ва всич­ко и чрез всич­ко.“.

Стефан Пеев

↑ Начало

Добре е да си припомняме...

Добре е да си припомняме от време на време, че обил­но­то го­во­ре­не в социал­ните мре­жи раз­ши­ря­ва не само инфор­мира­ност­та, но и... глу­пост­та. Глу­пост­та се от­ли­ча­ва от разум­ност­та по от­но­ше­ние­то си към сво­бо­да­та. Разумността пред­по­ла­га уси­лие, кое­то по­ла­га­ме, за да достиг­нем до исти­ната, и в това усилие вижда сво­бо­да­та. Глу­пост­та отри­ча вся­как­ви уси­лия и си мис­ли, че сво­бо­да­та се да­ря­ва на все­ки­го по рож­де­ние с Хар­тата за пра­ва­та на човека.

Стефан Пеев

↑ Начало

Тихо, почти шепнешком...

Отучихме се да си говорим тихо, почти шепнешком. Да артикулираме думите бавно, унесени в преследване на нишката на мисълта. Вместо това държим да сме шумни, гръмогласни, забавни – полагаме усилия да привлечем вниманието на другите, да се откроим и да бъдем забелязани, защото публичността се превърна в мерило за успеха ни. Достигнахме до парадоксалната ситуация, в която някои хора не притежават нищо друго като форма на успех освен своята публичност. В мига, в който изместите прожектора от тях, те изпадат не просто в забвение, а се стопяват в мрака, изчезват завинаги от нишката на историята.
Забравихме, че имаме история. Че идваме от някъде, носим неизбежния дълг на следовниците и би следвало да отнесем онова, което всъщност е нишката на човешката история до следващия бряг, до следващите поколения.
Потопени в настоящето в търсене на щастието, загубихме представа какво е то и несъзнателно за самите себе си го заменихме със забавлението...

Стефан Пеев

↑ Начало

Кому е нужна?...

Питам се, кому е нужна онази българска журналистика, която няма за цел да предостави възможност на събеседниците да из­ложат ясно позициите си, а има за цел да ги вкара в пред­вари­тел­но зададени граници. Убеден съм, че журналистите, които го правят, го вършат просто от невежество и погрешно разбиране за про­фе­сио­на­ли­зъм. Да пред-поста­вяш тези на пуб­лика­та чрез въпро­сите, които за­да­ваш настоя­тел­но, е обид­но не само за съ­бе­сед­ни­ци­те, обид­но е и за общество­то. Глу­па­ви хора има на­вся­къде, но общество­то като цяло не е глу­па­во (поне докато под „общество“ раз­би­ра­ме най-доб­ра­та част от него, а не най-ма­со­ва­та).
Кон­крет­ният по­вод е без зна­че­ние, яв­ле­ние­то се пов­та­ря ежедневно и... по вся­как­ви медии... И уви! по­па­да в графата „Лоша про­па­ган­да“, кол­кото и някой да се опит­ва да го от­рича...
Така че не е нужно да пла­чем за киберата­ките, които „раз­би­ва­ли“ бъл­гар­ско­то общество. Зле фор­му­ли­ра­ният жур­на­листи­чески въп­рос, погреш­но во­де­ният раз­говор в медиите имат да­леч по-пагуб­ни после­дици!

Стефан Пеев

↑ Начало

Все по-малко образованост и все повече знаещи хора

Заглавието звучи като парадокс, но не е.
Просто трябва да се прецизира и преосмисли връзката.
Всеки образован човек е и знаещ човек (включително знаейки за своето незнание).
Не всеки знаещ човек обаче е образован (знанието, което не вижда незнанието си, е всъщност липсата на образованост).
Образоваността е резултат от систематични и целенасочени усилия.
Знанието (отвъд образоваността) е плод на хаотично приемане на чуждия опит, осмислен вторично като собствен.
Ако от тази гледна точка погледнем на картината на съвременния си живот, с изненада ще установим, че всеки се чувства някак си длъжен да има мнение по всички въпроси, макар повечето хора да не са проучвали подробно, систематично и изчерпателно нито една тема.
Класическа илюстрация за знаещата необразованост е случаят с англичаните – направиха си референдум, гласуваха по съвест и... знание, а днес питат Google „Какво е това ЕС?“

Стефан Пеев

↑ Начало

НОВ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Има предложение Народното събрание да гласува нов национален празник – датата 16.07.1994 г., когато загубихме 4:0 от Швеция и станахме четвърти на Световното първенство по футбол в САЩ, да бъде обявена за неучебен и неработен ден, в който целокупният български народ да си спомня с умиление паметната дата от незабравимото представяне на българския футбол на световната сцена.
Очаква се празникът да бъде актуален и ненадминат в следващите 50 години.

Стефан Пеев

↑ Начало

С МИТА ЗА ЕВРОПА

Мисловният хоризонт ЕВРОПА не съществува.
Не съществуват и широко пропагандираните общи европейски ценности.
Всичко, което се поднася под мотото „Единна Европа“, са политически и PR конструкции на икономически интереси.
Европа е лицемерна в същността си. Но тя не разбира своето лицемерие, затова го заменя с евфемизма „толерантност“. Ти си например вярващ католик, но в ревностната си вяра някак си трябва да побереш гейпарадите, еднополовите бракове, съжителството без брак и ред други различия – абсолютно несъвместими с ревностната ти вяра. Налага се да ги приемеш, защото Европа държи да мисли себе си като изтъкана от свободата на различията.
Колкото и обаче да се опитваме да мислим европейски свободата, няма как да я измислим, защото свободата в ЕС е изтъкана от регулации (които практически снемат нейната същност). Прословутата директива 1677/88 за правите краставици, наистина беше отменена през 2009 година като безсмислена. Но отмяната не я обезсмисли, защото директивата продължава да се прилага. Прилага се с аргумента, че е удобна за търговците и че потребителите вече са свикнали с нея. Обърнете внимание, никой не коментира вкусовите качества на краставиците, коментира се единствено тяхната форма.
Това е все едно да признаеш, че Стивън Хокинг не е екстра качество човек – защото заради заболяването му неговата човешка форма (телесност) е изкривена до неузнаваемост и той вече не е човек (или ако напомня за човек, то мястото му е в салатите „Снежанка“, като при кривите краставици).
Примерите за лицемерие и... глупост са безкрайно много. Въпросът е за дързостта да ги видиш, за усилието да ги осмислиш и за волята да ги отхвърлиш.
Европеецът няма нито дързост, нито е склонен на прекомерни усилия, нито е на път да прояви волята да мисли действително европейски.
Затова ни остава да живеем с мита за Европа – мита за божественото похищение и сътворяване на нов свят, полубожествен, получовешки.

Стефан Пеев

↑ Начало

РАЗЛИКАТА Е ВЪВ ФОРМАТА

Замислих се за момент, че езиковите екзекуции са не по-малко страшни от джихадистките. Разликата между тях е не в същността, а във формата – едните са дискурсивни, а другите са реални.

Стефан Пеев

↑ Начало

А ДАЛИ ТЯ Е ДЕМОКРАТИЧНА?...

Ако някой започне да Ви убеждава, че съвременният свят по принцип е демократичен и че в него властва свободата на словото, просто го заобиколете като наивник или като отявлен апологет на идеология, която сама себе си не може да дефинира непротиворечиво.
Просто защото същият този човек не осъзнава разликата между две различни права и между две различни свободи – между правото да изговориш, от една страна, и, властта на говоренето, от друга, и между свободата на изговарянето на това, което е, и свободата на изговарянето на онова, което би следвало да е...
Обичайно говорещият оправдава своето право на говорене с аргумента, че това е..., тоест с наличното, с видимостта, със случващото се, с присъстващото тук и сега.
Ако по този начин разсъждаваме за живота, няма защо да водим битка с рака и... изобщо с всичко, което е в ущърб на човека. Защото фактът е, че страдаме от всякакви физически и морални болести, но... нищо от това не ни дава правото да заявим, че сме болезнено безсмислени креатури. Напротив, борим се да докажем, че здравосмислието е същината ни.
Казано по друг начин, истината за човека не е в дадеността, а в тенденцията, във възможността да бъдеш, да ставаш, да променяш себе си в света и света в себе си.
И когато чуете, че някой Ви нашепва, че свободата не е в произволността на говореното, а в търсенето и следването на изконността на човека и човешкото, то със сигурност сте много близо до същината.
А дали тя е демократична? Това вече е съвсем, съвсем друга тема...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

КАЗАНО БЕЗ ЛИЦЕМЕРИЕ...

В съвременния Западен свят (към който може би принадлежим) да имаш пет деца от шест различни жени (едната като сурогатна майка например) или пък да имаш деца без майка (защото си живееш в щастливо хомосексуално съжителство със своя партньор) е много по-естествено и разбираемо, отколкото да имаш шест деца от една и съща жена (за последното или спадаш към графата на хората от социалните низини, или към тези с мюсюлмански произход; изключенията са статистически пренебрежима величина).

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКО ГЛЕДНИ ТОЧКИ СА НУЖНИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЕДНА ИСТИНА...

Колко гледни точки са нужни за постигане на една истина?
Ако попитате медиите, ще чуете отговора – ВСИЧКИ!
Абсурдът на този подход стана очевиден чрез опита на Нова ТВ да види истината за един човек, интервюирайки го в нетрезво състояние. Нещо повече – човекът дори демонстративно надигаше битулката пред камерите на телевизията, сякаш да ни увери, че не му пука, че е пиян, не му пука, че го гледат хора от всякаква възраст, с всякакви възгледи и нагласи. Сигурен съм, че онези, които обичат да си попийват, стискайки по-здраво чашата, са възкликнали: „Ха така, мой човек! Точно така! Наздраве!“; младежите, които туко-що са се скарали с родителите си на тема спазване на морални принципи, са намерили безспорен аргумент за отстояване на своята независимост и своята гледна точка; родителите им са изпаднали в потрес и са изпитали чувството на безсилие, а хората с консервативни морални ценности са се кръстели и молели Богу това да не беше се случвало.
Но то се случи!
Случи се благодарение на убеждението, че всички гледни точки са пътят към истината.
Само че истината е идеална величина, а не някаква форма на фактологична достоверност (Това разбира ли го някой! Питам хората, които претендират, че имат дипломи и са интелигентни! Дори истината в съдебната зала е някаква форма на идеализирана интерпретация на престъпното деяние на базата на фактологическия материал, а не веществените доказателства сами по себе си!).
Ето защо да интервюираш човек в нетрезво състояние, за да разкриеш истината за неговата човешка същност и битие, е повече от нелепо.
Случвало ли Ви се е да сте нетрезви? И на следващия ден да Ви разказват за онова, което се е случило с Вас, за казаното от Вас, за поведението Ви? А Вие да цъкате с език и да мърморите било със смях, било със срам: „Ама вярно ли? Така ли казах? Ама аз ли го направих?“ И в колко от тези случаи сте заявили, че изреченото е истината и само истината. Че така мислите, че така ги разбирате нещата, че това сте Вие... По-скоро е обратното, нали? Виждайки се чрез разказа на своите приятели, осъзнавате, че сте преминали отвъд границата не на публично приличното, а отвъд границата на собственото си АЗ, че в разказаното не можете и не искате да припознаете себе си – и не защото сте жертва на общественото благоприличие, а защото имате съвест и тази съвест Ви дава правото да оценявате собствените си постъпки като достойни или недостойни.
Та и за съвестта иде реч в случая. Не само за алкохолното опиянение.
Да интервюираш пиян човек с мисълта, че ще достигнеш до всички гледни точки, е всъщност липса на съвест. Защото опиянението може да бъде не само алкохолно. Може да бъде и наркотично, и неолиберално, но и медийно... И независимо от своята природа, когато сме обзети от него, ние сме се отдалечили от себе си, от истината и от собствената си съвест.
А за постигането на истината е нужна само една гледна точка – и тя е съвестта! Стига да я имаме, стига да разбираме какво е тя, и стига да не се отказваме от нея – каквото и тя да ни нашепва.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ВРЕДНИТЕ НЕЩА И ЗА ПОЛЗАТА ОТ ТЯХ

Проблемът на съвременния свят е, че опрости до безобразие мисленето. В името на криворазбраната демократичност и криворазбраната свобода на личността релативизирахме всичко. Вече не истината стои над личността, а личността застана над истината. Всеки говори за „моята истина“, „моето мнение“, „моето право“ – сякаш истината е нещо, което целокупно можем да поберем в себе си, подобно на гигантска флашка, съдържаща всички томове на ЕНЦИКЛОПЕДИЯ БРИТАНИКА. Резултатът от това е, че за истината все по-малко започваме да мислим като за процес, който не свършва нито със средното, нито с висшето, нито с професионалното ни образование и израстване. И не ни идва наум, че всъщност се превръщаме в миниатюрни Христосовци, възклицаващи гръмогласно: „Аз съм истината и животът...“.
Разбирана по този начин, свободата е вредна. В нея релативизмът взема надмощие. А силата на релативизма е в усредняването на стойностите. Защото релативизмът не признава върхове и авторитети. За него животът е триизмерна поляна, в която на воля се разхождат подобие до подобие. И единственото, което внася някаква цветност в картината, е екстравагантността – измисленият стремеж да не приличаш на другите, като ги шокиращ с неочакваното.
Такъв е един от принципите, върху които израства съвременният свят. И единственият начин да си върнеш свободата в нейното действително отношение към истината, е да не следваш предписанията му, а да се отдадеш на съмнението и да се бориш с етикетността на съвременното говорене.
Днес думата „цензура“ се е превърнала в повече от вредно понятие. Почти всеки е готов да я заклейми и да извади хиляди аргументи за нейната пагубност. А цензурата е най-естественият процес на приобщаването ни към човешкото. Защото историята не познава култура без цензура, както не познава и култура без табута.
Отсъствието на цензура изля на пазара на общественото ни стопанство не производители на жълти павета (като тези в София), а десетки предприятия за жълти мисли, жълти думи и жълти действия. И резултатът не закъсня – успехът на подобни бизнес начинания е налице, но и пагубното им въздействие – също. Защото в хоризонта на свободното от цензура жълто пространство се налага да се бориш не за истината, а просто за това да не бъдеш окепазен. Една гигантска машина за пари се върти главоломно, внушавайки на хората, че папарашкото е най-близо до „голата истина“ (изсмуквайки същевременно емоционалната и... финансова енергия на всеки, който вярва в „голата истина“ на жълтите думи).
Тъжно е, че съвременният свят има много повече свобода, отколкото може да понесе. А когато погълнеш много повече от онова, което можеш да носиш и от което имаш нужда, неизбежно го връщаш обратно в света – недоизползвано и неизконсумирано, но достатъчно окепазано, за да събудиш у другите отвращение.
Та... изводът е, че консумацията на свободата е вредна за нашето здраве.
И може би е време да сменим надписа над Парламента. Не в съединението е истината днес. Истината е, че „Свободата не бива да бъде консумирана“ и че автоцензурата е единственият път към ликвидирането на подобието на подобието и откриването на пътя към истината, защото „Не над написаното от мен, а върху ЛОГОСА се съсредоточи, мъдро приемайки, че всичко е едно“ (свободен превод на сентенцията на Хераклит).

Стефан Пеев

↑ Начало

P.S. Да ме прощават ревностните и знаещи православието християни, за които унищожаването на „подобието на подобието“ е всъщност най-голямото светотатство. Но... все пак съм съвременен човек. И привърженик на...

ЗА РОБСТВОТО И СВОБОДАТА

Че известно време съжителствахме в състояние на конфронтационна тревога, в това няма никаква съмнение, както не може да има съмнение и че преди подписването на Сан Стефанския договор между Русия и Турция сме били под робство (като се замисли човек, що ли Русия да праща войска и да воюва, а и нашите родни опълченци героично да гинат на Шипка, ако целта е не освобождение, а прекъсване на съжителство).
Но от конфронтационната ни тревога ползата е никаква. Изобщо не съм сигурен, че водихме смислен спор и че бяхме наясно какво точно, защо и как искаме да променим. А това ме навежда на тъжната мисъл, че в конфронтационното съжителство на гледни точки днес сме си останали все същите роби на собственото си мнение. И че в съвременния свят все по-трудно ще решаваме въпроси, които изискват свобода на мисълта, щом сме под игото на невслушването в думите на другия. Та за тези, които са убедени, че са постигнали свободата по някакъв начин (било в далечното минало, било в недавнашното настояще, било с оръжие в ръка, било с патетични речи от трибуната, било с подскачане на един крак), искам само да напомня, че свободата не е състояние – тя е процес. Който не свършва с Конституция, закони, парламентарно многообразие, съдебни реформи, пазарно стопанство, демокрация и влизане в Европейския съюз. Човек винаги може да се окаже в робство. А най-тъжното робство е да робуваш на собственото си его.

Стефан Пеев

↑ Начало

ИЛЮЗИЯТА ЗА ПОДОБНОСТ

Работата ми е интересна. Наистина интересна... Всеки ден се срещам с много хора – с някои индивидуално и насаме, с други – неизбежно в компания. И... за жалост... всички се нуждаят от поправяне.
Повечето страдат от прекомерно зачервяване. Но ако за пластичния хирург вече не е кой знае какво да избере подходящия имплант и да го подпъхне на желаното от пациента място, за графичния дизайнер да оформи естествения тен на кожата на човека, е въпрос на изпитание. Защо ли? Защото... първият и най-тревожен въпрос е... какво е естествен тен. Когато хората пристигат при теб като снимки, въпросът за тяхната естественост е... сложноват. Въоръжени със „страхотната“ техника на „страхотното“ ни съвремие вярваме, че всеки уловен кадър е автентичен. Вярваме и се наслаждаваме на технологичното си превъзходство над всичко, което ни предхожда. Защото живеем с илюзията за подобност. Тази илюзия е всичко друго, но не и религиозно оцветена. Дори и да сте вярващ и да ходите редовно на църква, идеята да се видите днес в медиите като образ и подобие Божие, със сигурност би Ви възмутила. Затова нашите съвременни идоли (и на първо място фолкдивите) си избират неортадоксални фотографи. Така нещата добиват своята „естествена“ форма. Тенът на звездата е внимателно премислен на фона на изкуственото осветление, а всички други подробности (свързани с намека за божествения произход на човека) остават в сянката на прожекторите.
И така... когато се явим в медийната си изява, като въплъщение на същността си, всъщност сме плод на една дузина хора. И нашата автентичност е... силно подвъпросна. Чия рожба сме ние? На хората, които в самозабравата на любовта са ни създали, или на онези, които отместват плъзгачите на апаратурата пред себе си в търсене на „автентичния“ образ!
Нямам отговор на този въпрос. Въпреки че се случва понякога да срещна „своите“ образи на живо и дори да похапна бонбон с тях...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЗБОЖНОСТ

Дори и Исус Христос да реши да слезе днес на Земята – то със сигурност ще бъде унищожен, едно, защото посещението му не би било по протокол, и, второ, защото не се вписва в никоя съществуваща доктрина. Единствено жълтите медии биха го разпънали на кръст, докато чудото не се лиши от своята сензационност... Така че по-лицемерно набожен свят никога досега не е съществувал...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОХОТТА – МЕЖДУ ЛИЧНИЯ ИЗБОР И ДОКТРИНАТА

Ще кажа нещо, което няма да се хареса на много хора – похотта си е похот (независимо от това дали е доктринална, или въпрос на личен избор). Говоря за случилото се в Кьолн. Бежански или туристически, ако ти някак си допускаш неравновесие в локалната популация, то това е проблем. И да се надяваш, че ще постигнеш равновесие в границите на неписаните човешки норми е абсурд. Разбира се, днес вниманието ни е насочено към Кьолн, защото там неравновесието е съпътствано с насилието. А насилието ни възмущава... (когато е видимо)! Но фактът, че многобройно по-голямо количество германки (от Кьолн или други места) пристигат на нашето Черноморие, за да упражнят доброволно същата похот, не ни възмущава. Защо! Защото е доброволна или защото германките си плащат за своята похотливост?! Фактът е, че само в Слънчев бряг много повече германки извършват много повече сексуални пакости, отколкото са обявените в Кьолн. Но... тези, които са в Слънчев бряг, не се броят (било заради тяхната доброволност, било защото някой си плаща за услугата). Броят се само онези, които са сторени в Германия. Защо? Защото германките не могат да си позволят да се държат в Германия негермански (извън Германия може, разбира се)... И защото Германия по свое собствено (разбирай на Ангела Меркел) усмотрение реши, че може да си позволи нарушаване на равновесието на популацията (да приемаш евтина работна ръка е едно, но съвсем друго е да вкарваш всякакви емигранти, без да те е грижа за народонаселението).
И сега, за да стане ясен абсурдът – представете си същото количество германки, избрали да празнуват новогодишната нощ в някоя арабска държава. Мислите ли, че те биха били тихи и кротки бюргерки... Ако някой се колебае в отговора си, може да отскочи през лятото до Слънчев бряг...

Стефан Пеев

↑ Начало

ОТ ЧИСТО ЛЮБОПИТСТВО

От чисто любопитство се питам през кой точно период от своята история Европа е безгрешна и праведна – образец на обществена система, човешки отношения и на общество (съзнателно не казвам „гражданско“). През Средните векове? По времето на Ренесанса и Борджиите? В епохата на Просвещението? Във времето след Просвещението или в постмодерното общество на XX век? И на какво точно се основава нейната праведност и безгрешност? На ценностна доктрина или на половинчати принципи като „свобода на словото“ без изискване за „отговорност на словото“ (а свободата без изискване за отговорност е просто празен звук), на плурализъм на мненията (всеки що-годе изучавал антична философия ще ви каже, че мнение, което не се подчинява на търсенето на истината, е безсмислено бърборене – Сократ го доказа, приемайки присъдата си от демократичното атинско общество) или може би на някакъв друг принцип. Защо изведнъж решихме, че чиновниците в представителството на ЕК в Брюксел са безгрешни и че всичко, което те сътворяват е в името на доброто на всеки европеец...
Въпросите ми не са евроскептични, защото съм категоричен поддръжник на идеята за обединението на Европа. Въпросите ми са човешки... Те са опит за събуждане... Лесно е да развяваш знамето на антикомунизма, когато имаш срещу себе си една противоестествена доктрина. Но за да развяваш знамето на човешкото и човещината се иска много повече от това да си антикомунист и еврочиновник.

Стефан Пеев

↑ Начало

Христина Вучева | НЕ МОЖЕ САМО МАГИСТРАЛИ, ТРЯБВА И ОБРАЗОВАНИЕ

Проф. Христина Вучева е дългогодишен преподавател по финанси в УНСС. Тя е вицепремиер и министър на финансите в служебния кабинет на Ренета Инджова през 1994–1995 г. В началото на прехода е съветник в Министерския съвет.

Как трябва да се промени социалната политика?
Проблемът не е в социалната политика, защото под това понятие много хора у нас разбират още по-голямо раздаване на помощи на хората с ниски доходи. В близките години ние няма как да имаме особено подобрение по показателите за бедността. Но ако някой направи програма, не само концепция, могат да се очакват резултати след 8–10 години. За 1–2 години нищо не може да се подобри, защото ние имаме влошена демографска структура, постоянно влошаващо се състояние на образованието – все повече необразовани хора, което автоматично води до бедност. Най-страшното е, че в близка перспектива няма никакви проекти, които да гарантират значително нарастване на дела на хората, които работят в сфери с висока добавена стойност. Още по-неприятното е, че дори и да се появят подобни проекти, няма достатъчно хора с подходяща квалификация за тях. Следователно не можем да очакваме рязко подобряване на качеството на живота и на доходите в близките 2–3 години, но ако искаме да имаме някаква цел поне за след 10 години, някой трябва да се заеме най-напред с въпросите на демографската структура и с проблемите на образованието. Но тук не става дума за спорове от рода на това по какви учебници да се учи в първи и втори клас и дали още в първи клас да се преподава предприемачество. По-важно е да се направи така, че всички деца – от села, паланки, гета и крайни квартали, да ходят на училище, а големите ученици по възможност да се разхождат с книга в ръка, а не с бутилка бира.

Може ли изобщо да очакваме държавата да бъде двигател на тези проекти, които биха създали заетост? Не трябва ли инвестициите да дойдат сами, ако у нас са налице съответните благоприятни условия?
Разбира се, предполага се, че бизнесът ще направи сам всичко това, ръководейки се от собствения си интерес, че предприемаческите усилия ще доведат до това. Това е догмата, в която вярваме вече 25 години. Но аз имам предвид това, че всички тези процеси няма как да се случат без образовани хора в работоспособна възраст. А кой прави образованието в едно общество? Колкото и да се приказва за пълна либерализация, няма държава, която да е превърнала образованието изцяло в частен бизнес. Защото е доказано, че в образованието и в здравеопазването пазарните принципи не работят.

Да ви разбирам ли, че вие виждате образованието като основен изход от бедността – индивидуален и колективен?
Да, това е така не само по моя оценка. Не е необходимо човек да има специални познания, за да се досети, че за да има заетост в съвременния свят, трябва да има високо образование. А ние в момента имаме огромно количество от хора, които нямат никакво образование и нямат перспектива да имат. Това са както някои малцинствени групи, така и други социални групи, при които бедността ги лишава от достъп до образование.

Какво точно трябва да включват тези средносрочни планове и концепции, за които говорите?
Не бих могла сама да определя. Само колектив от специалисти може да набележи необходимите действия, които трябва да предприемат няколко правителства напред като национална цел, и да бъдат ясно разчертани срокове и действия как ще се подобри демографската структура и образованието. Трябва да се стремим всички деца да бъдат образовани. У нас всички се занимават с макрорамката на бюджета, с инфраструктурните проекти и най-вече с това как ще похарчим парите от ЕС. Ние не се занимаваме с истинските проблеми и при това положение не ни очаква светло бъдеще въпреки обнадеждаващите проценти на икономическия растеж.

Тоест дебатите около бюджета според вас са безполезни?
Те, разбира се, са важни, но не са достатъчни в нашия случай. Аз със сигурност не съм единственият човек, който алармира, че броят на необразованите се увеличава, но да сте чули някой да казва как ще се намали този брой?

Твърди се, че това е една от основните цели на оперативната програма за наука и образование, която се създаде?
Тази програма няма да реши проблема. В момента една голяма част от населението е де факто неграмотно и продължава да очаква от държавата да го храни.

В крайна сметка се оказва, че у нас няма достатъчно висококвалифицирана работна ръка. Така ли е?
Разбира се, че няма. Обратните твърдения са само приказки. По статистически данни населението на България е 7,2 милиона души. Работещи са малко над 2 милиона души. От тях само 10–20% са заети в по-съвременни дейности като ИТ и далекосъобщения. Всички останали работят в строителството, в селското стопанство, търговията, хотелиерството и т.н. Къде е тази квалифицирана работна сила в структурата на населението, която да дръпне напред доходите и качеството на живота?

Трябва ли според вас да има пренасочване на националните приоритети от инфраструктура към образование?
Да. Аз мисля, че това трябваше да стане отдавна. Няма да си решим проблемите само с инфраструктурни проекти. Някакви организации в момента вземат куп пари и ние се хвалим, че имаме много магистрали. Но това няма да реши проблема на българския народ. Той трябва да се подготви да бъде на нивото на съвременните културни общества, а за това му трябват образованост, достъпност до съвременните технологични постижения и до знание, което гарантира брутна добавена стойност.

Дали хората разбират, че образованието е техният изход от бедността?
За съжаление няма как да го разберат. Нашата публична сфера е затрупана със зрелища и евтини забавления. Особено хората с ниски доходи, които са повече от 1 милион души, рядко търсят по-задълбочена информация. Мислите ли, че до тях може да достигне това, което сега си говорим с вас? Не.

Ами може би трябва да извикаме „стига вече магистрали, искаме образование“?
Не, това би било еднострачиво и неправилно разбиране. Моето послание не е точно „стига магистрали“. На мен ми се иска да направим магистралите оживени, т.е. да ги направим полезни. Не може да разчитаме само на магистрали, когато имаме население, което изостава драматично от световното развитие, защото тъне в бедност. Просто трябва да има баланс.

Извадка от интервю в ТРУД.БГ
Източник на снимката: ТРУД.БГ

↑ Начало