ЗА ЗНАНИЕТО, ПИТАНЕТО И МОЖЕНЕТО, ИЛИ КРАТКА ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Как ще пътуваш към знанието, е абсолютно без значение. Въпросът е, че без любопитството, знанието е невъзможно или изкривено. Защото същността на знанието е питането, тоест искането да разбереш. Ако питането отсъства, пътят ти към знанието просто трябва да бъде преместен в посоката на моженето. Моженето е уталожено във всекидневието знание, което ти вече си длъжен да придобиеш, ако искаш да съществуваш като индивид. Та когато решим проблема за питането и моженето и тяхното отношение към обучаващия се, ще решим и всички проблеми на образованието. Защото не е страшно, че има хора, които са далеч от питането, страшното е, когато същите тези хора са убедени от нагласите на обществото, че могат да живеят и без моженето.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЪТЯТ КЪМ ПОДВИГА МИНАВА ПРЕЗ КИЛОГРАМИ И КИЛОМЕТРИ

Някога, някога, преди много лета, когато ми се налагаше да преподавам разказа „Една българки“ от Иван Вазов и да обяснявам на децата колко силна като воля, упорита като характер и човешки отзивчива е баба Илийца, прибягвах до простичък, но работещ математически модел. Прилагах го, защото опитът ме научи, че четенето и разбирането не съвпадат. И че често четенето е съпроводено с погрешно разбиране или просто с неразбиране.
Питах учениците колко годишно е внучето на баба Илийца и получавах всякакви отговори, но много рядко, че е двегодишно (въпреки ясната податка в текста „На гърдите ѝ стоеше полуживо двегодишното ѝ унуче“). А когато им задавах следващия въпрос: „А колко тежи двегодишно дете?“, объркването беше всеобщо. Малките читатели естествено не знаеха отговора. И недоумяваха защо ги питам. Какво общо имат килограмите на детето с образа на баба Илийца?!...
Последният ми въпрос просто ги караше да си мислят, че часът по литература е приключил и че сме в час по математика. Питах ги още: „Колко километра изминава пеша баба Илийца от дома си до манастира и обратно?“. Решението на тази математическа задача изисква проницателност и вникване в текста и живота (а нима литературата не е точно това – вникване в текста и живота). Баба Илийца е на брега на реката, когато слънцето е вече на залез. В манастира пристига в късна доба – нощта вече е настъпила. Май месец в планината се стъмва най-малко за 2 часа. И като знаем, че човек се движи средно с около 5 км в час, това означава, че с двегодишното си внуче на ръце, което тежи около 11 килограма, баба Илийца е изминала поне 10 км до манастира, без да спре. Е, в този миг нещата ставаха по-видими и понятни. Децата можеха да си представят какво означава да вземеш в ръце пазарска чанта, която тежи 10–11 кг и с нея пешком да изминеш поне 10 км. Изумлението по лицата им постепенно преминаваше в озарение. Думите воля, упоритост, майчина обич, загриженост, отзивчивост добиваха за тях очертания, които не са и подозирали. А аз продължавах да си мисля, че разбирането на литературата минава не просто през четенето, но и през съпреживяването, през катарзиса, който ни прави съпричастни на чуждото преживяване, когато свързва литературния текст със собствения ни живот.

Стефан Пеев

НЕПОЗНАТИЯТ СМИРНЕНСКИ | БОХЕМ

БОХЕМ

Цветущата моя фантазия
ме води по приказен път,
в Европа, Америка, Азия
мечтите безплатно летят.

Безумно от мен са обичани –
безумно и с порив един
и тежките нимфи в Казичане,
и леките дами в Берлин.

С надежди макар разнебитени
кат деветгодишен балтон,
летят към Парнас младините ми
под девствено чист небосклон.

В среднощните зимни виелици
запалвам аз свойто сърце
и моята младост весели се
и грее смразени ръце.

А сутрин светата фантазия
сразява стомашния зов –
пред някоя женска гимназия
закусвам си кифли с любов.

Христо Смирненски

БОЙНИЯТ ХИМН НА МАЙКАТА-ТИГРИЦА

Под това заглавие Ейми Чуа, професорка в университета в Йеил, издава книга за възпитателните методи в Китай. Тезата й е спорна - желязната дисциплина по китайски образец е единственият път към успеха на подрастващите.

Дисциплината - ключът към успеха за китайските деца

Ейми Чуа е второ поколение имигрантка в САЩ, родителите й са родом от Китай. Самата тя е родена в щата Илинойс и има зад гърба си кариера на юрист. В последната си книга "Бойният химн на майката-тигрица" тя поставя повече от провокативната теза, че единствено строгото възпитание на децата по китайски модел може да подсигури пътя им към успеха, когато порастнат.
В ежедневника "Уол Стрийт Джърнъл" тя публикува есе като излага основните тези в книгата си. Още същия ден в САЩ е отворен дебат за възпитателните идеи на професорката, ден по-късно повечето големи американски печатни издания коментират темата на първа страница. Тезите на авторката буквално разделиха американската нация на подкрепящи и отричащи я. Едни я смятат за луда, други намират, че донякъде е права.

Желязна дисциплина, а не изобретателност

Толкова ли е строго китайското възпитание наистина, колкото се предполага? Да, отговаря категорично Ли Юнхе, водещ в държавния канал "Чайна Едюкейшън ТиВи" и редактор на китайско списание, посветено на темата за възпитанието: "Това е свързано с културната традиция в Китай. Стари поговорки от типа на "само строгите учители възпитават елитни ученици" продължават да се уважават и до ден днешен в Китай."
За 64-годишния пенсиониран учител по английски строгостта на възпитанието има своето оправдание в китайското ежедневие. "Китай има толкова многобройно население. Конкуренцията е много силна, човек намира работа в повечето случаи след поредица изпити и интервюта. Човек трябва много да учи и много да знае", казва Юнхе и добавя: "Тук често се изисква не изобретателност, а желязна дисциплина и прилежност."
Ейми Чуа забранява на децата си почти всичко, което е нормално за повечето хора в Западния свят. Например - компютърни игри, преспиване при приятели, участие в училищни театрални постановки и пр. Изискванията - само шестици без изключение, в противен случай наказание. А наказанията също са по китайски модел. Например г-жа Чуа е заплашила дъщеря си да изгори пред очите й всичките й плюшени играчки, ако не научи да изпълнява без грешка определено музикално произведение на пиано.

Прекалената свобода за децата не била на хубаво. Възпитанието в САЩ - "пълен провал"

"Основна част от западния модел на възпитание е схващането, че детето трябва само да се развие. Да следва указанията на родителите си и с времето да се освободи от тяхната опека", казва професорката по педагогика Ингрид Гоголин.
Но точно поради това Ейми Чуа определя възпитателната практика в САЩ за пълен провал, защото оставя прекалено много свобода на децата, когато те не са в състояние сами да взимат правилните решения. След възникналия дебат около книгата й, Ейми Чуа споделя в интервю, че се чувства криворазбрана от читателите. На книгата й не трябва да се гледа като на наръчник за възпитание. В "Бойния химн на майката-тигрица" тя просто иска да сподели опита си като майка и да накара западния свят да започне да преосмисля своите методи на възпитание.

Автори: К. Фишер / Е. Видински
Редактор: Б. Григорова

Източник: DW

ПАРАДОКСАЛНО, НО ФАКТ...

© снимка: DarikNews.bg, Йовка Йовчева

Ще се съгласите ли с родителите, които коментират, че училището е станало като един алианс – пращат децата да научат там по два-три чужди езика, а българският и математиката са за частни уроци?

Това е тяхно признание, че пращат децата си. Самите деца свидетелстват за това, когато си говорят помежду си. Днес можем да проследяваме техните разговори, защото те са в мрежата. Казват учим това, с което ще кандидатстваме. В останалите часове значи те се чувстват неангажирани. Това пак е резултат от механичното пренасяне на либерални идеи, от неразбирането. Либерализмът се разбира само като това, че аз имам право на избор, това, което съм си избрал е единствено меродавно, а това, което е социална поръчка, не ме засяга. Това е резултат от едно разминаване в разбирането за културните модели, които някъде са били изградени исторически в продължение на дълго време, а ние механично ги пренасяме.
Затова е така, че учениците решават, че трябва да учат само това, с което ще кандидатстват. Практически има училища, в които няма учебен процес - учениците са вътре, всеки с нещо там се занимава. Част от тях критикуват учителката, ако не я критикуват, се опитват да я скандализират. А една малка група, която ще кандидатства да кажем с биология, се стремят да научат и са сърдити за това, че учителката не е въвела ред, а тя е безсилна да въведе ред. Казвам учителката, защото 85 процента от българските учители са жени.

Александър Кертин

Източник: ДАРИКНЮЗ


Родителите пращат децата в училище да ги довъзпитаваме, а ние, учителите, ги връщаме вкъщи да ги дообразоват.

Цветелина Драганова

ДА ЗНАЕШ КАК, БЕЗ ДА ЗНАЕШ ЗАЩО

Подготвям малък сборник с ученически текстове за едно училище. Децата са писали по познатите теми: „Моята България“, „Какво е да си родолюбец“.
И ето какво срещам в техните разсъждания:

Всеки ден гледаме по телевизията как най-различни хора, които също наричат себе си родолюбци, били те от различни партии или от националната власт, ограбват майка България, казвайки, че е за нейно добро. Но нейното ограбване не е само финансово, а и културно. Всъщност то е много по-важно и трагично. Днешните млади българи не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение. А когато нямаш това уважение не можеш и да обичаш. Ала нали в миналото българите без учебници и учители са успели да останат единно цяло, непрекланяйки се пред никого. Това време създало поети, писатели, описвайки България и славното ѝ минало, подканяйки българския народ на въстания с такива стихотворения и поеми, от които целият настръхваш, но са също и такива, каквито младото население не иска и да чуе. В момента България се намира в пепелищата от отдавнашното си минало.

Авторът на тези думи е едва седмокласник. Тъжното в тях е, че той дори не присъства в текста. Искреността на възмущението е несъзнателно подправена. Ученикът знае как да говори по темата, но не и защо. За мен е ужасно, когато в текстовете на подрастващите чувам да се говори за „днешните млади българи“, които „не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение“. Това не е детски глас, не е детска реч. Докато продължаваме да обучаваме децата си как се правят нещата, а не какъв е смисълът на правенето, неизбежно ще чуваме в думите им преждевременно състарени гласове. И неволно ще долавяме усещането за амбивалентност в живота им – отвратителната разлика между онзи, публичен живот, в който сме такива, каквито ни искат и очакват, и другия – личния, в който сме свободни да бъдем себе си, но крием от другите собствената си същност или я споделяме само в тесните рамки на нашето частно пространство.
Да знаеш как, без да знаеш защо, е най-краткият път към лицемерието.

Стефан Пеев

СПОМЕН ЗА ЕДНА НЕЗАВЪРШЕНА КНИГА

[ОТКЪС от незавършен ръкопис за литературата, четенето, обучението в училище]

Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света, или опит да се говори за литературата нелитературно

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.

Литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.

Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията с околните.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание, омраза и презрение, присмех и антипатия, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота.

Катарзис, правдоподобност и подражание.

Наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (κάθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (μίμησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, литературата отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.
Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.
Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Ще се опитам да обобщя всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев

ЗА СТАРИТЕ КОЛИ, КНИГИТЕ, ЕДНА РЕЦЕНЗИЯ, ЕДИН ОТЗИВ, ИЛИ ЗА СУМАТОХАТА ДА БЪДЕМ ТАКИВА, КАКВИТО СМЕ

Литературознанието като възможност за избор. Сборник в чест на Рая Кунчева съст. М. Янакиева, Р. Дамянова, Й. Найденова, Е. Трайкова, А. Милтенова, изд. „Контекст“, Пловдив, 2012, 798 с., 39 лв.

От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“ автор М. Янакиева изд. „Контекст“, Пловдив, 2011, 208 с., 9,90 лв.

Кое е общото между книгата и стария автомобил? Може би това, че и книгата, и автомобилът някой ги създава и повече няма воля над тях. Те минават от ръка на ръка и непрестанно сменят собствениците си. Посрещани са с любов или безразличие. Служат предано на добрите си стопани, правейки живота им по-смислен, изпълнен с движение, или пък търпят нехайството на лошия собственик. Различни са пътищата, по които ни водят книгите и автомобилите, но съдбата им – да бъдат в общение с нови и нови хора – е обща.

ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК в брой 39 (28 ноември – 4 декември 2012 година) публикува анотация за книгата ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР и общирна рецензия на Яница Радева за изследването на Миряна Янакиева ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – СЪН ЗА ЩАСТИЕ. И двете книги са на издателство КОНТЕКСТ.

Брой 39 можете да очаквате на сайта на ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК.

Стефан Пеев

ЗАБАВНА ГРАМАТОМАНИЯ

Течат ли ви стъклените шишета? – питат загрижени модератори във форум за майки


А майките тръгват да се оплакват една през друга, че некачествените стъклени шишета течат ли течат.
Да, ама не е вярно. Не е вярно не че стъклените шишета, с помощта на които хранят бебето, не могат да текат (все пак некачественото си е некачествено), а защото в българския книжовен език глаголната форма за 3 л. мн.ч. е текат. Не ви звучи убедително, така ли? Ами да попитаме езиковедите. Езикът се развива чрез отклоненията от действащата норма, чрез мутации на правилата.
Има едно просто правило, което се отнася до глаголите от I спрежение.
Глаголите от I спрежение, които завършват в 1 л. ед.ч. на -ка, -га (тека, река, сека, мога), променят съгласните к, г съответно в ч, ж пред основната гласна е: течеш, речеш, сечеш, можеш. Но само пред нея. Не забравяйте!
Ако ви хрумва да роптаете, че поне по форумите човек може да пише както си иска, няма кой да ви възрази. Винаги може да пишете както искате. Но и винаги е добре човек да може да отличава правилното от неправилното.

Стефан Пеев

Официален правописен речник на българския език

Със своите близо 90 000 речникови единици, Официалният правописен речник на българския език е най-пълният досега справочник от този тип. Речникът има нормативен характер - правилата, формулирани в увода, са задължителни за писменото общуване в публичната сфера. Това важи и за правописа на включените в словника думи и форми. Уводните части на речника съдържат правилата на писмения език, представени максимално ясно, достъпно и непротиворечиво. С цел да се улесни тяхното усвояване и прилагане се избягва прекомерната употреба на термини. Словникът на речника регистрира активния речников състав на днешния книжовен български език и съдържа значително повече думи и форми от досега действалите официални правописни речници, издания на Института за български език. След внимателен подбор са включени много нови думи от последното десетилетие. Речникът е изработен от екип езиковеди от Института за български език на БАН, който е упълномощен да проучва промените в писмената практика и да внася единство в правописа чрез системно кодифициране. Речникът е предназначен за всички, за които грамотността е задължително условие за успешно общуване и добра професионална реализация.

Автор: колектив
Издател: ПРОСВЕТА
Издание: първо, 2012
Брой страници: 676
Размери: 17/24 см
Подвързване: твърда корица
Цена: 35.00 лв.

КНИГИТЕ.НЕТ

ЗНАНИЕТО Е ЛЮБОВ

Проф. Алексей Лосев (1893–1988)

Важен е първоначалният импулс. А той е свързан с чувството на радост, гордост и познание.
Първоначалният радостен импулс възниква, когато човек преминава от неувереността и незнанието към знанието, когато схваща мисълта и се наслаждава от способността си да сравнява, разделя, отъждествява...
Радостта от познанието поражда у юношата потребност да се учи. Човек е щастлив, ако тази потребност не само не угасва с годините, но и още повече се разпалва. В такъв смисъл съм солидарен с древногърцкия мъдрец Солон, който възкликва: “Старея аз и не преставам да се уча!”
Това, че всички трябва да се учат, е общоизвестно, тук няма за какво да се спори. Но какво означава да се учиш, рядко някой си дава сметка.
Ще започна с определение на знанието. Знанието е любов. Ученик, който е зает само с натрупване на научни сведения, но няма крайни цели и не ги обича, е лош ученик.
Любовта е съзиране тайните на любимия. Когато преподавателят е разказал нещо добре или писателят е изобразил нещо добре, у слушателя и читателя възниква чувство на светло удовлетворение. То го подтиква към деен живот, събужда в него стремеж към високото, новото, човечното. Да говориш добре за нещо, означава да извикваш интерес, да пробуждаш любознателността на мисълта. Сякаш всичко е разказано понятно и пълно, и въпреки това в такива случаи ти се иска още нещо, открива се още някаква скрита тайна, която желаеш самостоятелно да разрешиш.

Да обичаш, означава да виждаш в любимия тайната, която другите, нелюбещите, не виждат.

Да обичаш, означава да виждаш в любимия тайната, която другите, нелюбещите, не виждат. Ето защо ако знанието не е любов, а любовта не събужда стремеж да се разреши творческата тайна, вие сте получили лоши знания и такъв ученик не може да смята себе си за знаещ.
Любовта е усещане на родство с любимия. Обичащият и любимият винаги са родствени един друг, винаги дишат един и същ въздух и този въздух е общото им отечество.
Усетът за отечеството и за родството няма нищо общо с разсъдъчното натрупване на знания. Но любовта към родното също така не е и слепота. Да обичаш, означава да критикуваш, тоест да намираш в любимия положителното и отрицателното. Да обичаш, означава да се радваш на това, което в любимия е положително, е добро, и да страдаш от недостатъците му. Това означава да насърчаваш в любимия добрите начала и да се бориш с несъвършеното в него. А това и означава да живееш общ живот. Истинският ученик изпитва радост във връзка с онова положително, което е разбрал, но той изпитва и страдания от несъвършенствата на знанията си.

Знаещата любов не знае за себе си никакви предели и ограничения. Тя търси безкрайността.

Знаещата любов не знае за себе си никакви предели и ограничения. Тя търси безкрайността. Истински ученик е този, който желае да знае безкрайно. И в тази безкрайност той не губи себе си, не се смущава и не се чувства в нея някакво безсилно нищожество.
Да обичаш, означава да се стремиш към съзидание. Ако аз съм заобичал някоя истина, това означава, че от тази истина току виж се породи още по-нова истина. Знаещата любов и обичащите знанията винаги дори и едва-едва, но задължително носят в себе си стремеж към недостигнатото.
И наистина, да знаеш и да обичаш, това е преди всичко да се бориш с онова лошо, което намираш в любимото. А тъй като животът е сложен и труден, да се бориш с недостатъците, означава неотклонно да стоиш на пътя на жизнения подвиг. Ето защо смея да твърдя: да бъдеш ученик, означава още от юношеството да се готвиш за подвиг в живота.
Науката изисква внимание и съсредоточение, а това съвсем не се отдава изведнъж. Науката изисква любов към изучавания предмет, а това изисква възпитание.
Но ученикът нека да не мисли, че във всички тези работи всичко зависи от по-възрастните. Добрият, истинският ученик е вече самостоятелен човек, макар че може още да не е пълнолетен. Той също носи своята отговорност, макар и засега в достатъчно тесни предели.
Ако ученикът не чувства личната си отговорност за всички, не чувства всеобщото човешко благоденствие на бъдещето при изучаването и на най-скромната математическа теорема, на който и да е физически или химически закон, на който и да е исторически проблем или светогледен тезис, той е лош ученик. И най-добре за него е съвсем да не се учи засега, а да почака. Да събере в жизнените университети ум и разум.
Знанието и любовта, отечеството и подвигът, въоръжеността против злото и бъдещото щастие на благоденстващия човек са началото, средата и краят на всяко обучение!
Трябва да се учиш, за да си!
За да създаваш наука, трябва да я обичаш и да намираш в нея отзвук на всичките си стремежи. Трябва да се трудиш за преодоляване на злото и да си способен да отстояваш гледната си точка. И даже, завършвайки мисълта си, бих казал още по-просто: да бъдеш ученик, означава да бъдеш жив човек.

Алексей Лосев

Статията се публикува със съкращения.
Превод от руски: Стефан Пеев
Виж също Алексей Лосев: «Интеллигент всегда трудится для других» (на руски език)

ПРАШЕЦЪТ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ВЪПЛЪТЕНОСТ

Рецензия от проф. Радосвет Коларов за книгата:
Миряна Янакиева. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков „Сън за щастие”. Издателство „Контекст”, Пловдив, 2011

в. „Култура“ – Брой 2 (2664), 20 януари 2012



ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – СЪН ЗА ЩАСТИЕ
Автор: Миряна Янакиева
Издател: Контекст
Издание: първо, 2011
Размери: 16/23 см
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Петър Берон | БУКВАР С РАЗЛИЧНИ ПОУЧЕНИЯ

Д-р Петър Берон, „Буквар с различни поучения“

"Буквар с различни поучения" или "Рибен буквар" е първият новобългарски учебник. Автор на Рибния буквар е българският възрожденец Петър Берон. Издаден е през 1824 г. в Брашов, когато Берон е едва 24-годишен.
Букварът се състои от предисловие, 8 раздела, обръщение към читателя и приложение от 12 рисунки на животни.
В предисловието Берон споделя своите подбуди за написване на учебника.
Първи раздел. В действителност само този раздел представлява буквар. Той включва: азбуката, произнасяне на буквите, въвежда като понятия и обяснения значенията на съществително, прилагателно, глагол, местоимение, предлог, наречие и др.
Втори раздел. В този раздел Берон включва молитвите, които всеки ученик трябва да знае, като Отче наш и др.
Трети раздел - наречен от Берон "Добри съвети". Авторът включва 64 въпроси и отговори за доброто възпитание на детето.
Четвърти раздел - наречен от автора "Умни ответи". Подобно на предния раздел този раздел има ролята да подобри възпитанието на ученика. Използвани са миниатюри от живота на древните гърци.
Пети раздел - "Басни".
Шести раздел - наречен от автора "Различни истории". Използвани са случки от живота на древните цивилизации с поучителен край.
Седми раздел - Берон го нарича "Физически сказания". Разделът има енциклопедичен характер, давайки информация за продукти, които се използват в бита (тютюн, кафе, сол и др.) и за различни непознати по българските земи животни: (делфин, крокодил, камила, носорог и др.).
Осми раздел - авторът го нарича "Аритметика".
Названието му "Рибен буквар" идва от рисунката на делфина в края на книгата и с това название той става изключително популярен.
Поради големия интерес към този учебник той претърпява 6 издания в продължение на 20 години, а авторът му д-р Петър Берон се радва на високо уважение. Според панагюрския възрожденец Петър Карапетров, букварът на Петър Берон в онези времена "е бил последнята книга за учение; които го изучвале от кора до кора, минували вече за учени."

Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Източник на файла: World Digital Library

Дойче веле: Родители, грижете се за децата си!

Важно е не толкова да се родиш със сребърна лъжичка в устата, колкото в правилните години да ти четат книжки, пише Елена Никлева и припомня защо едни ученици се справят по-добре от други в тестовете, известни като ПИЗА.

Веднъж на три години Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) проверява математическите, езикови и природонаучни умения на 15-годишните. Класацията всеки път дава повод за вълнения, особено в по-богатите страни. Защо учениците от Финландия и Корея, от Шанхай или Сингапур се справят по-добре от тийнейджърите в други, включително високоразвити държави?
Как влияе социалното разслоение, кой успява да преодолее бариерите на произхода, какви проблеми мъчат децата на имигрантите - тези въпроси си задават в богати страни като САЩ, Германия или Австрия. По-бедните като България често обвиняват за всичко недостига на средства. Ако вземем първата група въпроси: наистина, от какви семейства произхождат отличниците в ПИЗА? Неотдавнашно проучване на ОИСР се съсредоточава именно върху това. Изводите са изненадващо прости - от родителите зависи много, а техният ангажимент може да се окаже дори по-силен фактор от социалния произход.

Магическата сила на четенето

15-годишните участници в сравнителното изследване на ПИЗА от 2009 година, чиито родители са им чели редовно през първата година на началното училище, са се представили много по-добре на тестовете от онези ученици, в чиито семейства това никога не се е случвало. Логично звучи изходното предположение, че в семейства с по-висок социално-икономически и образователен статус родителите общуват повече с първокласниците, затова и резултатите им са по-добри.
Когато обаче се сравняват резултатите на гимназистите от сходна социална среда, се оказва, че повече точки са получили онези юноши, чиито родители са им чели книжки, когато са били първокласници. Там, където с децата не се е занимавал никой, резултатите са по-слаби, независимо от принадлежността към по-привилегирована социална прослойка. Тоест, казано образно, важно е не толкова да се родиш със сребърна лъжичка в устата, колкото в правилните години да ти четат книжки. Дори в семейства, където родителите не са високо образовани, но разбират значението на книгите и на съвместните занимания с малките.
Да, родителската инвестиция в децата полага уникални основи. Очевидно децата не бива да бъдат оставяни на самотек, да гледат телевизия, да пилеят времето си и сами да избират заниманията си. Неотдавна както в САЩ, така и в Европа се надигна публична дискусия около по-строгия родителски модел по повод книгата на американката от китайски произход Ейми Чуа. Ако внимателно разгледаме профила на успешните гимназисти от тестовете на ПИЗА, ще намерим потвърждение на модела, в който родителите се занимават с децата. А този модел, просто няма как, е свързан и с известна принуда.

Капката, която...

Бърка обаче всеки, който смята, че с ангажимента към първокласника е изчерпил родителските си задължения. Резултатите от ПИЗА показват, че успешни са онези 15-годишни, в чийто дом родителите продължават да следят развитието им. Да, тийнейджърите обичат да се бунтуват, но наивно е да се мисли, че те не искат и не търсят родителско внимание. Точно в тази фаза от живота си подрастващите имат нужда да чувстват присъствието, обичта и вниманието на своите родители.
По-добре са се справили в тестовете на ПИЗА именно онези гимназисти, в чийто дом родители и деца общуват и обсъждат теми от обществено-политическия живот, семейства, в които се живее съвместно, а не всеки сам за себе си в своята стая и пред своя компютър.
Изследванията препотвърждават прости истини, които никой никога не е отменял - нито интернет-ерата, нито социалните мрежи, нито глобализацията. Огромно е значението на родителите за израстването на едно дете. Семейната вечеря или прочитането на приказка за „лека нощ" не са някакви фетиши сами по себе си - те са капката, в която се отразява едно функциониращо родителство.

Автор: Елена Никлева, Редактор: Александър Андреев
Източник: Дойче веле

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“

На 14 декември (сряда) от 18.30 часа издателство КОНТЕКСТ има удоволствието да покани почитателите на творчеството на Пенчо Славейков в Унгарския културен институт (София, ул. Аксаков 16) на ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“. Рецензенти на монографията са проф. Никола Георгиев и проф. Александър Панов. Книгата ще бъде представена от ст.н.с. Радосвет Коларов.

Книгата на доц. д-р Миряна Янакиева е първото цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чуждите литератури авторката обосновава предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Доц. Янакиева изследва връзките между лирическата книга на Славейков и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“, търси „следи“ от нея в други негови текстове като например „Пътни очерки“ или писмата до Мара Белчева и убедително показва, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства в голяма част от творчеството на Славейков.
Увлекателният и премерен език на изследването прави книгата достъпна не само за научните специалисти, студентите хуманитаристи, учителите, но и до широк кръг читатели, които се интересуват от проблемите на българската литература.

Издателство КОНТЕКСТ

Миряна Янакиева. ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

Монографията представлява първи опит за цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Анализът обхваща в зададената от поета последователност всички стихотворения, които изграждат смисловата и художествена цялост на „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чужди литератури е обосновано предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Отстояван е възгледът, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства и в голяма част от останалите творби на Славейков. Изследвани са връзките между „Сън за щастие“ и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. „Следи“ от „Сън за щастие“ са потърсени и в други Славейкови текстове, като например неговите „Пътни очерки“ или писмата му до Мара Белчева. Книгата е предназначена за научни специалисти, учители, студенти, ученици в хуманитарни гимназии и хуманитарни паралелки, както и за всички, които се интересуват от проблемите на българската литература. Доц. д-р Миряна Янакиева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководи направление „Теория на литературата“ в Института за литература на БАН. Има дългогодишен опит като преподавател по български език и литература. Води занятия по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на редакционната колегия на сп. „Български език и литература“. Основните ѝ научни интереси са свързани с областите: проблеми на литературознанието от ХХ–ХХI век; отношенията знак и смисъл, литература и истина, литература и други изкуства; анализационни подходи към литературния текст; междутекстовост. Сред публикациите ѝ са книгата „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“ (в съавторство), редица статии по теория на литературата и българска литература в сп. „Литературна мисъл“, „Български език и литература“ и различни научни сборници.

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА.
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

е вече част от библиотечния фонд на десет от най-престижните университета в САЩ:

1. Yale University, New Haven, CT
2. University of Washington, Seattle, WA
3. The University of Chicago, Chicago, IL
4. The University of Kansas, Lawrence, KS
5. University of Wisconsin at Madison, Madison, WI
6. Stanford University, Stanford, CA
7. Harvard University, Cambridge, MA
8. University of Virginia, Charlottesville, VA
9. Columbia University, New York, NY
10. University of North Carolina – Chapel Hill, Chapel Hill, NC

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ | 2011 година

Отваряне на каталога

Сваляне
За сваляне на каталога използвайте десен бутон на мишката
и последваща команда
SAVE LINK AS
или
SAVE TARGET AS
[в зависимост от вида на браузера]

АКО ТОЙ СТАНЕ ОБРАЗОВАН

Сборникът е почти готов за печат. Последни редакции, последни корекции. И книгата потегля към публиката. Към коя публика обаче? Зачитам малък откъс от изследването на Таня Бучкова и ми става някак тъжно. Сто и шестдесет години ни делят от времето, за което разказва статията (7–8 поколения българи). А гласовете идват от там и сякаш ни питат: „А накъде вървим? Дали вървим натам, накъдето са мечтали предците ни?“ Решихме ли докрай онова, което измъчва дедите ни: нашата изостаналост спрямо европейската култура. И вярваме ли все още, че „всичката бъдещност на кой да е народ, цял негов телесний и умствений успех и гражданското негово състояние от това най-много зависи: АКО ТОЙ СТАНЕ ОБРАЗОВАН...“.

Стефан Пеев

Откъс от статията на ТАНЯ БУЧКОВА „Образованието на роден език в българския националноезиков проект през Възраждането“ в книгата „Следите на словото“:

Книжовниците и обществениците осъзнават, че езикът и културата им имат нужда от обогатяване и българският интелигент трябва да е запознат с културните и литературни тенденции на Европа и Русия, за да може да отговори на нарастващите нужди на обществото ни от добре образована интелигенция и просветителски личности: „Да прощават, думам, ученолюбивите Г-да: защото къде са у нас известните поети на Русия? Къде са прочутите французки и немските автори…? Мисля за тука в Болгария нарядко да има някой от нашите соотечественици, които да знаят поне да прочитат техните списания: защото нарядко ще се намери в употребление (даже и по школите) някой от европейските язици освен гръцкия“ (21.11.1853, № 148).
Книжовниците и учителите осъзнават, че за националния ни просперитет е нужна работеща образователна система, но тя не може да се създаде бързо и лесно в условията на неблагоприятните исторически фактори: „До сега в нашите страни, който желаеше да се изучи по-добре, трябваше да иде да търси наука в чужда земя. От сега за напред като се тури училището ни на ред, науката ще стане достижна за всякого… та по-скоро да ся просяе между нас просвещението“ (01.08.1852, № 97, Н. Геров), „Колкото за нашия народ, той преди не е можал или не е знаел да се старае за своето образование както и другите европейски народи: за това е и останал толкова назад от всичките…“, „От тук и общо се заключава, че всичката бъдещност на кой да е народ, цял негов телесний и умствений успех и гражданското негово състояние от това най-много зависи: ако той стане образован…“ (01.09.1856, № 292, Т. Шишков). Гръцката езикова политика в образованието е напълно неприемлива: „Българите са се полъгвали по тях и са оставили народният си език та са научавали гръцки… Нашият език ако и да имат някои за него недобри мисли доста е съвършен и богат, според колкото може да бъде такъв един език на който няма още науки…“.

Следите на словото. Сборник с научни публикации. Издателство КОНТЕКСТ

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРСЗА СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦА

Първо основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ гр. Гоце Делчев, съвместно с Литературен клуб „Людмил Стоянов“ организират Първи национален поетичен конкурс за написване на стихотворения за деца под надслов: „Да научим децата да четат отново“. Авторите, които желаят да участват, следва да изпратят до три непубликувани стихотворения на свободна тема на адрес: Гоце Делчев, Първо основно училище „Св.Св. Кирил и Методий“, ул. „Отец Паисий“ № 4 – за конкурса. Или на e-mail: igmishev@abv.bg. Участниците в конкурса трябва да изпратят също трите си имена, ЕГН, адрес, телефон и e-mail за връзка. За допълнителна информация: Организатор – Иван Мишев – GSM 0887 299 726. Краен срок за изпращане на творбите: до 30.09.2010 г. Най-добрите стихотворения ще бъдат издадени в отделна книга, а авторите на отличените творби ще бъдат наградени с парични и предметни награди и диплом от училището. Същите ще бъдат връчени на 01.11.2010 г. (понеделник) в Деня на народните будители. Наградените автори ще бъдат уведомени най-късно до 15.10. 2010 г.

„Якото четене“ започна...

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Какво му е якото на „Якото чете“ се питат сами организаторите и бързат да убедят публиката, че тази инициатива „колкото и невероятно да звучи“ ще докаже, че „тийновете и младите обичат да четата и осъзнават ползите и важността от това“.  Чудесно! Да докажем това твърдение като махнем игровия характер на инициативата и всички примамливи подаръци, както впрочем и състезателния елемент. Възражението вече напира у вас? Не сте съгласни с мен? Смятате, че предложението ми убива креативността, като елиминира ключовите маркетингови елементи? Възможно е и така да се мисли. Но не крия притеснението си, че всички инициативи за стимулиране на четенето ужасно ми напомнят на стотиците вездесъщи рецепти за отслабване – рецепти, които сами за себе си в повечето случаи са полезни и водят до резултат, но... краткотраен и нестабилен. И както за да промени трайно теглото си, човек трябва да осъзнае проблема, да прецени трудностите, да събере смелост и воля да промени начина си на живот, на мислене и на чувстване дори, така и за да станем по-добри читатели не е достатъчно да прочетем повече книги и да можем да отговорим на повече въпроси.
Всъщност, за да сме добри читатели, е нужно да намерим отговора на един-единствен въпрос „Защо е важно за мен да чета?“ Опасявам се обаче, че този въпрос се ражда у всеки от нас под влияние на хората, които изграждат нашия свят, и може би в най-голяма степен под влияние на учителите. Отсъствието на обаятелната фигура на учителя, която за известен период от време в живота на подрастващите да е непосредствено олицетворение на магията на знанието, е незапълнимо с никакви игри и „яки“ инициативи.
Ако обсъдим заедно смисъла на въпроса „Защо е важно за мен да чета?“ и как можем да подтикнем младите хора да открият този въпрос, e сигурно, че ще намерим начин истински да помогнем на подрастващите да открият любовта към книгата и четенето.
Коментари и бележки по темата можете да публикувате тук или да изпращате по електронната поща (context.bg@gmail.com) за публикуване като самостоятелно изложение.