Подготвям малък сборник с ученически текстове за едно училище. Децата са писали по познатите теми: „Моята България“, „Какво е да си родолюбец“.
И ето какво срещам в техните разсъждания:
Авторът на тези думи е едва седмокласник. Тъжното в тях е, че той дори не присъства в текста. Искреността на възмущението е несъзнателно подправена. Ученикът знае как да говори по темата, но не и защо. За мен е ужасно, когато в текстовете на подрастващите чувам да се говори за „днешните млади българи“, които „не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение“. Това не е детски глас, не е детска реч. Докато продължаваме да обучаваме децата си как се правят нещата, а не какъв е смисълът на правенето, неизбежно ще чуваме в думите им преждевременно състарени гласове. И неволно ще долавяме усещането за амбивалентност в живота им – отвратителната разлика между онзи, публичен живот, в който сме такива, каквито ни искат и очакват, и другия – личния, в който сме свободни да бъдем себе си, но крием от другите собствената си същност или я споделяме само в тесните рамки на нашето частно пространство.
Да знаеш как, без да знаеш защо, е най-краткият път към лицемерието.
И ето какво срещам в техните разсъждания:
Всеки ден гледаме по телевизията как най-различни хора, които също наричат себе си родолюбци, били те от различни партии или от националната власт, ограбват майка България, казвайки, че е за нейно добро. Но нейното ограбване не е само финансово, а и културно. Всъщност то е много по-важно и трагично. Днешните млади българи не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение. А когато нямаш това уважение не можеш и да обичаш. Ала нали в миналото българите без учебници и учители са успели да останат единно цяло, непрекланяйки се пред никого. Това време създало поети, писатели, описвайки България и славното ѝ минало, подканяйки българския народ на въстания с такива стихотворения и поеми, от които целият настръхваш, но са също и такива, каквито младото население не иска и да чуе. В момента България се намира в пепелищата от отдавнашното си минало.
Авторът на тези думи е едва седмокласник. Тъжното в тях е, че той дори не присъства в текста. Искреността на възмущението е несъзнателно подправена. Ученикът знае как да говори по темата, но не и защо. За мен е ужасно, когато в текстовете на подрастващите чувам да се говори за „днешните млади българи“, които „не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение“. Това не е детски глас, не е детска реч. Докато продължаваме да обучаваме децата си как се правят нещата, а не какъв е смисълът на правенето, неизбежно ще чуваме в думите им преждевременно състарени гласове. И неволно ще долавяме усещането за амбивалентност в живота им – отвратителната разлика между онзи, публичен живот, в който сме такива, каквито ни искат и очакват, и другия – личния, в който сме свободни да бъдем себе си, но крием от другите собствената си същност или я споделяме само в тесните рамки на нашето частно пространство.
Да знаеш как, без да знаеш защо, е най-краткият път към лицемерието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар