...в ДУМИТЕ на Тони Джуд няма думи – има мисъл, загриженост, болка, ирония, откритост... Всъщност смисълът на думите е в тяхното изчезване. Когато престанеш да изплиташ или разгадаваш значенията, значи си се научил да изричаш и слушаш живота – по същия начин по който клавишите буквално изчезват под пръстите на някой виртуозен пианист и остава само чистото звучене на музиката...
Стефан Пеев
Тони Джуд
ДУМИ
...неумението да се изразяваш определено предполага недостатък на мисълта. Тази идея ще прозвучи странно на едно поколение, хвалено за това, което се опитва да каже, вместо за казаното. Самата реторическа сръчност стана обект на подозрения през седемдесетте: оттеглянето от “формата” насърчаваше безкритичното одобрение към простото “себеизразяване” преди всичко в класната стая. Но едно е да насърчаваш студентите да изразяват мнението си и да внимаваш да не го смачкаш под тежестта на преждевременно наложения авторитет. Съвсем друго е учителите да спрат с критиките към формата с надеждата, че така отпуснатата свобода ще развие самостоятелното мислене: “Не се притеснявай как го казваш, само идеите са важни”. Четирийсет години след шейсетте не са останали много преподаватели, достатъчно уверени (или обучени) да разнищят даден злополучен израз и да обяснят ясно защо той пречи на разумното мислене. Революцията на моето поколение изигра важна роля за този разпад: не трябва да се подценява главната роля, отредена на автономния индивид във всяка сфера на живота – идеята да “следваш собствен път” непрестанно изменяше формата си.
Културната несигурност ражда своя лингвистичен двойник. Същото се отнася за технологичния напредък. В света на Facebook, MySpace и Twitter (да не говорим за sms-ите) жалките алюзии изместват изложението. Ако някога интернет изглеждаше възможност за неограничено общуване, все по-комерсиалният уклон на медията – “аз съм това, което купувам” – ни носи своята собствена нищета. Децата ми забелязват, че при тяхното поколение комуникативният бързопис на машините започва да се просмуква в самото общуване: “хората говорят като текстови съобщения”.
Това би трябвало да ни тревожи. Когато думите изгубят своя интегритет, това се случва и с предаваните чрез тях идеи. Ако дадем предимство на личното изразяване пред формалните правила, то ние приватизираме езика също както приватизирахме толкова други неща. “Когато аз употребявам някоя дума – каза презрително Хъмпти Дъмпти, - тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.” “Въпросът е – каза Алиса – дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща”. Алиса е права: резултатът е анархия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар