9 ю л и
2013-т а
Двадесет и първи век...
Век на удобствата, на консумацията, на бързото хранене, бързите отношения, бързия секс...
Времето, в което имаме много и малко се радваме... Увеличаваме имането си и намаляваме ценностите, НО...
Ей за това „но“ ще се хвана и ще опитам да го разнищя, защото искам и имам нужда...
Та денят е 9 юли, сезонът лято, градът – Пловдив...
Вечер като вечер, поредна дъждовна... Лятната сцена под звездите „Орфей“ посреща премиерно заглавие на Явор Гърдев – „Почти представление“ от Итън Коен. Публиката заема местата си, времето обещава да се усмири и да посрещне актьорския състав, ама... НЕ! Природата не спази обещанието си...
Напук на неспазеното обещание стартът на пиесата е даден... Дъждът набира скорост, сцената оживява... Публиката разтваря чадъри и... остава по местата си. Стори ми се някак героично и като впечатляващ артпърформънс (само дето тук никой не бе платил на публиката като в разни финансирани проекти или в куп ТВ предавания) – чадъри като цветни гъби, наредени една до друга, като инсталация... ЗРИТЕЛИТЕ ОСТАВАТ... през пелена от дъжд, вперили поглед и очаквания към сцената, разделили се с удобството да са на сухо... оставащи...
Да останеш... (...мислите ми зажужаха...) – да останеш в родината си, да останеш верен на ценностите си, да останеш човек...
Какво може да накара днешния човек – консуматор, вербуван за каузата на удобствата, разглезен от съвременните екстри, да остане? Един режисьор, който никога не го е лъгал, един сценарист и един актьорски екип, които имат своята биография и изпълват множеството с очакване?...
А дъждът вали, вали... усилва се...
Чадърите-гъби са си все там...
...и изпод гъбите – даже ръкопляскания: адекватни реакции насред неудобствата...
Ей, това е страхотно щастие за хората на и зад сцената...
...и продължих да си мисля: за авторитетите, за респекта... за това да си верен на кауза, на ценности...
Обичаме да си угаждаме, да правим живота си лесен – компютри, интернет, трапезно изобилие, автомобили, бързи общувания, яхнали ските на живота се спускаме по повърхността, щото вечно няма време...
Е, да, ама тази публика показа обратното...
Подгизнали, обединени от цветните си чадъри-гъби, те стояха... изтезаваха плътта, ама хранеха душите си, срещаха се с материя, която явно им е нужна... Нужна дотолкова, че и напук на неудобствата я попиват...
Не, не мисля, че ги движеше нашенският синдром – пари съм дал, ще трая.
Думите в главата ми пърхаха като пчели в кошер: авторитет, респект, дух (ама не на Аладин или оня от сивите протрити от слушане речи), нужда от смислена и дълбока среща... (а Явор Гърдев винаги им е давал смисленост и ТЕ го знаеха и затова стояха...)
Впечатляваща гледка...
Не знам чий е текстът на онази паметна песен на Силвия Кацарова:
Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите...
о , аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите ...
Ама и тя ми звучеше... щото, този летен дъжд на този специален 9 юли ще остане в съзнанието ми...
В песента се пееше и за израстването на висока буйна ръж, то и тя израсна в моите умувания – израстване на общност... Завъртяха се и думи-пеперуди: протести, политика... Гонех ги, ама тайно литваха и думите-мечти: израстване, авторитет, респект, очакване от среща... оставане и обединение дори в неудобството, за да победите заедно... Щото финалът на пиесата бе сух, гъбите прибрани, аплодисментите със свободни ръце, а очите?
Очите бяха много и в диалог: публика – сцена,
общуване,
благодарност
и със сигурност запечатан спомен – ДВУПОСОЧЕН.
ДЕВЕТИ ЮЛИ...
2013-т а
Двадесет и първи век...
Век на удобствата, на консумацията, на бързото хранене, бързите отношения, бързия секс...
Времето, в което имаме много и малко се радваме... Увеличаваме имането си и намаляваме ценностите, НО...
Ей за това „но“ ще се хвана и ще опитам да го разнищя, защото искам и имам нужда...
Та денят е 9 юли, сезонът лято, градът – Пловдив...
Вечер като вечер, поредна дъждовна... Лятната сцена под звездите „Орфей“ посреща премиерно заглавие на Явор Гърдев – „Почти представление“ от Итън Коен. Публиката заема местата си, времето обещава да се усмири и да посрещне актьорския състав, ама... НЕ! Природата не спази обещанието си...
Напук на неспазеното обещание стартът на пиесата е даден... Дъждът набира скорост, сцената оживява... Публиката разтваря чадъри и... остава по местата си. Стори ми се някак героично и като впечатляващ артпърформънс (само дето тук никой не бе платил на публиката като в разни финансирани проекти или в куп ТВ предавания) – чадъри като цветни гъби, наредени една до друга, като инсталация... ЗРИТЕЛИТЕ ОСТАВАТ... през пелена от дъжд, вперили поглед и очаквания към сцената, разделили се с удобството да са на сухо... оставащи...
Да останеш... (...мислите ми зажужаха...) – да останеш в родината си, да останеш верен на ценностите си, да останеш човек...
Какво може да накара днешния човек – консуматор, вербуван за каузата на удобствата, разглезен от съвременните екстри, да остане? Един режисьор, който никога не го е лъгал, един сценарист и един актьорски екип, които имат своята биография и изпълват множеството с очакване?...
А дъждът вали, вали... усилва се...
Чадърите-гъби са си все там...
...и изпод гъбите – даже ръкопляскания: адекватни реакции насред неудобствата...
Ей, това е страхотно щастие за хората на и зад сцената...
...и продължих да си мисля: за авторитетите, за респекта... за това да си верен на кауза, на ценности...
Обичаме да си угаждаме, да правим живота си лесен – компютри, интернет, трапезно изобилие, автомобили, бързи общувания, яхнали ските на живота се спускаме по повърхността, щото вечно няма време...
Е, да, ама тази публика показа обратното...
Подгизнали, обединени от цветните си чадъри-гъби, те стояха... изтезаваха плътта, ама хранеха душите си, срещаха се с материя, която явно им е нужна... Нужна дотолкова, че и напук на неудобствата я попиват...
Не, не мисля, че ги движеше нашенският синдром – пари съм дал, ще трая.
Думите в главата ми пърхаха като пчели в кошер: авторитет, респект, дух (ама не на Аладин или оня от сивите протрити от слушане речи), нужда от смислена и дълбока среща... (а Явор Гърдев винаги им е давал смисленост и ТЕ го знаеха и затова стояха...)
Впечатляваща гледка...
Не знам чий е текстът на онази паметна песен на Силвия Кацарова:
Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите...
о , аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите ...
Ама и тя ми звучеше... щото, този летен дъжд на този специален 9 юли ще остане в съзнанието ми...
В песента се пееше и за израстването на висока буйна ръж, то и тя израсна в моите умувания – израстване на общност... Завъртяха се и думи-пеперуди: протести, политика... Гонех ги, ама тайно литваха и думите-мечти: израстване, авторитет, респект, очакване от среща... оставане и обединение дори в неудобството, за да победите заедно... Щото финалът на пиесата бе сух, гъбите прибрани, аплодисментите със свободни ръце, а очите?
Очите бяха много и в диалог: публика – сцена,
общуване,
благодарност
и със сигурност запечатан спомен – ДВУПОСОЧЕН.
ДЕВЕТИ ЮЛИ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар