Християнството противопоставя две ключови идеи: езиците и словото. Езиците са човешките речи, многогласието и разноговоренето. Езиците са нашата отделност, нашата откъснатост един от друг. Езикът като реч е това, което сме ние като индивидуалност. Словото е общото, тоест не онова, което ни разграничава, а онова, което ни събира. Словото е разчлененото единство на смисъла. Словото е онова, което прави нещата видими не като отделни предмети, а като същини, като стойности, като смисли. Словото не е говорене, а съграждане, или още по-добре сътворяване. То събира в себе си акта на изричане и акта на създаване. В словото нещата стават видими. Само в словото и чрез словото те добиват битие, тоест стават, са, има ги, получават свят и присъствие.
Опитайте се да си направите един елементарен психологически експеримент. Затворете очи за няколко минути и се постарайте да си представите някаква картина: например излет в планината. Пред вътрешния ви взор ще се сменят картини и неусетно ще почувствате присъствието на словото, защото зад всеки извикан образ стои то. Да, знам, че ако сте отявлени и крайни атеисти, ще побързате да коментирате този факт като неотделимост на мисленето и речта. Но аз не се и опитвам да ви убеждавам, че тук присъства божествената същност – едничкото, което се стремя да покажа е, че словото е вътрешно присъщата парадигма на света, че без него няма свят. И в това е другата ключова идея, която тръгва от християнството.
Впрочем ще се позволя да направя малко отклонение: ако търсим ролята на християнството в историята на човешката култура, трябва да я виждаме на първо място в парадигматичните модели на мислене на света, които се пораждат и развиват заедно със зараждането и развитието на християнството.
Истина е, че дължим изключително много на античната представа за човека и човешкото и че върху възраждането на тази представа започват модерните времена от Ренесанса насам. Но античната представа за света е същевременно застинала, статична и консервативна. Неин изконен модел е битието на космоса – хармонично устроено и музикално изваяно, но неизменно и лишено от човешко присъствие. А средоточие на античната представа за света е съдбата – единствената повелителка в битието на космоса. (Космосът са боговете. Хората нямат място там, техният път към божественото е почти завинаги прерязан. Единствено героичният подвиг е моделът, който може да сътвори приближаването – като при Херакъл например. И колко различно е в това отношение средновековието, което ни предлага увереността, че всеки от нас е частица от божествената същност, че всеки от нас по пътя на уподобяването може да възвърне съпричастността си към бог). В тази представа отсъства всецяло човешката личност, отсъства азът на човека. Затова и героичният живот е единственият начин „да запишеш“ присъствие в света, извън подвига човекът няма битие, няма време, няма разказ за него, няма история. Изборът да бъдеш някой, е изборът да сътвориш подвиг, да достигнеш до слава и до собствен мит. Извън въвличането в повествователната тъкан на мита за античния човек няма битие. Затова и античната литература не познава разказите за малкия човек. В очите на древния човек всекидневието няма драматична основа – то може да бъде само обект на комично осмиване, на закачка, на заяждане. Но комичното, закачката, ехидната реплика са от света на всекидневието – те се раждат, за да отминат, да заглъхнат в шумотевицата на делничното, да потънат в забвение. Единствено трагичното като извисяване на героя до митичния подвиг е начин да се добие историчност, начин да бъдеш човек.
Тъкмо за това най-страшното за античния човек е светът на отвъдното с неговата пустота и бездейственост. Хадес, подземното царство на древните гърци, е страшен за хората не с мъчения или терзания, а с бездействието и пустотата, на която обрича душата отвъд нейното земно битие.
Колко различна е славата за древния грък от славата за съвременния човек. За древността славата има като антипод безчестието. Добивайки се със слава, героят всъщност се противопоставя не толкова на неизвестността, колкото на безчестието, на позора, на незначителността. За съвременния човек славата е преди всичко познатост, всеизвестност и... пари. Всеки може да придобие слава, стига само да се покаже достатъчно дълго време в ярката светлина на медийните прожектори. При това не е необходимо да си сторил нещо значително, достатъчно е да участваш в риалити шоу, да разказваш и изговоряш пред хората своите разбирания, да изповядваш своите мисли и да играеш своите чувства – ако ти си в светлината на медийните прожектори, то ти си покрит със слава. Но славата на съвременността е славата на преходното, на тленното. Тази слава е чиста проба известност и като всяка известност изчезва твърде скоро в сянката, която оставя около себе си дори и най-яркият прожекторен лъч.
Ако за миг си представим, че сме поканили някой от героите на Илиада да гледат съвременно тв риалити шоу, сигурно е, че те ще изключат телевизора с думите: „Чудесно се забавлявахме с тези хора, а сега е време да сторим нещо героично“. За античния човек да бъдеш, означава да сториш героичното, да сътвориш подвиг, да докажеш себе си с действие, а не с думи. Съвременните PR специалисти биха били нещастни безработни в античния свят, освен ако не се заемат да пишат поеми за Ахил или Одисей, или да разказват митове за Язон и Златното руно.
Съвременният свят е бърборив и многоречив, изпълнен с десетки хиляди разнопосочни послания. Античният свят е монолитен и цялостен като каменните статуи, които са ни останали от онази епоха.
Опитайте се да си направите един елементарен психологически експеримент. Затворете очи за няколко минути и се постарайте да си представите някаква картина: например излет в планината. Пред вътрешния ви взор ще се сменят картини и неусетно ще почувствате присъствието на словото, защото зад всеки извикан образ стои то. Да, знам, че ако сте отявлени и крайни атеисти, ще побързате да коментирате този факт като неотделимост на мисленето и речта. Но аз не се и опитвам да ви убеждавам, че тук присъства божествената същност – едничкото, което се стремя да покажа е, че словото е вътрешно присъщата парадигма на света, че без него няма свят. И в това е другата ключова идея, която тръгва от християнството.
Впрочем ще се позволя да направя малко отклонение: ако търсим ролята на християнството в историята на човешката култура, трябва да я виждаме на първо място в парадигматичните модели на мислене на света, които се пораждат и развиват заедно със зараждането и развитието на християнството.
Истина е, че дължим изключително много на античната представа за човека и човешкото и че върху възраждането на тази представа започват модерните времена от Ренесанса насам. Но античната представа за света е същевременно застинала, статична и консервативна. Неин изконен модел е битието на космоса – хармонично устроено и музикално изваяно, но неизменно и лишено от човешко присъствие. А средоточие на античната представа за света е съдбата – единствената повелителка в битието на космоса. (Космосът са боговете. Хората нямат място там, техният път към божественото е почти завинаги прерязан. Единствено героичният подвиг е моделът, който може да сътвори приближаването – като при Херакъл например. И колко различно е в това отношение средновековието, което ни предлага увереността, че всеки от нас е частица от божествената същност, че всеки от нас по пътя на уподобяването може да възвърне съпричастността си към бог). В тази представа отсъства всецяло човешката личност, отсъства азът на човека. Затова и героичният живот е единственият начин „да запишеш“ присъствие в света, извън подвига човекът няма битие, няма време, няма разказ за него, няма история. Изборът да бъдеш някой, е изборът да сътвориш подвиг, да достигнеш до слава и до собствен мит. Извън въвличането в повествователната тъкан на мита за античния човек няма битие. Затова и античната литература не познава разказите за малкия човек. В очите на древния човек всекидневието няма драматична основа – то може да бъде само обект на комично осмиване, на закачка, на заяждане. Но комичното, закачката, ехидната реплика са от света на всекидневието – те се раждат, за да отминат, да заглъхнат в шумотевицата на делничното, да потънат в забвение. Единствено трагичното като извисяване на героя до митичния подвиг е начин да се добие историчност, начин да бъдеш човек.
Тъкмо за това най-страшното за античния човек е светът на отвъдното с неговата пустота и бездейственост. Хадес, подземното царство на древните гърци, е страшен за хората не с мъчения или терзания, а с бездействието и пустотата, на която обрича душата отвъд нейното земно битие.
Колко различна е славата за древния грък от славата за съвременния човек. За древността славата има като антипод безчестието. Добивайки се със слава, героят всъщност се противопоставя не толкова на неизвестността, колкото на безчестието, на позора, на незначителността. За съвременния човек славата е преди всичко познатост, всеизвестност и... пари. Всеки може да придобие слава, стига само да се покаже достатъчно дълго време в ярката светлина на медийните прожектори. При това не е необходимо да си сторил нещо значително, достатъчно е да участваш в риалити шоу, да разказваш и изговоряш пред хората своите разбирания, да изповядваш своите мисли и да играеш своите чувства – ако ти си в светлината на медийните прожектори, то ти си покрит със слава. Но славата на съвременността е славата на преходното, на тленното. Тази слава е чиста проба известност и като всяка известност изчезва твърде скоро в сянката, която оставя около себе си дори и най-яркият прожекторен лъч.
Ако за миг си представим, че сме поканили някой от героите на Илиада да гледат съвременно тв риалити шоу, сигурно е, че те ще изключат телевизора с думите: „Чудесно се забавлявахме с тези хора, а сега е време да сторим нещо героично“. За античния човек да бъдеш, означава да сториш героичното, да сътвориш подвиг, да докажеш себе си с действие, а не с думи. Съвременните PR специалисти биха били нещастни безработни в античния свят, освен ако не се заемат да пишат поеми за Ахил или Одисей, или да разказват митове за Язон и Златното руно.
Съвременният свят е бърборив и многоречив, изпълнен с десетки хиляди разнопосочни послания. Античният свят е монолитен и цялостен като каменните статуи, които са ни останали от онази епоха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар