Адам гледаше лъскавата лимузина, която неочаквано спря пред къщата му и цъкаше с език. Чудеше се какво прави тази кола при него и какъв е този белобрад старец с дълга бяла роба, който стои зад волана.
– Сбърка пътя ли, старче – попита Адам, като се надвеси над отворения прозорец.
Старецът се усмихна и му рече:
– Не аз, ти, Адаме, сбърка пътя.
– Смахнат, богаташ – промърмори си на ум Адам и се отдръпна от прозореца.
В този миг усети нещо странно: старецът изведнъж изчезна иззад волана и Адам почувства как някой го гледа в гръб. Извърна се и видя спокойния, отмерен и изпитателен същевременно поглед на стареца. Преди да успее да каже дори и дума, старецът вдигна ръка сложи я на рамото му, погледна Адам в очите и го попита:
– Хубава кола, нали?
Адам само повдигна рамене и вежди и не отговори.
– Сигурно искаш да ѝ се наслаждаваш? – продължи старецът.
Което беше истина, беше истина. Но Адам не отговори, само отмести ръката на стареца.
Нещо проблясна в погледа на възрастния мъж, Адам усети свистене, бучене в ушите си и с изненада откри, че автомобилът беше изчезнал – вместо него на поляната на крайградската къща на Адам лежаха на земята старателно подредени хилядите части на колата.
Смахната работа, рече си на ум Адам, май съм препил снощи. И потърка очите си. Но старецът все така седеше пред него, а около тях проблясваха лъскави и нови, като току-що извадени от опаковка частите на колата.
– Това е всичко – рече старецът. – Тук са буталата, сегментите, спирачките, волана, огледалата за обратно виждане, фаровете, та дори и резервната гума. Всичко!
– Но къде е автомобилът – продължи кротко старецът. – Ето, попитай всяка част поотделно да видим какво ще ти каже.
Адам мълчеше и гледаше опулен този смахнат старец и хилядите чаркове на нещо, което допреди малко беше бляскава лимузина.
– Аз съм автомобилът – изведнъж се разшава и проговори с глас едно от двигателните бутала. – Аз съм този, който задвижва двигателя. Въртя се със скорост от хиляди оборота в секунда и предавам енергията си на трансмисията и колелата. Без мен автомобилът го няма.
– Надут глупак, който знае само да помпа бицепси във фитнес леглото на двигателя, фантазирайки си, че това е, като да чукаш жена – присмя се изведнъж огледалото. – Че нали без мен ще катастрофираш още в опита си да излезеш от гаража. И кой те вижда тебе. На кого му пука какви ги вършиш под капака. А мен всички ме гледат питащо, с очакване. В мен се оглеждат и мадамите. Е, в повечето случаи тайно, в желанието си просто да са сигурни, че са неотразими.
– Говорете каквото си искате, обаче без нас няма автомобил – рече една от гумите. – Ние сме тези, които се търкаляме по пътя, свирим на завоите и в крайна сметка движим колата.
– Ако не съм аз да ви охлаждам, толкова бързо ще прегреете и ще се скапете, че ми е просто жал за вас – отсече радиаторът.
Адам гледаше говорещите чаркове на автомобила с изумление и устата му все по-широко се отваряше в почуда. А частите една през друга бързаха да говорят, всяка от тях твърдеше, че е независима и незаменима и че без нея няма автомобил. Скоро хорът стана просто невъобразим. И Адам вече не различаваше отделните реплики, освен постоянно повтарящото се АЗ, АЗ, АЗ...
Старецът махна с ръка и частите замлъкнаха.
– Виждаш ли ги? – рече старецът. – Всяка от тях е независима, самостоятелна и уникална. Във всяка от тях автомобилът присъства и въпреки това нито една от тях не е автомобилът като цяло. За да имаш колата, не ти трябват само части. Трябва ти още идеята за автомобила и волята да го съградиш така, че в него да няма нищо излишно. Оставям ти частите и идеята за автомобила – както и свободната воля да решиш какво да правиш с тях.
Старецът се усмихна загадъчно и мигом изчезна.
Няколко минути Адам стоя като вцепенен. Гледаше разпръснатите части около себе си и не смееше да помръдне. После бясно се втурна към частите и започва да ги заграбва с ръце. Не подбираше, опитваше се да вземе колкото се може повече наведнъж. Но те бяха толкова много, че в един миг го обвзе отчаяние.
– Майната му – промърмори си Адам. – Вземам най-лъскавите и няма начин да не изкарам кинти за месец напред. После грабвам Ева от мотела (стига се е шибала за жълти стотинки) и заминаваме на море. Ех, че райско ще си изкараме!...
– Сбърка пътя ли, старче – попита Адам, като се надвеси над отворения прозорец.
Старецът се усмихна и му рече:
– Не аз, ти, Адаме, сбърка пътя.
– Смахнат, богаташ – промърмори си на ум Адам и се отдръпна от прозореца.
В този миг усети нещо странно: старецът изведнъж изчезна иззад волана и Адам почувства как някой го гледа в гръб. Извърна се и видя спокойния, отмерен и изпитателен същевременно поглед на стареца. Преди да успее да каже дори и дума, старецът вдигна ръка сложи я на рамото му, погледна Адам в очите и го попита:
– Хубава кола, нали?
Адам само повдигна рамене и вежди и не отговори.
– Сигурно искаш да ѝ се наслаждаваш? – продължи старецът.
Което беше истина, беше истина. Но Адам не отговори, само отмести ръката на стареца.
Нещо проблясна в погледа на възрастния мъж, Адам усети свистене, бучене в ушите си и с изненада откри, че автомобилът беше изчезнал – вместо него на поляната на крайградската къща на Адам лежаха на земята старателно подредени хилядите части на колата.
Смахната работа, рече си на ум Адам, май съм препил снощи. И потърка очите си. Но старецът все така седеше пред него, а около тях проблясваха лъскави и нови, като току-що извадени от опаковка частите на колата.
– Това е всичко – рече старецът. – Тук са буталата, сегментите, спирачките, волана, огледалата за обратно виждане, фаровете, та дори и резервната гума. Всичко!
– Но къде е автомобилът – продължи кротко старецът. – Ето, попитай всяка част поотделно да видим какво ще ти каже.
Адам мълчеше и гледаше опулен този смахнат старец и хилядите чаркове на нещо, което допреди малко беше бляскава лимузина.
– Аз съм автомобилът – изведнъж се разшава и проговори с глас едно от двигателните бутала. – Аз съм този, който задвижва двигателя. Въртя се със скорост от хиляди оборота в секунда и предавам енергията си на трансмисията и колелата. Без мен автомобилът го няма.
– Надут глупак, който знае само да помпа бицепси във фитнес леглото на двигателя, фантазирайки си, че това е, като да чукаш жена – присмя се изведнъж огледалото. – Че нали без мен ще катастрофираш още в опита си да излезеш от гаража. И кой те вижда тебе. На кого му пука какви ги вършиш под капака. А мен всички ме гледат питащо, с очакване. В мен се оглеждат и мадамите. Е, в повечето случаи тайно, в желанието си просто да са сигурни, че са неотразими.
– Говорете каквото си искате, обаче без нас няма автомобил – рече една от гумите. – Ние сме тези, които се търкаляме по пътя, свирим на завоите и в крайна сметка движим колата.
– Ако не съм аз да ви охлаждам, толкова бързо ще прегреете и ще се скапете, че ми е просто жал за вас – отсече радиаторът.
Адам гледаше говорещите чаркове на автомобила с изумление и устата му все по-широко се отваряше в почуда. А частите една през друга бързаха да говорят, всяка от тях твърдеше, че е независима и незаменима и че без нея няма автомобил. Скоро хорът стана просто невъобразим. И Адам вече не различаваше отделните реплики, освен постоянно повтарящото се АЗ, АЗ, АЗ...
Старецът махна с ръка и частите замлъкнаха.
– Виждаш ли ги? – рече старецът. – Всяка от тях е независима, самостоятелна и уникална. Във всяка от тях автомобилът присъства и въпреки това нито една от тях не е автомобилът като цяло. За да имаш колата, не ти трябват само части. Трябва ти още идеята за автомобила и волята да го съградиш така, че в него да няма нищо излишно. Оставям ти частите и идеята за автомобила – както и свободната воля да решиш какво да правиш с тях.
Старецът се усмихна загадъчно и мигом изчезна.
Няколко минути Адам стоя като вцепенен. Гледаше разпръснатите части около себе си и не смееше да помръдне. После бясно се втурна към частите и започва да ги заграбва с ръце. Не подбираше, опитваше се да вземе колкото се може повече наведнъж. Но те бяха толкова много, че в един миг го обвзе отчаяние.
– Майната му – промърмори си Адам. – Вземам най-лъскавите и няма начин да не изкарам кинти за месец напред. После грабвам Ева от мотела (стига се е шибала за жълти стотинки) и заминаваме на море. Ех, че райско ще си изкараме!...
Очарователен текст... Признавам, глътнах го на една хапка :) Господин Пеев ли е автора? Искам да прочета продължението, моля.
ОтговорИзтриванеЗа райското време на Адам и Ева ли говориш, Галя?
ОтговорИзтриванеДа, за него. И за преди него. Просто ме увлече словото, оттам и историята. Ако има още от него, бих искала да прочета, моля.
ИзтриванеКато казах "преди него", спомних си едно парче. Никаква логика в мисленето, просто странни асоциации :)
https://www.youtube.com/watch?v=r3YTyH9iTKA
Провокираш ли ме? Няма преди и след – текстът си дойде такъв или почти такъв. Но си права, че си струва да оставим белобрадия старец да походи малко пеш по земята... Хрумна ми нещо, но няма да го издавам :) Докато не му дойде времето...
ОтговорИзтриванеЖивот за мига, а после ако ще след мен потоп...ей това сме ние българите. Това ми навя живописния, много жив, макар и тъжен текст, автор Пеев!
ОтговорИзтриване