Четеното става привилегия едва от средновековието насам. Фактът, че християнският бог е недостъпен, неоткриващ се пред човешките сетива, придава особен характер на цялото средновековно изкуство. То става неизобразително: от полезрението на средновековния художник изчезва материалният свят като вещественост, за да бъде заместен от света на символите. Ако трябва да се нарисува тайната вечеря, масата и отделните предмети на нея ще бъдат по-скоро поставени върху иконата, но задължително ще са дематериализирани, веществеността им ще бъде сведена до минимум, до образ, който само намеква за предмета, а не го изобразява, защото предметите са част от веществеността, а веществеността е част от света на преходното, тленното, на неистинския свят. Истинският свят е светът на бог. Но как можем да сме сигурни в присъствието на бог, в истината за бог? Единствено чрез словото, защото бог е словото. Но словото не бива да се оставя на произвола на времето, на произвола на случайността. Разказите за бог не бива да са подвластни на преходността на човешката памет, защото паметта върви ръка за ръка със забравата. Ето защо ни е необходимо не устното, а писменото слово. Нужна ни е книгата, която да събере словото за бог в истинен текст, който не е подвластен на времето, не е подвластен на капризите на авторството, не е подвластен на паметта и забравата. И тогава не ни остава нищо друго освен да се връщаме отново и отново към написаното, защото то е вратата, която ни се отваря, за да преминен към света на бог, на истината. Писаното слово е откровение, то е едновременно материално и дематериализирано. Върху листа виждаме мастилото, виждаме буквите, които разчленяват пустотата на празния лист, но знаем, че всичко това е само начинът да артикулираме словото и да проникнем в неговия смисъл.
Книгата е вече свещен предмет, тя е символ, тя е път към божията истина.
Колко различна е в това отношение класическата античност. За нея книгата не съществува като реален предмет. Творецът не доверява на писмения текст своето произведение, защото то не съществува за хората като литература, а единствено като изпълнение. Всъщност това, което наричаме антична литература, е един огромен и непрестанен пърформънс. Всяко произведение възниква, за да бъде изговорено, за да бъде изпълнено, за да бъде изиграно пред публиката. Творецът не се доверява на писменото слово като на начин за общуване с публиката, защото публиките му са видими, те са пред него – на площада, в театъра, в двореца на владетеля. Какво щастие, че на античния творец не му се налага да разчита на книгоразпространителите, за да стигне гласът му до публиките. Всъщност цялата антична литература е литература на изреченото, изговореното, изпълненото слово. Тя е театрална в съвременния смисъл на думата, без негативните конотации, които думичката театралност крие в себе си. Освен това публиката като цяло е неграмотна – не умее да чете и да пише, за нея пътят към писмения текст е затворен.
Творецът в античността не разказва непознати истории. Всъщност неговата творческа сила не е в измислянето, не е в търсенето на сценаристи, които да раждат непрестанно все нови и нови идеи. Силата на античния творец е в организацията на словото, в подреждането на мисълта, в изразяването на ключова житейска ситуация. Античната литература е едновременно театрална и риторична. В нея отсъства азът на отделното битие.
За първи път в историята на човешката култура средновековието усети отделното битие на човешката личност, еманципира го от социума и му придаде самостойност.
Книгата е вече свещен предмет, тя е символ, тя е път към божията истина.
Колко различна е в това отношение класическата античност. За нея книгата не съществува като реален предмет. Творецът не доверява на писмения текст своето произведение, защото то не съществува за хората като литература, а единствено като изпълнение. Всъщност това, което наричаме антична литература, е един огромен и непрестанен пърформънс. Всяко произведение възниква, за да бъде изговорено, за да бъде изпълнено, за да бъде изиграно пред публиката. Творецът не се доверява на писменото слово като на начин за общуване с публиката, защото публиките му са видими, те са пред него – на площада, в театъра, в двореца на владетеля. Какво щастие, че на античния творец не му се налага да разчита на книгоразпространителите, за да стигне гласът му до публиките. Всъщност цялата антична литература е литература на изреченото, изговореното, изпълненото слово. Тя е театрална в съвременния смисъл на думата, без негативните конотации, които думичката театралност крие в себе си. Освен това публиката като цяло е неграмотна – не умее да чете и да пише, за нея пътят към писмения текст е затворен.
Творецът в античността не разказва непознати истории. Всъщност неговата творческа сила не е в измислянето, не е в търсенето на сценаристи, които да раждат непрестанно все нови и нови идеи. Силата на античния творец е в организацията на словото, в подреждането на мисълта, в изразяването на ключова житейска ситуация. Античната литература е едновременно театрална и риторична. В нея отсъства азът на отделното битие.
За първи път в историята на човешката култура средновековието усети отделното битие на човешката личност, еманципира го от социума и му придаде самостойност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар