ЧРЕЗ СИЛАТА НА КАТАРЗИСА ХОРА ОТ ПЛЪТ, КРЪВ И... ЦЕННОСТИ

Галя Радева ме провокира във ФБ да споделя какво мисля за любопитния експеримент на социолозите Кайл Ирвин от университета „Бейлър” и Кристина Хорн от Вашингтонския университет – експеримент, който най-общо може да се резюмира така:

ДОБРИТЕ ДЕЛА НЕ ОСТАВАТ НЕНАКАЗАНИ
Излиза, че гратисчиите никога не ни харесват, а хората, готови да жертват за общото благо, се приемат само в случай, че поведението им ни се струва типично. В противен случай ние ги наказваме по същия начин както скъперниците.

Разбрах, че не мога да ѝ отговоря с една дума. Не знам дали ще мога и с много. Но усилието си струва.

Във всеки от нас дреме масовият човек и общественият човек. Това са две различни еманации на АЗ-а ни. Несъзнателно ги помиряваме в себе си и дори не усещаме различието на тяхната същност. Докато не бъдем изправени пред предел, където трябва да направим избор. В морален план пределът винаги има два полюса – на греха и на святостта. За греха и святостта масовият и общественият човек имат различна оценка. Масовият човек признава греха, но не го осъжда. Приема го извинително, като някакъв вид естественост на човешката природа. Святостта за масовия човек обаче е непоносима. И не защото тя е свидетелство за изключителност, а защото не ни позволява да опрощаваме собствените си слабости. Затова сме склонни да накажем онзи, който е носител на доброто – като му докажем, че е невъзможен, че е немислим, че е не-човек. Не крадеш, не прелюбодействаш, не подкупваш и не се оставяш да бъдеш подкупен, държиш на ценностите на човешкото – значи не си нормален, не си човек! Масовото в нас нормализира и легитимира тъкмо слабостите ни. Оневинява ги, за да можем да живеем в съгласие със себе си. Това е вид самоопрощение. Аз съм такъв – и другите са такива. Значи такъв е животът. Тук действа нормата на количеството – ако в 7 млрд човека срещаме един и същи дефект, сме склонни да мислим, че това е естеството на човека.
Но... масовият човек е само едната страна на АЗ-а. Другата е – общественият човек. Онази част от нашето аз, която съзнава, че за своето съществуване има нужда от другия, но положен вече в плоскостта на разбирането, на споделеността на ценностите, на любовта. Общественият човек смирява крайните претенции на егото ни и в добрия случай поражда у нас усещането за свобода чрез взаимовръзката и съавторството в живота. Общественият човек ни кара да осъзнаем, че един-единствен индивид може да струва много повече от всички други. И че тъкмо този индивид (а не ние – в своето проявление на масовост) е еманация на човешкото. Това усещане за еманация трудно понасяме в чисто житейски порядък, но го сублимираме чрез изкуствата, изживяваме го естетически и чрез силата на катарзиса се докосваме до него. За да се опитаме все пак да бъдем хора – от плът, кръв и ценности.

Стефан Пеев

Още по темата:
Галя Радева-Рейни | ПЛЪТ
Цветелина Драганова | ДАРБАТА НА ОТДЕЛЕНОСТТА
Стефан Пеев | ЗА СВОБОДАТА, МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ И АБОРИГЕНИТЕ