вторник, 18 юни 2013 г.

ЗА СВОБОДАТА, МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ И АБОРИГЕНИТЕ

Пианист

Чета в мрежата умни и недотам умни разсъждения и се опитвам да не мисля глупаво. Да не мислиш глупаво, е избор, който трябва да си наложиш сам. Да си наложиш нещо си, означава да ограничиш свободата си. Та мисълта ми е за свободата на изразяване. На изразяване на себе си.
Ако никога съзнателно и с любов не си чиракувал – било в стремежа си да бъдеш спортист, музикант, художник, грънчар, било в това да научиш занаят, или просто да се научиш – да знаеш и да можеш да преподаваш наученото, значи никога и под никаква форма не си усетил свободата. А тя, свободата, е в степента на пайдеята – разбирана като образованост и възпитаност едновременно (благословен да е проф. Александър Фол за възкресяването на този старогръцки термин). Нейният най-пряк израз е движението на пръстите по белите и черните клавиши от виртуозен пианист.
Уважаваният от мен инак коментатор д-р ик. Емил Хърсев е поредният, който разсъждава по темата ИКОНОМИКА НА СВОБОДАТА. Разсъждава смислено, логично и публицистично. За да стигне до точката на заключението. А тя е много проста: „По-добре пияни тълпи туристи, отколкото пусти хотели“. Звучи по икономически разсъдливо, нали? Повече икономическа свобода = повече просперитет. И още: по-малко държава = по-богати граждани. В този миг неизвестно защо си спомням за аборигените. Те живеят в държава, но не са нация и нямат държава. Някой някога им отне техните изконни територии, защото са просто диваци (сякаш самото отнемане не е диващина).
Та аборигените ме връщат към стремежа ми да не мисля глупаво, тоест да не смятам, че днешният ден (или който и да е друг ден) е мерило за човешкото. То, човешкото, е в свободата на изразяване на онова, което е заложено в моженето ни, но го и преодолява – за да постигне онова вечно неизразимо, което някога, някога някога древните мъдреци нарекоха благо. И в крайна сметка, благодарение на Платон, разбраха, че то, благото, хем ни превъзхожда и ръководи, хем е неизразимо и непознаваемо.
Та ако искаме да живеем свободно, но не като аборигени, май трябва да се обърнем с лице към неизразимото. И отново, и отново да се опитваме да му даден лик. Защото смисленият път за постигане на свободата е пътят на чиракуване и лишения – в стремежа ни към съвършенство. Звучи икономически абсурдно, нали? Но уви! е вярно.

Стефан Пеев