Случвало ми се е да отида на културно събитие и когато ме попитат за оценката ми, да измънкам: „Ами аз го разбирам по своему“. Всъщност... не го разбирам. Но това, последното, дори пред себе си не казвам на глас. Защото то не е оценка за другия, а някакъв вид самооценка. Или признание, което не искам да чуя и което несъзнателно потискам. То е израз и на онази несвобода, която непрестанно толерираме в годините на прехода, без дори да си даваме сметка за това. Несвобода, породена от факта, че собственото ти мнение е достатъчно, за да съдиш за другите, и че е по-евтино и безболезнено да измънкаш някакъв трафарет, отколкото честно да кажеш: „Не разбирам това изкуство. Не виждам смисъла му, не мога да проникна в неговия свят и не знам как да го допусна до себе си“.
Всички днес сме жертва на своето предубеждение, че да си зрял човек, е равнозначно на човек, който е и естетически завършен като индивид. Тъжно предубеждение, което те превръща в консумиращ съдник на собственото съществуване.
Всички днес сме жертва на своето предубеждение, че да си зрял човек, е равнозначно на човек, който е и естетически завършен като индивид. Тъжно предубеждение, което те превръща в консумиращ съдник на собственото съществуване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар