понеделник, 30 ноември 2015 г.

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Човечество

Най-голямото престъпление към човечеството е липсата на търсене „Що е то ЧОВЕЧЕСТВОТО?“ На мястото на диалога днес властва жаждата за хегемония. За САЩ въпросът е решен – човечеството, това сме НИЕ! Старата госпожа ЕВРОПА забрави, че европейската история не започва с ЮНЕСКО, нито пък завършва с инвентаризацията на културноисторическите паметници. Забрави за походите на Александър Македонски (сякаш македонският Александър е своеобразен Кличко на Античността, на когото е съдено в някакъв исторически период от време да е доминиращата фигура в познатия ни свят), забрави и за сблъсъка на Александър с напълно непонятни за античния свят култури (които за кратко можеш да овладееш, но не и да доминираш над тях в историческото време). Европа се отнесе пренебрежително към шегобиеца Чосър, а „Божествена комедия“ на средновековния реформатор Данте Алигиери буквално изчезва от полето на европейската образованост, за да се съсредоточим върху нелепо анархистични елементи като „Charlie Hebdo“. Подиграващото се с идеята за ЧОВЕЧЕСТВОТО издание се подигра и с жертвите на атентата, като използва тяхната смърт, за да вдигне тиража си от 60 0000 на 1 000 0000. Разбира се, за пазарно ориентирани личности като Владимир Каролев или Иво Сиромахов, това е знак за значимост. Те по свой начин разбират дълбокомисленото мечопуховско „Колкото повече, толкова повече!“ Но ако във финала на репликата на Мечо Пух добавим... наглост или насилие, едва ли корифеите на пазарната икономика ще се подпишат под нея.
Живеем в свят, в който всеки се мисли за човек, но никой не иска да чуе „Що е то ЧОВЕЧЕСТВОТО?“ за ДРУГИЯ – за различния от теб.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 23 ноември 2015 г.

ПРЕЗ ОГЛЕДАЛОТО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ

Стари автомобили

Съвременните форми на маркетинг постепенно ни учат да гледаме на старите книги като на старите автомобили. Симпатични са, но идват от безвъзвратно отминала епоха. Можеш да се „повозиш“ на тях, но ще ти липсва шеметното усещане за бясната динамика на съвременния живот. Диалогът в тях ти се струва някак старомоден (не дори ретро, а старомоден) и твърде, твърде обстоятелствен. И в крайна сметка изискват да въртиш манивелата на разбирането, вместо просто да цъкнеш с ключа и да погълнеш бягащите през задното стъкло километри.
Старите книги (като старите автомобили) не са създадени да носят уюта на конформизма. Те са предизвикателство. С тях винаги поемаш риск. Рискът да загубиш крехкото си равновесие, за постигането на което редовно си плащаш при собствения си психотерапевт. А и психотерапевтът никога няма да рискува да си загуби клиентите, като просто им препоръча подходящите книги. Защото някак престанахме да вярваме, че в наследството зад нас е отложена голяма част от истината кои сме и какво правим в този свят. Загубихме респекта си от миналото и го заместихме с респекта към бъдещето. Сякаш в бъдещето ще бъдем повече себе си, отколкото сме били вчера. Така несъзнателно късаме връзката между направяното от човека и правенето на човека с чувството, че най-важното е да не отлепяш никога крак от педала на газта. И да поглъщаш в огледалото за обратно виждане някаква незначителна проекция от онова, през което преминаваш...

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 16 ноември 2015 г.

СВОБОДАТА ДА ИЗГОВОРИШ И ОТГОВОРНОСТТА ДА ЗАМЪЛЧИШ...

Свобода на словото

Свободата на словото винаги се проповядва елементарно и се схваща най-често погрешно – единствено като свободата да изговориш, но никога като отговорността да замълчиш и да се вслушаш. Мислена в своята безотносителност към отговорността, свободата на словото разкъсва полето на дискурса на безкрайна поредица от ненужни монолози, имитиращи диалогичност, и превръща търсенето на истината в чиста проба пропаганда на идеи.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 15 ноември 2015 г.

ПОВОД ДА ПОГОВОРИМ СЕРИОЗНО...

Айлян Курди

Ужасяващите събития в Париж са повод за сериозен разговор. Сериозният разговор не започва с това, че оцветяваш профила си във ФБ в цветовете на френското знаме или пък осветяваш фасадите на ключови публични здания в синьо, бяло и червено. Да облечеш себе си или публичността на своя живот в символи, не е началото, а краят на разговора. Това е точката, която манифестира, че диалогът не съществува, не е желан, не е възможен, не е нужен и няма да бъде търсен.
Допускам, че някой вече е готов да подскочи и гневно да репликира, че няма място за диалог с хората, които са в състояние да извършат подобен варварски атентат като този в Париж.
Но истинският диалог не започва тогава, когато заговориш ДРУГИЯ – онзи, който е съвършено различен от теб, от твоя свят и ценности. Истинският диалог започва от разговора с онези, които смяташ за СВОИ и които дори и в различието си мислиш, че са част от ТВОЯ свят.
Преди да поемеш по пътя към ДРУГИЯ, би трябвало да поемеш по пътя към СВОЕТО си различие – да го признаеш... и оцениш. И в светлината на тази оценка да го приемеш или да се пребориш с него.
Европа днес е толкова плуралистична, че тя вече не се стреми да РАЗ-говаря своите различия – удовлетворява я простият факт, че може просто да ги ИЗ-говаря. Самият факт на правото ни на ИЗ-говаряне вече се приема като израз на субстанциалната същност на свободата (погрешно наричана „свобода на словото“). Това е ужасяващо! То означава, че ние вече нямаме критерий, според който можем да определим какво е свободата. Затова се примиряваме едновременно с два факта, които са еднакво противоестествени – гаврите на издания като „Шарли Ебдо“ с човешките ценности (независимо дали става дума за Мохамед, за трагедията с руския самолет над Египет или за трагедията със сирийското момче Айлян Курди – питам се защо в последния случай нито един европеец не сложи на профила си сирийското знаме като знак, че не приема гаврата с трагедията на детето?!...) или гаврата на Саудитска Арабия с отношението на тази държава към жената (лишена в собствената си държава от елементарните завоевания на човешката цивилизация).
Да, великите сили могат да намерят малко здрав разум, да се обединят и да ликвидират ИДИЛ, но това ще е пирова победа. Защото вътре в цивилизования свят ще остане нещо, което непрестанно поражда търсенето на ДРУГИЯ в името на сблъсъка и конфронтацията. А в това търсене няма воля за истинност – има единствено простото усещане за забавление, за свободата да се гавриш с ценностите, претендирайки, че изразяваш някаква обществена позиция.
Та поводът за разговор е всъщност обществената позиция на европееца – неговите граници на допуск за търпимо и нетърпимо...

Стефан Пеев
Начало

петък, 13 ноември 2015 г.

ЖИВОТ НАПОЛОВИНА

Кой не скача е червен

След повече от 25 години преход към ДЕМОКРАЦИЯ се чувствам уморен и омерзен. Никога не съм бил сред хората, които подскачаха по паважите и крещяха „Кой не скача е червен!“, не защото съм ретроградно мислещ комуняга, а защото винаги съм гледал на подобни събития като на постановка.
След толкова избори и изборни перипетии в България според най-консервативно мислещите хора в България излиза, че у нас би следвало да има не по-малко от 16 милиона комунисти, за да живеем днес в този свят, в който живеем. Иначе казано, на всеки инакомислещ човек би трябвало да се падат по 2–3 прикрити сътрудници на ДС, за да се явяваме след 25–26 години на свободни избори и отново и отново да се питаме – какъв всъщност е нашият вот. Кой го определи или кой го купи?... А отговорът на този въпрос е много прост: купи го ДЕМОКРАЦИЯТА...
Простата ми тъжна житейска констатация е, че в половината от живота ми някой се постара да моделира моето „светло бъдеще“ в своя изгода, а в другата половина на живота ми някой друг яхна същата идея.
Но резултатът е един и същ – двете половини от живота ми не правят цял живот, а само живот наполовина...

Стефан Пеев
Начало


РЕЧНИК | ДЕМОКРАЦИЯ И АНТИДЕМОКРАЦИЯ

Жабешко блато

ДЕМОКРАЦИЯ – общество, в което хората осъзнават, че ничий авторитет не е толкова голям, че редом с него да не можеш да поставиш поне още един (на мислещия различно човек).
АНТИДЕМОКРАЦИЯ – общество, което претендира, че всяко мнение е авторитет, и прилича повече на жабешко блато, в което всяка загубила опашката си попова лъжичка пее на свой глас (от което, разбира се, не се поражда Моцартовата „Малка нощна музика“).

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

УРОКЪТ НА ОМИР

Омир

Високомерието унижи Агамемнон...
Високомерието на Ахил погуби Патрокъл...
Ахил погуби Хектор. И отмъсти за Патрокъл, но не го върна... Ахил върна на Приам тялото на Хектор – достолепния старец (цар на Троя), който коленичи пред нозете на убиеца на сина си и целуна нозете му, в усилията си да спре гаврата с тялото на чедото си, за да го погребе достойно. Защото Хектор загина достойно. Единственият мъж в Троянската война, който умира в името на смислена кауза (спомнете си раздялата на Хектор с Андромаха!).
Питам се: как след толкова години продължаваме да не разбираме посланията на Омир. Цялата световна история може да се разгледа като проекция на Омировата „Илиада“. И не е нужно да се тровим с житейските главоблъсканици на бигбрадъровци, за да разберем какво е човекът.
Защото човекът е Приам – коленичил, за да целуне нозете на убиеца на сина си.
Защото човекът е Ахил – убиец и високомерен (нагъл дори) нахалко, който се трогва пред молбата на стареца...
Защото човекът е този, който някога някъде (във времето назад или днес) е научил някакъв урок от Омир...

Стефан Пеев
Начало

ГОЛЯМОТО (НЕСЪЩЕСТВУВАЩО) СЕМЕЙСТВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Братчетата на Гаврош

Припомних си стихотворението на Смирненски „Братчетата на Гаврош“, когато прочетох в „24 часа“ за предупреждението на Доналд Туск, че шенгенското пространство е на ръба да се разпадне.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Като всяка значима творба и стихотворението на Смирненски надхвърля повода за написването и времето си и носи послания, които са вечни. Туск не познава Смирненски. Юнкер също. Вината не е в тях. Вината е до голяма степен в нас – в неумението ни като българи да утвърждаваме литературата си като световно достижение и в неумението ни като граждани (на България и ЕС) да мислим критично и... граждански.
Нима не беше ясно и от преди кризата в Америка, че не можеш да създаваш един свят, който е витрина на благоденствие, и друг свят, който е израз на нищета и изостаналост, и да не очакваш тези два свята да изпаднат в конфликт, а да вярваш, че можеш да им изнасяш неолиберални уроци по демокрация и да ги подпомагаш финансово (и военно) в правенето на „нежни“ революции. Пълен абсурд! На който ще продължаваме да бъдем жертва със или без бежански поток у нас.
Не съм между привържениците за разпадане на ЕС, но съм категоричен, че моделът му е дълбоко сгрешен...
Ако погледнете модела на едно обикновено семейство, в което все още са запазени нормалните човешки отношения, ще видите, че все някой поема основната грижа за всички – дали това ще е бащата, майката, най-големият син или малкият брат (като в приказките), но някой поставя собствения си просперитет в услуга на другите. Тъкмо това ЕС не е. Не е и няма да бъде семейство – поне докато не смени модела си...

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 9 ноември 2015 г.

ЧУДОТО НА ЦИГАНСКАТА БАНИЦА

Брускети

Не е нужно да си икономически гений или да си завършил Харвард, за да схванеш няколко простички икономически закономерности като например: няма как да очакваш скоро да ти се вдигне заплатата и да догони тази в ЕС, ако страната ти изнася пшеница за Италия, а внася... брускети, ако изнася розово масло, а внася маркови парфюми, ако произвежда и изнася части за автомобили, а внася и нови, и употребявани коли, ако изнася квалифицирана работна ръка, а внася (за кратко) пиянстващи по курортите ни келемета.
И колкото и медиите да ни убеждават в тенденциите на нарастващия износ от България, истината е, че структурата на нашата експортност говори за бедност.
Заговори ли се за бедност обаче, първото, което идва наум на хората, е, че липсват пари. А пари има... 41 млрд. лв. лежат затворени в депозити и чакат. Чакат някой предприемчив и печеливш българин да открие, че циганската баница, която ни беше любимата закуска на детството, е не по-малко вкусна, привлекателна и оригинална от италианските брускети и че гарнирана с подходящи подправки, облечена в лъскава опаковка, поднесена под привлекателно име, рекламирана със стройни крака и зашеметяващи женски гърди или с оригинален европейски хумор, може да напълни не само ботуша на италианците, но и тиролските одежди на австрийците и немците и да накара даже швейцарските крави (от удоволствие) да си върнат естествения цвят на кожата.
Всеки има право да вярва в чудеса. А аз вярвам в чудото на циганската баница...

Стефан Пеев
Начало

P.S. За тези, които не пропускат БИГ БРАДЪР и вярват, че истините се изричат в неговите изповедални, ще добавя, че тази бележка е метафора. А какво е метафора ли?... Е, това вече е друга тема...

събота, 7 ноември 2015 г.

НА ДЪНОТО НА ПРЕСЪХВАЩИЯ КЛАДЕНЕЦ НА ЧОВЕШКОТО

ТИНЯ

Толкова много енергия се изразходва днес (чрез официалните медии и неофициалните социални канали за комуникация) за унищожаването на мислите на другия чрез СИЛАТА НА ПРАВОТАТА на собственото ни уж неидеологическо мислене, че сме на самия праг на изчерпване на енергията на човешкото изобщо. Какво ни очаква на дъното ли? Същото, което намираме във всеки пресъхващ кладенец – тиня, в която могат да виреят само най-първични и долнопробни форми на живот...

Стефан Пеев
Начало