вторник, 28 юни 2011 г.

СЪВЪРШЕНСТВОТО НА ДУХА

Тракийския Дионис
Малцина знаят, че от Хайнрих Хайне насам „съвършенството на света е равностойно на съвършенството на духа, който го наблюдава“. Те биха желали да следват това щастливо правило, но други, много повече на брой, постоянно им пречат. Като установи това, Платон реши, че е по-добре „да затворят вратата за непосветените“.
Така моята дилема би била премахната, макар и със скърцане на врата. В Европа, такава неучтивост не е разрешена, понеже сме научени да мислим причинно-следствено. „Щом се затварят, не им е чиста работата“ – би си казал всеки на какъвто и да е от християнските езици и шеметната ирония на Хайне би послужила най-много за прежда на интриги. Възмутителни са тези думички, то се подразбира, както за политици, така и за вестникари, а са и обидни за нас, свободните граждани, които изповядваме правата на човека. Цялата разправия може обаче да бъде избегната, ако елегантно се заобиколи семинарният въпрос „абе, кой е тоя, дето ни бил научил да мислим хем причинно, хем следствено?“ и се погледне през ключалката. Платон не е предвидил този ход на възмъжалите си читатели, тъй като не е познавал глагола „разяснявам“.
Ние обаче сме осъдени да разясняваме.
Застани пред потока, който ти изпраща планината, свали дрехите и оръжията си и се измий с водата му! Изправи се и загърни тялото си с наметало от лен! Вдигни дългата си коса на темето и там я захвани със златни игли! Тръгни бавно нагоре към върха, като вървиш по стъпалата, изсечени в скалата покрай пенливата струя. Когато те свършат, ще стъпиш на каменна площадка. В единия ѝ край, срещу слънцето, на изток, ще видиш открито сводесто надгробие, отворено на един дъх в скалата от предшествениците ти. Под свода му е издълбано скално легло, което лъчите на слънцето обагрят при изгрев, пред него, в площадката – жертвен басейн. До басейна, изправен, ще те чака жрецът, когото ти познаваш, защото е твоят цар. Но ти познаваш и другите край него, малцината, оставили долу същите оръжия като твоите, та пристъпваш към полукръга, за да дочакате всички заедно първата стрела на светлината. Тогава царят-жрец, единствен в правото си, забива късия си нож в шията на коня и го поваля към басейна, за да се стече там кръвта му. Така той, извършителят, умира и се ражда, ражда се и умира в един и същи миг.
Александър Фол | откъси от книгата „Тракийският Дионис. Книга втора. Сабазий“ (1994)

събота, 18 юни 2011 г.

БУДНОСТ И СЪН | ЕФЕКТЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО

Огледало
Будност и сън са ключови екзистенциални категории на всяка култура. Семантиката им надхвърля онова, което лексикографията е в състояние да фиксира.
Да бъдеш буден, означава да си в състояние да възприемаш света около себе си. Възприемането на света никога не е пасивно, а е винаги визия за света – визия, която предзадава възприемането и определя параметрите и насоките на неговото въздействие върху нас.
С други думи будността предполага да бъдеш в отношение със света, но отношение не само оптическо, а и смислово. Видимостта пред нас е смислово, а не физиологически определена, ние виждаме заобикалящия ни свят само дотолкова, доколкото сме в състояние да го осмислим. Онова, което надхвърля границите на способността ни за осмисляне, не влиза в полезрението на нашата оптика. Ето защо изследването на оптиката на дадена епоха в крайна сметка дефинира и характерните особености на епохата. Смяната на културно-историческите епохи можем да определим като смяна на техниките на виждане на света, смяна на оптиката.
Макс Фасмер обяснява етимологията на буден от будьнъ дьнъ, букв. “ден на бдение”. Семантичното гнездо, в което се определя значението на думите бдя, бдение, включва: бодърствам, будя, съблюдавам, наблюдавам. Това семантично гнездо разиграва пред нас следния семантичен сюжет - преминавайки от нощта към деня и от съня към будността всъщност преминавам към състоянието на бодрост, в което усещам своята жизненост или своето аз единствено доколкото съблюдавам (спазвам, съхранявам) някакъв минал опит и в същото време доколкото наблюдавам (забелязвам, узнавам) разкриващото се пред очите ми в деня като свят, в който разпознавам себе си. Човек е осъден да живее винаги с ефекта на огледалото: от ирационалното действие през сетивно непосредственото възприятие до логически категориалното осмисляне на действителността навсякъде неизбежно присъства вторият член – онова себе си, което оглеждайки заобикалящото го, оглежда и разпознава своето аз. При това ефектът на огледалото се усложнява от факта, че разпознатият образ е исторически определен, че в него присъства времето като специфична и неизбежна конструкция на човешкото битие.
Застанал пред огледалото човек вижда себе си в него, но и себе си чрез него. Между погледа, отправен към огледалото, и погледа, който се връща от огледалото, има огромна разлика. Първият е отправен с надежда и очакване. Вторият е критичен, оценяващ и коригиращ. Виждащият поглед е всъщност вторият, връщащият се към нас през пространството.
Стефан Пеев

петък, 17 юни 2011 г.

ОПТИКА НА ПОЗНАНИЕТО

Платон
Малцина знаят, че между думите вид, видимост и идея има най-тясна етимологическа връзка. Старобългарският глагол видҍти е сроден със старогръцкото οιδω и със свързаните с него ειδος, ειδον, ειδολον. От друга страна старобългарският глагол вҍдҍти е сроден на видҍти и е образуван чрез редуване на гласните в корена, а това навежда на мисълта, че изконното значение трябва да търсим в посоката на следния семантичен ред - гледам, наблюдавам, забелязвам, виждам, узнавам, знам. Тоест да виждаш, означава нещо много повече от това да имаш пред погледа си свят. Гледането е познавателно усилие, то изисква будност в смисъла на неизбежната борба за смислово овладяване на света пред нас. Погледът всъщност е овладяване, овладяване значи притежаване, нещо, което е мое. В един неотчужден от човешката същност свят онова, което е мое, би означавало онова, с което аз съм аз; а в света на отчуждението онова, което е мое, означава онова, посредством което аз съм аз.
Стефан Пеев

сряда, 15 юни 2011 г.

МИГЪТ НА БЕЗСТРАШИЕ

Безстрашие
Животът е ποιησις. Всеки ден, с всяка стъпка сглобяваме пъзела на собственото си съществуване. Дълбоко в нас лежи невидимият проект. Ние сме едновременно и архитектите, и неговите изпълнители. Двойствеността на ролята спотанно и несъзнателно ни тласка към благоразумието и предпазливостта. Благоразумие и предпазливост, подтиквани от... страх и слабост. Дори и зад най-смелите ни решения се крие подло слабостта, втъкана невидимо в нишките на честолюбието. Може би затова няма нищо по-страшно от това, да пропускаш всеки път своя миг на безстрашие.
Стефан Пеев

ГОВОРЕНЕТО НЕ Е БЕЗОБИДНО

Живот
Говоренето не е безобидно. Диалогът е среща на себе си и другия. Всяка среща на себе си и другия конструира различни диспозиции: простанствени, времеви, морални, естетически, гносеологически, психологически, емоционални, физиологически, рационални, ирационални. Структурата на диспозициите на себе си и другия е структурата на образа на света, в който себе си живее. Това неминуемо превръща всяко казване в изповед. Всяка реч – в откровение. Откровение не за предмета на изговореното, а за същността на себе си.
Стефан Пеев