вторник, 26 май 2015 г.

ПО ЛОГИКАТА НА РЕВОЛЮЦИИТЕ

Огън

Когато човечеството открива огъня, извършва огромна интелектуална революция. Но революциите в историята на човечеството (особено интелектуалните) никога не са били еднозначно насочени към прогреса.
Всяка революция предоставя на хората инструмент за промяна на живота.
Такъв инструмент е и огънят.
Който Херострат от Ефес използва на 21 юли 356 пр.н.е., за да остави името си в историята, като изгаря Храма на Артемида в родния си град.
Такъв инструмент е и атомната енергия.
Която американците използват на 6 и 9 август 1945 година, за да изпепелят японските градове Хирошима и Нагасаки.
Такъв инструмент ще бъде и изкуственият интелект.
Който... е заплаха за човечеството според Бил Гейтс, Елон Мъск (основател на компанията за производство на електрически автомобили Tesla и SpaceX, компанията за космически туризъм) и физика Стивън Хокинг.
Дори само въпросът „А по чия логика ще учим машините да мислят? По логиката на Аристотел или по тази на Платон?“ би трябвало да ни накара да потръпнем от ужас. Защото отговор на този въпрос създателите на мислещите машини нямат.
И ако човешката ни памет ни помага да осъзнаем, че логиката на революциите не е еднозначна, то въпросът за създаване на самостоятелно мислещи машини би трябвало да се отложи във времето. Поне до мига, в който хората си изяснят същинската логика на човешките отношения.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 18 май 2015 г.

ПОГЛЕДНАТО НЕФОРМАЛНО...

Ларсен Б

Преди 25 години някой здраво ни подведе. И продължава да ни пързаля по същата тънка писта, която... не води на никъде. Беше ни внушено, че сме нещастни, защото сме несвободни. Но никой и дума не изрече по мегафоните, че може да сме свободни и нещастни едновременно.
За разлика от Русия Европа случи своята революция години по-късно и... я случи ялово. Надигна през 1968 година младите и недоволни хора и ги прати да протестират срещу... родителите си. Когато бунтарският устрем отшумя, мнозина от онези, които смъркаха наркотици и проповядваха разкрепостеност на личността, се явиха кротко в офисите, облечени според изискванията на дрескода за бизнес и въоръжени с идеите... за инвестиране и печалба. Другата част се впуснаха в политиката, обяснявайки от време на време с помощта на PR специалистите си своите младежки залитания по свободната любов и наркотиците. Тези, които най-яростно проповядваха бунта, изчезнаха някъде в пътя мечта за... Непал.
Така Европа реши, че се е разделила с миналото си и че либерализмът ѝ е открил просторите на обществото на удоволствията.
Маркетолозите бързо се ориентираха в ситуацията и разбраха, че колкото по-задоволен е индивидът, толкова по-малко го вълнува какво се случва в света, който надхвърля границите на собствения му бюджет. Така че инвестирането на личния бюджет на хората в продукти и услуги, които отговарят на усещането им за удоволствие, се превърна в цел номер 1 за политическия и икономическия маркетинг.
И днес удоволствията са навсякъде – от екстремността (като тази, да скачаш от висок мост, завързан за тънко еластично въже) до интимността (разбирана и като деликатни кремове за най-деликатните ти телесни части, и като неделикатни кадри в ХХХ ефира, пресата или на улицата). От нас не се иска много, за да изберем някое удоволствие – достатъчно е да се чувстваме разкрепостени и да сме готови да похарчим своите пари в името на своята разкрепостеност.
Междувременно светът се променяше, но за новите идеолози на Европа всичко, което се случваше след 1968 година беше обединяване. Нищо че това обединяване минаваше през множество разцепления – като разцепването на Берлинската стена например, или Източния блок... Европа гледаше на това през розовите очила на обединяването – щом се откъртва от прегръдките на задушаващия го ледник на комунизма и се влива в океана на либералната демокрация, значи е за добро.
И на никого и през ум не му минаваше да прошепне, че повишаването на равнището на океана от либерализъм може да има застрашителни за човечеството последици.
Просто по този начин чичко Аристотел беше научил западния човек на мислене. Всичко е обект на формалната логика. А във формалната логика подобното ражда само подобно. А е винаги равно на А (А = А) – това е.
Вдъхновяваният от Сократ Платон се оказа по гръцки непонятен за европееца. Европеецът лесно може да си представи, че МНОГОТО (разбирано като демос + кратос) може да породи еднопартийно управление, но му е абсолютно невъзможно да разбере, че ЕДНОТО, разбирано като ЕДНО, неизбежно съдържа в себе си и МНОГОТО (нещо, което Платон и целият съпътстващ го световен платонизъм прекрасно е обяснил и защитил теоретически).
Затова се отнася към тази планета, сякаш тя е сбор от много Земи. Земи, които можеш да обединяваш, да обединяваш отново и отново – и така до безкрайност. Първо ще прибавиш Източния блок, после – ще притуриш несбъдващата се засега Арабска пролет, после... После всичко останало. Но океанът на либералната демокрация набъбна дотолкова, че започна да залива бреговете на Италия, Испания и другите средиземноморски държави с имигранти от Юг. Засега в тази надигаща се вълна не са се удавили други, освен няколко кораба с търсещи щастието си в Европа незаконни пасажери от Африка. Засега...
Но когато само след няколко години (20 – 30, или може би малко повече) се отцепи и окончателно изчезне арктическият ледник „Ларсен Б“ и когато това и съпътстващите го климатични и геополитически събития променят условията на живот на Земята, европеецът за първи път ще усети, че формалната логика на Аристотел е прекрасна за живот в малко царство, но не и за живот на Земята. Защото животът на Земята изисква да владеем логиката на противоречието, логиката на Платон.
А според логиката на Платон изпитването на удоволствието е неразривно свързано със страданието. И ако човечеството не промени своята менталност и не я преобърне от акцента върху удоволствията върху акцента към премахването на страданието – във всичките му форми и географски измерения, то е обречено да си отиде много преди Слънцето да угасне завинаги.

Стефан Пеев

P.S. Този текст е в памет на моя баща – човекът, който несъзнателно ме е учил да мисля неформално...
Начало

неделя, 10 май 2015 г.

В НАДПРЕВАРАТА НА ВРЕМЕТО

Кич

Трябва да си абсолютен естетически наивник, за да не разбираш, че днес – 25 години след смяната на системата – произвеждаме в културата същото количество безлични художествени артефакти, както и по времето на социализма. Разликата е само в една малки хитрина – някога за това основно плащаше държавата и затова натежаваше на всекиго от нас като общи разходи, докато днес най-вече плащаме от собствения си джоб. А колкото и да си богат и наивен, никога не си толкова глупав, че да се хвалиш публично, че си закупил за огромната си къща евтини репродукции на Дали, фалшив библиотечен шкаф, имитиращ огромни книжни поредици, или че си спонсорирал гърдите на своята любовница фолкзвезда. За публична консумация това не става, но за отбраната публика на твоето затворено общество тази грандиозна демонстрация на кича е винаги от значение, тя играе огромен стимулиращ ефект и те впуска в невижданата надпревара по кичовщината.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 7 май 2015 г.

УВЕЛИЧАВАНЕ ИЛИ НАМАЛЯВАНЕ – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Тази държава

Понеже в тази държава всички са умни, но несъгласни с другия, държавата не върви напред, а назад.
Следователно или трябва да се увеличи съгласието между хората, или да се намали броят на интелигентните хора.
Друга възможност за движение напред няма.

Стефан Пеев
Начало

ЗА МАЛКИТЕ ХОРА И ГОЛЕМИТЕ ДУМИ (ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ХРАБРОСТТА, ПОДВИГА И САМОЖЕРТВАТА)

Александър Андреев

ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ „Ден на храбростта - не е ли отживелица?“ бих искал да подчертая – колкото повече вменяваме на хората, че личният живот е едно, а общественият – нещо съвсем друго, толкова повече сечем клона, на който седим. Основните човешки ценности не се делят на лични и нелични. Защото най-важната ценност е паметта – която никога не е само лична, а винаги е културноисторическа. Загубим ли усещането за културноисторическата си памет, губим връзката не само с миналото, но и с настоящето (което се разпада на дребни, битови житейски цели, връзката между които е случайна). А храбростта, подвигът и саможертвата са ключови категории на културноисторическата ни памет.

За хората, които биха прегърнали позицията на Александър Андреев, препоръчвам още да се учат – да се учат да разбират и осмислят интелигентността. Може би е добре да се опитат първо да си преведат разсъжденията на проф. Ал. Лосев „Интеллигент всегда трудится для других“, а след това да осъзнаят, че тези разсъждения са израз на живот, който сам по себе си е подвиг.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 30 април 2015 г.

УСЕЩАНЕ ЗА ПРИСЪСТВИЕ

С глава в пясъка

В държавата Б. има само един човек. Но той струва колкото всички други (по данни на ЦРУ колкото 6 924 716 души). Неговото присъствие е толкова внушително, че можеш да го откриеш навсякъде (дори сред магнолиите). Затова държавата Б. никога няма да изчезне (въпреки демографските прогнози).
За да не остане все пак у посланиците на чуждите държави погрешното впечатление, че държавата Б. няма население, медиите ежедневно се надпреварват да съобщават количеството на жертвите в Б. Тъй като данните са официални, ЦРУ не се чувства заплашено от теч в WikiLeaks. Затова спокойно извършва своето обратно броене, тоест колко са останалите в Б. хора след последната жертва.
Жертвите в Б. най-често са масови.
Най-масови са жертвите на емигрантството. Срещат се по различните гари на Б. – въздушни, сухоземни, морски (където преживяват своето телепортиране в друго измерение).
Следват ги жертвите по пътищата. В Б. пътищата са лоши и това обяснява количеството на жертвите. Хората не успяват да се движат спокойно със 160–240 км/час, без да срещнат препятствие – най-често крайпътно дърво. Срещата, разбира се, е истинско риалити – а хората в Б. са луди по риалити живота. Затова се надпреварват да не пропуснат нито едно подобно събитие – било като зрители/слушатели, а понякога и като участници без предварителен кастинг.
Последната голяма група на жертвите в Б. са жертвите на вездесъщите сценаристи, които всекидневно обясняват на хората, че животът е преди всичко разказ за случващото се. Разказът е толкова по-истински, колкото по-продаваем е. Затова сценаристите се борят да разказват не запомнящи се, а продаващи се истории. Най-добре се продават историите, които най-лесно се забравят. Защото хората ги купуват отново и отново – купуват ги и ги поглъщат на цели сезони – не климатични, а най-вече телевизионни. Така хората в Б. се чувстват причастни към ключовите неща в риалити живота – като секса и града например. Или фермата напоследък.
Колкото и много да са жертвите в Б. обаче усещането за пълнота на живота не намалява. Защото понякога само един човек е достатъчен, за да изпълни публичното пространство с присъствие (колкото и надълбоко в пясъците на живота да са сврели своите глави другите хора).

Стефан Пеев
Начало

неделя, 19 април 2015 г.

СЕНЗАЦИРАМ

Сензация

Няма такава дума в българския език, но има такова поведение. И думата ще си дойда сама. За да го изрази. Дали ще бъде звучна българска (едва ли), или ще бъде екзотично звучаща чуждица, няма как да прогнозираме, можем да бъдем сигурни само в нейната поява. И в нейния смисъл. Защото „сензацирам“ не означава просто „правя сензация, създавам сензация“, а по-скоро: чрез откриване на нещо, което в моите очи е събитие – събитие, което ще изуми стотици хора, превръщам себе си в център на вниманието чрез всички канали на модерните комуникации. Истината е, че събитията все по-малко ни вълнуват в тяхната същина и все повече са важни за нас като начин за влияние върху другите. Несъзнателно престанахме да съобщаваме какво се е случило и започнахме да СЕНЗАЦИРАМЕ...

Стефан Пеев
Начало

събота, 18 април 2015 г.

ДА УСТОИШ ИЛИ НЕ...

Изкушение

Съвременният човек обича да парадира със свободата на избора си, разбирайки я като елементарната неприкосновеност на егото, скрита зад думите „Аз съм си такъв!“. Та за „такивата“ хора е любопитно да се знае: „Коя свобода е по-истинска? Свободата да се оставиш на изкушенията? Или свободата да устоиш на изкушенията?“

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 16 април 2015 г.

СЛУГА И ГОСПОДАР

Медии

При сегашното състояние на медиите ни мисля, че възрастта за пенсиониране трябва не да раста, а да намалява – да намалява рязко, драстично и без колебания. Защото нищо не уморява и не състарява преждевременно хората повече, по-дълготрайно, дълбоко и непоправимо от пустословието и евтината, празноглава публична реч.
Съвсем наскоро един журналист почтено се възмути от какви глупости могат да се вълнуват хората – като историята за жената, решила да накърми бебето си на публично място. И някак незабелязано остана, че справедливият му гняв се стоварва върху потребителя на информацията, а не върху създателите и преносителите ѝ. Дали пък българският журналист днес не се мисли за толкова неприкосновен (като олицетворение на свободата на словото), колкото неприкосновен за закона е българският депутат? Превръщайки свободата на словото в свещена крава, забравяме, че словото не е нищо друго освен слуга на мисълта и чувствата. Но ако слугата ти е разюздан и непоправимо покварен, защото си му гарантирал правото на неприкосновеност, що за господар си самият ти?

Стефан Пеев
Начало

вторник, 14 април 2015 г.

В ПОСОКАТА НА МИСЪЛТА

Движение

Не знам дали във физиката съществува понятието „посока“ като характеристика на движението изобщо, но съм убеден, че за хуманитаристиката това понятие е от фундаментално значение. Знанието като система на логиката, изразяващо опознатостта на света, се нуждае от понятието „посока“. Разбира се, не в смисъла на европейска директива, която всички се впускат да следват, защото е консенснусно приета някъде сред залите на Европейския парламент, а защото е неизбежна характеристика на движението на мисълта изобщо. Мисълта е екстатична в първоосновата на своето изригване. Но изригването, свободата и екстатичността на мисълта не са безпросветно и безпаметно хаотични. Тъкмо обратното. Истинската свобода е бременна със своята необходимост. Тя е изначално заредена със смисли-към – движение от точка в точка, което е не простото преместване, породено от свободна воля, а достигане-до, преминаване-в, сиреч движение в една пред-зададена структура. Неосъзнаването на структурата, или още по-лошото: нейното пренебрегване и отхвърля, не прави хората по-свободни. Тъкмо напротив – разкрива тяхната смешна безпомощност. На футболния терен печелят не онези, които ритат топката както им идва отвътре, а другите – тези, които се подчиняват на логиката на играта, на логиката на структурата.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 8 април 2015 г.

ЕДИНСТВЕНО НЕТРЕЗВОТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ ПРОМЕНЯ СВЕТА

Пепеляшка

В края на дългия работен ден главата ми е пълна с геополитически мисли. Геополитическото мислене по принцип е нетрезво мислене – дори когато е мислене в трезво състояние. У нас обикновено тази тънка дистинкция не се усеща и затова объркваме реда на нещата – предпочитаме да изпаднем в нетрезво състояние и... да мислим в него (рационално) геополитически. Попаднали в капана на вселенски историческото и заобиколени от компания, която непрекъснато нагнетява мисловното напрежение пропорционално на поглъщания алкохол, сме като подгонено от енергиите бозонче в Големия андронен колайдер. Мятаме се напред-назад, обладани от енергията си и от енергиите на преследващото ни, без да разкриваме собствената си същност, но твърдо убедени, че я имаме. И... само трябва да я изречем на глас. Да я превърнем в дискурсивен факт, за да бъде тя реална.
Всъщност... ние сме царе на нетрезвата дискурсивност. Най-смелите ни мечти се реализират в нетрезво състояние, а най-големите ни провали са плод на рационалната ни трезвеност. Защото просто не умеем да разберем, че всяка истински голяма мисъл е вид нетрезвеност. А нетрезвеността не е нищо друго освен най-чиста проба екстатичност, сиреч полагането на себе си като друг в една времево ограничена дистанция спрямо тук-присъствието ни. И намиране на себе си в недостатъч­ността на тук-присъствието ни. Тази изначално заложена у нас недостатъчност, неизпълненост, неидентичност поражда трепета на търсенето на другото, цялостна­та ни насоченост-към, едва в която открива­ме другото не просто като друго, чуждо и безразлично спрямо нас, а като другото на нас, като другото, в което проникваме, за да се проникнем в себе си от него и да бъдем се­бе си не единствено в актуалността на тук-присъствието ни, а и в разгръщането на себе-си-като-себе-си-в-другото-и-чрез-другото. Знам, че последното изречение звучи общо взето като бълнуване на фона на салатите, яхниите, яхтите, дългокраките, едрогърдестите и коремосвиващите предложения във ФБ, но в общи линии то обяснява и тях, стига човек да се напъне да си го преведе на разбираем език.
Та геополитическата мисъл, която ме е защипала, е, че сме твърде късокраки в европейски мащаб и че апорията на Зенон за бързоногия Ахил, който уж никога няма да може да достигне и надмине мудната костенурка, няма как да ни помогне в геополитически план (защото Зенон е мислел философски, а не геополитически и просто се е спрял пред факта на противоречието, вместо да го приеме и... да направи още една крачка).
За щастие на китайци, сингапурци, тайландци и други далекоизточници, те си нямат зеноновски апории. И затова не беше проблем за тях да докажат, че движението всъщност е диалектика, а не формално-историческа логика. Погледнато формално-исторически (и европологически), тези народи бяха мнооооого назад след нас в развитието си. И е абсурдно днес да са в челото на световните икономически класации. Но те си нямат типично холивудския пример на Симеон I, Симеон II – големите исторически обещания да сме водеща европейска държава било чрез завладяването, било чрез приспособяването. И слава богу! Защото глобалният геополитически мит на българина е, че е велик, без да превземе най-важната крепост – Цариград/Брюксел.
Никога и никой не е доказал своето величие единствено и само чрез приспособяване.
Истината е, че само нетрезвото геополитическо мислене променя света.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 6 април 2015 г.

ДИГИТАЛНА РЕПЛИКА НА СУПРАСЪЛСКИЯ РЪКОПИСЕН ШРИФТ

• Font • Шрифт • Suprasal Sans

Шрифтът Suprasal Sans е дигитална реплика на ръкописното начертание на буквите в СУПРАСЪЛСКИЯ СБОРНИК. Оформен е под стандарта Unicode 7.0 и съдържа както кирилски, така и глаголически начертания на буквите.
С любезното съдействие на проф. David J Birnbaum и на проф. Анисава Милтенова е включен за предварително изпитване в:

Codex Suprasliensis
(опция CHOOSE FONTS – Suprasl)

Надявам се на мнението и оценката и на други специалисти.
В крайния си вариант шрифтът ще бъде подарен на всички университетски центрове в България за свободно ползване от специалистите по старобългаристика и история.

Стефан Пеев


Начало

петък, 3 април 2015 г.

7 053 750 000

Пепеляшка

7 053 750 000 души на планетата тайно си мечтаят да живеят като онзи 1% от населението на Земята, който притежава почти 50% от световното богатство.
И за целта си спретват много неща: риалити програми, които, щом са риалити, значи са не 99%, а 100% достоверни; всякакви форми на еротикопорнография, защото са автентични (сиреч 100%-ови), масовки от рода на „Господин за един ден“, чиито звучни имена, съдържащи открито и прикрито съставката idol в наименованието си, се срещат по всякакви ТВ канали.
А истината е, че количественото различие (1% – 99%) няма качествено съответствие.
Дали не е време да бъде пренаписана приказката за Пепеляшка?

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 23 март 2015 г.

ПОПЪТЕН ВЯТЪР ПО ПИРАТСКИ

• Font • Шрифт • Bretan Pro

Понякога човек наистина не знае как да приеме новините.
Оказа се, че едни от първите, които са забелязали шрифта на издателство КОНТЕКСТ (Bretan Pro) – предоставен за свободно ползване в два от стиловете си (regular и bold) при условията на лиценза SIL, са пиратите. Може би защото виждат надалече и улавят с поглед плячката много преди тя да е паднала в краката им. Знам ли?
Във всеки случай с изненада открих, че шрифтът Bretan Pro е станал неразривна част от непиратския сайт на ПИРАТСКАТА ПАРТИЯ на Австрия. Противно на името си, хората прилежно са се позовали на условията за ползване на Bretan Pro и са посочили автора му.
И докато пиратите от Австрия са ангажирани със завоюване на електорат, у мен тихичко шепне чувството ми за балкански империализъм: „Нека! Ние пък ще овладяваме малко по малко европейското пространство! Ако знаем какво правим и как го правим, докато Европа се огледа, ще се окаже, че вече ама наистина не може без нас. Само трябва да изберем попътен вятър по „пиратски“!“

Стефан Пеев


Начало

вторник, 17 март 2015 г.

НОРМАЛИЗИРАНЕ НА ГЛУПОСТТА

Тримата глупаци

Някак нелепо е над 50 години да те правят на глупак.
В първата половина на живота ми ме убеждаваха, че щастието е в бъдещето, което във всеки момент (сиреч след всеки конгрес) ще се появи иззад завоя.
Във втората половина ме убеждават, че щастието е тук пред мен и че ако имам проблеми с виждането му, пазарната икономика се е погрижила за това – праща ми лектори, които да ме обучават да виждам, психотерапевти, които да ми помогнат да извадя от себе си скритите неврози на детството си, автори на книги, които създават бестселъри с рецепти за щастие (сиреч плащам и получавам щастие). Иначе казано, целта днес е „нормализиране“ на оптиката ми за времето (за историческото време) чрез средствата на пазара (пазара на вещи, на услуги и на идеи – колкото и нелепо да звучи последното).
Гледам, слушам, мисля, виждам (с)мислено и си казвам: „Какво пък... тримата глупаци бяха симпатични!... Що ми трябва да съм „нормален“?!“

Стефан Пеев
Начало

петък, 27 февруари 2015 г.

СИРОМАШКОТО МЪДРУВАНЕ НА ИВО СИРОМАХОВ

Иво Сиромахов

„10 заблуди на българските интелектуалци“ от Иво Сиромахов е текст, който събира в едно десет полуистини, за да изрече на глас една голяма заблуда. Преди всичко не е ясно дали Иво Сиромахов е решил да опонира на интелектуалците или на псевдоинтелектуалците. Трудно е да се разбере прави ли разлика между едното и другото, или само за удобство подвежда и двете категории под общ знаменател. Във всеки случай типологията на тези, за които говори Иво Сиромахов, е представена така: това са хора, които „живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз“. С една дума, това са хора, които са били привилегировани, но загубили своята привилегированост, страдат и живеят в неистина, която медийно и извънмедийно разпространяват около себе си. На тези хора Иво Сиромахов се чувства длъжен да отвърне и да им разкрие истината на актуалното ни съвремие. А истината трябва да видим сред няколко теми: държавата и политиката в областта на културата, съвременната публика, глобализацията и националните култури, младите хора и четенето, данъчната политика и културата, световната конспирация, моралът, свободният пазар и изкуството, менторството и политиката, културните традиции. Тезите на Сиромахов са простички или по-скоро сиромашки като мъдруване.

1. Държавата и политиката в областта на културата
Иво Сиромахов не се изказва категорично трябва или не трябва да има политика на държавата в областта на културата, но от идеята му, че „Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията“ излиза, че най-важният критерий на нашето съвремие в областта на литературата е пазарът. Ако се продаваш, значи си добър писател. Ако не се продаваш, значи си лош писател и трябва да си смениш професията. Последваме ли тази логика обаче, трябва да отнемем на Омир и на много други имена в световната литература правото да бъдат добри писатели. Защото няма съмнение, че ако премахнем Омир от учебната програма, той ще бъде един от най-слабо четените автори в съвременността. Следва ли от това, че „Илиада“ и „Одисея“ са слаби творби? И че мястото им в историята на човешката култура е незаслужено?
Грешката на Иво Сиромахов е грешката на всеки апологет на пазарната икономика – купува се масово, значи е добро; не се купува масово, значи е лошо. Тази грешка датира от времето на Адам Смит и неговата невидима ръка, чрез която шотландецът постулира, че всеки в обществото прави каквото си знае, но ако хората са свободни да действат свободно, накрая всички са добре. Подобна логика е напълно разбираема за просветителския XVIII век, в който се е разчитало на здравия разум на индивидите и на убеждението, че разумът все пак е проявление на невидимата божия мъдрост. Но в XXI век да разсъждаваш като шотландец от преди три столетия, е меко казано наивно. Трябва да си много сляп и да не си даваш сметка, че в XXI век връзката между разума и социалноотговорните действия е твърде, твърде рехава. И че през XX, а и през XXI век разумът се превърна в инструмент за античовешки и антиразумни политики. Следователно всеки призив за тотална дерегулация на обществените отношения във всичките им проявления (пазарни и непазарни) е абсурдно свръхочакване, граничещо с безумието и анархията.

2. Публиката
Разбира се, щом пазарът е същинският критерий за добра и лоша литература (за добро и лошо изобщо), публиката винаги е добра (и клиентът винаги е прав). Затова и Иво Сиромахов е категоричен, че „Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен“. Не знам дали Артър Милър се е оплаквал от публиката, но мога като очевидец да кажа, че неговата пиеса „Последният янки“ с режисьор Ивайло Христов и при участието на Мария Каварджикова, Георги Стайков, Стоян Алексиев, Албена Колева събра в Пловдив пъти по-малко публика, отколкото Камен Донев с възгледите на един учител. Ако приложим тезите на Иво Сиромахов, излиза, че Камен Донев е по-велик от Артър Милър и че масовата публика в Пловдив е напълно наясно кой е значим и КОЛКО точно е значим.

3. Глобализацията и националните култури
По тази тема практически Иво Сиромахов не говори по същество. Дали защото не я разбира или просто ТОЛКОВА я разбира и ТАКА я разбира? Нещата според примера на Сиромахов изпадат до Гришам и неговите многомилионни тиражи и до некадърния български автор, който се оплаква, че чуждите го засенчват. Всъщност глобализацията не засенчва, тя по-скоро е като ГМО продуктите – унифицира, обгрижва пазарно, разпространява еднопосочно, нивелира, като очаква в идеал да даде на всеки жител на планетата широк набор от напълно еднакви продукти – еднакво безвкусни, но еднакво пазарно привлекателни.

4. Младите хора и четенето
Многобройните източници на информация днес дават основание на Иво Сиромахов да смята, че „кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк“. Само че кръгозорът не се определя от източниците на информация, нито от обема на информация, с която разполагаме. Уви, стигнахме дотам да отъждествяваме „Имам информация“ със „Знам истината“. Затова масово се подслушваме и дебнем да научим какво мисли и какво говори другият. И забравяме, просто... забравяме, че преди хиляди години Хераклит от Ефес ни завеща едно простичко, но аксиоматично послание: „Многознайството не учи на ум“.

5. Данъчната политика и културата
Държавата наистина не следва да толерира с никакви данъчни облекчения графоманията – за това Иво Сиромахов безспорно е прав. Но ако критиката му тук е насочена към пишман авторите, които той отъждествява с интелектуалците, дали изобщо е ясно за кого точно говори Иво Сиромахов и не гори ли заради бълхата цялата черга?

6. Световната конспирация
Митове за световна конспирация наистина не трябва да се разпространяват. Но вярващите в подобни митове никога не са били и никога няма да бъдат интелектуалци. Така че психологическият портрет, който Иво Сиромахов прави на своите герои, всъщност навежда на мисълта, че става дума просто за битка с графоманщината. Тогава защо са всички други гръмки думи?

7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията
Графоманите наистина не са и не могат да бъдат морален ориентир на нацията, но интелектуалците могат и трябва да бъдат. За Иво Сиромахов обаче очевидно няма разлика между един графоман и акад. Дмитрий Лихачов например.

8. Свободният пазар и изкуството
Иво Сиромахов очевидно разделя не само пишещите, но вероятно и всички други на успели и неуспели. Добрите са успелите, а лошите са неуспелите – те и затова са неуспели, защото са лоши, но не разбират своите слабости, а са готови да обвинят свободния пазар за провала си (но пазарът никога не бърка, нали така, г-н Сиромахов). Де да беше жив Ван Гог, че да присъства днес на един търг за своя картина (и да пледира за достоен авторски хонорар)! Със сигурност би се подписал под апологетизма на Иво Сиромахов. Ако пазарът не бърка днес по отношение на Ван Гог, то какво можем да кажем за свободния пазар по времето на Ван Гог. Или може би пазарът тогава не е бил свободен? Във всеки случай каквото и да кажем, не бива да забравяме, че според Иво Сиромахов пазарът никога не греши по отношение на изкуството – някога картините на Ван Гог не са стрували и пукнат гулден, следователно не са били изкуство, но днес те струват милиони долари и следователно днес са изключително изкуство.

9. Менторството и политиката
Интелектуалците са безотговорни хора. И страхливи – според Иво Сиромахов. Те хем искат властта да ги слуша, хем не искат да поемат отговорност като политици. Да, има такива хора наистина. Но те не са интелектуалци. Истината е, че за същинския интелектуалец менторството е негова природа. Интелектуалецът и по това се познава, че хората го слушат, търсят и се вглеждат в мислите му, защото той е ориентир за тях, без да им налага позициите си, без да бъде по никакъв начин овластен отвъд границите на безспорния си човешки авторитет.

10. Културните традиции
Заиграването с културните традиции е вредно. Всеки опит за противопоставяне на минало и настояще е пагубен за историята на културата. Само че съвремието може и страда много както от свръхвзирането в миналото, така и от неговото недоглеждане или неглижиране.
Истината е, че когато отсъстват смислени политики в областта на културата – минало и съвремие винаги са във конфликт.

И накрая... Вълнуващо е да се разбере в качеството си на какъв точно Иво Сиромахов изразява своята позиция в масова медия като 24 ЧАСА.
Може би отговорът е като пазарно успял човек. Само дето от приказките на господин Сиромахов така и не става ясно какво всъщност е изкуството, ако махнем от него успеха?

Стефан Пеев
Начало

Източник на статията на Иво Сиромахов: 24 ЧАСА

петък, 23 януари 2015 г.

ДОБРИЯТ ИЗБОР Е ИНТУИТИВЕН

Кола

С Митака седим в сервиза и нищим... Тоест нищо не нищим, щото на Митака не му се занимава с моите въпроси (въпреки че уж разговорът е мъжки – за коли). Митака разбира от коли, а аз не. В моето отношение към колите има нещо от природата на блондинките – отказвам да се интересувам от естеството на колите. А когато отказваш да се интересуваш от нечие естество, ти го игнорираш. Когато игнорираш естеството на нещо си, ти можеш без проблеми да го заместваш с каквото си пожелаеш. Колкото по-елементарно е естеството, от което не се интересуваш, толкова по-близо си до блондинките.
Блондинките обаче имат едно изключително ценно качество, което ние винаги им отказваме – те вярват на авторитета. За тях, ако един парфюм е марков, то той ПРОСТО е марков. Докато всички ние (уж неблондинчестите) сме склонни да промърморим... „Да, ама не...“. В това извръщащо нещата „дакане“ се крие един огромен проблем – и проблемът е в релативизирането на утвърждаването. Уж утвърденото попада в подвижните пясъци на критичното мислене, и... там напълно изгубва своята природа и облик. Защото критично обмисленото отхвърляне рядко ражда нов облик на явлението. По-често го вкарва в полемиката на да-кането и не-кането, където нещото бавно и неумолимо корозира... докато съвсем не се разпадне.
Та за колите предпочитам да разсъждавам като блондинка – някой вездесъщо да ме потупа по рамото и да ми каже: „Ей тая кола е за теб – вземай я!“.
Сигурен съм, че искам да го чуя, затова го разпитвам Митака. Но Митака е бръкнал под капака на толкова автомобили, че накрая неминуемо е достигал до мъдрото съждение на всеки гинеколог – няма значение колко много си видял и колко много си опознал, добрият избор, който ще направиш, е интуитивен. Усещаш тръпката на влюбването, отдаваш се – избираш (по-точно избран си) и... караш. Пък ако имаш проблеми, нали затова са другите хора...

Стефан Пеев
Начало

петък, 9 януари 2015 г.

ЗА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ И ЗА ЗИМАТА НА НАШЕТО НЕДОВОЛСТВО

СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИПаметник на Гемиджиите в центъра на Скопие

Арабската пролет се превърна в жестока френска зима...
В „зимата на нашето (европейско) недоволство“ от развилнелия се в Европа тероризъм е някак редно да си спомним за своето минало. Не знам дали има народ (или човек), който да се похвали, че винаги е вървял по равен и гладък път, праволинейно, добросъвестно и почтено. И както героят на Джон Стайнбек (Итън Алън Хоули от романа „Зимата на нашето недоволство“) затъва в зимата на недоволството, макар да вярва в почтеността, тъй и ние сме склонни да недовиждаме нещата през историята. А историята на СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ е знаменателна. В зависимост от езика, на който я четем, тя има много измерения. Едно от тях е чисто литературно – стихотворението „Заточеници“ на П. Яворов (класическа творба на българската литература) е свързано с тези събития. За другите лица на същата тази история, човек може да прочете дори в УИКИПЕДИЯ: убитите в Солун са десетки, а над българите в града започва масов терор. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите.
И не от чуждата, от собствената история е редно да се поучим в търсене на брод сред трънливия път на толерантността и истината.

Стефан Пеев

Солунските атентати са извършени в периода 15 - 17 април стар стил (нов стил - 28, 29 и 30 април) 1903 година в Солун. Организирани са от група български младежи-ученици от Солунската българска мъжка гимназия, анархо - терористи известни в историята като гемиджиите. Атентаторите целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония. Взривени са сградата на „Отоман банк“, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето от атентаторите загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на младежите изостря още повече обстановката в размирните европейски части на Османската империя, където европейските държави в началото на 1903 година се опитват да проведат „Пъдарските реформи“, без да постигат особен резултат.
Като продължение на Солунските атентати през август 1903 година се явяват взривът на гара Кулели Бургас и ръководената от Антон Прудкин акция по взривяването на четирите кораба „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив.
Атентаторите чакат да отминат великденските празници, за да вкарат в действие плановете си. Против предстоящите антентати се обявяват дейците на ВМОРО и лично Дамян Груев прави неуспешен опит да разубеди Димитър Мечев. С атентатите се ангажират само част от гемиджиите, като това са Йордан Попйорданов, Павел Шатев, Димитър Мечев, Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков и Георги Богданов, защото динамитът не стига, за да се организират акции и в други големи градове в Македония.
За начало на масовите атентати в Солун е избран 15 април. Пръв, Павел Шатев с паспорт на името на Георги Манасов изпълнява определената си задача. По обед взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир“, напуска кораба с останалите пътници и заминава за Скопие, където е арестуван от турската полиция. Вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят динамит на железопътната линия Солун-Цариград като се надяват да дерейлират влака. В следствие на взрива обаче, леко повредени са локомотива и вагоните на преминаващия влак, без да пострадат пътниците му.
Вечерта на 16 април Константин Кирков взривява газовия тръбопровод под моста при гарата в Сяр. Това прекъсва водоснабдяването и осветлението на Солун. Скоро след това Йордан Попйорданов взривява сградата на „Отоман банк“, посредством поставения динамит и се прибира в квартирата си. Милан Арсов хвърля бомба в летния театър „Алхамбра“, а завърналият се в Солун Константин Кирков хвърля бомба пред „Гранд Хотел“. Илия Богданов хвърля бомба през прозорците на кафене „Ньоньо”, а Владимир Пингов подпалва „Бошков-хан“ и същата вечер е убит от турски аскер. Димитър Мечев и Илия правят неуспешен опит да взривят резервоара на фабриката за светилен газ, след това се разделят и хвърлят още няколко бомби в града. През нощта привличат турски аскери към квартирата си, където са складирали още бомби, като по същото време и Йордан Попйорданов дава сражение.
На 18 април Константин Кирков е убит при опит да взриви телеграфопощенска станция. Друг атентатор Цвятко Трайков, близък на гемиджиите е подгонен и се самовзривява с бомба.
Въпреки, че антентатите са отразени широко в европейската преса и стават повод на обсъждане в развитите западни общества, те реално не водят до подобрение положението на населението в Османската империя. Общественото мнение по света не подкрепя методите на атентаторите. Френският посланик в Цариград, Констанс пише:
„Без съмнение ... в своето отчаяние голям брой македонци вече нямат скрупули в избора на средства и за да привлекат вниманието на Европа върху своите искания, те не се спират пред извършването на престъпни действия срещу чужденци, рискувайки да навлекат всеобщо порицание за цялата българска народност.“
Английски и австрийски бойни кораби навлизат в солунското пристанище да предотвратят кървавите разправи, но се оттеглят след протестна нота от страна на Османската империя, която смята, че подобни действия ще насърчат и други подобни атентати.
През тези четири дни в Солун по данни на западни дипломати загиват 10 и са ранени 16 човека. Освен това са убити шестима от атентаторите. На 19 април 1903 г. започва масов терор над българите в града. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите. Българите, заловени по улиците, са пребивани до смърт. Нападната и ограбена е българската църква във Вардарската махала, а хората в нея са избити. Официално властите признават, че са загинали 35 българи, но според ВМОРО убитите са между 200 и 300. По-късно погромите продължават в Битоля, Велес и други градове и села на Македония. Около 2000 души са арестувани, а 353 са дадени под съд. Между тях са четирима от атентаторите: Павел Шатев, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Милан Арсов. На следствието и пред съда те разкриват целия заговор и издават ръководството на ВМОРО. Председателят на ЦК Иван Гарванов и голяма част от членовете са заловени. На 14 май 1903 г. процесът приключва. Четиримата атентатори са осъдени на смърт, но после присъдата им е заменена с доживотен затвор и те са изпратени на заточение във Фезан, в Либийската пустиня. Там Арсов и Бошнаков умират. Георги Богданов, който още на процеса показва признаци на умствено разстройство, полудява. През 1908 г. след младотурската революция двамата с Шатев са амнистирани.

Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Начало

понеделник, 5 януари 2015 г.

КАКВО СИ ПОЖЕЛАХ ЗА КОЛЕДА

Кирилица

Отдавна съм престанал да пиша писма до Дядо Коледа. Но пожелания не преставам да изпращам. Добрите пожелания винаги се чуват – дори когато не ги изричаш на глас. Чуват се, ако не в този, то в другия – по-добрия свят. Не е нужно да си религиозен човек, за да вярваш в по-добрия свят. Достатъчно е да не си избягал от себе си, да не си се скрил в собственото си високомерие и да съзнаваш, че си изтъкан от това, което си, и от онова, което би бил, ако приемеш да вярваш, че можеш да се променяш и че у теб винаги има едно възможно, но... все още нереализирано ПО-добро.
Наред с пожеланията за здраве и благоденствие на близките ми, а и на всички хора, които не са безвъзвратно загубили себе си в собствената си субектна високомерност, си пожелах рязък спад на инфлацията на думите. Защото думите също се обезценяват и поевтиняват. Обезценяват се и рязко поевтиняват в условията на криза, обезценяват се и поевтиняват и в условията на мнимо благоденствие. Може би някой ще се запита, ами защо пък в условията на благоденствие? Отговорът е прост – изправен пред множество реални избори, човек престава да мисли рационално, приема изобилието за даденост и не си дава сметка, че крилатата фраза на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече“ има и своя обратна страна, или иначе казано – повече, никога не е равно на по-добро. Та тъкмо за тази трудно доловима понякога разлика между многото и доброто се помолих на Дядо Коледа. Помолих го те да се срещнат в смисленото, в онова, което има своите същински основания в „защото“. И знаете ли какво ми отговори добрият старец? Отговори ми, че думите ще върнат своята тежест, когато намерим пътя към онова, което той нарече „Попитай приятел“. Може би на лицето ми се е изписало изумление и някакво глуповато неразбиране, защото Дядо Коледа се усмихна и допълни – не в интернет трябва да търсиш отговорите на въпросите си, а у приятелите и чрез приятелите. Е, даааа, може и през мрежата да се свързваш с тях, но отговорите в интернет сами по себе си са празни и кухи. Истинският отговор на въпроса, който те вълнува, е само у приятел. Научи се да питаш приятелите си, научи се да споделяш отговорите, които си открил, като приятел (дори и с непознати) – тогава ще се избавиш от инфлацията на думите.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 16 декември 2014 г.

ПОСЛАНИЕ

Кирилица

Идеята за постера е на доц. Красен Кръстев. А идеята за посланието – е, сигурен съм, че се споделя от мнозина...

През 1997 г. Красен Кръстев се дипломира с отличие в специалност Илюстрация и печатна графика - Националната художествена академия, София. През 2003 г. и 2004 г., както следва, той завършва с отличие двугодишния мастър курс по графичен дизайн - St. Joost Academy в Бреда, Холандия и едногодишния мастър курс по шрифт Type & Media - Royal Academy of Art в Хага, Холандия.
Освен проектите на ImageContext, Красен Кръстев се занимава с академична дейност и е доцент по графичен дизайн и типография в Американския университет в Дубай, ОАЕ.

Повече за Красен Кръстев на адрес – ImageContext

Стефан Пеев
Начало