петък, 29 август 2014 г.

БАЛАНС НА ЗАПЛАХИТЕ

Зомби

След военното министерство, което в проектодокумент оповести, че Русия е заплаха за националната сигурност на България, е ред на министерството на културата да заяви, че масовата американска култура от холивудски тип е заплаха за културната идентичност на България (и на цяла Европа).
Така ще се постигне истински баланс на заплахите.

Стефан Пеев
Начало

петък, 22 август 2014 г.

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ | Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите 2011 г.

Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите 2011

Тази публикация е копие на уебсайта на Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите от месец декември 2011 г. (с някои актуализации до 30.4.2012 г.). Тъй като сайтът постоянно се актуализира, се препоръчва винаги когато се използва печатното издание, да се провери дали не са направени някакви промени на сайта. Най-лесният начин да се види това е, като се отиде на страницата "Новини": http://publications.europa.eu/code/bg/bg-000300.htm

Корпоративен автор: Служба за публикации
Година на публикуване: 2011
ISBN: 978-92-78-40695-0
Цена: Безплатна в PDF
Начало


сряда, 20 август 2014 г.

ЖИВЕЕНЕТО КАТО ТЪКАН

Басма и габардин

Диана Иванова. „Басма и габардин”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Да се мисли и пише за „Басма и габардин” през ключа на личната емоционална памет е трудно за удържане изкушение. Книгата знае това и нежно докосва разранените сетива на читателя още с корицата си. За човек като мен, фактологически сроден с авторката по силата на принадлежността към едно и също поколение, е леко да се остави да бъде поведен през картата на собственото си минало - през реалии на радостта и сладостта, които утоляват глада за онова изгубено състояние на непосредствена слятост със съществуването, и през топоси под сянката на идеологията. Читателят тръгва и върви във, през и след детството, във, през и след социализма. Докато установи, че е подведен. Защото става дума за книга, която чрез стъпките на съкровеното откъртва пластове памет и гради върху тях знание с надличен, отвъдличен характер, умножавайки неусетно контекстите, в които може да бъде четена. В това според мен е голямото й достойнство.

„Басма и габардин” като „дневник на скръбта”

Не искам да съм текст, упорства гласът на Диана Иванова, не искам да съм текст и в тази настойчивост препраща към заявеното от Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта”: „Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини.”
Загубата на майката е онова Събитие, което и в двете книги генерира писането – писане, знаещо, че всичко преди и след смъртта е език и той е единственият инструмент, чрез който може да бъде „преработено” преживяното, да се потърси онази възможност за символизация, превръщаща мъката в скръб. И двете книги негласно са се договорили да работят за това, което Барт определя като желание „да не проявявам скръбта, но да наложа публичното право на нежното отношение, което тя включва.” Жанровата природа на „Дневника” обаче предпоставя вглеждане отблизо в скръбта, проследяване на кривата на движенията й и в действителност - едно естетизиране на скърбящия субект, което няма да открием у Диана Иванова. Нейният език е друг.
Поезията в „Басма и габардин” е тъканна в дълбинния етимологически смисъл на тази дума. Стиховете й помнят връзката между текст и тъкан и така откриват текстурата на душата – сплитането на нейните „вътре” и „вън”, мрак и светлина, трептенето, пораждащо се в мига, в който конвулсията в себе си се опита да зазвучи като глас за другите. Допирът е онзи базисен акт, отключващ рукването на паметта и едновременно с това – нейното преживяване, осмисляне и артикулиране. Тъкмо през пръстите протичат гласовете на тъгата и пак през тях намират думите, които да я кристализират и направят споделима. Думата меко докосва читателя в много от стиховете. Жълтата басма и палтото от габардин, плюшът на столовете, вълненият пуловер и батистата, платовете от раклата – такива са имената на чувствата в тази книга, в която обичта е мека памучна кърпа напоена с оцет. Майчината ласка и бащината гордост, усилието да отидеш отвъд човешкото и да изпееш бога, грижата за живота и продължаването след смъртта са открили своя език в тъканите на дните и така сякаш са се спасили от изначалната теснота на човешкия глас, която предопределя боязънта му да изкаже.
В този процес на материализиране на езика и ословесяване на материята са интегрирани и оригиналните изображения на Анастасия Тонкова - „инсталации”, визуализиращи споеността между вещите и утаените в тях думи, които работата на паметта вдига от дъното и ражда като поезия.

„Скръб: страховито място, в което аз вече не се страхувам.” (Барт)

„Вече никъде не мога да се скрия в мислите си: нито в Париж, нито при пътуване. Вече нямам убежище”, четем още в „Дневник на скръбта”. И нищо нищо/ няма да помогне (…) дори решението/ да се махна/ нищо няма да помогне. Невъзможно е да се укриеш от скръбта – скръбта е/ хитруша, скръбта е, разбира и поезията на Диана Иванова. Осъзнала това, единственият й шанс е да я погледне в очите без страх и да я назове. Да я разпознае като отправна точка и да я превърне в път за изминаване.
Оттук насетне „Басма и габардин” се разгръща като книга на осмеляването. Читателят се оказва въвлечен в неуморната археология на бездумието и във фината работа по вслушването. Стиховете на Диана Иванова отключват отново онези стаи, в които никой не говори, обхождат пространствата на немотата и подмолите на мълчанието, защото отдавна са разбрали, че неизговорените думи един ден си отмъщават. Да дочуеш стеснението на баща си и тихия нощен плач на майка си, преглътнатите мечти и опитомяваните желания, протегната към онези думи във въздуха, които не спират да зреят и очакват да бъдат откъснати – в това усилие, без да разбереш кога, започваш да обръщаш навън опакото на душата, да обелваш един след друг пластове травми, срам, страх.
Една напрегната рефлекия върху споеността между (не)знание и (не)разбиране пронизва част от стиховете в книгата:

и веднага съм искала
всичко да разбера
(...)
и знам


В друго стихотворение:

разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми


Безпощадно е това разбиране на незнанието и спасително - в същото време, защото, заговаряйки миналото, започваш да се вглеждаш с други очи в личната си тъкан. Започваш да разбираш истински родителите си, което се оказва възможно единствено през драматизма на собствената телесност, през перипетиите на дишането:

помня този страх
че няма да мога да дишам
че спирам да дишам


толкова е страшно:
едва тогава те разбрах
мамо


Най-трудно за произнасяне е онова, от което се срамуваш, а най-сигурният начин да разбереш някого е да (пре)живееш неговия страх. Диана Иванова добре знае, че този път не е за всекиго, но е единственият, по който се съзрява.
Стъпила върху него, поезията се превръща в трансмисия между мъртвото и нероденото и смело пресича времена и състояния. Неговоренето е всъщност препълненост с думи, които мълчаливо се съпротивляват на разкъсването и в тази съпротива набират нови сили. Сън и будуване, майка и дъщеря, смърт и раждане се сплитат в нова цялост, която съшива разкъсаните нишки на душата и тялото. Светът „преди” и този „след” се оказват пронизани от повторения. Козата, мухата, черешите се явяват в едно трето време не от разрива, а от съзвучието, чрез което осъзнаваш, че миналото не те напуска, защото вече си го присвоил като настояще. Така поривът по цялост осъществява себе си с всяка следваща стъпка. До срещата с другия - онова открито подзвездно място у себе си, където пътуването стихва, местоименията се сливат, а езиците се стапят в гледките, миризмите и звуците на любовта. Където вече не съм (гледащ), а ни (гледат), докато се докосваме през думите със старание и нежност.

Интериоризираната скръб няма никакви признаци. Това е осъществяване на абсолютната интериорност. При все това всички мъдри общества са предписали и регламентирали екстериоризация на скръбта. Слабостта на нашето е в това, че я отрича. (Барт)

„Басма и габардин” е третата поетическа книга на своя автор и излиза от печат десет години след втората. През този период името Диана Иванова се свързва преди всичко с проекти като „Аз живях социализма”, Фестивала на спомените в Горна Бела речка и „Непознатите архиви на Държавна сигурност”, разгръщащи една и съща смислова нишка – целенасоченото усилие да се провокира осъзнат процес на артикулиране на (неосъзнатото) минало, от което по една или друга причина обществото ни се укрива. В кресливото до нечленоразделност време на неслучилия се български преход да се поддържа честен и смислен разговор за онова, което дълбоко ни е белязало и ни е направило такива, каквито сме днес. (Участието в един от тези проекти се оказа особено важно в моя личен път - близо двайсет години след като го бях напуснала, се завърнах в Северозапада, в който съм израснала и който дълго ми носеше главно тъга, по нов начин, едновременно чувствено и рефлективно, будно и празнично.)
Прочетена в контекста на тази публична биография, книгата се оказва силна стъпка в темата за вслушването и разговарянето, която бих определила като големия личен проект на Диана Иванова, вгледан в перспективата на очовечаване и омъдряване на българското общество. То не е абстракция, а тъкан, изплетена от мен и теб, от моето и твоето минало, травми и мечтания, то носи моето и твоето име и имената на нашите родители и деца, в него са отпечатъците на моите и твоите пръсти - казва с всичко, което прави публично, Диана Иванова. В този смисъл личната емоционална биография на пътуването през скръбта е онзи важен документ, който чертае траекторията на живеенето ни заедно.

“Работата”, чрез която (казват) се излиза от големите кризи (любов, смърт), не трябва да бъде претупана набързо; за мен тя е свършена единствено във и чрез писането. (Барт)

И чрез говоренето, казват с гласа на съкровеното стиховете на Диана Иванова. Може и трябва да опитваме да говорим за измълчаното и неизговоримото, за срамното и страшното, за копнежното и екстазното. Сладостно-горчив е вкусът на словото, но само него имаме като човеци, само в него е нашият шанс да се сбъднем като деца и възрастни, като жени и мъже, като индивиди и общества.
Благодаря на „Басма и габардин” за това, че е книга, коятo ни прави.

Цветелина Драганова

Барт 2010: Барт, Р. Дневник на скръбта. София: АГАТА-А, 2010
Начало

ТОНОВЕ ПУСТОТА

Тенджера

Колкото и да модулираш клишираното говорене, каквито и оркестровки да му предаваш, дълбоко в него продължават да отекват тоновете на пустотата.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 14 август 2014 г.

ПОЛИГЛОТИ

Полиглот

Беше време, когато хората вярваха, че редът на думите определя реда на мислите. Може би Франсис Бейкън би казал, че правилно подредените думи пораждат правилно подредени мисли. И навярно е така, ако приемем, че синтаксисът на думите и метафизиката на идеите съвпадат.
За щастие не е така.
И за нещастие...
Липсата на еднозначно съответствие между реда на думите и реда на метафизиката на идеите е в основата на кризата на човешката цивилизация в световен мащаб...
Ето защо полиглотите никога няма да могат да спасят света...

Стефан Пеев
Начало

сряда, 30 юли 2014 г.

МЪЛЧАНИЕТО

Мълчание

Мълчанието не се нуждае от инвитро процедури. То е постоянно бременно с вслушването.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 24 юли 2014 г.

ВИЖДАЩО ПОСЛАНИЕ

Богатство и бедност

Клошарът рови в кофата за боклук. Прехвърля отпадъците с пръчка, докато накрая не попадне на нещо, което си струва. Да, то лежи там сред боклуците, но в очи на този човек е стойностно, полезно, скъпо.
Изведнъж ми хрумна, че всички сме като него – прехвърляме тонове боклук в текстовете, които ни заобикалят, за да приберем при себе си едно-единствено ценно, виждащо послание.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 23 юли 2014 г.

ОТ ПОЛУНЕЩА КЪМ ЦЯЛО

Plovdiv Together

Не знам защо ми се струва, че ПЛОВДИВ ЗАЕДНО / PLOVDIV TOGETHER има смисъл не като апликационна форма за участие на града под тепетата в конкурса ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА, а като неотклонна, ежедневна, непрестанна и развиваща се във времето политика на инак неизбежно сменящата се местна власт.
В този си апликационен вид идеята е покана за направата на вид шоу – полуриалити, полуфантазно, полузначимо и изцяло пълнещо нечии джобове със средствата от бюджет в размер на 38 177 638 лв.
Да създаваш култура без разписана глобална стратегия за всички аспекти на политики в областта на културата е като покана за преживяване за една нощ – може би вълнуващо, може би не; не толкова помнещо се, колкото катологизиращо се в индекса на подобни случвания.
Но преходът от полунеща към цялото на осмислена приемственост в политиките на изграждането на култура е най-трудният и... днес почти невъзможен преход.

Стефан Пеев
Начало

P.S.
Бележката е намек за липсващото (или по-точно подмененото с фрагментарност) глобално мислене в глобализиращия се свят.
Някой може да възрази, че с модерността отмряха метаразказите. Всъщност това е грешка на анализа. Метаразказът е само един – и винаги съществува. Но неговите фиксатори (които са творци само в смисъла на Омир) се изгубиха някъде по прашния път на времето в търсенето на възможния диалог между себе си и другия.


вторник, 15 юли 2014 г.

КОГАТО НЯКОЙ КРЕЩИ ДРУГИМУ,
НЕ Е ЯСНО КОЯ ПОДПОРА ЩЕ ПАДНЕ

Момче с топка

Надвесена над прозореца – с ролки, пеньоар и прясно боядисана коса, – майката на Венко неистова крещеше:
– Магаре такова! Прибирай се веднага! Ще ти скъсам ушите! Казах ти да не риташ топка! Марш вкъщи!
Венко не можеше да устои на този глас. Замръзна на място, отпуснал ръце край тялото си и вперил поглед в майка си. А топката, която го извеждаше на голова позиция, мина току под носа му и се изтърколи на платното.
За Радко топката беше безценна, защото беше подарък от брат му от Англия – и не се замисли нито за миг, втурна се да я спасява изпод гумите на налитащия автомобил.
Шофьорът му си тананикаше някаква мелодия, а пред погледа му се мержелеха вълнуващи сцени от срещата с любовницата. Като зърна връхлитащия Радко, рязко наби спирачки и извъртя волана, за да избегне удара с момчето.
Водачът зад него, тъкмо беше изравнил мислено ДДС-то за месеца, когато усети, че ударът с колата отпред е неизбежен.
Скоростта не беше голяма, но автомобилът се завъртя, поднесе и се блъсна в подпорния стълб на паянтовия пешеходен мост, който прехвърляше пътя.
На него младежът се навеждаше, за да целуне момичето, с което е излязъл на среща, когато се чу пропукване на подпората и двамата, прегърнати, неочаквано полетяха надолу през ниския парапет.
В този миг майката на Венко победоносна затръшна прозореца, защото беше сигурна, че синът ѝ, гузен и виновен, с наведена глава се прибира вкъщи.
Докато полицаите разглеждаха щетите и помагаха на лекарите да качат носилките на пострадалите в линейките, единственият свидетел на инцидента отчаяно се опитваше да обясни какво се е случило, като махаше с ръка към плътно затворения прозорец на апартамента на Венкови.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 14 юли 2014 г.

IN MEMORIAM

Надин Гордимър

Отива си моят свят.
А на негово място идва множество от светове.
Необуздано говорещи и... неспособни за разбиране.

Сбогом, Надин,

Истина е, че живяхме в различни системи, но мечтаехме един общ свят.
Днес живеем в общ свят, а мечтаем (ако изобщо мечтаем...) различни системи.

In Memoriam
Надин ГордимърНадин Гордимър (1924–2014)

Южноафриканската писателка и Нобелов лауреат за литература Надин Гордимър – един от най-видните представители на борбата срещу апартейда в света на литературата, почина на 90-годишна възраст, съобщи семейството ѝ, цитирано от Ройтерс и Франс прес.

Цитат по: 24 ЧАСА.БГ

Стефан Пеев
Начало

неделя, 13 юли 2014 г.

БОГАТСТВО И БЕДНОСТ

Богатство и бедност

Богатството е абсолютна величина. Стойността ѝ е винаги измерима.
Бедността е относителна. Несретният живот в настоящето не означава непременно несретност.

Стефан Пеев
Начало

събота, 12 юли 2014 г.

ХИГИЕНА НА ДИСКУРСА

проф. Франк Бърнет

Винаги съм вярвал интуитивно в това, което изразява като позиция в края на интервюто си проф. Франк Бърнет – комуникацията пренарежда вътрешната ни текстова структура. Затова хигиената на дискурса е поне толкова важна, колкото хигиената на устната ни кухина.


Проф. Франк Бърнет: Живеем в свят, конструиран от нашите мозъци, в голяма степен – нереален

А възможно ли е да се превъзпитават самите функции на мозъка?

Да, в интерес на истината, възможно е [...]. В мозъка могат да се формират съвсем нови връзки, това се случва постоянно. Преди се вярваше, че се раждаш с определен брой клетки, които намаляват по определена формула през живота. Вече знаем, че изобщо не е така – разговорите ни тази вечер (или прочитането на някой текст) например вече са променили по някакъв начин свръзките в умовете на всички ни.

Източник: ДНЕВНИК.БГ

Стефан Пеев

Още по темата:
ГОВОРЕНЕТО НЕ Е БЕЗОБИДНО
ТРУДНАТА ЛОГИКА НА ОБЩУВАНЕТО


Начало

ВЛАСТЕЛИНИ НА КОМУНИКАЦИЯТА

Присъда за продан

Филмът „Присъда за продан“ по едноименния роман на Джон Гришам казва онова, което рядко си казваме в безбрежното море на дискурса – живеем във времето на успешните комуникационни стратегии и всеки от нас може несъзнателно да стане жертва на нечия манипулация. А високомерието на нашето его никак не ни помага в този свят на властелини на комуникацията.

Стефан Пеев

Начало

четвъртък, 10 юли 2014 г.

УНИЖЕНИЕТО НЕ Е В ЗАГУБАТА

Бразилия : Германия

Начетох се на упражнения върху темата „Унижение“ по повод на мача Бразилия : Германия. Но... дори и най-тежката загуба в спорта никога не може да бъде унижение. Защото унижението не е в загубата.
Унижението е усилието на малкия човек да възтържествува над околните благодарение на обстоятелствата, които му дават някаква власт или предимство.
Да се опитваш да унижиш, означава да признаваш собствената си слабост – надсмивайки се над другия.
Превъзходството само по себе си никога няма нищо общо с унижението.

Стефан Пеев
Начало

петък, 4 юли 2014 г.

ОСКОЛКИ ОТ МНЕНИЯ

Осколки

Ежеминутно се замерваме с осколки от мнения и наричаме това говорене и публичност.
Тъжно...
Инфлацията на говоренето е перманентно бременна с кризи на доверието.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 2 юли 2014 г.

ПРОЗАТА НА ЖИВОТА

Телефон

Новият ми телефон не разбира от поезия. Показва я като проза – без новоредия. Просто думи, наредени една до друга, за да бъдат погълнати от читателя.
А тайната на поезията е точно в обратното – да погълне читателя в своето многообразие от звук, багра, форма, образ, мелодика, ритъм, смислова многопластовост.
И не е чудно, че разсеяният млад читател може скоро да реши, че разлика между поезия и проза няма.
Хм, това би било своеобразно тържество на прозата на живота.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 22 юни 2014 г.

В МОРЕТО НА МИТОЛОГЕМИТЕ

Обществен дискурс

Неусетно станахме жертви на обществения дискурс. Думите престанаха да следват събитията или да ги изговарят и се превърнаха в самите събития.
Днес всяко предположение, изречено на глас, вече поражда презумпцията за фактичност. И макар никой никога да не е сигурен дали тази фактичност действително съществува, се впускаме да я коментираме, разнасяме, споделяме, изразяваме, осъждаме критично или възхваляваме.
Възможното бъркаме днес с истинното, изхождайки погрешно от предубеждението, че след като една мисъл може да бъде изречена, то в нея неминуемо се съдържа доза необходимост, а щом има необходимост, нещата са на крачка от действителното.
Безобразното говорене в публичното пространство, където думите преследват думите, неотклонно ни потапя в морето на митологемите и удавя истината в мътните води на вярването.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 19 юни 2014 г.

ДА СИ СТОЙНОСТЕН, ОЗНАЧАВА НЕПРЕСТАННО ДА ИЗНЕВЕРЯВАШ...

Предубеждения

Тези, които наричат своите предубеждения „първичност и непосредственост“, най-напред лъжат себе си, а с това заблуждават и околните.
Предубежденията нямат нищо общо с нашата непосредственост и със собствената ни същност. Още по-малко те имат общо с истината за нас и другите хора.
Ето защо:
да си стойностен, означава непрестанно да изневеряваш... на предубежденията си.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 12 юни 2014 г.

КАК ЮВИГИ ХАН ОМУРТАГ ОТКРИ ФЕЙСБУК

Многостранно развита личност

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг хан ювиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години”.

Туй поръча ювиги хан Омуртаг да изпишат на колона и без да знае, откри ФЕЙСБУК за българите. Една крачка липсваше само на владетеля, за да изпревари Зукърбъргър и да му отнеме патента. Пропусна да остави място за ХАРЕСВАМ и за КОМЕНТАРИ.
Но туй си беше негово царско право, защото думите му са насочени не към съвременниците му, а към следовниците. И се вписват в перспективата на онова, което днес носи неясната представа за исторически хоризонт, за мислене в историята и чрез историята.
Но ювиги хан Омуртаг беше господар не само на българите и на историята, но и на думите си. И затова ги скъпеше.
Ние, днешните му следовници, посягайки ежедневно към ФЕЙСБУК, не си даваме сметка, че повтаряме до безкрайност изреченото от нашия ювиги. Но с една съществена поправка:
„Човек и добре да живее, остава господар единствено на собственото си мнение“.
Обяздили нещото, на което сме господари, препускаме ежедневно през ФЕЙСБУК, без да ни е грижа, че ханът е прав – думите имат смисъл само когато оставят следа в историята – не в настоящето.
Стефан Пеев
Начало

събота, 7 юни 2014 г.

МНОГООБРАЗИЕ И ЦЯЛОСТ

Многостранно развита личност

Някога имаше един-единствен проект за многостранно развита личност, който се провали с гръм и трясък.
А на негово място днес се раждат хиляди проекти за много странно развита личност.
Но така и не мога проумея какъв е смисълът на многообразие без цялост и на цялост без многообразие.

Стефан Пеев
Начало