сряда, 2 септември 2015 г.

МАГИЯТА НА НЕИЗРЕЧЕНОТО

Мълчание

Мълчанието е вълшебно. Никога изговорените пред другия/другите думи не могат да достигнат дълбочината на неказаното. А там, в магията на неизреченото, е истинската същност на нашето аз.
Склонни сме да мислим елементарно за себе си и за света – вярваме, че с времето и с изговореното нараства дълбочината и на неизреченото в нас. Уви, това не е вярно! Както реките през лятото стават плитки от жегата, тъй и неизреченото се колебае в годините. И ако няма своя животворен първоизвор, магията на неизреченото изчезва напълно в реалността на изговореното.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 13 август 2015 г.

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА
(реквием)

Река Марица

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 11 август 2015 г.

ОКСИМОРОННОТО МИСЛЕНЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Престъпност

Не проумявам!... Престъпността ли нарасна в България, или съобщенията за престъпността нараснаха драматично.
Но в момента всеки опит да научиш какво се случва в татковината ще те сблъска я с убийство, я с грабеж, я с изнасилване, педофилия, кражба...
Този род новини завладяват вече над една трета от медийното пространство и се разпространяват с особено опиянение – сякаш колкото повече са, толкова по-близо сме до живота.
Странно е да се опиташ да проумееш оксиморонното мислене на съвременната журналистика – колкото повече смърт, толкова повече жив живот имаш пред себе си. Сякаш животът е равен на броя на жертвите на престъпността...

Стефан Пеев
Начало

неделя, 9 август 2015 г.

Kingdom of Heaven

НА ВНИМАНИЕТО НА МЕТОДИ АНДРЕЕВ

Уважаеми господин Андреев,

Убеден съм във Вашата отдаденост на каузата на европейската цивилизация. Вярвам във Вашата неуморимост и непреклонност. И тъй като съм уверен, че конспирацията срещу европейските ценности започва исторически много преди времето на тоталитаризма, Ви предлагам да разследвате наследниците на Raynald of Châtillon (информация за тях можете да откриете във филма на Ридли Скот „Kingdom of Heaven“). Raynald of Châtillon е със сигурност човекът, който действа против правилата на пазарната икономика – обсебен от чисто идеологически и егоцентрични убеждения – абсолютен богохулник и подсъден на закона човек.
Хора като Raynald of Châtillon дори и в смъртта си обслужват религиозния фанатизъм и противопоставянето на цивилизациите.
Затова вярвам и се надявам, че като човек, който защитава модерния свят от идеологическия фанатизъм, ще откриете и елиминирате наследниците на Raynald of Châtillon (под каквито и въплъщения да се явят те в днешния ден).
Желая Ви успех! И... никакви срещи с господаря Саладин!

Стефан Пеев
Начало

ИСТОРИЧЕСКИЯТ РОМАНТИЗЪМ

Kingdom of Heaven

Когато осъзнаеш, че не си и никога няма да бъдеш световно уникален, защото си брънка от една безкрайна историческа верига на човешката цивилизация – в душата ти настава мир. И този мир си готов да внесеш в света около себе си.
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?

Стефан Пеев
Начало

сряда, 5 август 2015 г.

ШРИФТ GREMI

• Font • Шрифт • Gremi

Бавно, бавно шрифтът Gremi намира собствения си облик и скоро ще се появи пред публиките, които използват: Afrikaans, Albanian, Bulgarian, Catalan, Croatian, Czech, Danish, Dutch, Estonian, Finnish, French, German, Hungarian, Icelandic, Italian, Latvian, Lithuanian, Maltese, Norwegian, Polish, Portuguese, Romanian, Russian / Руский, Slovak, Slovenian, Spanish, Swedish, Turkish.
Gremi – шрифт, който търси собствената си история и съдба...

Стефан Пеев


Начало

вторник, 28 юли 2015 г.

КОЙ Е ПОХИТИТЕЛЯТ

Зевс и Европа

ЕВРОПА не е нищо повече от една похитена девойка...
Въпросът, който заслужава референдум, е:
КОЙ е похитителят...

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 16 юли 2015 г.

ЮРИСДИКЦИЯ И СПРАВЕДЛИВОСТ

Венецианският търговец

В медиите изтече информация, че България не е доволна и е много вероятно да не се съгласи да даде допълнителни средства за Европейския фонд за финансова стабилност, който ще бъде използван в помощ на Гърция. Правителството на България е в правото си да решава каква вътрешна и международна политика да следва. Но като гражданин на тази държава съм в правото си да съм или да не съм съгласен с правителството. И в интерес на истината ще кажа, че много от хората, които днес биха се подписали под идеята да не се подпомага Гърция, са хора, които под една или друга форма са се облагодетелствали от средствата, отпускани за присъединяването на България към ЕС с и чрез посредничеството на Гърция.
Колкото и някой да се опитва да нарича гърците „крадливи“, истината е, че ние в една или друга степен сме съучастници в тази кражба.
По същия начин, по който сме съучастници в усвояването на парите за десетилетието на ромското присъединяване, след което се оказа, че всъщност сме си все така далечно ненужни с ромите.
За тези, които се опитват наистина да мислят над проблемите на Европа, си струва да се вгледат във филма „Венецианският търговец“ – съвременна интерпретация върху Шекспирова пиеса. Ако този филм им се стори неактуален, ситуацията е безнадеждна – просто няма нужда от обединена Европа. А ако филмът е актуален, то обединението съвсем не е толкова прост и еднозначен процес – колкото го представят апологетите на либерализма... Юрисдикция и справедливост са в конфликт още от времето на Софокловата „Антигона“...

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 6 юли 2015 г.

ПИТАМ СЕ...

Лудогорец

Питам се... на фона на приказките за европейска солидарност и общо европейско бъдеще за държавите в ЕС, колко щастлив ще е средният европеец в Англия, Франция, Германия, Испания, Португалия или Холандия например, ако по някакво необичайно стечение на футболната игра не друг, а ФК ЛУДОГОРЕЦ стане европейски шампион. Дали тогава ще има достатъчно голям бирен фест, който да удави мъката на милионите западноевропейски запалянковци? Дали спонсорите на европейските грандове ще празнуват с чаша шампанско в ръка победата на българския шампион? Дали ще преосмислят своята рекламна политика в посоката на необичайно проблесналата в небосклона звезда. Дали?...
Дали ако България в рамките на изключително кратък период от време увеличи многократно производителността на труда в селското стопанство и измести Холандия от третото място в света по износ на селскостопанска продукция, хората от ниската земя ще прегърнат европейски солидарно българския селскостопански труженик и ще празнуват заедно с него заслужения му успех?...

Стефан Пеев
Начало

събота, 4 юли 2015 г.

В реч пред ООН Робърт Редфорд призова за „бързи и смели“ действия срещу климатичните промени

Robert Redford

"I am here today as an environmental advocate, a father, grandfather, and also a concerned citizen – one of billions...

Posted by NRDC (Natural Resources Defense Council) on 29 юни 2015 г.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 30 юни 2015 г.

АКО ИМАХМЕ...

Азбука

Ако имахме истински патриотична партия в България на 24 май във всяко европейско училище в рамките на един учебен ден би се изучавала българската литература и кирилската азбука. Защото азбуката не е просто кодификационен инструмент (още по-малко може да бъде обект на пазарни отношения), а принцип на съвместимостта в културата.
Но ние нямаме патриотична партия. Имаме патриотарстващи политици, убедени, че защитават устоите на българското, но неразбиращи що е то българщината.
Никое нещо не се защитава справедливо спрямо друго – различно от него. Такъв е философският принцип на диалектиката. Нещото се сблъсква не със своята различност, а със своята противоположност. И когато Константин-Кирил Философ се изправя пред папата, за да защитава азбуката за славяните, той разбира диалектиката на културните различия много по-добре, отколкото днес я разбираме.
Кирилицата не е антипод на латиницата. И не трябва да бъде съдена за нейното различие от латиницата. Кирилицата е антипод на неразбирането на божието слово (или на разума човешки, ако предпочитате). Защото... преди да бъде кодификационен инструмент, тя е ценностен светоглед... начин за споделяне и разбиране на ценности.
В IX век един гениален мислител осъзнава, че връзката между инструментариума и ценностния свят може да бъде различна и въпреки това ценностният свят да бъде единен.
Векове наред след него ние, неговите следовници, се отказваме да разбираме философския смисъл на посланието му в името на псевдоценности.
И понасяме псевдопатриотизъм, псевдоевропеизиране, псевдограмотност...

Стефан Пеев
Начало

сряда, 24 юни 2015 г.

ВЪЗПИТАН В ПРЕДАНОСТ

Псе

България все повече заприличва на вярно псе, което стои и дебне господарят му да хвърли пръчката.
Стои и дебне...
И очаква мига, в който ще се втурне напред в посоката, в която лети пръчката, за да докаже небивалата си енергия, невероятната си привързаност, неподозираната си сила.
Какво значение има, че псето е недохранвано, не е от сой и че върши това просто за да угоди на господаря си.
То е куче. Възпитано в преданост.
Която все някога трябва да докаже...

Стефан Пеев
Начало

неделя, 14 юни 2015 г.

ДА БЪДЕШ ПРОСТО ПЪРВИ...

Монтевидео, Уругвай

Съвременният свят обича класациите. Всъщност... не просто ги обича, той живее от тях. Всеки ден борсите измерват индекса на компаниите. И се опитват да посочат коя компания е No. 1 в света. Защото най-добрият е... източник на печалба и модел за подражание.
Но класациите в съвременния свят не са еднопосочни. Те нямат обща цел. Нито критерий, който да свързва отделните класации в едно. Животът в съвременността е лишен от посока и критерий.
Липсата на обща визия за света обяснява защо непосредствено след Холандия (според първото по рода си световно изследване на човешката свобода, което Fraser Institute и Liberales Institutе направиха наскоро между 123 държави) Уругвай се нарежда на второ място по лична свобода.
И в същото време втората по демократичност страна в света (Уругвай) се нарежда на 77-о място по брутен вътрешен продукт (БВП), като далеч пред нея (на 15-то място) се намира Индонезия, която в годините на своя възход преживя една от най-зловещите диктатури (тази на президента Сухарто).
Защо?...
Защо никой не обяснява на хората днес, че между икономически просперитет и лична свобода няма право пропорционална зависимост. И че една зловеща диктатура може да доведе до много повече икономически просперитет, от която и да е демокрация. И че демокрацията може да породи огромно неравенство и забавено развитие, ако липсва обществен консенсус.
Една четвърт от живота ми мина в лъжа, която някои хора (поради своята посредственост и елементарност) поддържаха, а други – в името на своя интерес.
А истината е, че изборът не е между индивидуалната свобода и диктаторския просперитет. Изборът е да знаеш в какво си просто първи – отвъд всякакви класации и рейтинги... Просто най-добър, защото никой не може да те достигне...

Стефан Пеев
Начало

вторник, 9 юни 2015 г.

А ОТГОВОРЪТ Е...

Марс

Когато изречеш истина и тя потъне в морето на многомненийните полуистини, това променя ли същността на истината?...
Може би софистично настроеният читател ще се изкуши да възрази, че истината е относителна. Удобен аргумент. И исторически изпитан... (още от времето на гръцката софистика)...
Днес лесно можем да си представим кацане на Марс в предварително избраната точка, но не и че сме в състояние да формираме неконвенционална истина.
Това поражда абсурдния въпрос – истината може ли да бъде цифровизирана?
А отговорът е...

Стефан Пеев
Начало

петък, 29 май 2015 г.

ПРАЗНИК В НЧ „РОДОЛЮБИЕ“ (АСЕНОВГРАД) – АПЛОДИСМЕНТИ И ОЩЕ НЕЩО

Вестникар ли?

„Вестникар ли?“ е комедийна пиеса от Иван Вазов. Първите ми аплодисменти са към ръководителя на самодейния театър Изабела Шопова – за избора на пиесата.
Точно днес му е времето. Днес когато ни заливат печатни и електронни медии, които изнасят куп лъжи, манипулират, внушават псевдоценности, които клеветят, пораждат смут и разделят.
115 години след създаването си „Вестникар ли?“ „звучи“ така, сякаш е писана ДНЕС. В центъра на сюжетната нишка е заклеймяването на жълтата преса, която изопачава и кепази. Чрез героите и техните диалози пред зрителя се занизват темите за властта на медиите, за манипулациите и журналистическите (а защо не и принципно човешките) избори. Но не са пропуснати общочовешките теми за любовта, за силата на чувствата, за авторитетите в семейството и т. н.
На 27 май препълнен салон очакваше премиерата на „ВЕСТНИКАР ЛИ?“. Очакваше, защото трупата на Шопова даде знак, че самодейният театър в Асеновград се буди (направи го с пиесата „Прокшинитра“ („Сватовница“), с етюди и участия в градски тържества).
Вторият спектакъл на трупата на НЧ „Родолюбие“ категорично заяви не просто присъствие, а отчетливо развитие. Направи го изразително и с ниво, което определям като професионално. Та нима е нужно непременно да си кадър на НАТФИЗ, за да си професионалист? Категорично НЕ! Професионално е когато се прави майсторски и от сърце.
А професионализмът се заяви още от подбора на декор и реквизит, избора на костюми и прически – перфектно селектирани и в унисон с епохата. Професионална бе дори отлично подбраната музикална среда, която прозвуча в началото и на финала на спектакъла.
Публиката бе охотно потопена във времето, за което Дядо Вазов разказва с голяма доза усмивка, но и със сарказъм. Поздравления за адекватния актьорски подбор за всяка роля: Христо Николов – превъзходен Мишеморов. Христо бе толкова истински, естествен и уверено влязъл в образа на героя си. Смело мога да кажа, че той игра професионално като маниер, речево сценично присъствие, жестове. Неговата роля бе най-тежката и отговорна. Той не просто изнесе на плещите си тежък драматургичен текст, но и го преживя, сподели изграждането на героя си със своите сценични партньори по великолепен начин.
Спътницата в живота на Мишеморов – Лисавета, оживя чрез Жана Петрова. Всеки, който познава актьорския талант на Жана знае, че тя има ярко присъствие и уникален чар на сцена. Това я прави СИЛА в трупата като главно действащо лице. Тук тя имаше поддържаща роля и я изгради убедително с майсторството на актьор, който отлично е вникнал в творческата си задача. Поздравявам я за ролята на Мишеморова, защото тя изигра точната Вазов идея: да е жена на мъжа си, майка на децата си – готова да ги обгрижи, подкрепи, та даже и като съучастник в лъжа. Жана блестеше на сцената не само с талант и женственост, но и с великолепни сценичен костюм и прическа.
Моите аплодисменти са и за новото попълнение и новото сценично БОГАТСТВО на трупата – Илия Николов. Неговият Иванчо бе досущ като излязъл изпод Вазовото перо като фасон. Но и като актьорско присъствие изгради образа с много талант, вещина и усет към актьорлъка. Той показа майсторство както като жестови сценичен маниер, така и като говорна техника и всичко това направи дуетните му сцени с Мишеморов (Христо Николов) наслада за зрителя.
Стартът на пиесата бе даден с обаятелното, изпълнено с красотата на младостта сценично въплъщение на Дона Шопова в ролята на Божана. Макар да имаше проблеми с гласа, тя в емоционален план се справи с творческата си задача. По същият начин: млади, ентусиазирани и чаровни бяха Юлиян Димитров като сина на Мишеморов, Атанас Николов като Деркович и Петър Колев като Лазаров. Не бих си позволила да пропусна и участието на Ивайло Симеонов – епизодичната роля на работника от печатницата, който внесе закачливата изненада в пиесата. Ивайло макар и за кратко на сцената се заяви като част от трупата.
От младежката струя на самодейния театър се излъчваха толкова мили искри и те си заслужиха искрените аплодисменти за таланта и смелостта. Смелост, защото в съвремие, в което изкуство и театър са мръсни думи (не е като да си „мноо як“ в някоя чалготека), тези млади хора заявяват и споделят пред публика заниманията си в самодеен театър. Смелост, защото да излезеш на сцена сe иска кураж, а да се потопиш във Вазов текст – дважди. Поздравявам ги силно, защото ги усетих завихрени от магията на Мелпомена! Пожелавам им още много сценични предизвикателства и безброй срещи с публиката в бъдеще!
Финалът е за постановчика, а Изабела Шопова заслужава да получи немалко поздравления. В случая те ще са под форма на анализи: за отлично овладяната сцена – героите обживяваха не определена сценична зона, а всеобхватно и много интригуващо. Шопова бе съумяла да напипа точните места за избор на движенчески реакции на героите и това не създаде никакво усещане за статика или скука, дори в моментите когато драматургичния текст можеше да натежи. Тя бе успяла да превърне от трупата си една отлично смазана машина, в която всяка бормичка, гайка, лагер си знае мястото и „работи“ безотказно. Това усещане за хомогенност се постига ужасно трудно и смятам, че освен усетът ѝ за постановка, тя има умението да разпределя задачите към екипа си, а той – да ѝ повярва и да вникне с усет към творческите си задания. Това е то да изградиш ЕКИП. И същият този екип щедро ѝ се отблагодари – сигурна съм, че тя го усети. Усети го и публиката, защото преживя рядко срещана истинна театрална емоция, преживя ПРАЗНИК.
А публиката бе благодарна и го изрази както с взривни аплодисменти в ключови моменти от пиесата, така и на финалните поклони.
Беше невероятна красота в салона и фоайетата след финала. А тази красота струеше от над 600 озарени лица на хората, които споделиха премиерата на втората рожба на трупата.
Пожелавам още много премиери, дълъг сценичен живот на „Вестникар ли?“ и произнасям едно голямо БЛАГОДАРЯ за това, което трупата ни подари!

Донка Налбантова
Начало

вторник, 26 май 2015 г.

ПО ЛОГИКАТА НА РЕВОЛЮЦИИТЕ

Огън

Когато човечеството открива огъня, извършва огромна интелектуална революция. Но революциите в историята на човечеството (особено интелектуалните) никога не са били еднозначно насочени към прогреса.
Всяка революция предоставя на хората инструмент за промяна на живота.
Такъв инструмент е и огънят.
Който Херострат от Ефес използва на 21 юли 356 пр.н.е., за да остави името си в историята, като изгаря Храма на Артемида в родния си град.
Такъв инструмент е и атомната енергия.
Която американците използват на 6 и 9 август 1945 година, за да изпепелят японските градове Хирошима и Нагасаки.
Такъв инструмент ще бъде и изкуственият интелект.
Който... е заплаха за човечеството според Бил Гейтс, Елон Мъск (основател на компанията за производство на електрически автомобили Tesla и SpaceX, компанията за космически туризъм) и физика Стивън Хокинг.
Дори само въпросът „А по чия логика ще учим машините да мислят? По логиката на Аристотел или по тази на Платон?“ би трябвало да ни накара да потръпнем от ужас. Защото отговор на този въпрос създателите на мислещите машини нямат.
И ако човешката ни памет ни помага да осъзнаем, че логиката на революциите не е еднозначна, то въпросът за създаване на самостоятелно мислещи машини би трябвало да се отложи във времето. Поне до мига, в който хората си изяснят същинската логика на човешките отношения.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 18 май 2015 г.

ПОГЛЕДНАТО НЕФОРМАЛНО...

Ларсен Б

Преди 25 години някой здраво ни подведе. И продължава да ни пързаля по същата тънка писта, която... не води на никъде. Беше ни внушено, че сме нещастни, защото сме несвободни. Но никой и дума не изрече по мегафоните, че може да сме свободни и нещастни едновременно.
За разлика от Русия Европа случи своята революция години по-късно и... я случи ялово. Надигна през 1968 година младите и недоволни хора и ги прати да протестират срещу... родителите си. Когато бунтарският устрем отшумя, мнозина от онези, които смъркаха наркотици и проповядваха разкрепостеност на личността, се явиха кротко в офисите, облечени според изискванията на дрескода за бизнес и въоръжени с идеите... за инвестиране и печалба. Другата част се впуснаха в политиката, обяснявайки от време на време с помощта на PR специалистите си своите младежки залитания по свободната любов и наркотиците. Тези, които най-яростно проповядваха бунта, изчезнаха някъде в пътя мечта за... Непал.
Така Европа реши, че се е разделила с миналото си и че либерализмът ѝ е открил просторите на обществото на удоволствията.
Маркетолозите бързо се ориентираха в ситуацията и разбраха, че колкото по-задоволен е индивидът, толкова по-малко го вълнува какво се случва в света, който надхвърля границите на собствения му бюджет. Така че инвестирането на личния бюджет на хората в продукти и услуги, които отговарят на усещането им за удоволствие, се превърна в цел номер 1 за политическия и икономическия маркетинг.
И днес удоволствията са навсякъде – от екстремността (като тази, да скачаш от висок мост, завързан за тънко еластично въже) до интимността (разбирана и като деликатни кремове за най-деликатните ти телесни части, и като неделикатни кадри в ХХХ ефира, пресата или на улицата). От нас не се иска много, за да изберем някое удоволствие – достатъчно е да се чувстваме разкрепостени и да сме готови да похарчим своите пари в името на своята разкрепостеност.
Междувременно светът се променяше, но за новите идеолози на Европа всичко, което се случваше след 1968 година беше обединяване. Нищо че това обединяване минаваше през множество разцепления – като разцепването на Берлинската стена например, или Източния блок... Европа гледаше на това през розовите очила на обединяването – щом се откъртва от прегръдките на задушаващия го ледник на комунизма и се влива в океана на либералната демокрация, значи е за добро.
И на никого и през ум не му минаваше да прошепне, че повишаването на равнището на океана от либерализъм може да има застрашителни за човечеството последици.
Просто по този начин чичко Аристотел беше научил западния човек на мислене. Всичко е обект на формалната логика. А във формалната логика подобното ражда само подобно. А е винаги равно на А (А = А) – това е.
Вдъхновяваният от Сократ Платон се оказа по гръцки непонятен за европееца. Европеецът лесно може да си представи, че МНОГОТО (разбирано като демос + кратос) може да породи еднопартийно управление, но му е абсолютно невъзможно да разбере, че ЕДНОТО, разбирано като ЕДНО, неизбежно съдържа в себе си и МНОГОТО (нещо, което Платон и целият съпътстващ го световен платонизъм прекрасно е обяснил и защитил теоретически).
Затова се отнася към тази планета, сякаш тя е сбор от много Земи. Земи, които можеш да обединяваш, да обединяваш отново и отново – и така до безкрайност. Първо ще прибавиш Източния блок, после – ще притуриш несбъдващата се засега Арабска пролет, после... После всичко останало. Но океанът на либералната демокрация набъбна дотолкова, че започна да залива бреговете на Италия, Испания и другите средиземноморски държави с имигранти от Юг. Засега в тази надигаща се вълна не са се удавили други, освен няколко кораба с търсещи щастието си в Европа незаконни пасажери от Африка. Засега...
Но когато само след няколко години (20 – 30, или може би малко повече) се отцепи и окончателно изчезне арктическият ледник „Ларсен Б“ и когато това и съпътстващите го климатични и геополитически събития променят условията на живот на Земята, европеецът за първи път ще усети, че формалната логика на Аристотел е прекрасна за живот в малко царство, но не и за живот на Земята. Защото животът на Земята изисква да владеем логиката на противоречието, логиката на Платон.
А според логиката на Платон изпитването на удоволствието е неразривно свързано със страданието. И ако човечеството не промени своята менталност и не я преобърне от акцента върху удоволствията върху акцента към премахването на страданието – във всичките му форми и географски измерения, то е обречено да си отиде много преди Слънцето да угасне завинаги.

Стефан Пеев

P.S. Този текст е в памет на моя баща – човекът, който несъзнателно ме е учил да мисля неформално...
Начало

неделя, 10 май 2015 г.

В НАДПРЕВАРАТА НА ВРЕМЕТО

Кич

Трябва да си абсолютен естетически наивник, за да не разбираш, че днес – 25 години след смяната на системата – произвеждаме в културата същото количество безлични художествени артефакти, както и по времето на социализма. Разликата е само в една малки хитрина – някога за това основно плащаше държавата и затова натежаваше на всекиго от нас като общи разходи, докато днес най-вече плащаме от собствения си джоб. А колкото и да си богат и наивен, никога не си толкова глупав, че да се хвалиш публично, че си закупил за огромната си къща евтини репродукции на Дали, фалшив библиотечен шкаф, имитиращ огромни книжни поредици, или че си спонсорирал гърдите на своята любовница фолкзвезда. За публична консумация това не става, но за отбраната публика на твоето затворено общество тази грандиозна демонстрация на кича е винаги от значение, тя играе огромен стимулиращ ефект и те впуска в невижданата надпревара по кичовщината.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 7 май 2015 г.

УВЕЛИЧАВАНЕ ИЛИ НАМАЛЯВАНЕ – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Тази държава

Понеже в тази държава всички са умни, но несъгласни с другия, държавата не върви напред, а назад.
Следователно или трябва да се увеличи съгласието между хората, или да се намали броят на интелигентните хора.
Друга възможност за движение напред няма.

Стефан Пеев
Начало

ЗА МАЛКИТЕ ХОРА И ГОЛЕМИТЕ ДУМИ (ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ХРАБРОСТТА, ПОДВИГА И САМОЖЕРТВАТА)

Александър Андреев

ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ „Ден на храбростта - не е ли отживелица?“ бих искал да подчертая – колкото повече вменяваме на хората, че личният живот е едно, а общественият – нещо съвсем друго, толкова повече сечем клона, на който седим. Основните човешки ценности не се делят на лични и нелични. Защото най-важната ценност е паметта – която никога не е само лична, а винаги е културноисторическа. Загубим ли усещането за културноисторическата си памет, губим връзката не само с миналото, но и с настоящето (което се разпада на дребни, битови житейски цели, връзката между които е случайна). А храбростта, подвигът и саможертвата са ключови категории на културноисторическата ни памет.

За хората, които биха прегърнали позицията на Александър Андреев, препоръчвам още да се учат – да се учат да разбират и осмислят интелигентността. Може би е добре да се опитат първо да си преведат разсъжденията на проф. Ал. Лосев „Интеллигент всегда трудится для других“, а след това да осъзнаят, че тези разсъждения са израз на живот, който сам по себе си е подвиг.

Стефан Пеев
Начало