вторник, 28 октомври 2014 г.

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година (EPUB формат)

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ в (EPUB формат).

Препоръчителен софтуер за преглеждане:
Adobe Digital Editions
Azardi
Readium Library


Връзка за сваляне на каталога КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година
в EPUB формат


Връзка за сваляне на каталога КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ 2014–2015 година
в PDF формат

Стефан Пеев
Начало

БЕЗ ДА ИСКАМ

Литературната творба

Без да искам разгърнах един отдавна прашасващ ръкопис.
И се изумих.
Защото в него сложното се разказва просто.
Подобни разкази може би вече са анахронизъм в съвремието ни. Не знам, признавам си.
Но ми беше любопитно да надзърна как съм се опитвал да разкажа „Що е то – литературата“.
Дано за някого четенето е приятно...
... и нека читателят не забравя, че това са само бележки, които, естествено, предполагат много, много забележки :)


За природата на литературната творба

Ако искаме да опознаем някое явление от действителността, най-напред трябва да си съставим представа за него, да го уловим в съзнанието си в най-общите, най-типичните му черти, да “видим” неговите граници. В науката това предварително работно понятие носи названието хипотеза*. За да възникне хипотезата е нужно да превърнем обекта на нашето внимание в проблем - човек не разсъждава върху самоочевидните неща. Интелектуалното любопитство, опитът да надзъртаме отвъд видимите граници на нещата е едно от най-ценните качества на личността и безспорно ни помага да развиваме способностите си.
И така. Задавали ли сте си някога въпроса “Що е литература? Какво представлява литературната творба? Защо литературата съществува? Винаги ли е съществувала и (естествено) винаги ли ще съществува? Изменя ли се литературата и ако да, то какво се изменя в нея? Каква е природата на литературната творба, какви са видовете литературни творби, кои са общите закономерности, които характеризират творбата изобщо и отделните видове творби (повествователни, поетични, драматургични)?”
Преди да се заемем с обсъждането на какъвто и да е въпрос, е нужно да осмислим отношението му към нас самите. В опознаваните явления трябва да виждаме самите себе си, да се наслаждаваме на собствените си познавателни способности. Така постъпва малкото дете, когато измъчва родителите си с безбройните си въпроси “Защо?” и “Как?” В отговорите то не само открива света извън себе си, но и света в себе си, своето аз.
За съжаление години наред образователната ни система насочваше усилията си към това да обучава учениците, да ги кара да запаметяват знания, без да разбират онова, което учат. Не храня илюзии, че скоро всичко ще се промени. И все пак ако имаме някакъв път и избор, той е в превръщането на знанието в дълбоко интимно, в неотделимо от нас самите.
Има и друго. Човек не щади усилията си за онова, което обича и което върши с разбиране.
Отклонихме се в нашия разговор и в нашия път. Нека да се върнем отново към темата.
И така, защо съществува литературата и защо (трябва) да я изучаваме.


Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.
Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Както сме една необозрима прашинка от необятността на вселената, така също сме и нищожна частица в развитието на космоса на културата. Терминът е на германския изкуствовед Ервин Панофски. В една от студиите на книгата си “Смисъл и значение на изобразителното изкуство” той разсъждава върху предмета на историята на изкуството, за да стигне до извода, че живеем едновременно в света на природата и в света на изкуството (разбирано в най-широкия смисъл на думата) и този свят е достатъчно реален и осезаем. Ние сме заобиколени от него, той е постоянно с нас, нещо повече, той е част от нас самите, защото сме потопени в традицията, независимо дали го съзнаваме или не, дали искаме да го признаем или го отхвърляме. Да се застане срещу традицията не означава нищо друго освен да се търси друга традиция, нова нейна форма (така направиха модернистите от началото на века, а произведенията на “Бийтълс” колкото и да бяха революционни навремето, сега вече са част от музикалната класика). Но ако сме част от традицията на човешката култура естествена наша задача е да се ориентираме в нея, да я разберем, да изградим свое отношение към нея, основано на осмисляне потока на историческото време.
В това отношение литературата има незаменимо значение. Във века на информацията е малко трудно да искаме подобна представа, но да се опитаме все пак за миг да си представим, че са изчезнали всички писмени паметници до началото на настоящия век, че не съществува нито едно писмено свидетелство - не само художествено, но и нехудожествено. Никой нямаше да знае нищо за подвига на Левски и Ботев, за героизма и мъченичеството на българските хъшове и опълченци, за красотата на простите хора от народа, за човешката доброта и още много други неща завинаги щяха да потънат в безмълвието на времето, така както днес остават безмълвни археологическите паметници на древната тракийска култура. Литературата е преди всичко нагледна представа за определено историческо време, тя е образ или още по-добре израз на епохата и на авторото виждане за нея. В такъв смисъл можем да говорим за ясно намерение на автора.
Но ако литературната творба е само познание за настоящето или миналото, по какво тя се отличава от едно историческо или социологическо изследване? Та нали миналото е затворено между страниците на учебниците по история, а настоящето е очертано в ежедневните изследвания на социолозите, които също ни дават картина (и често твърде песимистична) на настоящето? Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията ни с околните. Бодро или жизнерадостно настроение на пръв поглед можем да изпитаме съвсем спонтанно. Замислим ли се обаче, ще усетим, че зад спонтанността на тези чувства също се крие някаква причина. Понякога съвсем невинна и невидима, като например приятния, слънчев, изпълнен с зеленина и простор пролетен ден, който ни посреща на прага на дома ни и ни изпълва с очакване да се случи нещо покоряващо ни. Един от големите български поети Димчо Дебелянов е въплътил усещането за бодрост и жизнерадостност, примесено с трепетното очакване на любимата в стихотворението си “Утро”.

След бури - мир и тишина,
след нощ - безбрежна светлина.

Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят.

Път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя
през буйно-зрейнали нивя.

и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:
ще дойде тя, ще дойде тя.

Ведрата, изпълнена със слънце и светлина картина на ранното утро отеква в душата на лирическия герой като усещане за бодрост и очакване на нещо прекрасно.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание6, омраза и презрение, присмех и антипатия7, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота. И какво друго може да извика у читателя образът на чорбаджи Нено от повестта на Любен Каравелов “Маминото детенце”, ако не насмешка и презрение. Този род хумор обаче не е безобиден, той събужда съпротивителните сили на всяка човешка личност срещу подобни душевно грозни и уродливи личности и в непосредственото ни всекидневие.
В такъв смисъл наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (καθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (µιµησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата - подобно разбиране на литературната творба доведе до появата на натурализма през XIX век, но много скоро беше отхвърлено от зараждащия се модернизъм, който с основание упрекна натуралистите, че в техния свят не присъства човека в цялата му сложност и дълбочина. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба. Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата наистина е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия1 на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.

Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.

Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление, а не след извършването му да се стремят да търсят справедливото наказание. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да се научим да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Да се опитаме да обобщим всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 14 октомври 2014 г.

МЪДРОСТ И СЛОВЕСНИ БИТКИ

Мислителят

Мъдрият човек се познава не по това, че печели словесните битки, в които е въвлечен, а по това, че в крайна сметка се случват нещата, които е предвидил.
Понякога дори глупак може да надприказва събеседниците си, но това не го превръща в мъдрец.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 24 септември 2014 г.

ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ

КНИГИ | Печат при поискване

Издателство „Контекст“ предлага на всички заинтересовани възможността за осъществяване на издания на принципа ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ (ППП).

Какво представлява технологията

ППП е най-съвременната технология за изработване на книги в малки тиражни серии. Тя използва възможностите на дигиталния печат и на най-новите книговезки технологии за създаване на книги с черно-бяло или цветно тяло и съответно пълноцветна или черно-бяла корица. Съществено предимство на технологията е, че изданията се осъществяват на хартия с много добро качество и трайност, без това да е за сметка на цената на изданието. Качеството на отпечатването е многократно по-добро от печат чрез използване на обикновени лазерни принтери или копирни машини. Важно е да се има предвид, че за издания с черно-бяло книжно тяло се използват професионални дигитални машини за черно-бял печат, които съществено снижават цената за отпечатване.

Примерна оферта
Книга Тираж А 6 (100х140 мм) А 5 (145х200 мм) А 4 (205х290 мм)
16 страници 10 бр. 5,00 лв. 5,60 лв. 6,60 лв.


20 бр. 2,90 лв. 3,30 лв. 4,40 лв.


50 бр. 1,50 лв. 2,00 лв. 3,00 лв.


100 бр. 1,00 лв. 1,50 лв. 2,50 лв.
32 страници 10 бр. 5,20 лв. 5,90 лв. 7,00 лв.


20 бр. 3,00 лв. 3,70 лв. 4,90 лв.


50 бр. 1,60 лв. 2,30 лв. 3,50 лв.


100 бр. 1,20 лв. 1,90 лв. 1,90 лв.
64 страници 10 бр. 5,50 лв. 6,30 лв. 8,10 лв.


20 бр. 3,30 лв. 4,10 лв. 5,90 лв.


50 бр. 2,00 лв. 2,80 лв. 4,70 лв.


100 бр. 1,50 лв. 2,40 лв. 3,00 лв.
ДДС 1,40      

Цветност на тялото 1+1
Цветност на корицата 4+0
Хартия за тялото: 80 гр офсет
Хартия за корицата: 300 гр хром гланц
Продвързване с телчета
Цената е при готова предпечатна подготовка.
Цената е крайна – с включено ДДС.

Предимства
  • възможност за реализиране на нискобюджетни издания;
  • реализиране на обемни издания (200 и повече страници) в малък тираж при изгодни цени;
  • много добри продажни цени при ниски тиражни серии (в диапазона 1-300 броя);
  • включване в интернет книжарницата knigite.net;
  • ползвате опита на компетентни специалисти в книгоиздаването (включително редактор и коректор);
  • тестване на потребителската заинтересованост;
  • гарантиране на авторските права.

За кого е подходящ принципът ППП
  • за научни специалисти;
  • за преподаватели в средните и висши учебни заведения;
  • за студенти, подготвящи курсови или дипломни работи;
  • за докторанти;
  • за организатори на конференции, семинари и други форуми;
  • за млади автори, които търсят път към читателите;
  • за краеведи, етнографи; за хора, които се интересуват от своята родова памет;
  • за реализиране на бизнес издания в ограничени тиражи;
  • за всеки, който иска да бъде автор.

За обсъждане на подробностите:

КОНТЕКСТ ЕООД
тел./факс 032 260 977
GSM 0898 616 515
context.bg@gmail.com

Стефан Пеев
Начало

петък, 19 септември 2014 г.

ИЛЮЗИЯ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

ИЛЮЗИЯ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Хоризонтите на мислене понякога отлитат толкова далеч, че хоризонтите на виждане просто не успяват да ги следват.
Така оптиката на измислеността започва да дълбае свои пространства в социалното битие и да утвърждава правото си на съществуване. Защото илюзията е не по-малко реална от действителността.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 10 септември 2014 г.

ОТ СОЦРЕАЛИЗЪМ КЪМ ДЕМОКРАТМИТОЛОГИЗЪМ

Отстранени системи

– Колко вида ябълки са необходими, за да разберем, че съществува родът на ябълката?
– Поне две и от различен сорт – такъв е простичкият отговор.
– А достатъчни ли са два сорта за заключението?
– Ако мислим правилно – да.

Този въображаем диалог е всъщност предпазна клауза – със същия механизъм като на ЕС.
Ако следващите заключения за някого не са приемливи, не следва да изригва в критика, просто трябва да мине отново по пътеката на диалога, за да види, че в него има безотказен механизъм за елиминиране на критиката – „ако мислим правилно“.

Всъщност не за любимите на народа сортове „Златна превъзходна“ (от времето на социализма) става дума, а за две нови явления на съвременната литература. Наричат се „Сестри Палавееви“ (Алекс Попов) и „Портрет на поета като млад“ (Недялко Славов). Общото между тях е гротесковият подход към соцреализма (като партизанското движение или реалния социализъм).
На пръв поглед книгите правят това, което внукът прави със сватбения костюм на дядо си – облича го, оглежда се в огледалото, вижда колко е демодиран и започва да го преобръща: с хастара нагоре, после сгъване на ръкавите, изрязване на реверите и така, докато накрая не се стигне до онзи смешен ефект, който те кара да се кикотиш пред огледалото с ясното съзнание, че дрехата, която се е получила, никога няма да я носиш. Защото е смешна и нелепо абсурдна за съвремието.
Разбира се, игровият подход на гротеската е принципно един и същ и с костюма на дядо, и със социалистическия реализъм, макар в своя литературен вид да е доста по-сложен, отколкото в ежедневието. Защото в механизма на литературното преобръщане се преобръща и авторово аз за разлика от живия живот. Този аз става амбивалентен и изплъзващ се. Съдържащата се в литературната гротеска пародия фактически пародира не само явлението, но и този, който разказва за него. Това го прави трудно определим като позиция и позволява невидимо да се съчетават в едно инак несъчетаеми принципи – като отрицание и утвърждаване, смях и страдание, отхвърляне на миналото и неволното му утвърждаване.
Радващо е, че настъпва времето, когато ще се разделяме с миналото си вече със смях. Проблемът е, че този смях горчи и е някак етикетно несигурен – защото миналото ни се превръща в поредица от щампи, напомнящи за ромбоидчетата по знаменитите соцпеньоари на жените домакини.
Някога Сервантес даде старта на пародията и гротеската в съвременната европейска литература, но беше достатъчно мъдър, за да не убие Рицаря на печалния образ Дон Кихот, а да го остави да умре от естествена смърт – някъде там на границата между илюзията и реалността.
За разлика от Сервантес на нас много ни се иска да убием соцреализма – но с особен вид ритуално убийство, което го обезглавява пред обектива на медиите, ала тайно го връща обратно в нашия живот, за да можем отново и отново да извършваме същото това ритуално убийство, което единствено ни кара да се чувстваме демократи.
Така стигаме до зловещия абсурд, че сме хора на съвремието само в акта на ритуалното избиване на комунизма. Отвъд този акт съвремието се губи в картини, чийто смисъл все още не припознаваме ясно.
Със сигурност литературата ще ни даде много нови образци на книги като „Сестри Палавееви“ и „Портрет на поета като млад“, защото май не виждаме друг път да се освободим от соцреализма освен чрез демократмитологизма.
Всъщност литературният стил се убива не със сила, а с нов стил, рефлексията върху който ще остане като акт за нашите внуци.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 9 септември 2014 г.

АКСИОМАТИКА НА СВОБОДАТА

Отстранени системи

Свободата задължава.
Тази толкова елементарна аксиома на диалектиката би трябвало да елиминира всякакви претенции на свободно избиращите към правото им на избор, защото правото на избор не е самата свобода, а само предпоставка за нея.
Най-просто е да се илюстрира тази мисъл с двама пианисти. Те са на подиума на концертната зала и пред всекиго от тях е пианото. Единият посяга към белите и черни клавиши и започва безразборно да ги блъска, изпълвайки всяко движение на пръстите си с огромна страст. Резултатът е какофония от звуци, която можеш да определиш като авторска (в смисъл на буквално неповторима), като страст на мига, но не и като изкуство. Защото свободата на изразяване на собствените страсти сама по себе си не е изкуство.
Другият пианист подхваща познатата или непозната за нас мелодия и с всяко движение на пръстите си (ако той е виртуоз) постепенно откъсва музиката от пианото, от ръцете си, от съществото си, за да ни я поднесе като уникално битие, живеещо свободно в себе си свой собствен живот, отвъд изпълнението и отвъд зрителското ни възприятие. Изпълнение, към което самият пианист страстно се е устремил в желанието си да го улови и да влезе в ритъма, който то му диктува, изпълнение, в което ние, зрителите, се потапяме съпричастени, изгубвайки себе си и възкръсвайки в един и същи миг чрез катарзиса на изкуството.
В такъв смисъл колкото и да е парадоксално – изкуство, което не задължава възприемателя, не е изкуство. То може да бъде всичко друго – дори неповторимо приятна игра на въображението, наслада на сетивата, но не и изкуство.
Уви, тази елементарна аксиоматика на изкуството е трудно смилаема в съвремието, което живее основно от благоденствието на насладата и насладата от благоденствието, забравяйки за сложната диалектика на ключовата за изкуството думичка „патос“ (страдание и възторг в един и същи миг).
Казвам всичко това, защото пред мен е усещането от докосването до Националните есенни изложби в Пловдив в техния опит да вградят в културния живот на Пловдив „Отстранени системи“.
Претенцията за вграждането на отстранението е достойна за оценка. „Художникът вече не се занимава просто с видимостите наоколо, с някакъв тип поетика – убеждава ни кураторът на изложбите доц. д-р Галина Лардева – той започва да се занимава по-скоро с изследване на собствените си реакции при дадени обстоятелства, в дадена среда“. Само по себе си това твърдение е исторически погрешно, защото заниманията на художника със собствените му реакции не е новост – поне от импресионизма насам, и теоретично неточно, защото всеки от авторите участва с творби, чията поетика е откровено разпознаваема далеч отвъд и преди „Отстранените системи“.
Но затова пък „патосът“ на защита на отстранението е достоен за внимание: „Със своя надслов „Отстранени системи” проектът на тазгодишните Национални есенни изложби събира не само участващите автори и техните произведения, но и един кръг от възможни подходи към съвременното изкуство – продължава доц. д-р Галина Лардева, – в който явленията рефлектират върху собствените си основания, наблюдават се, обясняват себе си. Това разполага произведенията не в тяхната затвореност – в една нарцистична самодостатъчност, а във възможностите им да заговарят, да включват в потенциалната си среда други произведения и интерпретационни нагласи и в същото време да бъдат отстранени спрямо тях…”.
Кръгът на възможните подходи към изкуството е необятен. Но в изкуството остават само онези, които осъзнават аксиоматиката на свободата.

Стефан Пеев
Начало

петък, 5 септември 2014 г.

На добър път SELENA!

Шрифт Selena | Free Font Selena

Това е първият ми самостоятелен шрифт. При всичките си недостатъци и нуждата от доработки той вече има право на своя живот. И е време да получи независимостта си. Шрифтът е публикуван при условията на SIL Open Font License (OFL) и е достъпен на адрес Selena. На добър път SELENA!

Стефан Пеев
Начало


сряда, 3 септември 2014 г.

СПИРАЛА, КОЯТО НЕ ВОДИ НАНИКЪДЕ

Банкомат

Ръстът на интелигентността на човечеството е в право пропорционална зависимост с нарастването на лошотията на човека. Ползваме кредитни карти и банкомати, но знаем, че вече има хора, чиято единствена цел е да прихванат данните ни и да източат сметката ни. Говорим на воля по мобилните телефони или през интернет и в същото време си даваме сметка, че може и да сме подпослушвани. Живеем в спирала, която не води наникъде.

Стефан Пеев

P.S.
Далеч по-зловещо, но също така в рамките на спиралата НАНИКЪДЕ звучат думите на Робърт Каплан по повод убийството на Джеймс Фоли и екзекуцията на колегата му Стивън Сотлоф:

„Добре дошли в епохата на масовите комуникации. Мислите си, че масмедиите са просто някакви телевизии с водещи, прекъсващи гостите си. Разбира се, че е и това. Но точно, както Първата световна война беше различна от Френско-пруската война – понеже между двете събития се случи кулминацията на индустриалната революция и убийството можеше да се извършва с индустриални мащаби – така и войните на ХХI век ще бъдат различни от тези на ХХ век, заради кулминацията на първата фаза на информационната епоха с всички произтичащи от това визуални последици.
Страст, дълбока убеденост, политически протест и т.н. днес вече почти нямат значение, ако не можеш да ги излъчиш към света.
По същия начин изтезанията и грозната смърт трябва да бъдат комуникирани до колкото може повече хора, за да са ефективни. Технологията, за която готините милиардери от Силициевата долина и тихоокеанския Северозапад на САЩ твърдят, че ни освобождава с новите си форми на себеизява, ни донесе и най-лошите форми на варваризъм.
Сама по себе си комуникационната технология е неутрална, тя не притежава никаква морална стойност, макар понякога да стимулира най-шантави форми на ексхибиционизъм... като екзекутирането на Фоли.
Върнахме се в средновековния театър, само че публиката е глобална. Театърът, в който актьорите са добре обучени, може да се превръща в най-силната и ярка художествена форма. А нищо не действа в театъра така, както символиката, с която си играят драматурзите.“


Цялата статия на Робърт Каплан: ДНЕВНИК.БГ

Начало

петък, 29 август 2014 г.

БАЛАНС НА ЗАПЛАХИТЕ

Зомби

След военното министерство, което в проектодокумент оповести, че Русия е заплаха за националната сигурност на България, е ред на министерството на културата да заяви, че масовата американска култура от холивудски тип е заплаха за културната идентичност на България (и на цяла Европа).
Така ще се постигне истински баланс на заплахите.

Стефан Пеев
Начало

петък, 22 август 2014 г.

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ | Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите 2011 г.

Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите 2011

Тази публикация е копие на уебсайта на Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите от месец декември 2011 г. (с някои актуализации до 30.4.2012 г.). Тъй като сайтът постоянно се актуализира, се препоръчва винаги когато се използва печатното издание, да се провери дали не са направени някакви промени на сайта. Най-лесният начин да се види това е, като се отиде на страницата "Новини": http://publications.europa.eu/code/bg/bg-000300.htm

Корпоративен автор: Служба за публикации
Година на публикуване: 2011
ISBN: 978-92-78-40695-0
Цена: Безплатна в PDF
Начало


сряда, 20 август 2014 г.

ЖИВЕЕНЕТО КАТО ТЪКАН

Басма и габардин

Диана Иванова. „Басма и габардин”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Да се мисли и пише за „Басма и габардин” през ключа на личната емоционална памет е трудно за удържане изкушение. Книгата знае това и нежно докосва разранените сетива на читателя още с корицата си. За човек като мен, фактологически сроден с авторката по силата на принадлежността към едно и също поколение, е леко да се остави да бъде поведен през картата на собственото си минало - през реалии на радостта и сладостта, които утоляват глада за онова изгубено състояние на непосредствена слятост със съществуването, и през топоси под сянката на идеологията. Читателят тръгва и върви във, през и след детството, във, през и след социализма. Докато установи, че е подведен. Защото става дума за книга, която чрез стъпките на съкровеното откъртва пластове памет и гради върху тях знание с надличен, отвъдличен характер, умножавайки неусетно контекстите, в които може да бъде четена. В това според мен е голямото й достойнство.

„Басма и габардин” като „дневник на скръбта”

Не искам да съм текст, упорства гласът на Диана Иванова, не искам да съм текст и в тази настойчивост препраща към заявеното от Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта”: „Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини.”
Загубата на майката е онова Събитие, което и в двете книги генерира писането – писане, знаещо, че всичко преди и след смъртта е език и той е единственият инструмент, чрез който може да бъде „преработено” преживяното, да се потърси онази възможност за символизация, превръщаща мъката в скръб. И двете книги негласно са се договорили да работят за това, което Барт определя като желание „да не проявявам скръбта, но да наложа публичното право на нежното отношение, което тя включва.” Жанровата природа на „Дневника” обаче предпоставя вглеждане отблизо в скръбта, проследяване на кривата на движенията й и в действителност - едно естетизиране на скърбящия субект, което няма да открием у Диана Иванова. Нейният език е друг.
Поезията в „Басма и габардин” е тъканна в дълбинния етимологически смисъл на тази дума. Стиховете й помнят връзката между текст и тъкан и така откриват текстурата на душата – сплитането на нейните „вътре” и „вън”, мрак и светлина, трептенето, пораждащо се в мига, в който конвулсията в себе си се опита да зазвучи като глас за другите. Допирът е онзи базисен акт, отключващ рукването на паметта и едновременно с това – нейното преживяване, осмисляне и артикулиране. Тъкмо през пръстите протичат гласовете на тъгата и пак през тях намират думите, които да я кристализират и направят споделима. Думата меко докосва читателя в много от стиховете. Жълтата басма и палтото от габардин, плюшът на столовете, вълненият пуловер и батистата, платовете от раклата – такива са имената на чувствата в тази книга, в която обичта е мека памучна кърпа напоена с оцет. Майчината ласка и бащината гордост, усилието да отидеш отвъд човешкото и да изпееш бога, грижата за живота и продължаването след смъртта са открили своя език в тъканите на дните и така сякаш са се спасили от изначалната теснота на човешкия глас, която предопределя боязънта му да изкаже.
В този процес на материализиране на езика и ословесяване на материята са интегрирани и оригиналните изображения на Анастасия Тонкова - „инсталации”, визуализиращи споеността между вещите и утаените в тях думи, които работата на паметта вдига от дъното и ражда като поезия.

„Скръб: страховито място, в което аз вече не се страхувам.” (Барт)

„Вече никъде не мога да се скрия в мислите си: нито в Париж, нито при пътуване. Вече нямам убежище”, четем още в „Дневник на скръбта”. И нищо нищо/ няма да помогне (…) дори решението/ да се махна/ нищо няма да помогне. Невъзможно е да се укриеш от скръбта – скръбта е/ хитруша, скръбта е, разбира и поезията на Диана Иванова. Осъзнала това, единственият й шанс е да я погледне в очите без страх и да я назове. Да я разпознае като отправна точка и да я превърне в път за изминаване.
Оттук насетне „Басма и габардин” се разгръща като книга на осмеляването. Читателят се оказва въвлечен в неуморната археология на бездумието и във фината работа по вслушването. Стиховете на Диана Иванова отключват отново онези стаи, в които никой не говори, обхождат пространствата на немотата и подмолите на мълчанието, защото отдавна са разбрали, че неизговорените думи един ден си отмъщават. Да дочуеш стеснението на баща си и тихия нощен плач на майка си, преглътнатите мечти и опитомяваните желания, протегната към онези думи във въздуха, които не спират да зреят и очакват да бъдат откъснати – в това усилие, без да разбереш кога, започваш да обръщаш навън опакото на душата, да обелваш един след друг пластове травми, срам, страх.
Една напрегната рефлекия върху споеността между (не)знание и (не)разбиране пронизва част от стиховете в книгата:

и веднага съм искала
всичко да разбера
(...)
и знам


В друго стихотворение:

разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми


Безпощадно е това разбиране на незнанието и спасително - в същото време, защото, заговаряйки миналото, започваш да се вглеждаш с други очи в личната си тъкан. Започваш да разбираш истински родителите си, което се оказва възможно единствено през драматизма на собствената телесност, през перипетиите на дишането:

помня този страх
че няма да мога да дишам
че спирам да дишам


толкова е страшно:
едва тогава те разбрах
мамо


Най-трудно за произнасяне е онова, от което се срамуваш, а най-сигурният начин да разбереш някого е да (пре)живееш неговия страх. Диана Иванова добре знае, че този път не е за всекиго, но е единственият, по който се съзрява.
Стъпила върху него, поезията се превръща в трансмисия между мъртвото и нероденото и смело пресича времена и състояния. Неговоренето е всъщност препълненост с думи, които мълчаливо се съпротивляват на разкъсването и в тази съпротива набират нови сили. Сън и будуване, майка и дъщеря, смърт и раждане се сплитат в нова цялост, която съшива разкъсаните нишки на душата и тялото. Светът „преди” и този „след” се оказват пронизани от повторения. Козата, мухата, черешите се явяват в едно трето време не от разрива, а от съзвучието, чрез което осъзнаваш, че миналото не те напуска, защото вече си го присвоил като настояще. Така поривът по цялост осъществява себе си с всяка следваща стъпка. До срещата с другия - онова открито подзвездно място у себе си, където пътуването стихва, местоименията се сливат, а езиците се стапят в гледките, миризмите и звуците на любовта. Където вече не съм (гледащ), а ни (гледат), докато се докосваме през думите със старание и нежност.

Интериоризираната скръб няма никакви признаци. Това е осъществяване на абсолютната интериорност. При все това всички мъдри общества са предписали и регламентирали екстериоризация на скръбта. Слабостта на нашето е в това, че я отрича. (Барт)

„Басма и габардин” е третата поетическа книга на своя автор и излиза от печат десет години след втората. През този период името Диана Иванова се свързва преди всичко с проекти като „Аз живях социализма”, Фестивала на спомените в Горна Бела речка и „Непознатите архиви на Държавна сигурност”, разгръщащи една и съща смислова нишка – целенасоченото усилие да се провокира осъзнат процес на артикулиране на (неосъзнатото) минало, от което по една или друга причина обществото ни се укрива. В кресливото до нечленоразделност време на неслучилия се български преход да се поддържа честен и смислен разговор за онова, което дълбоко ни е белязало и ни е направило такива, каквито сме днес. (Участието в един от тези проекти се оказа особено важно в моя личен път - близо двайсет години след като го бях напуснала, се завърнах в Северозапада, в който съм израснала и който дълго ми носеше главно тъга, по нов начин, едновременно чувствено и рефлективно, будно и празнично.)
Прочетена в контекста на тази публична биография, книгата се оказва силна стъпка в темата за вслушването и разговарянето, която бих определила като големия личен проект на Диана Иванова, вгледан в перспективата на очовечаване и омъдряване на българското общество. То не е абстракция, а тъкан, изплетена от мен и теб, от моето и твоето минало, травми и мечтания, то носи моето и твоето име и имената на нашите родители и деца, в него са отпечатъците на моите и твоите пръсти - казва с всичко, което прави публично, Диана Иванова. В този смисъл личната емоционална биография на пътуването през скръбта е онзи важен документ, който чертае траекторията на живеенето ни заедно.

“Работата”, чрез която (казват) се излиза от големите кризи (любов, смърт), не трябва да бъде претупана набързо; за мен тя е свършена единствено във и чрез писането. (Барт)

И чрез говоренето, казват с гласа на съкровеното стиховете на Диана Иванова. Може и трябва да опитваме да говорим за измълчаното и неизговоримото, за срамното и страшното, за копнежното и екстазното. Сладостно-горчив е вкусът на словото, но само него имаме като човеци, само в него е нашият шанс да се сбъднем като деца и възрастни, като жени и мъже, като индивиди и общества.
Благодаря на „Басма и габардин” за това, че е книга, коятo ни прави.

Цветелина Драганова

Барт 2010: Барт, Р. Дневник на скръбта. София: АГАТА-А, 2010
Начало

ТОНОВЕ ПУСТОТА

Тенджера

Колкото и да модулираш клишираното говорене, каквито и оркестровки да му предаваш, дълбоко в него продължават да отекват тоновете на пустотата.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 14 август 2014 г.

ПОЛИГЛОТИ

Полиглот

Беше време, когато хората вярваха, че редът на думите определя реда на мислите. Може би Франсис Бейкън би казал, че правилно подредените думи пораждат правилно подредени мисли. И навярно е така, ако приемем, че синтаксисът на думите и метафизиката на идеите съвпадат.
За щастие не е така.
И за нещастие...
Липсата на еднозначно съответствие между реда на думите и реда на метафизиката на идеите е в основата на кризата на човешката цивилизация в световен мащаб...
Ето защо полиглотите никога няма да могат да спасят света...

Стефан Пеев
Начало

сряда, 30 юли 2014 г.

МЪЛЧАНИЕТО

Мълчание

Мълчанието не се нуждае от инвитро процедури. То е постоянно бременно с вслушването.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 24 юли 2014 г.

ВИЖДАЩО ПОСЛАНИЕ

Богатство и бедност

Клошарът рови в кофата за боклук. Прехвърля отпадъците с пръчка, докато накрая не попадне на нещо, което си струва. Да, то лежи там сред боклуците, но в очи на този човек е стойностно, полезно, скъпо.
Изведнъж ми хрумна, че всички сме като него – прехвърляме тонове боклук в текстовете, които ни заобикалят, за да приберем при себе си едно-единствено ценно, виждащо послание.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 23 юли 2014 г.

ОТ ПОЛУНЕЩА КЪМ ЦЯЛО

Plovdiv Together

Не знам защо ми се струва, че ПЛОВДИВ ЗАЕДНО / PLOVDIV TOGETHER има смисъл не като апликационна форма за участие на града под тепетата в конкурса ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА, а като неотклонна, ежедневна, непрестанна и развиваща се във времето политика на инак неизбежно сменящата се местна власт.
В този си апликационен вид идеята е покана за направата на вид шоу – полуриалити, полуфантазно, полузначимо и изцяло пълнещо нечии джобове със средствата от бюджет в размер на 38 177 638 лв.
Да създаваш култура без разписана глобална стратегия за всички аспекти на политики в областта на културата е като покана за преживяване за една нощ – може би вълнуващо, може би не; не толкова помнещо се, колкото катологизиращо се в индекса на подобни случвания.
Но преходът от полунеща към цялото на осмислена приемственост в политиките на изграждането на култура е най-трудният и... днес почти невъзможен преход.

Стефан Пеев
Начало

P.S.
Бележката е намек за липсващото (или по-точно подмененото с фрагментарност) глобално мислене в глобализиращия се свят.
Някой може да възрази, че с модерността отмряха метаразказите. Всъщност това е грешка на анализа. Метаразказът е само един – и винаги съществува. Но неговите фиксатори (които са творци само в смисъла на Омир) се изгубиха някъде по прашния път на времето в търсенето на възможния диалог между себе си и другия.


вторник, 15 юли 2014 г.

КОГАТО НЯКОЙ КРЕЩИ ДРУГИМУ,
НЕ Е ЯСНО КОЯ ПОДПОРА ЩЕ ПАДНЕ

Момче с топка

Надвесена над прозореца – с ролки, пеньоар и прясно боядисана коса, – майката на Венко неистова крещеше:
– Магаре такова! Прибирай се веднага! Ще ти скъсам ушите! Казах ти да не риташ топка! Марш вкъщи!
Венко не можеше да устои на този глас. Замръзна на място, отпуснал ръце край тялото си и вперил поглед в майка си. А топката, която го извеждаше на голова позиция, мина току под носа му и се изтърколи на платното.
За Радко топката беше безценна, защото беше подарък от брат му от Англия – и не се замисли нито за миг, втурна се да я спасява изпод гумите на налитащия автомобил.
Шофьорът му си тананикаше някаква мелодия, а пред погледа му се мержелеха вълнуващи сцени от срещата с любовницата. Като зърна връхлитащия Радко, рязко наби спирачки и извъртя волана, за да избегне удара с момчето.
Водачът зад него, тъкмо беше изравнил мислено ДДС-то за месеца, когато усети, че ударът с колата отпред е неизбежен.
Скоростта не беше голяма, но автомобилът се завъртя, поднесе и се блъсна в подпорния стълб на паянтовия пешеходен мост, който прехвърляше пътя.
На него младежът се навеждаше, за да целуне момичето, с което е излязъл на среща, когато се чу пропукване на подпората и двамата, прегърнати, неочаквано полетяха надолу през ниския парапет.
В този миг майката на Венко победоносна затръшна прозореца, защото беше сигурна, че синът ѝ, гузен и виновен, с наведена глава се прибира вкъщи.
Докато полицаите разглеждаха щетите и помагаха на лекарите да качат носилките на пострадалите в линейките, единственият свидетел на инцидента отчаяно се опитваше да обясни какво се е случило, като махаше с ръка към плътно затворения прозорец на апартамента на Венкови.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 14 юли 2014 г.

IN MEMORIAM

Надин Гордимър

Отива си моят свят.
А на негово място идва множество от светове.
Необуздано говорещи и... неспособни за разбиране.

Сбогом, Надин,

Истина е, че живяхме в различни системи, но мечтаехме един общ свят.
Днес живеем в общ свят, а мечтаем (ако изобщо мечтаем...) различни системи.

In Memoriam
Надин ГордимърНадин Гордимър (1924–2014)

Южноафриканската писателка и Нобелов лауреат за литература Надин Гордимър – един от най-видните представители на борбата срещу апартейда в света на литературата, почина на 90-годишна възраст, съобщи семейството ѝ, цитирано от Ройтерс и Франс прес.

Цитат по: 24 ЧАСА.БГ

Стефан Пеев
Начало