вторник, 27 септември 2016 г.

Слугата господар

ВУЗ

До­ка­то си пре­хвър­лям на­ум аб­сур­ден на пръв поглед мо­дел за вис­ше­то ни обра­зо­ва­ние, гръм­на по­ред­на­та ме­дий­на сен­за­ция: рек­тор по­лу­ча­вал по-висока запла­та от министър-пред­се­да­те­ля и от пре­зи­ден­та. Оче­вид­но то­ва зву­чи за­пла­ши­тел­но за ав­то­ра на ста­тия­та, а спо­ред убеж­де­ние­то му би след­ва­ло да зву­чи за­пла­ши­тел­но и за чи­та­те­ли­те. Но всъщ­ност по­доб­но съоб­ще­ние ме рад­ва. Рад­ва ме, за­що­то съм дъл­бо­ко убе­ден, че уни­вер­си­тет­ски­те пре­по­да­ва­те­ли тряб­ва да имат по-високи въз­на­граж­де­ния от хо­ра­та в Ми­нис­тер­ския съ­вет и в Пре­зи­ден­ство­то. В то­лос­тоев­ски тон бих обяс­нил, че ня­ма как да е по друг на­чин, за­що­то все­ки управ­ля­ващ е всъщ­ност слу­га на на­ро­да, а не не­гов вел­можа. И не е ред­но слу­га­та да по­лу­ча­ва по­ве­че от своя су­ве­рен – из­би­ра­те­ля. А уни­вер­си­те­ти­те по идея са ав­то­ном­ни цен­трове – храм на зна­ние­то. Те не слу­гу­ват на ни­ко­го, за­що­то са устре­ме­ни към исти­на­та, а исти­на­та е рав­нознач­на на сво­бо­да­та.
По ло­ги­ка­та на ме­та­фо­ра­та за слу­га­та и гос­по­да­ря ми хрум­ва, че мо­жем да се прос­тим и с дър­жав­ни­те сти­пен­дии. Или да ги мо­ди­фи­ци­ра­ме: не дър­жа­ва­та, а сла­бият сту­дент след­ва да пла­ща обра­зо­ва­ние­то на сил­ния сту­дент. Ако не си взе­маш из­пи­ти­те със за­до­во­ли­те­лен ус­пех, не е нуж­но да на­пус­каш ВУЗ-а, доста­тъч­но е след­ва­ща­та ти так­са за обу­че­ние да от­го­ва­ря на из­дръж­ката на по­не ду­зи­на пред­ста­вя­щи се от­лич­но сту­ден­ти. Така сла­бият сту­дент до края на след­ва­не­то си ще под­си­гу­ри из­дръж­ка­та на те­зи, кои­то са го­то­ви да учат и на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли.
Раз­би­ра се, то­ва е уто­пия. Об­щество­то ни ще про­дъл­жи да то­ле­ри­ра сла­бо­то пред­ста­вя­не на обу­ча­ва­щи­те си, нис­ко­то запла­ща­не на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли и жал­ко­то слу­гу­ва­не на мър­тви идеи, ро­де­ни ня­къ­де на­вън и из­ри­ча­ни тук от мест­ните слуги-велможи с фе­но­ме­на­лен па­тос, от кой­то та­ка се за­бърк­ва­ме, че сме го­то­ви да забра­ним на Бъл­гар­ска­та пра­вослав­на цър­ква да осъж­да гей­па­ра­ди­те в име­то на ко­мин­тер­но­вия евро­интер­на­цио­на­лизъм и пан­евро­пей­ска­та то­ле­рант­ност.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 20 септември 2016 г.

HK Grotesk Cyrillic | Free

HK Grotesk Cyrillic
HK Grotesk Cyrillic

HK Grotesk now has greater lan­gua­ge sup­port with the ad­di­tion of Cyril­lic cha­rac­ters. This de­faults to Bul­ga­rian Cy­ril­lic but can easi­ly switch to Rus­sian or Ser­bian by using "lan­guage" drop­down in InDesign or any lo­cal lan­gauge set­ting in the lay­out appli­ca­tion. The Cy­ril­lic lan­gua­ge was de­signed and de­ve­loped by Stefan Peev in col­la­bo­ra­tion with Alfredo Marco Pradil. HK Grotesk is free to down­load. The de­signers and de­ve­lo­pers in­vol­ved in this pro­ject ho­pes to reach out to de­signers in need of qua­lity type­faces with­out the price tag. If you would like to get in­vol­ved in the im­prove­ment of HK Grotesk plea­se con­tact Alfredo Marco Pradil for Latin de­ve­lop­ment and Stefan Peev for Cy­ril­lic. Mo­re in­for­ma­tion and a link for down­loading you could find on Behance.

Текстовете на кирилица са подбрани изцяло от Alfredo Marco Pradil, който не владее български език, но въпреки това доста се е постарал да открие и приложи в представянето на HK Grotesk оригинална българска реч. Така че нека ние (като носители на езика) да му простим няколкото езикови грешки в презентацията в Behance.

HK Grotesk Cyrillic
And here is FB using HK Grotesk on place of Helvetica.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 11 септември 2016 г.

Многознанието не научава хората да бъдат умни

Хераклит

Покрай ед­на исти­на днес се раз­про­стра­ня­ват де­сет­ки ин­фор­ма­цион­ни лъ­жи: пре­дим­но пред­на­ме­ре­но, но ня­къ­де и от глу­пост и къ­со­глед­ство. Не­вяр­на­та и­нфор­ма­ция е всъщ­ност пуб­ли­чен раз­стрел на об­ществе­но­то мне­ние, за­що­то уби­ва пра­во­то на хо­ра­та да пре­це­ня­ват съ­би­тия­та.
По то­зи път, по кой­то вър­вим, об­щество­то ни ще съз­рее ня­къ­де око­ло 2150 го­ди­на, ко­га­то най-сет­не ще проу­меем, че ед­на исти­на стру­ва по­ве­че от всич­ки ав­то­ри­те­ти на све­та и от всич­ки глед­ни точ­ки в него. И ще се вър­нем към при­зи­ва на Хе­рак­лит да се вслуш­ва­ме не в ду­ми­те, а в Ло­го­са, за­що­то „Мно­го­зна­ние­то не нау­ча­ва хо­ра­та да бъ­дат ум­ни. [...] Мъд­рост­та е са­мо в ед­но — да се при­знае, че разу­мът уп­рав­ля­ва всич­ко и чрез всич­ко.“.

Стефан Пеев
Начало

петък, 2 септември 2016 г.

Елементарна пазарна логика

Пазарна логика

Кол­ко­то по­ве­че глед­ни точ­ки се явя­ват на по­зо­ри­ще­то на об­ществе­ния дис­курс, тол­ко­ва по­ве­че стой­ност­та на от­дел­на­та глед­на точ­ка па­да, па­да, па­да... Еле­мен­тар­на па­зар­на ло­ги­ка.

Стефан Пеев
Начало

петък, 26 август 2016 г.

Умората от изговореното

Умора

Който е свикнал просто да приказва, рядко усеща умора от приказките. Който търси истината в изговореното често подвива крак по пътя си...

Стефан Пеев
Начало

За смисъла на енергията и за енергията на смисъла

Огън

Много хора се заблуждават, че съвременността превъзхожда миналото по многообразието от гледни точки и начини на мислене. Типологическият срез на времето ще ни убеди, че между мисленето в епохата на гръцката класика и съвременното мислене има незначителни разминавания. Всъщност от откриването на огъня до ядрената бомба мисленето се движи само по хоризонтала – от какво и как да извличаме повече енергия. А същинският въпрос е: какъв е смисълът на енергията и какво означава нейното овладяване?...

Стефан Пеев
Начало

сряда, 17 август 2016 г.

„Мечтатели“ – от книгата на Адеър до филма на Бертолучи...

Мечтатели

„Мечтатели“ – от кни­га­та на Адеър до фил­ма на Бер­то­лу­чи, или как­во всъщ­ност се слу­чи през 1968 го­ди­на...
Моят тъ­жен от­го­вор е – фан­таз­ми­те се пре­вър­на­ха в реал­ност, но реал­ност­та си оста­на не­по­кът­ната... Нещо по­ве­че. Обре­ме­ни се с още по-голямо ли­це­ме­рие от оно­ва, сре­щу кое­то се бун­ту­ва­ха мла­ди­те хо­ра то­га­ва...
А от­го­во­рът на Бер­то­лу­чи? От­го­во­рът на Бер­то­лу­чи е мал­ко по-разли­чен: но ка­къв точ­но, все­ки, кой­то е гле­дал фил­ма „Меч­та­те­ли“, ще пре­це­ни за се­бе си...

Стефан Пеев
Начало

петък, 12 август 2016 г.

Добре е да си припомняме...

Харта за правата на човека

Добре е да си припомняме от време на време, че обил­но­то го­во­ре­не в социал­ните мре­жи раз­ши­ря­ва не само инфор­мира­ност­та, но и... глу­пост­та. Глу­пост­та се от­ли­ча­ва от разум­ност­та по от­но­ше­ние­то си към сво­бо­да­та. Разумността пред­по­ла­га уси­лие, кое­то по­ла­га­ме, за да достиг­нем до исти­ната, и в това усилие вижда сво­бо­да­та. Глу­пост­та отри­ча вся­как­ви уси­лия и си мис­ли, че сво­бо­да­та се да­ря­ва на все­ки­го по рож­де­ние с Хар­тата за пра­ва­та на човека.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 2 август 2016 г.

Тихо, почти шепнешком...

Шепнешком

Отучихме се да си говорим тихо, почти шепнешком. Да артикулираме думите бавно, унесени в преследване на нишката на мисълта. Вместо това държим да сме шумни, гръмогласни, забавни – полагаме усилия да привлечем вниманието на другите, да се откроим и да бъдем забелязани, защото публичността се превърна в мерило за успеха ни. Достигнахме до парадоксалната ситуация, в която някои хора не притежават нищо друго като форма на успех освен своята публичност. В мига, в който изместите прожектора от тях, те изпадат не просто в забвение, а се стопяват в мрака, изчезват завинаги от нишката на историята.
Забравихме, че имаме история. Че идваме от някъде, носим неизбежния дълг на следовниците и би следвало да отнесем онова, което всъщност е нишката на човешката история до следващия бряг, до следващите поколения.
Потопени в настоящето в търсене на щастието, загубихме представа какво е то и несъзнателно за самите себе си го заменихме със забавлението...

Стефан Пеев
Начало

петък, 22 юли 2016 г.

За малкия свят и големите хора

Колумб

След като като европейци открихме Америка и американския начин на живот, вече не се забавляваме да откриваме света, а да се разхождаме в него като туристи. Дори и на най-екзо­тич­ните и непознати места насладата предварително ни е приготвена и ни очаква под формата на туристи­чески пакет за масова консумация. На връщане, разбира се, сме доволни и преизпълнени с впечатления – нашето пътуване е доказало, че светът е малък, а ние сме големи.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 21 юли 2016 г.

Кому е нужна?...

Журналистика

Питам се, кому е нужна онази българска журналистика, която няма за цел да предостави възможност на събеседниците да из­ложат ясно позициите си, а има за цел да ги вкара в пред­вари­тел­но зададени граници. Убеден съм, че журналистите, които го правят, го вършат просто от невежество и погрешно разбиране за про­фе­сио­на­ли­зъм. Да пред-поста­вяш тези на пуб­лика­та чрез въпро­сите, които за­да­ваш настоя­тел­но, е обид­но не само за съ­бе­сед­ни­ци­те, обид­но е и за общество­то. Глу­па­ви хора има на­вся­къде, но общество­то като цяло не е глу­па­во (поне докато под „общество“ раз­би­ра­ме най-доб­ра­та част от него, а не най-ма­со­ва­та).
Кон­крет­ният по­вод е без зна­че­ние, яв­ле­ние­то се пов­та­ря ежедневно и... по вся­как­ви медии... И уви! по­па­да в графата „Лоша про­па­ган­да“, кол­кото и някой да се опит­ва да го от­рича...
Така че не е нужно да пла­чем за киберата­ките, които „раз­би­ва­ли“ бъл­гар­ско­то общество. Зле фор­му­ли­ра­ният жур­на­листи­чески въп­рос, погреш­но во­де­ният раз­говор в медиите имат да­леч по-пагуб­ни после­дици!

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 4 юли 2016 г.

Урок по равнопоставеност

Уилям Фокнър

„Драги приятели на Америка, честит 4 юли!“
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.

Стефан Пеев
Начало

събота, 2 юли 2016 г.

Старата архитектура и новите купчийници

Копривщица

Дори и да звучи парадоксално, е факт: все повече се чувствам европеец, като се отказвам да бъда европеец в духа на официалната пропаганда; както и все повече се чувствам българин, отказвайки се да бъда модерен. В момента съм в Копривщица: гледам старата архитектура и новите купчийници и ми се повръща. Имам усещането, че Копривщица е създадена, за да просперират купчийниците, а не обратно...

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 30 юни 2016 г.

Все по-малко образованост и все повече знаещи хора

Образование и знание

Заглавието звучи като парадокс, но не е.
Просто трябва да се прецизира и преосмисли връзката.
Всеки образован човек е и знаещ човек (включително знаейки за своето незнание).
Не всеки знаещ човек обаче е образован (знанието, което не вижда незнанието си, е всъщност липсата на образованост).
Образоваността е резултат от систематични и целенасочени усилия.
Знанието (отвъд образоваността) е плод на хаотично приемане на чуждия опит, осмислен вторично като собствен.
Ако от тази гледна точка погледнем на картината на съвременния си живот, с изненада ще установим, че всеки се чувства някак си длъжен да има мнение по всички въпроси, макар повечето хора да не са проучвали подробно, систематично и изчерпателно нито една тема.
Класическа илюстрация за знаещата необразованост е случаят с англичаните – направиха си референдум, гласуваха по съвест и... знание, а днес питат Google „Какво е това ЕС?“

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 20 юни 2016 г.

Българска кирилица. Безплатни шрифтове

Българска кирилица. Безплатни шрифтове

Опит да бъдат събрани на едно място безплатните шрифтове с българска кирилица и техните автори. Ще бъдат добавяни шрифтове с българска кирилица, предоставени за безплатно използване от носителите на авторските права.

Препратка: Българска кирилица. Безплатни шрифтове

Подкрепете българската кирилица, като се присъедините към манифеста „За българска кирилица“.
Празникът на буквите е веднъж в годината, но за българската кирилица трябва да мислим и да се грижим ежедневно – защото е основата на уникалността на българската култура.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 13 юни 2016 г.

Абсурди на времето

Свобода

В епохата на най-интензивните социални контакти се оказва, че най-малко разбираме природата на общуването. Възможността да прекосиш целия свят и да се докоснеш едновременно до милиарди хора, създава илюзорното чувство за свобода. Свободата не е във възможността да общуваш без граници. Свободата не е функция на неограничеността в изказването на позиции, а функция на изразяването на истинността по отношение на съществуването на човека. Неразбирането на връзката между свободата на изказването и свободата на осмислянето и изразяването на човешката същност и съществуване е явление, което е по-страшно от екологическите катастрофи.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 12 юни 2016 г.

НОВ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Световното първенство по футбол в САЩ

Има предложение Народното събрание да гласува нов национален празник – датата 16.07.1994 г., когато загубихме 4:0 от Швеция и станахме четвърти на Световното първенство по футбол в САЩ, да бъде обявена за неучебен и неработен ден, в който целокупният български народ да си спомня с умиление паметната дата от незабравимото представяне на българския футбол на световната сцена.
Очаква се празникът да бъде актуален и ненадминат в следващите 50 години.

Стефан Пеев
Начало

петък, 27 май 2016 г.

КОГА БЪРЗИНАТА Е НЕДОСТАТЪК

Глупостта

Глупостта е много по-бъбрива и много по-бърза в изговарянето от умното слово (просто защото спестява от времето за размисъл). Ето защо бързината и пъргавостта невинаги са достойнство.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 28 март 2016 г.

Font Arda | Шрифт Arda

• Font • Arda • Шрифт • Arda

Шрифтът Arda е все още в процес на изграждане. Предстои много работа, но Arda вече има свой облик и очаква финалната си версия... (под формата на свободен лиценз за безплатно ползване или като commercial font, все още наистина не знам...)

The font Arda is still under development. There is a lot of work to be done, but Arda has already its own face and is looking forward to its final release... (under free license or as a commercial font, I still don't know...)

Осъвременяването на шрифтове в съответствие с тенденциите за развитието на българската кирилица е наистина удоволствие, но и много, много трудоемко занимание. А създаването на нов шрифт понякога изисква повече от година търпеливост и настоятелност. За да останат повечето замислени и създавани в издателство КОНТЕКСТ шрифтове със свободен лиценз за безплатно ползване, бих искал да разчитам на щедростта на дарителството. Някои от актуалните проекти (в процес на доработка) могат да бъдат разгледани на страницата в BEHANCE. Предварително благодаря на всеки за проявеното разбиране.



Стефан Пеев

Шрифтове със свободен лиценз, разработени в издателство КОНТЕКСТ на основата на съвременната български типография, можете да намерите, разгледате и свалите от FONTLIBRARY.

Fonts under OFL (SIL Open Font License), developed by CONTEXT Publishing and based on contemporary Bulgarian typography, you can find, view and download from FONTLIBRARY.

Начало

събота, 26 март 2016 г.

ДЕНЯТ НА ПОЛАТА, ИЛИ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СИ ЧОВЕК...

Денят на полата

Снощи гледах филм. И този филм разбърка мислите ми. А когато нещо разбърка мислите ни, ние сме на прага на творческото – тоест в онова състояние на екстатичност, което изначално характеризира мисленето (защото първоосновата на мисленето е екстатичността, чиято хаосност и безпосочност всъщност е бременна със структурните връзки на един възможен и логичен свят).
Разликата между глупака и мъдреца не е в това, че единият мисли неподредено и алогично, а другият – подредено и логично, а че глупакът бърка екстатичността на мисленето с реда, докато мъдрецът извежда от подвижния покой на непрекъснато сменящите се в хаоса дискретности прекъснатостта на движението като подвижен покой на самотъждествено различие, в което се съдържа иманентна посока.
Казвам всичко това като прелюдия. Защото колкото по-полифонична е мисълта в своята екстазност, толкова по-мъчително е да излезеш от нея без неизбежното „окастряне“ – уви! подредената мисъл е някаква форма на окастрена екстатичност. Няма как да останеш в първоосновата на екстатичната хаосност и да съхраниш в подредената реч всички онези възможности, които се съдържат в екстазността (поне на това добрият стар Анри Бергсон би трябвало да ни е научил). Загубите по пътя са неизбежни... Впрочем това е и причината понякога да не се разбираме – всяка завършена мисъл страда от недостатъчност. И който се докосва до нея и през нея вижда екстатичността на първоосновата, съзнава тази недостатъчност.
Та филмът „Денят на полата“ на режисьора Жан-Пол Лиленфилд с прекрасната Изабела Аджани (понапълняла и вече зряла жена, травмирана от собствената ни съвременност) ме накара да си спомня за Далчев. Да, за Атанас Далчев! За нашенския, българския поет и мислител (когото и досега не можем да припознаем като творческа личност от европейска величина) и за полемиката му с Христо Радевски по темата за тенденциозността в изкуството. За тази полемика в литературната критика е изписано достатъчно. И не е нужно да я припомням в същината ѝ. По-важното е, че в светлината на филма на Жан-Пол Лиленфилд с днешна дата осъзнах, че всъщност прави са и двамата опоненти – и Далчев, и Радевски. Но това вече е нова оптика към проблема, към която неизбежно ни тласка съвременността ни. Тенденциозен ли е филмът на Жан-Пол Лиленфилд? И да, и не... В отделни моменти киноразказът се движи на границата между изкуството и журналистическия репортаж (едновременно публицистичен и от типа „истински истории“, с които ни заливат медиите днес). Дали това движение е овладяно докрай от режисьора и целенасочено премислено? Силно се съмнявам в това. Като всеки творец и Жан-Пол Лиленфилд оставя във филма си пространства на екстатичност (виж началото на бележката по темата „Екстатичност“), в които художественото мислене се оттегля в полза на екстатичността. Затова съм убеден, че са възможни напълно полюсни решения в оценката за филма – от рода на: Лиленфилд е прекалил със сатирично-гротесковото изображение на реалността; и... смесицата от художествена условност, сатирност, гротескност и репортажна публицистичност изразяват скритото от всички ни зад публичността лице на съвременността. Да оставим крайните заключения на любителите на художествената и публицистичната критика. Фактът, който става очевиден през погледа на Лиленфилд, е, че Франция сама в себе си си е отгледала тероризма и продължава да го отглежда. С днешна дата става очевидно, че този тероризъм не идва отвън с бежанците, а е неизбежно култивиран от съвременната френска публичност. Публичност, в която никой не е истински. Никой не е себе си, въпреки отчаяните опити да играе ролята „аз съм...“. Защото самото общество е изтъкано от мрежата на прикриващата проблемите лицемерност. За да направи видима за публиката тази мрежа на лицемерност и фактическа липса на „себе си“, на субектност, на „азовост“ в едно общество, което е изтъкано от „аз“ говоренето, Лиленфилд прави грандиозна крачка към тенденциозността. Показвайки как в миниатюрното затворено общество на тийнейджърски клас в държавно училище от проблемните квартали на Франция ролята на терорист и заложници последователно може да преминава от учителката към учениците, от жените към мъжете, но все в рамките на интегрираните някогашни бежанци (бременни с наследството на своето бежанско минало), Лиленфилд изрича на глас страшна присъда. Но не над героите си, а над обществото като цяло. То, съвременното общество, с всичките му модерни комуникационни канали и техники на комуникация е лишено от комуникативност. Защото говоренето не е просто решаването на конкретния проблем в конкретния случай. Говоренето е търсене на истината за човека в хаоснотото начало на нашата изначалност да сме човеци във възможност. Защото да си човек, съвсем не е равнозначно на това да носиш оръжие и да заставяш някого да изпълнява под заплаха волята ти (било под формата на терорист, било като министър на вътрешните работи). Нито пък означава да използваш психологически техники за ребусното решаване на комуникативни проблеми. Да си човек, означава да живееш с мечта... Мечтата за свят на смисленост. Свят, в който основният проблем следва да бъда – какво означава да си човек...
Всъщност съвременният западен свят е подменил решаването на проблема с готовото вече решение – в правотата на което уж са убедени всички. Но стандартизираното решение, което обществото се стреми да наложи върху човека в името на благоденствието и добруването, е дотолкова лишено от хоризонти, че всъщност не само убива мултикултурализма, но убива и съвременния човек. Убива го понякога реално, но винаги и символно, като го залъгва, че е свободен единствено в изговарянето на стандартната публичност (онази, в която всъщност иманентното „аз“ говорене практически отсъства). В такъв смисъл истинският проблем за изконните французи са не мигрантите, а самите французи (представени от филма през призмата на властта – официалната: вътрешен министър, специални части; и другата – неофициалната: медиите и публичното себеизразяване).

Стефан Пеев
Начало