събота, 26 март 2016 г.

ДЕНЯТ НА ПОЛАТА, ИЛИ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СИ ЧОВЕК...

Денят на полата

Снощи гледах филм. И този филм разбърка мислите ми. А когато нещо разбърка мислите ни, ние сме на прага на творческото – тоест в онова състояние на екстатичност, което изначално характеризира мисленето (защото първоосновата на мисленето е екстатичността, чиято хаосност и безпосочност всъщност е бременна със структурните връзки на един възможен и логичен свят).
Разликата между глупака и мъдреца не е в това, че единият мисли неподредено и алогично, а другият – подредено и логично, а че глупакът бърка екстатичността на мисленето с реда, докато мъдрецът извежда от подвижния покой на непрекъснато сменящите се в хаоса дискретности прекъснатостта на движението като подвижен покой на самотъждествено различие, в което се съдържа иманентна посока.
Казвам всичко това като прелюдия. Защото колкото по-полифонична е мисълта в своята екстазност, толкова по-мъчително е да излезеш от нея без неизбежното „окастряне“ – уви! подредената мисъл е някаква форма на окастрена екстатичност. Няма как да останеш в първоосновата на екстатичната хаосност и да съхраниш в подредената реч всички онези възможности, които се съдържат в екстазността (поне на това добрият стар Анри Бергсон би трябвало да ни е научил). Загубите по пътя са неизбежни... Впрочем това е и причината понякога да не се разбираме – всяка завършена мисъл страда от недостатъчност. И който се докосва до нея и през нея вижда екстатичността на първоосновата, съзнава тази недостатъчност.
Та филмът „Денят на полата“ на режисьора Жан-Пол Лиленфилд с прекрасната Изабела Аджани (понапълняла и вече зряла жена, травмирана от собствената ни съвременност) ме накара да си спомня за Далчев. Да, за Атанас Далчев! За нашенския, българския поет и мислител (когото и досега не можем да припознаем като творческа личност от европейска величина) и за полемиката му с Христо Радевски по темата за тенденциозността в изкуството. За тази полемика в литературната критика е изписано достатъчно. И не е нужно да я припомням в същината ѝ. По-важното е, че в светлината на филма на Жан-Пол Лиленфилд с днешна дата осъзнах, че всъщност прави са и двамата опоненти – и Далчев, и Радевски. Но това вече е нова оптика към проблема, към която неизбежно ни тласка съвременността ни. Тенденциозен ли е филмът на Жан-Пол Лиленфилд? И да, и не... В отделни моменти киноразказът се движи на границата между изкуството и журналистическия репортаж (едновременно публицистичен и от типа „истински истории“, с които ни заливат медиите днес). Дали това движение е овладяно докрай от режисьора и целенасочено премислено? Силно се съмнявам в това. Като всеки творец и Жан-Пол Лиленфилд оставя във филма си пространства на екстатичност (виж началото на бележката по темата „Екстатичност“), в които художественото мислене се оттегля в полза на екстатичността. Затова съм убеден, че са възможни напълно полюсни решения в оценката за филма – от рода на: Лиленфилд е прекалил със сатирично-гротесковото изображение на реалността; и... смесицата от художествена условност, сатирност, гротескност и репортажна публицистичност изразяват скритото от всички ни зад публичността лице на съвременността. Да оставим крайните заключения на любителите на художествената и публицистичната критика. Фактът, който става очевиден през погледа на Лиленфилд, е, че Франция сама в себе си си е отгледала тероризма и продължава да го отглежда. С днешна дата става очевидно, че този тероризъм не идва отвън с бежанците, а е неизбежно култивиран от съвременната френска публичност. Публичност, в която никой не е истински. Никой не е себе си, въпреки отчаяните опити да играе ролята „аз съм...“. Защото самото общество е изтъкано от мрежата на прикриващата проблемите лицемерност. За да направи видима за публиката тази мрежа на лицемерност и фактическа липса на „себе си“, на субектност, на „азовост“ в едно общество, което е изтъкано от „аз“ говоренето, Лиленфилд прави грандиозна крачка към тенденциозността. Показвайки как в миниатюрното затворено общество на тийнейджърски клас в държавно училище от проблемните квартали на Франция ролята на терорист и заложници последователно може да преминава от учителката към учениците, от жените към мъжете, но все в рамките на интегрираните някогашни бежанци (бременни с наследството на своето бежанско минало), Лиленфилд изрича на глас страшна присъда. Но не над героите си, а над обществото като цяло. То, съвременното общество, с всичките му модерни комуникационни канали и техники на комуникация е лишено от комуникативност. Защото говоренето не е просто решаването на конкретния проблем в конкретния случай. Говоренето е търсене на истината за човека в хаоснотото начало на нашата изначалност да сме човеци във възможност. Защото да си човек, съвсем не е равнозначно на това да носиш оръжие и да заставяш някого да изпълнява под заплаха волята ти (било под формата на терорист, било като министър на вътрешните работи). Нито пък означава да използваш психологически техники за ребусното решаване на комуникативни проблеми. Да си човек, означава да живееш с мечта... Мечтата за свят на смисленост. Свят, в който основният проблем следва да бъда – какво означава да си човек...
Всъщност съвременният западен свят е подменил решаването на проблема с готовото вече решение – в правотата на което уж са убедени всички. Но стандартизираното решение, което обществото се стреми да наложи върху човека в името на благоденствието и добруването, е дотолкова лишено от хоризонти, че всъщност не само убива мултикултурализма, но убива и съвременния човек. Убива го понякога реално, но винаги и символно, като го залъгва, че е свободен единствено в изговарянето на стандартната публичност (онази, в която всъщност иманентното „аз“ говорене практически отсъства). В такъв смисъл истинският проблем за изконните французи са не мигрантите, а самите французи (представени от филма през призмата на властта – официалната: вътрешен министър, специални части; и другата – неофициалната: медиите и публичното себеизразяване).

Стефан Пеев
Начало

неделя, 20 март 2016 г.

В КАКВО PISA ГРЕШИ

PISA

От доста време резултатите на българина при тестовете PISA не са добри. Причината за това е, че самият тест е погрешно формулиран. Вместо да изпитва българина на четене с разбиране, тестът трябва да го изпитва на говорене без разбиране. По този показател едва ли имаме равни на себе си не само в Европа.

Стефан Пеев
Начало

ПАИСИЙ И АКСИОМАТИКАТА НА КУЛТУРНОИСТОРИЧЕСКОТО

Паисий

Ако историята на българските истории (начената с Паисий) се беше родила днес, то отдавна вече Паисий щеше да има своята опозиция. Но не в лицето на привържениците на гръцкия език и гръцката образованост, а в лицето на западноевропейската култура.
Патосът на Паисиевата творба не е в историческата достоверност на повествованието, а в стремежа да се поставят жалоните на българската културноисторическа идентичност. Стремежът му е да се докосне до аксиоматиката на българското – онези точки в историческото битие на българския народ (и съответно на всеки българин), които му придават неговата същностност. Отвъд тази същностна определеност хората губят своя лик – превръщат се в аморфна човешка общност, която гравитационните сили на привличане в една или друга културноисторическа посока непрекъснато размиват.
Паисий интуитивно е доловил, че ходът на човешкото развитие е немислим отвъд аксиоматиката на културноисторическото, разбирано като някакъв тип физиогномика и гравитираща към общ център идентичност.
За пример да вземем един американец (от САЩ) и един европеец. Американецът може да има невероятно смесено потекло (прародители англичани, французи, ирландци, шотландци, италианци, славяни), но при цялата разнородност на корените си той си остава американец. Този, когото наричаме европеец, е всъщност имагинерна величина – потеклото му може да е пределно ясно и еднозначно (прародители само германци или само французи, или...), но в същината му липсва аксиоматиката на европейското – нея просто я няма като културна идентичност и даденост.
И ако днес Паисий беше жив, би си задал въпроса „Що е то европеец?“. И отново би възкликнал към българите: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...“. Но този път упрекът би бил друг – невъзможно е да се опитваш да се идентифицираш с нещо, което в самото себе си няма същина, с нещо аморфно, неясно, без категорично културноисторическо битие и лишено от безспорна аксиоматика.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 16 март 2016 г.

ЗА ИМПЕРСКОТО МИСЛЕНЕ И ЗАЩО ТО ТРЯБВА ДА ИМА ПОЧВА У НАС

Имперско мислене

Имперското мислене е проблем за българина.
На първо място – познавателен.
Американофилите виждат имперското мислене в Русия и в руската политика (днес и някога), но не го откриват в САЩ и в американската политика (някога и сега). Така че степента на достоверност на техните твърдения е 50%.
Русофилите виждат имперското мислене в САЩ и в американската политика (днес и някога), но не го откриват в Русия и в руската политика (някога и сега), което отново води до 50% достоверност.
Умерено (либерално) мислещите хора са убедени, че имперско мислене има и при едните, и при другите, но къде точно и как точно се проявява, те най-често не съумяват да преценят. Така че степента на достоверност при тях практически клони към 0.
Критично мислещите хора се стремят да изградят адекватна картина на политиките на САЩ и Русия и да оценяват двете държави обективно. Но степента на чуваемост от обществото на техните позиции граничи с 0.
Така че неистината за имперското мислене в пространството на общественото мнение в повечето случаи надхвърля многократно статистическата грешка.
Но това не ни пречи да продължаваме да разсъждаваме (при това неимперски) за имперското мислене.
Тъжната истина е, че този път не води наникъде, а опитите на някои да отъждествяват имперското (по български) с България на три морета са смешен и нелеп анахронизъм.
Защото същинската цел следва да бъде не България да излезе териториално на три морета, а да навлезе дълбоко и в пустините на Африка, и в прериите на САЩ, и в руската тайга, и сред горите на Латинска Америка, и в хилядолетните империи на Далечния Изток, и във всеки малък, среден и голям световен град. Да навлезе категорично, с ясното съзнание, че това са само малка част от обществените пространства, в които присъствието на българина следва да е видимо и разпознаваемо. Разбира се, нямаме достатъчно демографски потенциал да постигнем тази висока цел – дори да стимулираме допълнително раждаемостта сред циганите и да приемем закон за тяхното разселване по всички точки на света (всъщност те и без закон ще се разселят, ако продължават да се множат с тази скорост).
Следователно да присъстваш във всички световни пространства, без да изпращаш човешка сила, изглежда малко непостижимо за българина.
Непостижимо, защото не умеем да се учим от големите. Умеем да им се възхищаваме, умеем да се приспособяваме в техните общества, но не умеем да се възползваме от опита им. Един бегъл поглед върху летището на Доха например дава отговор на въпроса „Как?“. Как да си империя, без да плащаш за издръжката на войска в чужда страна и без да носиш негативните последици от военната инвазия в чужбина? Доха дава отговора – производство, организирано около науката, иновациите и съвременните технологии, съчетано с маркетингов (и по-общо пазарен) иновативизъм, плюс упорството да бъдеш на върха. И резултатът е видим – 90% от стоките на летището в Доха са не„дохански“, а евроамерикански като марки (а като производство – бог знае какви).
Та вместо да подсмърчаме защо този или онзи притежава имперско мислене и амбиции, просто трябва да вземем имперското на въоръжение и да го приложим в действие.
Това означава, че не развлекателната индустрия (където вече безспорно ставаме „като две капки вода“ със световните формати), а образованието, технологиите, пазарната конкуренция трябва да са единственият мощен двигател на общественото ни мислене. Крайно време е да осъзнаем, че само шест години, след като нещо си научил – то вече е остаряло. Погледнете детето – до шестата си година то се учи да говори, да ходи, да се социализира в семейна и частично несемейна среда, но всичките му познания са смехотворни на фона на онова, което го очаква в училище. Погледнете седмокласника (който с мъка избутва днес задължителния изпит) – познанията му многократно надхвърлят опита му от първи клас и са незначителни в сравнение с очакващото го при матурата в 12. клас. А сега погледнете един завършил студент седем години след неговото дипломиране. Какво виждате? А четиринадесет години след завършването му? Колкото и да се вглеждаме в постстудентските си времена – няма да видим човека на кон, който ни продава една-единствена марка (и то успешно). Ще видим закърняваща образованост, която тъпче на едно място и лесно се омагьосва от световните реклами, защото е изпълнена с убеденост, че имперското принадлежи на другите.
Не! Имперското принадлежи на този, който го поиска. И е добро или лошо в зависимост от това за какво го използваш.
А историческият опит ще ни покаже, че ключът за осъществяването на имперското е в образоваността и в културата. Нито едно завоевание не е просъществувало във времето, ако не е подчинено на стремежа за обновяване на опита, мисленето, познанието, сръчността и технологиите. Затова ни е нужно имперско мислене – защото неговата същност е стратегическа, а резултатите му – безспорно са основата на прогреса на цялото общество.

Стефан Пеев
Начало

неделя, 13 март 2016 г.

ДИНАМИКАТА НА ВРЕМЕТО ПОВЕЛЯВА

Потребител

Може и да съм капризен, но никога досега не съм намерил шивач, който да ми ушие дреха по мярка. И понеже шиенето на дрехи днес вече е скъпо удоволствие, човек (няма как) минава на конфекция. А там нещата са още по-зле. Разбира се, във всеки уважаващ себе си магазин на производител ще Ви предложат да Ви скъсят ръкавите на сакото, да подгънат панталона според височината Ви и т.н. В крайна сметка купуваш, вземаш и носиш – въпреки усещането, че нещо не е съвсем наред.
Разказвам това, защото търся аналогията. А тя е очевидна – в сферата на мобилните комуникации ти се предлагат безброй възможности: екстри, екстри, екстри, които никога няма да ползваш, но които са зашеметяващо привлекателни. Същото е и в областта на софтуера – понечиш да си купиш Office пакета на Windows и изведнъж установяваш, че няма как да ползваш почти 90% от възможностите му (но трябва да ги платиш, все пак е конфекция). Купуваш и плащаш. После не ползваш. Не ползваш, но въпреки това ти предлагат нови версии с нови опции. И ти някак си се чувстваш задължен да продължиш напред – да се обновяваш и обновяваш. Просто защото в един момент изпадаш от динамиката на времето. А динамиката на времето май все по-малко има за цел да удовлетворява потребителя и все повече негласно се насочва към неговото моделиране. Все по-привлекателен става зашеметеният потребител, който губи баланса между това, което заплаща, и онова, което получава. И който е уверен, че за парите си получава много повече от очакванията си. Може и да е така, но в 90% от случаите онова „в повече“ не ни е нужно, защото не умеем да го потребява или не ни е по мярка, или просто не ни върши работа. Но продължаваме напред, защото динамиката на времето повелява...

Стефан Пеев
Начало

събота, 12 март 2016 г.

ЗА КАЗАРМАТА И ЗА ПОДОБИЕТО НА НАШЕТО МИНАЛО

Компютърните игри и съвременната война

Понеже на мнозина патриотично настроени хора у нас им се привижда мисловно как връщането на казармата ще превърне разглезените мамини синчета в ревностни защитници на отечеството, ми хрумна да напомня, че повечето млади хора у нас са избили и продължават да избиват още и още врагове – толкова, колкото ние, казармените момчета от едно време, не сме и сънували, че можем да погубим. Вярно, младите хора избиват враговете на компютърни игри. Но пък и съвременната война май, май не ще да е конвенциална, а хибридна – война в интернет, война с дронове, война с умни и недотам умни бомби.
Едва ли ще направим младия човек по-добър, ако се опитваме да го учим да воюва. По-скоро трябва да го учим как да спасява човечеството – и не само от военните конфликти, но и от кошмарите на потребителското консуматорство, което бавно и неумолимо подяжда природата. Да учим младия човек да бъде по-добър от нас, а да не се опитваме да го вкараме в подобието на нашето минало – това е единственото смислено решение по темата „казарма“.

Стефан Пеев
Начало

сряда, 9 март 2016 г.

С МИТА ЗА ЕВРОПА

Европа

Мисловният хоризонт ЕВРОПА не съществува.
Не съществуват и широко пропагандираните общи европейски ценности.
Всичко, което се поднася под мотото „Единна Европа“, са политически и PR конструкции на икономически интереси.
Европа е лицемерна в същността си. Но тя не разбира своето лицемерие, затова го заменя с евфемизма „толерантност“. Ти си например вярващ католик, но в ревностната си вяра някак си трябва да побереш гейпарадите, еднополовите бракове, съжителството без брак и ред други различия – абсолютно несъвместими с ревностната ти вяра. Налага се да ги приемеш, защото Европа държи да мисли себе си като изтъкана от свободата на различията.
Колкото и обаче да се опитваме да мислим европейски свободата, няма как да я измислим, защото свободата в ЕС е изтъкана от регулации (които практически снемат нейната същност). Прословутата директива 1677/88 за правите краставици, наистина беше отменена през 2009 година като безсмислена. Но отмяната не я обезсмисли, защото директивата продължава да се прилага. Прилага се с аргумента, че е удобна за търговците и че потребителите вече са свикнали с нея. Обърнете внимание, никой не коментира вкусовите качества на краставиците, коментира се единствено тяхната форма.
Това е все едно да признаеш, че Стивън Хокинг не е екстра качество човек – защото заради заболяването му неговата човешка форма (телесност) е изкривена до неузнаваемост и той вече не е човек (или ако напомня за човек, то мястото му е в салатите „Снежанка“, като при кривите краставици).
Примерите за лицемерие и... глупост са безкрайно много. Въпросът е за дързостта да ги видиш, за усилието да ги осмислиш и за волята да ги отхвърлиш.
Европеецът няма нито дързост, нито е склонен на прекомерни усилия, нито е на път да прояви волята да мисли действително европейски.
Затова ни остава да живеем с мита за Европа – мита за божественото похищение и сътворяване на нов свят, полубожествен, получовешки.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 8 март 2016 г.

ГРУБО ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО ЗА... ЕСТЕТИКАТА

Инталация

Склонен съм да си мисля, че значителна част от съвременните художници не са в състояние да уловят човешкото (не говоря за тема, а за интенция, за осмисляне на света чрез естетиката, за улавянето и изразяването на енергиите на човешкото). Идеята, че човекът е толкова многообразен в свободата си, че с всяка „инсталация“ можеш да претендираш за някаква форма на революция, ми се струва ужасяващо ретроградна.
Разбира се, човекът на изкуството няма как да понесе цялата тежест на провала. Тежестта следва да е споделена. Между потребителя и художника. Но, ако според съвременния маркетинг потребителят диктува, то къде остава ролята на художника?...

Стефан Пеев
Начало

РАЗЛИКАТА Е ВЪВ ФОРМАТА

Екзекуция

Замислих се за момент, че езиковите екзекуции са не по-малко страшни от джихадистките. Разликата между тях е не в същността, а във формата – едните са дискурсивни, а другите са реални.

Стефан Пеев
Начало

А ДАЛИ ТЯ Е ДЕМОКРАТИЧНА?...

Говоренето

Ако някой започне да Ви убеждава, че съвременният свят по принцип е демократичен и че в него властва свободата на словото, просто го заобиколете като наивник или като отявлен апологет на идеология, която сама себе си не може да дефинира непротиворечиво.
Просто защото същият този човек не осъзнава разликата между две различни права и между две различни свободи – между правото да изговориш, от една страна, и, властта на говоренето, от друга, и между свободата на изговарянето на това, което е, и свободата на изговарянето на онова, което би следвало да е...
Обичайно говорещият оправдава своето право на говорене с аргумента, че това е..., тоест с наличното, с видимостта, със случващото се, с присъстващото тук и сега.
Ако по този начин разсъждаваме за живота, няма защо да водим битка с рака и... изобщо с всичко, което е в ущърб на човека. Защото фактът е, че страдаме от всякакви физически и морални болести, но... нищо от това не ни дава правото да заявим, че сме болезнено безсмислени креатури. Напротив, борим се да докажем, че здравосмислието е същината ни.
Казано по друг начин, истината за човека не е в дадеността, а в тенденцията, във възможността да бъдеш, да ставаш, да променяш себе си в света и света в себе си.
И когато чуете, че някой Ви нашепва, че свободата не е в произволността на говореното, а в търсенето и следването на изконността на човека и човешкото, то със сигурност сте много близо до същината.
А дали тя е демократична? Това вече е съвсем, съвсем друга тема...

Стефан Пеев
Начало

вторник, 1 март 2016 г.

ЗА ЗНАНИЕТО, ПИТАНЕТО И МОЖЕНЕТО, ИЛИ КРАТКА ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

ОБРАЗОВАНИЕ

Как ще пътуваш към знанието, е абсолютно без значение. Въпросът е, че без любопитството, знанието е невъзможно или изкривено. Защото същността на знанието е питането, тоест искането да разбереш. Ако питането отсъства, пътят ти към знанието просто трябва да бъде преместен в посоката на моженето. Моженето е уталожено във всекидневието знание, което ти вече си длъжен да придобиеш, ако искаш да съществуваш като индивид. Та когато решим проблема за питането и моженето и тяхното отношение към обучаващия се, ще решим и всички проблеми на образованието. Защото не е страшно, че има хора, които са далеч от питането, страшното е, когато същите тези хора са убедени от нагласите на обществото, че могат да живеят и без моженето.

Стефан Пеев
Начало