сряда, 15 декември 2010 г.

КОГА СМЕ НАЙ-БЕЗЗАЩИТНИ


В още-неказаното – пораждащо понякога неувереност в пълнотата и завършеността на собственото ни себе си, или в настъпателното казване, с което обгръщаме другия, без да можем да проникнем в мисловните и емоционалните пространства на вътрешния му свят?1
Всяко казване (дори когато е само εν δυναµις) се оглежда в хоризонтите на възможните отговори, които предполага имплицитно в себе си. Там, където се изгубят очертанията на хоризонта, започва чувството за беззащитност.

1 Откъс.

Стефан Пеев

ПРАВЕНЕТО НА ЖИВОТА

Животът на човека1 непрестанно създава човека и моделира живота му върху хоризонта на историята. Няма и не може да има етап, в който този демиургичен процес да се установи, да достигне точките на своя окончателно завършен предел.
Същностният въпрос обаче е дали в историческата поетика има систематичен порядък на една утвърждаваща човешкото континуалност, или мисленето на такъв порядък е само въпрос на теологичната или атеистична вяра. Да отговорим на въпроса е все още рано, но да се откажем да търсим отговора му – би било престъпление: отказът от търсене на отговор е вече самият отговор.

1 Откъс от публикация в списание „Страница“.

Стефан Пеев

понеделник, 29 ноември 2010 г.

ОТВЪД ТОЧКАТА НА ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

Тази статия1 повдига повече въпроси, отколкото е в състояние да разреши


Само по себе си това авторово признание вече проблематизира правото ѝ на съществуване и на диалог с читателя, ако мислим диалога като форма на събеседване-съобщаване. За щастие диалогът е нещо повече от това - той е пролуката, през която себе си като мислене на себе си в себе си за другото и чрез другото прониква в другото, за да се проникне от него. Формулировката е твърде сложна и е най-добре небрежно да я заобиколя, предварвайки опасността читателят да изостави следващите редове. Още повече че съм пред угрозата да бъда извикан на диалогодуел в ICQ формата на интернет, където репликите-съобщения текат с убийствена скорост. Не знам дали ще помогне кроткото ми възражение, че диалогът не е размяна на реплики-съобщения, а среща на смислови визии и смислови хоризонти. Допускам, че незлобливият тон на забележката би ми спасил живота и би ме отървал единствено със служебна загуба. Какво пък, ако човек дръзва да говори, то той търси не само съмишленици.


Завръщане към темата


Много често мисълта ни е като развихрена вакханка, която жадува не блудство, а екстазното щастие на себедоказването чрез главоломното отдаване на всеки срещнат. Да укротим вакхическия ѝ танц е задължително, но уви! съвсем не безобидно. Ето защо всяка мисъл е патетична в двойното значение на думата патос - античното (страдание) и съвременното (възторг, опиянение)...
...Илюзиите на рационализма носим у себе си още от училищната скамейка. Една от тях е, че писменият текст е устремен към заключението, че заключението резюмира казаното и го финализира в обобщение.
Не е нужно да осъждаме сурово школската пайдейа - тя е част от удобството, което обществото се стреми да предостави на хората. Само че съществуването на човека е отвъд удобството - в безпокойството, в грижата, в смътното и недоловимо още-

Какво е тогава точката на заключението:
топосът, от който започва авторовото самодоволство и правото на другите на реплика,
начало на мълчанието... или скритата пауза в някакъв невидим диалог, който чертае хоризонтите на още-неказаното?...

И с кого разговаряме в писмените си текстове:
със себе си, с другите, с миналото, с настоящето, с възможното бъдеще?...

И кое е онова, което предхожда казването и което идва след него?...

Докато пишем или четем, сме осъдени да не мислим върху тези въпроси. Щракането на пръстите по клавиатурата на компютъра е толкова естествено, че и на ум не ни минава да проблематизираме писането като аспект на казването.
Водени от пайдейата си бързаме към точката на заключението, гоним мисълта към очаквания финал, където се срещаме с... С какво? Със себе си, с другите, с...
...всъщност там ни очаква възможното продължение. Защото точката е не само финал, но и начало - на новоредие... може би.
И тогава усещаме колко измамен е всеки край, колко относителна е границата.


1 Тук се предлага само откъс от публикация в списание „Страница“. Целият текст на статията е представен ТУК.

Стефан Пеев

петък, 26 ноември 2010 г.

ВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС

Хорхе Луис Борхес

Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.

Стефан Пеев

събота, 20 ноември 2010 г.

НЕ МОЖЕШ БЕЗ МЕН

И когато някой много настоява за своята лична свобода: аз му казвам: „Ето, вземи си я. Тя е твоя. Върви с нея където искаш. Но колкото и далече да отидеш. В която и галактика да поискаш да се скриеш – не забравяй: ТИ и АЗ сме едно. НИЕ заедно сме веригата на човешката еволюция. Не можеш без мен.


КОГАТО ГРАНИЦИТЕ СЕ РАЗМИЯТ

Хубавото на демокрацията е, че създава условия за свобода.
Лошото е, че тотално смесва равноправието с равнопоставеността.
Налага се отново да се търсят точките на разделение. Налага се да доказваш, че свободата е свобода, но...
Единственото предимство на демокрацията е, че постави Езоп и куклата Барби на един и същи рафт на тезгяха. А между тях се наредиха всички играчки, с помощта на които се ражда съвременната цивилизация.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

ТРИ ВАРИАЦИИ ВЪРХУ УНАМУНО

Мигел де Унамуно
Никога да не достигнеш

Къде е състоянието на успокоение, в какво е блаженството, ако смисълът на човешката същност е “да искаш да бъдеш” или “да не искаш да бъдеш”, вечната активност, без брегове и без граници, без надежда за утеха и успокоение. Не съществува блаженството, защото не съществува равновесието. Човешката реалност е борбата.
Но борба трагична, защото е борба без противник или просто със самия себе си, с това, което си бил. Ако ти останеш и в следващия миг същият, ти вече не си, не си реалност. Ти си предмет, ти си равен на себе си, ти си еднакъв, ти си умъртвен.
Каква трагична песен за човешкия живот! Трагична, защото е безизходна. “Ние ще намерим спасението си или гибелта си чрез човека, който сме искали да бъдем, а не чрез човека, който сме били” (Унамуно).
Искането е най-същинската реалност за човека, но то е осъдено на трагизъм. Да искаш, значи да не си, да не си достигнал, да си вечно порив, “човек, носител на воля и идеал” (Кант).


Светът на привидното

Тъжна музика звучи от всеки ред на Унамуно. Музика на трагичното чувство за живота и човешката същност. Човешкото, реалното, съкровеното никога не може да бъде въплътено в себе си, то бяга от себе си в търсене на истината, то се отдалечава от същността си, за да я намери. Но накъде се устремява то? Навън? Към света наоколо? Какво би могло да намери то сред заобикалящите го неща? Само един свят “феноменален, привиден, рационален”. Но ако е така, тогава “животът е сън”: “ветрените мелници са нещо фeноменално, привидно”, а “великаните са ноуменални, веществени”.
“Сънят е всъщност живот, реалност, творчество” (Унамуно).


Жаждата за безсмъртие

От вечността те отделя мигът, човече. Този миг, който ти не можеш никога да прескочиш. Ти искаш да си човек, истински човек, човек от плът и кръв. Ти искаш да си различен от привидността на вещния свят. Ти я отричаш, за да останеш само при себе си. Но и в себе си не намираш покой, ти трябва да си творец, за да си, ти трябва да искаш, за да бъдеш. Какво те тласка към безсмъртието? Жаждата да продължиш борбата със себе си, за да спасиш себе си ли? Не. Ти жадуваш в бесмъртието покоя. Ти искаш да се слееш с вечността не за да запазиш вечната борба у себе си, а за да я унищожиш, като я разлееш в безпределното. Това е твоята жажда за безсмъртие. Ти си уморен от собствената си трагична съдба и не търсиш нейното продължение във вечността, а нейното отрицание. Ти търсиш във вечността спокойствието, което ти липсва тук в твоя път сред привидния свят.

Стефан Пеев

сряда, 3 ноември 2010 г.

ТАМ, КЪДЕТО РАЗКАЗЪТ СВЪРШВА

Литературни герои


Литературните герои продължават да живеят дори когато затворим корицата на книгата. Просто ние вече нямаме нужда от тях. Взели сме от живота им каквото можем да вземем, затова ги оставяме там, където разказът спира.

Стефан Пеев

вторник, 2 ноември 2010 г.

НАДПРЕВАРА

Сериал след сериал сценаристи от цял свят се надпреварват да измислят колко гаден може да бъде човекът. А човекът гледа, гледа и все си повтаря: „Подценяват ме, Господи, подценяват ме!“

понеделник, 1 ноември 2010 г.

ЦЕНАТА НА ЛЮБОВТА ПАДА

Цената на любовта пада. Всеки час, всеки миг.
Убива я конверсията ѝ в жаждата за безоблачно щастие.

неделя, 31 октомври 2010 г.

ВАКХИЧЕСКИЯТ ТАНЦ НА МИСЪЛТА


Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта, самата мисъл живее битието си на екстазност.
Впоследствие, когато логосът наложи своите конструктивни схеми и въведе порядъка на мисленето, вакханалното не изчезва завинаги, а остава едва доловимо, но мощно и жизнено. И само лекото потрепване в изговореното издава необузданата природа на мисленето.

Стефан Пеев

сряда, 13 октомври 2010 г.

АКСИОМАТИКА НА РАЗБИРАНЕТО

Разбирането е любов. Омразата не ражда разбиране.
Разбирането е проникновение.
Разбирането е раздвояващото събиране на съществуващото.
Разбирането е магнит. Силата му нараства с всяко ново присъединено друго.
Разбирането е приобщаване.
Разбирането изисква близост. Далечното не може да бъде разбрано.
Разбирането е...
Аксиоматиката на разбирането е най-трудната система на познанието. Засега тя винаги завършва до многоточието.

НА ВЪЖЕТО НА СОБСТВЕНИТЕ НИ МНЕНИЯ

Бесеница
По някакъв странен начин този свят съществува. Ние сме обесени на въжето на собствените си мнения. Краката ни не достигат до земята. Краката ни са във въздуха. И всеки полъх на общественото мнение ги разлюлява. Понякога приемаме това движение за вътрешна съпротива. Сякаш сами ритаме из въздуха и се опитваме да се откопчим от примката на обесения.
Дори когато във фантазиите си сядаме в големия лъскав и мощен автомобил и се впускаме през гъмжилото на градския трафик, ние не се движим по земята, движим се по паважа на своето отчуждение.
Телата ни пазят спомена за досега с природата. И понякога във виденията си ние сме в планината, сред природата, търкаляйки се по зелената трева, сред буболечките, които са вечно загрижени за вярната посока в битието и затова непрестанно се отклоняват от пътя си. Екстазът от досега със земята ни връща за минути към първоприродата ни и ние оставяме тревата, храстите, насекомите да приемат тялото ни за своя територия на движението. Но скоро екстазът преминава в досада, а досадата в гняв и гневът ни връща отново там, където е мястото ни днес – на въжето на собствените ни мнения.

Стефан Пеев

Това, разбира се, е миниатюрна антиутопия. И като всяка антиутопия живее чрез гротескното. Но често пъти в изкривяващото образа огледало на гротеската, истината се вижда по-ясно.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

ТЕСТОВЕ ПО ЛИТЕРАТУРА. 12. клас. 1. част (Христо Смирненски, Гео Милев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна)

Сборникът с тематични тестове по литература е предназначен за ученици от 12. клас, които се подготвят за зрелостни изпити, кандидатстване във висши учебни заведения, състезания, олимпиади и текущи изпитвания. В първата част на сборника са включени общо 23 теста за художествените произведения на Христо Смирненски, Гео Милев, Атанас Далчев и Елисавета Багряна, изучавани в часовете през първия срок, и съдържат 15 или 25 въпроса от затворен или отворен тип. Въпросите се отнасят за всички компоненти на литературната творба.

Отговорите към тестовете са дадени като отделно приложение за улесняване на процеса на проверка. Приложението и книжното тяло са пакетирани в обща найлонова опаковка.

ПОРЪЧКА ПО ИНТЕРНЕТ, включваща безплатна доставка по куриер: КНИГИТЕ.НЕТ



ТЕСТОВЕ ПО ЛИТЕРАТУРА. 11. клас. 1. част (Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов)

Сборникът с тематични тестове по литература е предназначен за ученици от 11. клас, които се подготвят за зрелостни изпити, кандидатстване във висши учебни заведения, състезания, олимпиади и текущи изпитвания. В първата част на сборника са включени общо 26 теста за художествените произведения на Христо Ботев, Иван Вазов и Алеко Константинов, изучавани в часовете през първия срок, и съдържат 15, 20 или 25 въпроса от затворен или отворен тип. Въпросите се отнасят за всички компоненти на литературната творба.

Отговорите към тестовете са дадени като отделно приложение за улесняване на процеса на проверка. Приложението и книжното тяло са пакетирани в обща найлонова опаковка.

ПОРЪЧКА ПО ИНТЕРНЕТ, включваща безплатна доставка по куриер: КНИГИТЕ.НЕТ



сряда, 15 септември 2010 г.

РИТЪМ И СЛОВО

Ритъмът не е нещо външно спрямо словото. Нещо, което се добавя, след като смисълът и образът са изградени. Ритъмът е вътрешно присъщата пулсация на текста. Всеки текст е ритмизиран: не само стихотворният, но и прозаичният. Добрият творец се познава тъкмо по умението да владее ритъма на речта.

ФИЛМ vs.СЛОВО

Филм
Филмите не ни учат на слово. В най-добрия случай представят модели за поведение, като проблематизират житейски ситуации. Но на слово филмите не ни учат.

Огромна е разликата между драмата и филма. Драмата е построена върху текста. Филмът невинаги се нуждае от брилянтен текст. В „Карибски пирати“ например има поредица реплики, които са безсмислени от гледна точка на сюжета и образите. Но хората не ги забелязват. Убягват им от погледа.
Стефан Пеев

вторник, 14 септември 2010 г.

ПРЕДИ НАЧАЛОТО

Нека поне преди началото на учебната година се осмелим да кажем на глас ДОБРИЯТ УЧИТЕЛ Е ТВОРЕЦ.
Неговото място в душата на всяко дете завинаги остава незаменимо.

МИСЪЛТА Е НЕ ДРУГО, А ПОТОКЪТ НА ВРЕМЕТО, В КОЕТО СЕ ОГЛЕЖДА ВЕЧНОСТТА

Съвремие, минало, бъдеще
Всички наши мисли са родени в съвремието. Но те стават истински едва когато ги потопим в наследството на миналото. И оживяват само ако в тях прозира любовта към бъдещето.

Стефан Пеев

ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА АВТОРСТВОТО

Автор
Авторът може да настоява единствено да не крадат думите му. Но не и да не споделят мислите му.

Стефан Пеев

понеделник, 13 септември 2010 г.

събота, 11 септември 2010 г.

ТЕ СА СИЛНИ, ЗАЩОТО НИЕ СМЕ СЛАБИ

НАРКОТИЦИ
Те са силни, защото ние сме слаби. THIS IS A GAME. Това е игра. И те го разбират като игра. Познават перфектно правилата ѝ. Нещо повече от това: създават ги. Като при всяка игра, битката е за фантазията на играещия. Овладееш ли фантазията му, печелиш: играчът вече е твоя жертва – независимо от точките и изгодите, които ще извлече от играта. Темата на тази игра е НАРКОТИЦИТЕ, а сценаристите можем да открием от Афганистан до Мексико. В повечето случаи това са мъже. Играта остава все още мъжка – игра на мъжественост, игра на дадената дума, игра на пари – много пари.
Силата на сценаристите ѝ е в нашето лицемерие. Те са истински macho, защото не лъжат. Казват, че светът е несправедлив, и той наистина е несправедлив. Казват, че фантазията ще ни помогне да го забравим, и тя наистина ни помага да го забравим.
Тяхната сила е всъщност нашата слабост. Те не ни убеждават, нито плащат за реклами по билбордове, телевизии или радиостанции. Ние сами си плащаме за тяхната скрита реклама, като приемаме, че „Не мога да се откажа от това. Не мога да живея без него“. Винаги е по-лесно да бъдеш слаб и уязвим, защото можеш да разчиташ на прошката и да не се боиш от презрението. Но това не ни оправда. Всъщност прави ни съучастници в играта. С всеки грам НАРКОТИК ние плащаме и десетки литри кръв (уви! кръвта на жертвите на войната срещу наркотиците е по-евтина от стойността на наркотика).
В тази игра има само един начин за победа. Убийствено утопичен, но безспорен: ДА СЕ ОТКАЖЕМ ДА УЧАСТВАМЕ В ИГРАТА! Да кажем НЕ на евтините фантазии. Да кажем ДА – светът е несправедлив, но АЗ ще участвам в написването на сценария и този сценарий няма да е повече цру–драма в духа на Холивуд.
Представям си ужаса на всички нарко-macho в този миг: THE GAME IS OVER. И като в някакво смешно анимационно филмче героичните фигури на великите нарко-macho започват да се пръскат подобно на сапунени мехури. Боже, какъв смях ще падне тогава. Няма по-смешно нещо от фалшивата мачовщина. А всеки наркобарон е един безкрайно надут сапунен мехур, изпълнен с фантазиите, от които не искаме да се откажем.

Стефан Пеев

сряда, 8 септември 2010 г.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА НАСЛАДА

В чантата ми е Борхес. Томче на „Труд“ от 2004 година, купено на промоция от „Пегас“.

СЪЗДАТЕЛЯТ И ТВОРЕНИЕТО

Бог


Слабостта на всеки творец е неговото творение...
Без човека има само Бог, но Творецът не съществува. Бог се нуждае от човека, за да докаже съзидателната си сила. Без нас Бог е само всемогъществото във възможност (по презумпция).

Стефан Пеев

В ПАМЕТ НА... | ПРИТЧА

Атанас Далчев
Патосът няма цена. Затова не се и продава никъде. А това, което не се продава, в днешно време става невидимо. Невидимо ли е за окото, то просто не съществува за съвременния човек.
Живеем в омагьосан кръг и не искаме да знаем нито сюжета на вълшебната приказка, нито замисъла на автора. Негодуваме за социалната роля, която ни се е паднала във фабулата, но сме удовлетворени от личната си роля. Уверени сме, че щастието е постижимо и го преследваме с удивително старание. Вярваме, че подобно на красива пеперуда можем да го затворим в стъклен буркан и да му се радваме всеки ден, въпреки че навън омразата и враждата не секват, глупостта продължава да пирува, а парите всеки ден вземат по някоя нова жертва.
Позната ли ви е тази приказка? Или може би греша в сбития преразказ?
За да върнем героя в играта, трябва да променим сюжета ѝ. Противно на жанровата специфика, в приказката трябва да влязат трагични герои, които носят у себе си и богоборческото начало на Прометей, и лудостта на Дон Кихот.
Истината е, че имаме нужда от нова митология – митология на ценностите. Митология, в която съдбовният агон е за ново човешко начало. Този, който обаче ни научи да мислим агонално, вече ни гледа от другаде – сред друго пространство и друго време. Но вгледани в безбрежието на звездното небе, може би все пак ще си спомним, че всеки разказ има свое собствено време и че времето е обект на промяна в същата степен, в която и човекът.
Стефан Пеев

вторник, 7 септември 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

От години си повтарям: извай думата и тогава я пусни на свобода, само така можеш да постигнеш пълнотата на мисълта и чувството.

понеделник, 6 септември 2010 г.

А КАЗВАТ, ЧЕ СПОМЕНИТЕ СА ПРОСТО НЕЩО

Харон Харон (на гръцки: Χάρων) в древногръцката митология е лодкарят, който прекарва мъртвите през реките Стикс и Ахерон ("Реката на скръбта") в подземното царство на Хадес, ако имат обол (монета), с който да му платят.

– Защо се връщаш лодкарю, ти вече ме отведе отвъд? – попитах кротко и без изненада.
– Сбъркал съм – отвърна лодкарят.
– Но аз видях какво има тук. Не можеш да ме върнеш назад.
– Ще забравиш. Всички забравят.
Усетих как погледът му се впива в мен, очите му бяха дълбоки като планински езера, тънката прозрачна мъгла над които постепенно поглъща и водата, и целия пейзаж.
В този миг се събудих. Смътно долавях подплискването на езерото и се опитвах да си спомня, опитвах се да мина отвъд пролуката на забравата. „Ще забравиш. Всички забравят“, не спираше да нашепва тъмнината. „Не искам! – изкрещях яростно. – Не искам, чуваш ли? Не искам! Забравата ме прави друг!“. Крещях в тъмното и блъсках с неистова ярост мократа възглавница: „Не искам да забравя! Не искам! Не искам!“. И тогава чух гласа му – все така равен, спокоен и безстрастен: „Невъзможно е да си там и тук едновременно. Истинският спомен е усилието да възстановиш онова, което ти липсва от миналото. Не искай повече от това“.

P.S.
Преглеждам написано и се питам – кои категории са ми необходими, ако търся логическата конструкция на ейдоса на спомена. Отиване? Завръщане? Среща със забравата? И всичко това – потопено в потока на времето вън и времето вътре, на времето тогава и на времето сега. И обвито в неизбежния въпрос „Защо?“ – пред вътрешния взор на спомнящия си и пред едно невидимо и надсъбитийно око, в огледалото на което споменът добива смисъл.
А казват, че спомените са просто нещо.
Стефан Пеев

ПЛИТКО И ДЪЛБОКО

Морски дълбини
Филологията съществува с едничката цел да помогне на човека да се откъсне от плитчината и да се осмели да се потопи в дълбокото на човешкото.

Стефан Пеев

петък, 3 септември 2010 г.

ЗАКУСКА С ЛИОТАР

Всяка сутрин закусвам с Лиотар и все се опитвам да разбера как така не е прав, а другите му вярват.

P.S. В съавторство с Цветелина Драганова.

С ОМРАЗА НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА СПЕЧЕЛИШ

ОмразаHATE | Омраза

Обичам по своеобразен начин всяко нещо. Дори и онова, срещу което се боря. Не можеш да надвиш другия, ако не го обичаш. Защото единственото ти оръжие за победата е любовта. С омраза нищо не можеш да спечелиш. С омраза можеш само да погубиш. И другия, и себе си.

Стефан Пеев

ТИХО ДА НЕ ЧУЕ ПРОДУЦЕНТЪТ...

Пловдив



Животът.
Една творба, която пишем всеки ден в съавторство с други хора.
Но хонорарите за която рядко сме готови да споделим със съавторите.
Накрая идва продуцентът и текстът все така остава недовършен.

Стефан Пеев

сряда, 1 септември 2010 г.

АКСИОМИ

Ако дяволът съществува, би поразил най-напред интернет мрежата.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи... Яворов? Не, цитатът е от бележника на филмов продуцент. Дали сме откраднали бележника? Не, не се налага. Трябва да си пълен глупак, за да не знаеш какви са записките на продуцента. Красиви очи, сърцераздирателна история, задължителна целувка в края на филма. Това вече не е магия, а рецепта. Рецепта, по която всеки сравнително интелигентен сценарист е готов да напише необходимите няколко хиляди думи за следващия филм. Магията вече не е в писането. Сценаристите знаят това и са се примирили. Имената им не фигурират зад текстовете, които създават. Всъщност така е по-честно, защото самите те не вярват в написаното. Разбират, че се продава, и го опаковат като продаваем продукт, но не вярват в него. Изборът не е техен, те са просто „кучката на продуцента“. А продуцентът? Неговата роля е да наблюдава зрителя. Какви са неговите потребителски навици? В кой МОЛ пазарува? Предпочитани продукти? Какво яде? Колко време отделя за забавление вечер? Какво обича да гледа? Кои сцени задържат вниманието му? Бележникът е изпълнен с въпроси. И с отговори. И тези отговори чертаят разказа, който ще получим. Поредната порция пожелано от нас аудиовизуално удоволствие.
Струва ви се нелепо? Погледайте 24 часа непрекъснато телевизия.
А след това... Ако все още сте си вие, сигурно ще прочетете с удоволствие:


Пейо Яворов

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ


Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

ИСТИНСКАТА КНИГА Е ИЗКУСТВО

Има голяма опасност интернет да погуби книгата. Това, което определят днес като е-книги, в голямата си част са просто текстове. Текст, в който редом с автора не е работил и артист (художник за печатните и електронните издания, музикант за аудиоизданията) не е книга. В най-добрия случай това е добре подреден ръкопис.
Истинската книга е изкуство.

АКСИОМИ

По-важното от това, да знаеш, е да разбираш. Знание, което не достига до разбирането, е copy–paste знание.

вторник, 31 август 2010 г.

АКСИОМА

Преподаване


Лошото преподаване не просто не научава ученика, то разваля ученика: обърква неговия подход на мислене, фалшифицира неговата емоционалност, асоциализира го.

Стефан Пеев

петък, 20 август 2010 г.

НЕРАЗРЕШИМ ПАРАДОКС

Спрямо съвременния свят се намирам с главата надолу.
Но когато се изправя на краката си, виждам света с главата надолу.

четвъртък, 19 август 2010 г.

ЗАКОНЪТ НА МАХАЛОТО

Махало

Човешката чувствителност е като махалото на стар часовник – достигайки крайната точка на своето издигане, тя се устремява към равновесието чрез търсенето на противоположното.

Стефан Пеев

сряда, 18 август 2010 г.

ЗА КАКВО СЪЖАЛЯВАМ

Вече не си спомням първата целувка. Първото докосване до жена. Неудържимо напиращата страст.
Нелепо е. В бързината да живея съм загубил част от спомените си. Поглеждам назад в тъмното – не, не съжалявам. Никога не съм съжалявал, че съм обичал. Дори когато любовта се превръщаше в горчива и изгаряща болка на страданието. Съжалявам единствено,че не съм съумял да удържа любовта.

четвъртък, 12 август 2010 г.

събота, 7 август 2010 г.

АКО СЕГА МЕ ПОПИТАТ...

Ако сега ме попитат, искаш ли да изживееш още веднъж живота си – ще откажа. Щастието не е в продължителността на живота, нито в неговото повторение. Но ако все пак имам избор, ще поискам да изживея отново няколко мига – някои от тях сладостни, а други горчиви. Ще попитате, а горчивите защо? Защото в горчивината на страданието понякога се крие най-невероятната любов.

ЛИТЕРАТУРАТА

Литература
Литературата е възкресението и животът.
С всяка литературна творба се раждаме и възкръсваме отново. Защото литературата е изпитание на нашето аз. Нейният истински смисъл е да ни поведе към нашата собствена Голгота и там, в акта на разпятието, да познаем истината и греха. Затова не е случайно, че Книгата на книгите разказва за Спасителя. За вярващия Спасителят е религиозна реалност. За невярващия е модел на поведение. Но и за единия, и за другия словото е пусто без въплъщението и възкресението. Литературата съществува за това – да ни помогне да участваме във въплъщението и да изживеем истината на възкресението. С една дума да открием какво е да си човек.

Стефан Пеев

неделя, 1 август 2010 г.

АВТОСАРКАЗЪМ

Има хора, които са много по-глупави от мен, но които живеят много по-добре.
Не е справедливо, но е факт.
Нищо. Ще разчитам на следващия живот.
Дано тогава съм достатъчно глупав.

събота, 31 юли 2010 г.

ИСТИНАТА ВИНАГИ Е ИНТИМНО БЛИЗКА

С неувяхваща любов и безкрайна признателност посвещавам следващите редове на своя учител: проф. Алексей Лосев


Омир

МОЯТ ОМИР


От медиите научих, че една от последните идеи на министъра на образованието и науката Сергей Игнатов е учениците да създават съчинения, които изразяват личното им отношение към автора. Това ме върна към спомените ми.
Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си.
Разказвам всичко това, защото тогава получих първия си урок: пътят към класиката е дълъг. Всеки по различно време открива за себе си един или друг автор. Открива го като откровение и истина. Своята истина. Истината, зад която заставаш и от която не отстъпваш.
Аз не успях да открия тази истина за себе си като ученик. Открих я като студент и после като филолог.
По-късно – вече като учител, изправен пред децата, вперил поглед в очите им – аз виждах, че между моята истина и техния свят лежи пропаст. И тази пропаст няма да запълня с никой учебник и с никой научен текст. Защото никой не вярва на истината изобщо: истината винаги е интимно близка, тя е непосредствеността на нашата мисъл.
И ето. Аз си позволих да им разкажа за собственото си откровение. За своето, лично разбиране за Омир. Защото Омир за мен е откровение. И защото аз вярвам, че всеки дом трябва да има своята „Илиада“.




| МОЯТ ОМИР |

Още от школската скамейка сме научени да мислим, че “Илиада” e енциклопедия на древногръцкия живот. Изтървана някак между другото, думичката енциклопедия, променя зрителния ъгъл, под който поглеждаме към епическия поет, и завинаги затваря възможността за диалог.
Бавно вкарвам диска с електронната енциклопедия в D:\ устройството на компютъра си. Изчаквам програмата да се зареди. Всичко е просто и убедително като при всяка стока в модерността.
Текстовете са подредени по рубрики. Избирам темата “Омир”.
В строгия и премерен стил на изложението пред мен ще се появи съвременното знание за епическия поет. Библиографията в края ми дава възможност да се вгледам в историята на темата и да тръгна по нейните следи. В този миг виждам отвъд екрана прашна пътека, по която върви възрастен беловлас старец, който леко потропва с тояжката си и оставя след себе си знаци като в брайлово писмо. До него пристъпва малко момче с торба на рамото. Пред тях са крепостните стени на един град. Там вече ги очакват. Празник е, старецът застава на площада насред насъбраното множество и гласът му се извива в речетатив:


Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...

Хората притаяват дъх, децата се сгушват в полите на майките си. Мъжете се притискат един до друг и слушат притихнали.
Стиховете ги омагьосват. Стените на малкия град се изпълват с образи и картини от миналото. Реално ли е то, или измислено, те дори не се замислят. Знание ли е това - съвременният учен би се усмихнал снизходително на този въпрос и би замълчал. На здрач хората ще си отидат, площадът ще опустее, но още дълго след това, ще се връщат към думите на поета “Няма добро многовластие, нека един е владетел”, ще си припомнят образи и картини, ще ги повтарят в ежедневието си и неотклонно ще съотнасят поведението си с чутото и видяното в словата на стареца.
Поглеждам към екрана на компютъра. Пред мен е избраната тема. Щраквам ALT + TAB и се връщам към началото на статията си. Виртуално просто като виртуалния свят, който изграждаме. Само че...
За съвременния човек енциклопедията очертава знанието за света. Текстовете в нея принадлежат на живота само доколкото принадлежат към сферата на науката. Те нямат пресечна точка с възпитанието, а единствено и само с образоваността. Да знаеш повече, да си енциклопедист, не означава и да си възпитан по-добре. Дори софистите биха се учудили на подобна констатация.
А за древния грък?
За него възпитанието и образованието са двете страни на древногръцката пайдейа (възпитание, обучение, образование, култура), а самата пайдейа е човекът в непосредствения му живот. “Илиада” в такъв смисъл е разказ, който придава за древния грък плът на екзистенциалните и мисловните категории, които формират eтоса (εϑος, обичая, нрава, закона) на социума чрез процеса на пайдейа (обучение, образование и възпитание). В този разказ всъщност истинските герои не са Ахил, Хектор, Агамемнон или Одисей, а гневът, благоразумието, доблестта, раздорът, мирът, войната, боговете, сиреч всички онези категории, които конструират понятието пайдейа (култура). Затова и Омир се обръща към музата с призив да възпее не Ахил и подвизите му, а неговия гняв.
„Илиада“ трябва да се чете като книгата на живота.
Защото истинската литературна творба принадлежи не на времето, а на вечността.


[ Текстът за Омир е уводната част на по-цялостно изложение по темата „Невидимите герои на поемата “Илиада”. Ако е речено, някой ден това изложение ще видя свят в своя завършен вид. ]

Стефан Пеев


петък, 23 юли 2010 г.

СЪОБЩЕНИЕ

Загубих си идеалите.
Някой да е виждал някъде идеалите ми?
Предлагам добро възнаграждение на този, който ми ги върне.

КАЗВАНЕТО И БИТИЕТО

Гласът на човека е гласът на битието


Все по-трудно ни е да проумеем, че гласът на човека, е гласът на битието, че ако заговаряме света, сме заговорени от него, че в изреченото слово е и истината, и заблудата на битието.
Говорейки на другите, ние разбираме себе си. Говорейки на себе си, ние разбираме другите.
Ние можем да общуваме само до степента, в която съзнаваме себе-си-в-света-като-аз-и-другите. Съдържанието и насочеността на нашата комуникация се определя от нашето съзнание (текстовата текстура в нас). Но думите не казват само онова, което съ-знаваме. Те казват още себе си, онова, което те са отвъд нашето съзнание (само поради това те могат да бъдат разбрани от другите), заедно с това те казват и нещо повече - онова, което ние не съзнаваме, тоест вътрешната текстура на нашето аз, изтъкана от болки, вини, влечения, комплекси, надежди, вяра, обич, желания.


Мълчание и казване...


Човек е обвеян в мълчание и казване. Казването, така както тук го разбирам, не е просто говорене. Говоренето предполага актуалното общуване с другия или с другите. Казването може да бъде и потенциално - например неизречено на глас (тогава, когато е обърнато към самите нас и звучи в нас), може да бъде неоформено докрай вербално (когато мислено разговаряме със себе си); то може да бъде също и актуално присъстващо, но не само в устна, но и в писмена форма.
И така, целият свят е изтъкан от мълчание и казване. Въпросът, който си задавам, е: как е структурирано мълчанието и как е структурирано казването, толкова антиномни ли са те едно на друго, че в едното да не присъства другото и обратно. Какво е мълчанието, какво става в нас, когато сме убедени, че мълчим, или когато не съзнаваме, че мълчим. А казването? То разпръсква ли мълчанието, отнема ли нещо от него, просветлява ли го, изтиква ли го в ъгъла до стената, за да му отнеме все повече и повече пространство? Съществува ли радикална възможност за казване - възможност, при която ние сме отнели всичко от мълчанието и то е изчезнало в нас? Казва ли казването всичко? А може ли да изкажем чрез казването всичко в нас. Ако да, то не се ли превръщаме в прост и завършен текст, отвъд който няма друго? Ако не, кое е онова друго, което винаги остава след всяко казване? Има ли в казването мълчание? И къде е границата между аз-казването и то-казването, между дълбоко лично интимното казване за света и публично общото казване за света? Този текст интимен ли е? Казвам ли в него аз себе си или казвам себе си за другите, оставяйки кътчета, до които другите нямат достъп - не като интимни тайни или биографични подробности, а като мисловни пространства по темата.
Че с края на Просвещението процесът на общуване се динамизира вследствие на разпада на социалното единство и зараждането на плуралистичен свят на субекти, които мислят себе си като самостойни същности, е вече школска истина, която едва ли представлява интерес за теоретично преосмисляне. Дали обаче изведохме всички следствия за казването от типологията на тази ситуация? Дали осъзнаваме накъде отива казването в резултат на прехода към модерността и постмодерността? А дали разбираме каква е връзката между казването и културата на дигиталния свят? Дали дигиталният свят допуска мълчанието, или за него то е само кратка и пренебрежима пауза в информационния поток?


четвъртък, 22 юли 2010 г.

ПРЕД КРАСИВАТА ТВОРБА ВСЯКА ЛИЧНОСТ Е НЕЗНАЧИТЕЛНА

Поезия
Хубавите стихове трябва да се четат на глас. Да се четат бавно, изразително.
Подобно на добрия енолог, който прониква в душата на виното, добрият читател трябва да остави стихът да го завладее, да проникне в него с всяка своя съставка – не само като смисъл и мелодика, но и като темпо, ритмика, игра на метофори, словесна оркестровка.
Четенето на хубави стихове трябва да бъде забрава, защото не ние оценяваме хубавите стихове – а те нас. Чрез движението на чувството и парадоксите на смисъла хубавите стихове ни казват доколко изпълнена с богатство е личността ни.
Кога ли най-сетне ще се научим, че красотата оценява личността, а не личността красотата, че пред красивата творба всяка личност е незначителна.
Ще проумеем ли някога онази мисъл, към която Мигел де Унамуно настоятелно ни приканваше в началото на миналия век: Дон Кихот е по-велик от Мигел де Сервантес, защото носи в себе си безсмъртието.


= = =

Трудно се защитава подобно твърдение в епохата на полуфабрикатите, масовите и евтините удоволствия на парче, филмите без автор (а с цяла армия платени писачи на диалози), епохата на продуцентите, които вземат забавния образ, сюжет и мизансцен и го разгъват във версии, като че е компютърна програма: 1.0 – 1.1 – 2.0 – 3.0.
Трудно. Много трудно се говори днес по темата „Какво е красивото“, защото хората престанаха да вярват в музите.

Стефан Пеев

четвъртък, 15 юли 2010 г.

БОГОХУЛСТВО

Литературната творба е вселена [с това май всички ще са съгласни].
Вселената е литературна творба [все някой ще вдигне камък и ще ме осъди за богохулство].
Вселената е безкрайна.
Но безкрайността не е неорганизира, пуста, глуха и сляпа.
Безкрайността е заредена с вътрешен ритъм и пулсации.
Ежедневно се докосваме до нейния смисъл, но упорито се отказваме да вярваме.
На човек му е трудно да повярва в смисъла на вселената, защото е трудно да положиш безкрайното в крайното.
Затова предпочитаме времето.
То ни дава усещане за живот.
Съществува обаче един мил парадокс: колкото по-здраво сме привързани към бързотечащия поток на времето, толкова по-малко смисъл има в живота ни.

сряда, 14 юли 2010 г.

КОЙ ЖИВЕЕ ПО-ДОБРЕ

Богатият и бедният човек присъстват на пазара по различен начин.
Богатият е убеден, че всичко е предмет на покупко-продажба, на възможна сделка и договорена цена.
Бедният вярва, че нещата имат стойност отвъд парите.
Богатият прави пари, като движи стоките чрез покупко-продажбата, за да получи повече пари.
Бедният къта пари, за да си купи необходимото и да живее с него цял живот – обвивайки постепенно всеки предмет със сантименталната стойност на спомените.
Любопитно е да се запитаме: „Кой живее по-добре?“

вторник, 13 юли 2010 г.

петък, 9 юли 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ: КУЛТУРА И СУБКУЛТУРА

Култура и субкултура
Дали си даваме сметка, че всеки наш неуспех в изграждането на официалната култура всъщност е подкрепа за субкултурните явления?
И дали разбираме, че конфронтацията със субкултурите е пагубна за официалната култура?

Култура и субкултура Култура и субкултура Култура и субкултура

Видеозапис, в който две тинейджърки се опитват да обяснят мотивите си за плячкосването, шокира британското общество повече от кадрите на разбити и опожарени магазини. "Ще правим каквото си искаме просто защото можем."

Това обаче не дава отговор на въпроса кои всъщност са вандалите. Опитите за категоризация на плячкосващите са неуспешни, защото всеки наблюдавал събитията отблизо може да каже, че хората са всякакви – млади, стари, местни и имигранти, пише в. "Гардиън".

По темата още:
Петър Карабоев | Мълчанието на вандалите
Ивайло Дичев | Сгромолясва се модерният свят, какъвто го познаваме
Красен Станчев | Горчивите шеги на британската социална държава
Валери Найденов | След 5 години юруш на плазмите

понеделник, 5 юли 2010 г.

КЪМ СЕБЕ СИ

Благородство на духа


Свободата не струва пукнат грош без благородството на духа.

Стефан Пеев

петък, 2 юли 2010 г.

ИНФОРМАЦИЯ & ЗНАНИЕ

Атанас Далчев

Кога ли хората ще проумеят, че повече информация не означава повече знания.
Ако информацията беше сама по себе си ценност, най-мъдрото нещо на този свят биха били харддисковете на суперкомпютрите: в тях е записан такъв обем информация, който не се побира в нито една човешка глава.


Стефан Пеев



КЪМ СЕБЕ СИ

Има битки, които е безсмислено да водиш.
Достатъчно е да изчакаш и противникът ти сам ще признае поражението си.

КЪМ СЕБЕ СИ

Мисъл

Преди да тръгнеш да учиш другите, трябва да научиш себе си: да говориш, да споделяш себе си без страх, да приемеш болката на неразбирането или дори провала от изречената глупост. Светът няма да рухне от нечия неточно формулирана мисъл, но се продънва непрестанно от пълнотата на без-мислието.


Стефан Пеев

АЗ ОТКАЗВАМ ДА ПРИЕМА КРАЯ НА ЧОВЕКА

Спомняте ли си кой и кога произнесе тези думи?
На подиума в залата за присъждане на Нобелова награда се изправя дребничък мустакат мъж. Поглежда към публиката и бавно, с ясен плътен глас започва да произнася своята реч:
Уилям Фокнър





Разбирам: тази премия не удостоява мен като индивид, а моите книги – творчеството на цял един живот, създадено със страданието и потта на човешкия дух, не за слава и още по-малко за възнаграждение, а за да може от тъканта на този човешки дух да се сътвори нещо, което преди не е съществувало. Следователно тази премия е моя само по име. Няма да е трудно да намерим приложение на получената сума – част от нея по цел и значение се равнява на нейния произход. Но мен ми се ще да сторя същото и със словата, възползвайки се от тази висока трибуна, от която може би ще бъда чут в този момент от ония млади мъже и жени, които са се посветили на същото страдание и същия труд – сред тях вече е и онзи, който един ден ще застане тук, където съм застанал аз.
Нашата трагедия днес е в общия, вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Има само един въпрос: Кога и аз ще се разлетя на късове? Ето защо младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература, защото само за тях си струва да се пише, само те заслужават страданието и потта.
Той трябва наново да ги научи. Той трябва да си внуши, че най-недостойното от всичко е да се страхува; и внушавайки си това, навеки да го забрави, лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това, писателят се мъчи като прокълнат. Той пише не за любовта, а за сластта, за поражения, в които никой нищо ценно не изгубва, а което е най-лошото – пише без съжаление и състрадание. И неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.
Не си ли припомни отново тези неща, той ще пише така, като че наблюдава края на човека. Аз се отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на Страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва. И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял.

Превод: Кръстан Дянков
Източник: Литературен свят
I feel that this award was not made to me as a man, but to my work--a life's work in the agony and sweat of the human spirit, not for glory and least of all for profit, but to create out of the materials of the human spirit something which did not exist before. So this award is only mine in trust. It will not be difficult to find a dedication for the money part of it commensurate with the purpose and significance of its origin. But I would like to do the same with the acclaim too, by using this moment as a pinnacle from which I might be listened to by the young men and women already dedicated to the same anguish and travail, among whom is already that one who will some day stand where I am standing.
Our tragedy today is a general and universal physical fear so long sustained by now that we can even bear it. There are no longer problems of the spirit. There is only one question: When will I be blown up? Because of this, the young man or woman writing today has forgotten the problems of the human heart in conflict with itself which alone can make good writing because only that is worth writing about, worth the agony and the sweat. He must learn them again. He must teach himself that the basest of all things is to be afraid: and, teaching himself that, forget it forever, leaving no room in his workshop for anything but the old verities and truths of the heart, the universal truths lacking which any story is ephemeral and doomed--love and honor and pity and pride and compassion and sacrifice. Until he does so, he labors under a curse. He writes not of love but of lust, of defeats in which nobody loses anything of value, and victories without hope and worst of all, without pity or compassion. His griefs grieve on no universal bones, leaving no scars. He writes not of the heart but of the glands.
Until he learns these things, he will write as though he stood among and watched the end of man. I decline to accept the end of man. It is easy enough to say that man is immortal because he will endure: that when the last ding-dong of doom has clanged and faded from the last worthless rock hanging tideless in the last red and dying evening, that even then there will still be one more sound: that of his puny inexhaustible voice, still talking. I refuse to accept this. I believe that man will not merely endure: he will prevail. He is immortal, not because he alone among creatures has an inexhaustible voice, but because he has a soul, a spirit capable of compassion and sacrifice and endurance. The poet's, the writer's, duty is to write about these things. It is his privilege to help man endure by lifting his heart, by reminding him of the courage and honor and hope and pride and compassion and pity and sacrifice which have been the glory of his past. The poet's voice need not merely be the record of man, it can be one of the props, the pillars to help him endure and prevail.

Друг превод: Златко Енев

Името на автора на тази знаменита реч е Уилям Фокнър (1897–1962) – великият разказвач на Американския Юг, създателят на митичната Йокнапатофа. Дали днес светът е станал по-малко страшно място от годината, в която Фокнър произнесе своята реч (1949 година)? Дали писателите, които вървят по стъпките му, съхраняват привилегията да помогнат на човека „да издържи, като възвишават сърцето му, като му напомнят за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността“? Днес и вовеки сред вечнозелените поля на една митична земя, пътят за която минава през въображението, идеала и самопожертвователността, живее в мир сред героите на своите произведения и сред читателите, които го последваха, той – Уилям Фокнър, писателят и човекът, който вярваше в безсмъртието на духа.
Стефан Пеев

понеделник, 28 юни 2010 г.

ВИРТУАЛНИЯТ СВЯТ НА МОДЕРНОСТТА И ПОСТМОДЕРНОСТТА

Отсъствието на изричащия-истината-за-битието в модерността определя съжителството на различни гласове в полето на социалния диалог, които се наслагват един върху друг, без да се пресичат, без да се допълват, без да се оглеждат взаимно, без да се изслушват, гласове, които се срещат само в условното пространство на обществената конвенция, създадена да поддържа удобството (Фуко би казал порядъка) на обществото. Така се ражда диалогичността на съвременната епоха - знак за липсата на опорни точки и устои. Пред нас е свят, лишен от битийност, свят на виртуалности. Една от най-важните фигури в този виртуален свят е фигурата на психотерапевта - човекът, който е в състояние да ни върне в играта, когато загубата на устои достигне до фазата на дисбаланс, чрез внушението за реалността на виртуалния свят. Ролята на психотерапевта отговаря до голяма степен на функцията на бутона RESTART в компютърните игри. Героят може да смени облика си, да смени техниките, с които се включва в играта, но правилата остават непроменени - целите също.
Някъде дълбоко в матрицата на изграждане и развитие на западноевропейското общество е положена елементарна логическа грешка (не от порядъка на формалната логика на Аристотел обаче). Но тази на пръв поглед невидима или невинна дори грешка непрекъснато предизвиква бъгове в програмата.
Негласните усилия на институциите на западноевропейското общество са насочени към смекчаване на бъговете, към подмяна на модулите, в които изходната логическа грешка е предизвикала срив.
Накъде води този път ли?
Води към непрестанното увеличаване на усилията на терапевтите и в крайна сметка съвсем не е ясно при следващия RESTART на програмата какви лица ще приеме героят и дали той изобщо ще бъде personality.

ЕРЕТИЧНО


Човечеството може да живее без книгите на Дан Браун (както спокойно живее днес без тези на Лопе де Вега).
На ако завинаги изтрием от културната памет творбите на Омир, Мигел де Сервантес, Достоевски, човекът вече няма да е същият.


* * *

ЛОПЕ ДЕ ВЕГА (1562–1635) – испански бароков писател, поет и драматург, по-млад съвременник на Мигел де Сервантес. Автор е на повече от 2000 пиеси, от които 425 са достигнали до наши дни. Въпреки огромната си продуктивност и популярност в своето време, творбите на Лопе де Вега нямат днес друга стойност освен историческа.



Стефан Пеев
Източник на снимката на Дан Браун: ПОЛИГРАФ.НЕТ
Източник на снимката на Лопе де Вега: УИКИПЕДИЯ

ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ РАЗКАЗ

Тайната на добрия разказ

Смятате, че тайната на добрия разказ е в думите?
Заблуждавате се. Тайната на добрия разказ е в ритъма на мисълта и чувствата.
Разказът не започва с думите – започва с чувството, темата и мисълта, зададени като точка, върху която нашата интуиция е съсредоточила стихията на несъзнаваното ни още аз, без да може да го разчлени и артикулира. Това състояние е само миг. То е безумието и алогичността на екстаза на творческото начало.
Първата положена дума след точката на сътворението разсича пространството и времето, за да конструира един нов свят със свой ритъм, свои чувства и своя вътрешна оптика и логика.
От нас, читателите, се иска единствено да следваме акта на сътворението: ритъма и логиката на разгръщащия се във въображението ни свят. Умеем ли да го правим, сме вече негласни съавтори на вечността.
Стефан Пеев

НЕ Е СТРАШНО

Не е страшно, че има глупави и простовати хора.
Страшното е, че има полуинтелигентни интелигенти.

КНИГАТА SUB SPECIE AETERNITATIS

SUB SPECIE AETERNITATIS: книгата не обслужва читателя.
Книгата обслужва бъдещето.

неделя, 27 юни 2010 г.

Is Google Making Us Stupid?

What the Internet is doing to our brains


юли/август 2008


Over the past few years I’ve had an uncomfortable sense that someone, or something, has been tinkering with my brain, remapping the neural circuitry, reprogramming the memory. My mind isn’t going—so far as I can tell—but it’s changing. I’m not thinking the way I used to think. I can feel it most strongly when I’m reading. Immersing myself in a book or a lengthy article used to be easy. My mind would get caught up in the narrative or the turns of the argument, and I’d spend hours strolling through long stretches of prose. That’s rarely the case anymore. Now my concentration often starts to drift after two or three pages. I get fidgety, lose the thread, begin looking for something else to do. I feel as if I’m always dragging my wayward brain back to the text. The deep reading that used to come naturally has become a struggle.

I think I know what’s going on. For more than a decade now, I’ve been spending a lot of time online, searching and surfing and sometimes adding to the great databases of the Internet. The Web has been a godsend to me as a writer. Research that once required days in the stacks or periodical rooms of libraries can now be done in minutes. A few Google searches, some quick clicks on hyperlinks, and I’ve got the telltale fact or pithy quote I was after. Even when I’m not working, I’m as likely as not to be foraging in the Web’s info-thickets’reading and writing e-mails, scanning headlines and blog posts, watching videos and listening to podcasts, or just tripping from link to link to link. (Unlike footnotes, to which they’re sometimes likened, hyperlinks don’t merely point to related works; they propel you toward them.)

........................................................

За пълния текст на статията използвайте препратката по-горе: ИЗТОЧНИК.

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВА С ИНТЕРНЕТ


Свободата на обмен на информация, която мрежата предлага, замъглява съзнанието дори на уважавани хора и ги кара неволно да бъркат интернет с Октомврийската революция.
За щастие интернет не е краят на капитализма, което означава, че собствеността на автора върху произведенията му има същата правна сила като собствеността на Иванчо върху чисто новата му кола.
Да, всеки може да си купи книга и да я сподели с приятели, както и Иванчо може да сподели колата си с любовницата си. И както по правило последното никога не означава, че любовницата е станала собственик на колата, така и прочетената от пет-десет приятели книга няма да наруши авторските права на създателя ѝ. Но когато Иванчо реши да сподели прочетената книга през интернет с всички, без да се допитва до носителя на правата, воден от алтруизъм и дълбокото вътрешно убеждение, че спомага за развитието на културата, трябва със същия алтруизъм да посрещне факта, че освен любовницата му, другите хора имат право също свободно да се качват на новата му кола и да я използват съобразно потребностите си.
Алтруизмът на Иванчо обаче се простира само до книгите, не и до новата му кола.
Защото Иванчо прави разлика между духовното и материалното.
Духовното е за споделяне и обща полза.
Материалното е, за да си го притежава Иванчо.
Такава е негласната логика на повечето защитници на НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОТО съдържание на всички сайтове, които са се самонарекли публични интернет библиотеки. Казвам незаконосъобразно, защото в някои от тези сайтове ими и законосъобразно съдържание – книги, предоставени със съгласието на авторите за свободно ползване.
И нека всички защитници на chitanka.info се възмущават справедливо колкото си искат на смешния и нелеп начин, по който полицията се нахвърли на сайта. Но нека не забравят, че капитализмът не си отива с интернет.

Стефан Пеев

събота, 26 юни 2010 г.

ЕМИГРАЦИЯ

Емиграция
Знам, че всяко признание събужда усещането за слабост и виновност. Признанието ни разголва, снема от нас доспехите на социалната ни значимост и ни оставя беззащитни пред другите. Какво пък – този, който поема по пътя на признанието, очевидно вярва в справедливостта на съдниците си, в тяхната човечност.
Самият аз изпитах цената на признанието в неочакван разговор с приятел от детинство. Тогава някак изведнъж, с вътрешна жлъч (некрия това!) от устата ми се отрони: “Добре че съществува и това, което се нарича духовна емиграция! Мисля, че отдавна живея благодарение на този стазис.”
Приятелят ми ме погледна учудено и... замълча. Темата беше изчерпана.

Емиграцията е въпрос на личен избор. Изборът е свързан с пространството и времето, което си представяме, че ни съпринадлежи, и към което желаем да принадлежим. Емиграцията е очакване за сбъдване, надежда да бъдем себе си – някъде и някога, където и когато вярваме, че се намираме самите ние.

От всички видове емиграция най-страшната е тази, при която никога не напускаш пространството, в което си се родил.
Стефан Пеев

петък, 25 юни 2010 г.

ВРЕМЕТО

Криза

Когато човек се намира в криза, той губи очертанията на времето, бъдещето се изплъзва от ръцете му, а настоящето го поглъща изцяло.
Когато човек изгуби от поглед бъдещето, той губи очертанията на самия себе си. Човекът е същество, което намира себе си в перспективата на времето.
Времето не лежи след нас като минало. То е в нас. Ние сме самото това време, превърнато в плът и кръв – с всички негови пороци, грешки, престъпления, но и със светлите черти на хуманизъм.
Времето не лежи пред нас и като просто бъдеще. То не е предварително постлана пътека, по която ще тръгнем. Пред нас са болката, борбата, страданията, мечтите – всичко, което жадуваме да превърнем в реалност.
Човек се стреми да овладее времето, да го надмогне, да го сътвори, за да изгради самия себе си и да достигне до безсмъртие.


Стефан Пеев



сряда, 23 юни 2010 г.

УСЕЩАНЕ ЗА ПЛОВДИВ

Навън гларусите отчаяно грачат, молейки се за море.

ЗАДЯВКА

Ръсел Кроу
Да си интелигентен не означава да говориш като интелигент, а да говориш така, че хората да разбират всяка твоя мисъл.

Стефан Пеев

вторник, 22 юни 2010 г.

ВЯРА И БЕЗВЕРИЕ

Вярата е за силните духом. Безверието е за слабите.

НАИСТИНА ВЯРВАМ

Ако много силно го желаеш, можеш да видиш мечтите си.
Да ги видиш така, както ще изглеждат сбъднати.
Дори и да не доживееш този миг.
Защото мечтите са въплъщение на най-съкровеното у човека.
А християнството ни научи, че въплъщението започва от думите.
И че дори когато то е пред нас в плът и кръв, неговата сила са думите и вярата, а не плътта и кръвта.
И ето:
АЗ ВЯРВАМ.
Вярвам, че е възможно: Европа на любовта vs. Европа на омразата. Европа на обединението vs. Европа на разцеплението. Европа на ценностите и традициите vs. Европа на конфликтите и историческите конфронтации. Европа на многообразието на културите vs. Европа на едноизмерния човек.
Вярвам, че хората ще управляват банките, а не банките света.
Вярвам като Достоевски, че красотата ще спаси света, а с разум и сърце ще го направим по-добър.

. . .

Един ден хората вече няма да ги има, но животът на мисълта ще продължи. И този ден ще е истинското тържество на човека.

. . .

НАИСТИНА ВЯРВАМ!

понеделник, 21 юни 2010 г.

КРАСИВИТЕ НЕЩА

Венера Милоска
Красивите неща са прости. Но пътят към тях е дълъг.

Стефан Пеев
Източник на снимката: СЕМИОТИКСНБУ

събота, 19 юни 2010 г.

СПОДЕЛЕНОСТ

Отивам да споделя обеда си с телевизора.

МЕЖДУ ДРУГОТО

Няма нищо страшно в това един мъж и една жена да не се харесат.
Страшното е, когато се харесат, а се окаже, че не е трябвало.

сряда, 9 юни 2010 г.

КРАЙЪГЪЛЕН КАМЪК

С мен свършва цяла една епоха. Ако не в културноисторически план, то в индивидуалнородов.
Казвам го от скромност. Всъщност с моя край свършат много неща. (Глупавите шеги на „Пълна лудница“ например, в които някакви непонятни за дъщеря ми и внуците ми хора наричат себе си Ленин, Чавдар, комунисти и стрелят ли стрелят от екрана, развяват червени знамена, мятат неизвестно защо картофи пред себе си, наричайки това хумор.)

Аз израснах с образа на Ленин и Чавдар. Живях в комунизма – достойно и честно. (Достойнството и честността не се определят от времето, в което живееш, а от отношението ти към другите хора.) Вярно е, че съм грешил. Но не съм съгрешил към хората, съгрешил съм в очакванията си.

После дойдоха новите политици и ми казаха, че съм разбирал неправилно живота. Това, което съм живял, не е това, което е истината. Истината има друго име – демокрация.

Повярвах им и тръгнах с тях. Вече 20 години се опитвам да ги следвам. Тези, които най-първо ме убеждаваха колко примамлива е демокрацията, вече изчезнаха от обществения кръгозор. След тях дойдоха други. Но много скоро се изгубиха някъде по пътя. Хората, на които вярвах и които чертаеха хоризонта на моето утре, непрекъснато изпадаха от авансцената – сигурно такава е съдбата им. Но моята съдба е да съм винаги тук. Винаги до сцената. Ролята ми е поддържаща, но без мен играта на тези на сцената е безсмислена – празно бръщолевене за себеподобни. Защото с всеки изминат ден от живота ми ми става все по-ясно, че аз съм истинският крайъгълен камък на историята.

Аз съм тук и ще остана до края. А когато и сетната шепа пръст покрие гроба ми и тревата пропълзи по тялото ми – върху плещите ми ще се изправят моите внуци.
Защото ние сме крайъгълният камък на историята.

събота, 5 юни 2010 г.

ТЪЖНО И ЦИНИЧНО

Отдавна не бях пътувал. Затова в джобовете на пътната ми чанта открих всевъзможни неизбежности.
Там някъде на дъното имаше и празна кутия за презервативи.
Отчаяно се опитвам да ги свържа със събитие, да си припомня епизод – или още по-добре: да видя сюжета. Но не мога. В ръката си държа само празна кутия от презервативи и никакъв спомен.
„Е, поне съм ги използвал“ – заключавам едновременно тъжно и цинично.

петък, 4 юни 2010 г.

САМО С ДУМИ НЕ СТАВА

Познавам момчета, които са готови с часове да говорят по темите за екзистенциалния смисъл на човека. Говорят мъдро. Начетени са. Потъваш неусетно в думите им и се пренасяш към неподозирани смисли.
Всичко е удивително, докато не вдигнат поглед нагоре. И тогава усещаш, че в погледа им няма наглед. Те ни виждат смисъла. Въплъщението отсъства.
Ех, момчета, само с думи не става.
Като вдигнеш поглед, истините трябва да са в погледа ти – не в думите.

ТЪНКИ РАЗЛИКИ

Любовта на мъжа е безгранична – той прегръща цялата вселена, за да държи в обятията си любимата жена.
Любовта на жената е крайна – притиска до гърдите си любимия и иска това да е достатъчно за живота ѝ във вселената.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

ВСЕКИ ДЕН Е ПОЕЗИЯ

Поезия
Всеки ден е поезия.
За щастие поезията е в сетивата – не в хляба.
Дори и с горчив хляб в ръка денят ти може да е поезия.


Стефан Пеев

И ТОВА Е ВЯРНО

Настроеният към истината човек е склонен да не си вярва...

ДОКОСВАНЕ ДО БЕЗКРАЙНОСТТА

Днес съм настроен пустинно...
Не мога да се наситя на Desert Rose | Sting |
Обичам докосването на културите: сякаш откриваш тайната на безкрайността.

САМОИРОНИЯТА

Самоиронията.
Най-доброто хапче срещу социален махмурлук.

сряда, 2 юни 2010 г.

ОСТАВКА

Неволно бях свидетел как български политик заплашваше хората, че носи оставката си в джоба. Навярно това трябваше да звучи страшно, ако не беше свързано с факта, че неговият мандат е временен. Дали ще приключи преди редовните, или след редовните избори, е без значение. Някога, много скоро, за по-малко от един човешки живот този мандат ще свърши.

Няма незаменими политици. Има незаменим народ.

Ето защо хората са тези, които имат право да плашат политиците с оставката си.
И ето: казвам ви.
Моята оставка е написана.
Тя е в джоба ми.
Всеки момент имам правото да престана да искам да съм гражданин на РъБъ (по Иво Инджев).
За мен това не е страшно, защото оставам гражданин и на EU, и www.

Страшното е за политиците: някога има опасност да останат без електорат.

БЕЛИ ПУХКАВИ ОБЛАЧЕТА

Бели пухкави облачета.
Прозрачно синьо небе.
Никаква заплаха за буря.

Стилът на моето бъдещо говорене.

вторник, 1 юни 2010 г.

ЧИЯ РЪКА Е ЦЕЛУНАЛ ПАИСИЙ

Прочетохте ли

П Е Т И Ц И Я
Национален антикризисен план за спасяване на книгата и грамотността
От: Асоциация "Българска книга"

Не?
Чудесно. Значи нищо не сте пропуснали.
Макар и да е подписана от редица именити представители на българската книжнина, петицията в никакъв случай не е връх на българската литература, а по-скоро израз на нейното падение.

Седем видни български интелектуалци превиват кръст и свеждат глава, за да целунат кротко ръката на министър-председателя Бойко Борисов и смирено да молят за помощ за българската книга.

Дотук добре. И други молят. Бойко Борисов е свикнал. Ще ги изслуша и ще обещае.
Въпросът обаче е защо Бойко Борисов – разбирай държавата – трябва да помага.

Да почерпим аргументи от написаното:

„Двадесетгодишната пълна незаинтересованост от развитието на книжовното дело доведе дотам, че над 50% от младите хора в страната ни са функционално неграмотни, което ги прави годни само за нискоквалифициран труд. Това са нашите деца, децата на България! При такъв ресурс не могат да се очакват и сериозни, дългосрочни инвестиции в българската икономика.“

Страшно! Какви жестоки хора живеят в тази страна. И то в годините на демокрация!
Нека оставим обаче демагогията за тези, за които тя е вълнуващо занимание, и да си зададем простички, разбираеми въпроси.

ВЪПРОС: Решаването на въпроса за грамотността и безграмотността е задача на българското образование. Нали?
ОТГОВОР: Да, задача е на българското образование.
ВЪПРОС: За тези двадесет години нито за момент не е преставало издаването на учебници за българското училище, нали?
ОТГОВОР: Не, не е преставало. Напротив, разви се бурно и стремително. Редом със старото и постепенно преструктурирано държавно издателство „Просвета“ се пръкнаха още няколко сериозни частни учебникарски издателства, които успешно окопираха територията на учебниците за българското средно образование.
ВЪПРОС: Тези издателства за същите тези 20 години на загуба или на печалба работеха?
ОТГОВОР: Очевидно е, че са работели на печалба, иначе как да си обясним присъствието им на пазара.
ВЪПРОС: По техните издания ли учеха българските деца?
ОТГОВОР: Да, разбира се, този въпрос е нормативно уреден.
ВЪПРОС: Въпреки това обаче подписалите петицията от името на „Асоциация българска книга“ твърдят, че „над 50% от младите хора в страната ни са функционално неграмотни“, така ли е?
ОТГОВОР: Ами да, така пише поне в това, което е публикувано в интернет.
ВЪПРОС: Ами тогава не е ли редно тези, чиито учебници са довели до над 50% функционална неграмотност сред българските деца, да платят цената на неграмотността?
ОТГОВОР: Ами...

Истинският въпрос е кой е прекият виновник за функционалната неграмотност.
А прекият виновник не е нито световната криза, нито чалгата, нито дяволският интернет и модерните технологии, нито евтините стоки от Китай.

Тогава кой?
Не е моя работа да го назовавам. Достойнството изисква той сам да се изправи, мълчаливо и смирено да свали тогата си и да я положи до себе си, след което навел глава да напусне завинаги пазара.

Такова чудо няма да се случи.
Защото българите вече имат държава, която трябва да плаща за всеки техен неуспех – нали затова са данъците.
И знаем как става това. Надигаш първо глас, след това кротко се навеждаш и ако трябва, тихомълком целуваш ръка, за да получиш заветната държавна помощ.
Помощта ще дойде, защото хората ще повярват на каузата ти – както тези, които виждат какво правиш, така и тези, които само слушат словата ти.

Все пак любопитно е да се запита човек: чия ли ръка е целунал Паисий, когато сме нямали още държава?