ИСТИНАТА ВИНАГИ Е ИНТИМНО БЛИЗКА

С неувяхваща любов и безкрайна признателност посвещавам следващите редове на своя учител: проф. Алексей Лосев

МОЯТ ОМИР

От медиите научих, че една от последните идеи на министъра на образованието и науката Сергей Игнатов е учениците да създават съчинения, които изразяват личното им отношение към автора. Това ме върна към спомените ми.
Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си.
Разказвам всичко това, защото тогава получих първия си урок: пътят към класиката е дълъг. Всеки по различно време открива за себе си един или друг автор. Открива го като откровение и истина. Своята истина. Истината, зад която заставаш и от която не отстъпваш.
Аз не успях да открия тази истина за себе си като ученик. Открих я като студент и после като филолог.
По-късно – вече като учител, изправен пред децата, вперил поглед в очите им – аз виждах, че между моята истина и техния свят лежи пропаст. И тази пропаст няма да запълня с никой учебник и с никой научен текст. Защото никой не вярва на истината изобщо: истината винаги е интимно близка, тя е непосредствеността на нашата мисъл.
И ето. Аз си позволих да им разкажа за собственото си откровение. За своето, лично разбиране за Омир. Защото Омир за мен е откровение. И защото аз вярвам, че всеки дом трябва да има своята „Илиада“.

| МОЯТ ОМИР |

Още от школската скамейка сме научени да мислим, че “Илиада” e енциклопедия на древногръцкия живот. Изтървана някак между другото, думичката енциклопедия, променя зрителния ъгъл, под който поглеждаме към епическия поет, и завинаги затваря възможността за диалог.
Бавно вкарвам диска с електронната енциклопедия в D:\ устройството на компютъра си. Изчаквам програмата да се зареди. Всичко е просто и убедително като при всяка стока в модерността.
Текстовете са подредени по рубрики. Избирам темата “Омир”.
В строгия и премерен стил на изложението пред мен ще се появи съвременното знание за епическия поет. Библиографията в края ми дава възможност да се вгледам в историята на темата и да тръгна по нейните следи. В този миг виждам отвъд екрана прашна пътека, по която върви възрастен беловлас старец, който леко потропва с тояжката си и оставя след себе си знаци като в брайлово писмо. До него пристъпва малко момче с торба на рамото. Пред тях са крепостните стени на един град. Там вече ги очакват. Празник е, старецът застава на площада насред насъбраното множество и гласът му се извива в речетатив:

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...

Хората притаяват дъх, децата се сгушват в полите на майките си. Мъжете се притискат един до друг и слушат притихнали.
Стиховете ги омагьосват. Стените на малкия град се изпълват с образи и картини от миналото. Реално ли е то, или измислено, те дори не се замислят. Знание ли е това - съвременният учен би се усмихнал снизходително на този въпрос и би замълчал. На здрач хората ще си отидат, площадът ще опустее, но още дълго след това, ще се връщат към думите на поета “Няма добро многовластие, нека един е владетел”, ще си припомнят образи и картини, ще ги повтарят в ежедневието си и неотклонно ще съотнасят поведението си с чутото и видяното в словата на стареца.
Поглеждам към екрана на компютъра. Пред мен е избраната тема. Щраквам ALT + TAB и се връщам към началото на статията си. Виртуално просто като виртуалния свят, който изграждаме. Само че...
За съвременния човек енциклопедията очертава знанието за света. Текстовете в нея принадлежат на живота само доколкото принадлежат към сферата на науката. Те нямат пресечна точка с възпитанието, а единствено и само с образоваността. Да знаеш повече, да си енциклопедист, не означава и да си възпитан по-добре. Дори софистите биха се учудили на подобна констатация.
А за древния грък?
За него възпитанието и образованието са двете страни на древногръцката пайдейа (възпитание, обучение, образование, култура), а самата пайдейа е човекът в непосредствения му живот. “Илиада” в такъв смисъл е разказ, който придава за древния грък плът на екзистенциалните и мисловните категории, които формират eтоса (εϑος, обичая, нрава, закона) на социума чрез процеса на пайдейа (обучение, образование и възпитание). В този разказ всъщност истинските герои не са Ахил, Хектор, Агамемнон или Одисей, а гневът, благоразумието, доблестта, раздорът, мирът, войната, боговете, сиреч всички онези категории, които конструират понятието пайдейа (култура). Затова и Омир се обръща към музата с призив да възпее не Ахил и подвизите му, а неговия гняв.
„Илиада“ трябва да се чете като книгата на живота.
Защото истинската литературна творба принадлежи не на времето, а на вечността.


[ Текстът за Омир е уводната част на по-цялостно изложение по темата „Невидимите герои на поемата “Илиада”. Ако е речено, някой ден това изложение ще видя свят в своя завършен вид. ]

Стефан Пеев