петък, 2 юли 2010 г.

АЗ ОТКАЗВАМ ДА ПРИЕМА КРАЯ НА ЧОВЕКА

Спомняте ли си кой и кога произнесе тези думи?
На подиума в залата за присъждане на Нобелова награда се изправя дребничък мустакат мъж. Поглежда към публиката и бавно, с ясен плътен глас започва да произнася своята реч:
Уилям Фокнър





Разбирам: тази премия не удостоява мен като индивид, а моите книги – творчеството на цял един живот, създадено със страданието и потта на човешкия дух, не за слава и още по-малко за възнаграждение, а за да може от тъканта на този човешки дух да се сътвори нещо, което преди не е съществувало. Следователно тази премия е моя само по име. Няма да е трудно да намерим приложение на получената сума – част от нея по цел и значение се равнява на нейния произход. Но мен ми се ще да сторя същото и със словата, възползвайки се от тази висока трибуна, от която може би ще бъда чут в този момент от ония млади мъже и жени, които са се посветили на същото страдание и същия труд – сред тях вече е и онзи, който един ден ще застане тук, където съм застанал аз.
Нашата трагедия днес е в общия, вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Има само един въпрос: Кога и аз ще се разлетя на късове? Ето защо младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература, защото само за тях си струва да се пише, само те заслужават страданието и потта.
Той трябва наново да ги научи. Той трябва да си внуши, че най-недостойното от всичко е да се страхува; и внушавайки си това, навеки да го забрави, лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това, писателят се мъчи като прокълнат. Той пише не за любовта, а за сластта, за поражения, в които никой нищо ценно не изгубва, а което е най-лошото – пише без съжаление и състрадание. И неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.
Не си ли припомни отново тези неща, той ще пише така, като че наблюдава края на човека. Аз се отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на Страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва. И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял.

Превод: Кръстан Дянков
Източник: Литературен свят
I feel that this award was not made to me as a man, but to my work--a life's work in the agony and sweat of the human spirit, not for glory and least of all for profit, but to create out of the materials of the human spirit something which did not exist before. So this award is only mine in trust. It will not be difficult to find a dedication for the money part of it commensurate with the purpose and significance of its origin. But I would like to do the same with the acclaim too, by using this moment as a pinnacle from which I might be listened to by the young men and women already dedicated to the same anguish and travail, among whom is already that one who will some day stand where I am standing.
Our tragedy today is a general and universal physical fear so long sustained by now that we can even bear it. There are no longer problems of the spirit. There is only one question: When will I be blown up? Because of this, the young man or woman writing today has forgotten the problems of the human heart in conflict with itself which alone can make good writing because only that is worth writing about, worth the agony and the sweat. He must learn them again. He must teach himself that the basest of all things is to be afraid: and, teaching himself that, forget it forever, leaving no room in his workshop for anything but the old verities and truths of the heart, the universal truths lacking which any story is ephemeral and doomed--love and honor and pity and pride and compassion and sacrifice. Until he does so, he labors under a curse. He writes not of love but of lust, of defeats in which nobody loses anything of value, and victories without hope and worst of all, without pity or compassion. His griefs grieve on no universal bones, leaving no scars. He writes not of the heart but of the glands.
Until he learns these things, he will write as though he stood among and watched the end of man. I decline to accept the end of man. It is easy enough to say that man is immortal because he will endure: that when the last ding-dong of doom has clanged and faded from the last worthless rock hanging tideless in the last red and dying evening, that even then there will still be one more sound: that of his puny inexhaustible voice, still talking. I refuse to accept this. I believe that man will not merely endure: he will prevail. He is immortal, not because he alone among creatures has an inexhaustible voice, but because he has a soul, a spirit capable of compassion and sacrifice and endurance. The poet's, the writer's, duty is to write about these things. It is his privilege to help man endure by lifting his heart, by reminding him of the courage and honor and hope and pride and compassion and pity and sacrifice which have been the glory of his past. The poet's voice need not merely be the record of man, it can be one of the props, the pillars to help him endure and prevail.

Друг превод: Златко Енев

Името на автора на тази знаменита реч е Уилям Фокнър (1897–1962) – великият разказвач на Американския Юг, създателят на митичната Йокнапатофа. Дали днес светът е станал по-малко страшно място от годината, в която Фокнър произнесе своята реч (1949 година)? Дали писателите, които вървят по стъпките му, съхраняват привилегията да помогнат на човека „да издържи, като възвишават сърцето му, като му напомнят за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността“? Днес и вовеки сред вечнозелените поля на една митична земя, пътят за която минава през въображението, идеала и самопожертвователността, живее в мир сред героите на своите произведения и сред читателите, които го последваха, той – Уилям Фокнър, писателят и човекът, който вярваше в безсмъртието на духа.
Стефан Пеев