сряда, 25 ноември 2009 г.

ЕРОТИКА НА ПУБЛИЧНОСТТА

Еротика и публичност
Съвременният човек е по особен начин самотен.
Той никога не може да остане сам: светът плътно го обгражда, притиска го отвред и не престава с шумоленето, мърморенето, ораторстването и глаголстването си. Това е самотата на този, който чува, но който не е в състояние да отвърне. Не на глухия, а на принудително онемелия.
Съвременният човек общува много повече и много по-дълго с електронните средства за масово осведомяване, с печатните издания и с компютърните системи, отколкото с хората.
Съвременното общуване е опосредствано общуване (Маклуън).
Това е общуване чрез, а не общуване със. Ето защо немотата е толкова по-голяма, колкото повече се разраства институционализирането на словото. В перспектива се очертава опасността „свободният“ дискурс да задуши свободата на мисълта, а оттам и свободатата на волята.
Словото е не само информационен инструмент, но и манипулативен орган (Р. Барт, М. Фуко и другите).
Тези две функции не се изключват, а взаимно се допълват. Дори свободното слово манипулира, пораждайки усещането за свобода. Свободатата не се постига с никакъв инструментариум, защото е свързана с избор и с приемане на избор. Всъщност тя не е във възможността да избираш, а в начина, по който го правиш.
Съвременният човек е публичен човек (К. Маркс vs. Аристотел)...
Публичен човек означава еротичен човек (З. Фройд vs. Софокъл).
Еротиката се просмуква във всички клетки на общественото битие днес. Но същината ѝ е не толкова в сексуалността, колкото в принципа на разголването.
Съвременният човек е разголеният и разголващият човек.
Разголването обхваща на първо място освободеното от бремето на дрехите тяло (сп. Maxim vs. Ренесанса).
Но това е най-външният пласт еротика.
Същинската еротика при съвременния човек обхваща разголването на душата.
В публичното си битие съвременният човек е длъжен когато и където бъде поискано от него да извади на показ вътрешния си свят (CNN, Survivor, Цената на истината...) или да се остави да изнасилят (чрез изтънчените методи на свободното слово) най-интимните части на личното му „аз“, за да бъде изложена похитената му душа в музея на съвременното обществено слово: за задоволяване на чуждите еротични (словоблудски) нагони.
Затова: Съвременният човек е борещ се човек.
Неговата борба е борба за хуманизъм.
Хуманността не е свързана с притежаването или владеенето (Ерих Фром), а с осмислянето и съпреживяването.
Защото мисълта е лична, но не е собственост (Закон за авторското право и сродните му права); защото е реална само когато принадлежи едновременно и на изричащия, и на чуващия я (Волошинов–Бахтин, Бубер); и защото е любов и загриженост. Нашата любов и нашата загриженост за другия.
Пред съвременния човек има само един път за движение напред (И това прочие не е просто пътят на пазарната икономика и парламентарния политически живот.).
Пътят за развитие на съвременния човек е пътят на хуманизма („...има ли той почва у нас?“).
В Германия пазарната икономика съществува отдавна. Имат Маркс, „Даймлер-Бенц“, имат и Хайдегер, но нямат хуманизъм (последното прочетено у Хайдегер).
Какво ни остава? Нищо друго освен да четем „нациста“ Хайдегер, „комуниста“ Маркс, „либералиста“ Попър. И да чакаме Европа в ксенофобските си настроения да открие и този принцип.
А дотогава...

Стефан Пеев

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Ахил и апостол Павел

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Тези два образа са в съзнанието и занимават мисълта ми от известно време. Опитът да разгадаем проекцията им един в друг и в перспективата на съвременната култура би имало огромно значение за саморефлексията на съвременното его.
[ Гняв и смирение. Задгробният свят според античната и според християнската митология | Тук и отвъд. Животът като борба и борбата като живот. ]


 RSS

ЩУРЧЕ


текст Петър А н а с т а с о в
аранжимент Иван Б о ш е в
музика Велислава Б а к ъ р д ж и е в а
изпълнител Велислава Б а к ъ р д ж и е в а

Щурче, щурче, обречено да пее пак и пак,
бездомно и облечено с парцалчета от мрак,
безжалостно измествано от толкова места,
избрало си естествено полето на честта.

Не му е нужно жителство, известност и разкош,
под мое покровителство ще пее всяка нощ,
щурче, щурче, спечелено с борба и честен труд,
завинаги заселено в лиричния уют.

Гордее се с акордите, родени с кръв и пот,
и тръгва срещу ордите на мравешкия род
и ето го – потресено, душата в пантеон,
а тялото – обесено на някой звезден клон.


Повече за авторката на музиката и за диска ѝ „Изпята поезия“ – на КНИГИТЕ.НЕТ.

събота, 14 ноември 2009 г.

На учителя по литература – с любов!

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Ако всеки разкаже поне по един мил и въздействащ спомен за свой учител по литература, дали няма да променим българското образование?

Може да звучи наивно, но съм убеден, че припомняйки си онова, което ни прави по-добри, всъщност укрепваме емоционално, ставаме по-уверени в себе си и в способността си да не се поддаваме на слабостите.
Във Facebook създадох групата „На учителя по литература – с любов!“ за тези, които има какво да разкажат за своя учител или учителка по литература.
Нека това място опазим само за добрите спомени.


 RSS

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Излезе от печат книгата „Тестове по литература за 7. клас“

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Сборникът с тематични тестове по литература е предназначен за седмокласници, които се подготвят за външно оценяване, кандидатстване в профилирани паралелки, състезания и текущи изпитвания. Включени са общо 11 теста. Всеки тест е разработен въз основа на конкретно литературно произведение от новата учебна програма за 7. клас – в раздела ѝ за задължителна подготовка – и съдържа 25 въпроса от затворен или отворен тип.

Откъс от книгата: РАЗЛИСТИ И ПРЕГЛЕДАЙ

 




 RSS

ФЕНОМЕНЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО

Феноменът на огледалото

Дъщеря ми е във възрастта на пубертета. Опитвам се да не я гледам, докато стои с часове наред пред огледалото, за да оправи прическата си, да избере тоалета си, да си сложи грим. Знам: моят поглед ще я притесни. Естествена суетност, би казал всеки. Хм, мисля, че не е точно това.
Опитвам се да си я представя: застанала пред огледалото тя вижда себе си в него, но и себе си чрез него. Между погледа, отправен към огледалото, и погледа, който се връща от огледалото, има огромна разлика. Първият е отправен с надежда и очакване. Вторият е критичен, оценяващ и коригиращ. Виждащият поглед е всъщност вторият, връщащият се към нас през пространството.
Думите също са вид оптика – начин на виждане. Те имат значение за нас не когато ги изпращаме към събеседника, а когато се връщат към нас през пространството преизпълнени с обертоновете на вслушването. Всеки диалог е преди всичко разговор със себе си. Чрез диалога ставаме други на себе си, виждаме се в светлината на другия и намираме очертанията на себе си.
Думите моделират тялото ни, оформят емоциите ни, изразяват интелектуалната ни същност. Не мога да се отърся от мисълта, че истинският текст е едновременно и музикално произведение, и скулптурна фигура, и изображение, и математическо построение. В словесния текст се събират всички нишки на битието – топос, хронос, логос, ейдос, число.

Стефан Пеев
Начало

Усещане за човека

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Всяка раздяла с интимно близък човек оставя у нас усещане за празни и незапълнени пространства, за изчезващо и непонятно накъде течащо време. Усещането е дълбоко субективно, то е драматично изживяване, страдание и горест, болка и мъка, затова рядко ни идва наум да се запитаме за онтологическия статус на тези изживяния, да ги погледнем извън проекцията на психологическата травма, която раздялата носи в себе си.
Едва при раздялата имаме шанса да усетим присъствието на другия човек в себе си. Да го усетим тотално, да видим себе си в него и него в себе си.
Там, където раздялата е едно обикновено “Сбогом!”, не е имало никаква пресечна точка между нас и другия, ние сме живеели заедно в пространството и времето, но не сме съществували заедно, съвместността на битието ни не е докоснала съ-битийността ни. След подобно отекващо “Сбогом!” собственото ни време продължава да тече по начина, по който се е движело и преди, тук няма и не може да има усещане за празни пространства. Ако съществува болка, тя е породено по-скоро от наранена гордост и честолюбие, но не и от обич и взаимност.
Когато се разделяме с другия, ние се разделяме с нещо в нас самите. Нещо, което усещаме, че никога няма да се върне, нещо, което е моделирало собственото ни битие в света. Затова подобна раздяла е раздяла и с нас самите, със собственото ни битие. Какво огромно усилие е нужно да се изправим над зейналата пропаст в битието ни и да надзърнем отвъд нея, да намерим сили да съберем отново собствения си свят, от парченцата разкъсано битие у нас.


 RSS

неделя, 8 ноември 2009 г.

Нека да помислим заедно за Вазов и класиката

Във FACEBOOK има една прелюбопитна група: „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“. Поводът за възникването ѝ са следните думи на интернет потребител:

„Днес в сутрешното предаване на Нова телевизия бях свидетел на дискусия, която не ми дава покой „Трябва ли да се изучава Иван Вазов в училище“! Слушах мнението на един университетски преподавател и на един богопомазан млад поет и не вярвах на ушите си! Къде са се родили тези съвременни литературни корифеи? Ако изобщо могат да се нарекат български след такива скудоумни тиради по отношение на Вазов и съвремието ни!?“

И понеже, както се казва в народните приказки, и аз бях там [в групата „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“], ще се опитам мъничко да поразсъждавам по темата.

Източник: FACEBOOK



Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си. Разказвам всичко това, защото съм убеден, че Вазов няма да бъде запазен за времето с крясъци или лозунги. Няма да бъде спасен и чрез топ класации, в които някак си излиза победител. Няма да го спасят и телевизионните призиви (чувствате ли абсурда – призивът да бъдем читатели идва от телевизията!) да четем повече. Защо ли? Ами защото четенето е само началото. Има пет категории, които определят отношението ни към познанието:
1. Да четеш.
2. Да знаеш.
3. Да разбираш правилно.
4. Да приемаш разбраното.
5. Да си в състояние да превръщаш приетото в практически действия.
Наистина първо е нужно да четеш. Но дори и да четеш, това не означава, че знаеш. Дори и да знаеш, това не означава, че разбираш. Дори и да разбираш, това не означава, че приемаш. Дори и да приемаш, това не означава, че можеш да превръщаш приетото в нов житейски опит.
Нека оставим за момент настрани абстрактните разсъждения колко значим е Вазов за българската култура и да си представим, че той е извънземен писател (чужд, далечен, непознат). Задачата на учителя в училище е да направи това необикновено същество познато, близко, разбираемо, приемано от младия човек. Това може да стане само по един-единствен начин – не като му сложим етикета „гражданин на велика цивилизация“, а като покажем на младия човек, че между странната физиономия на извънземния с неговите странни мисли и мислите и света на младия човек има много общи идеи и ценности. Когато свалим етикетите от Вазов, ще го направим четен, познаван, разбиран правилно, приеман и въздействащ върху нашия светоглед и културна идентификация.
И още нещо: крайно време е да видим и Вазов, и другите български автори на фона на европейската литературна история. Когато с времето любовта ми към американските автори се трансформира в любов към руската класика, а любовта към руската класика ме отведе обратно към българската литература, осъзнах не просто, че в 1976-та година съм бил смешно, ентусиазирано хлапе, а че българската литература заема достойно място в историята на световната литература. Тогава наведох глава, поисках прошка от Вазов и благодарих на учителката си по литература.

Стефан Пеев

Бучка наслада

Различни проучвания сочат, че учениците имат беден речник, а държавните зрелостни изпити показаха, че децата не могат да се изразяват в писмена форма. Родители и учители пък са единодушни, че учебниците са написани скучно, а някои от произведенията по литература не говорят на езика на днешните млади хора и са абсолютно неразбираеми за тях.

Източник: БНТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница


Децата имали беден речник. Това бил проблемът. Каква заблуда! Проблемът не е в речника на децата, а в разбирането за мястото и ролята на личността в обществото. Ако искаш да израстваш, ако искаш да се развиваш, ако не ти достига онова, което получаваш като представа за света, ще променяш и себе си, и речника си. Живееш ли в доволство, защо ти е да променяш себе си. Нашите деца са преситени от живота още преди да са го изживели или пък консумативно очакват животът да мине през джобовете им. Ако такова е разбирането им за живота, за какво им е речник!
Категорията, която характеризира съвременното общество, е „наслада“. Каквото и да вършим, подобно на животните на манежа очакваме в края на нашите действия да вземем своята бучка наслада. Дали ще я получим вечер пред телевизора, или със сутрешните телевизионни блокове, дали ще я потърсим в интернет, или ще отпътуваме за нея в Египет – резултатът е един и същ: вземаме своята порция доволство. Защото неизвестно как, но някой някъде ни убеди, че идеалите са мъртви, че животът свършва с нашия личен край и че смисълът му е в доволството.


 RSS

вторник, 3 ноември 2009 г.

ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

Бареков
Когато започнах тази бележка, бях под впечатлението на току-що гледан филм. Естествено американски и, разбира се, по ефирна телевизия. Не успях да хвана началото му и не разбрах заглавието, дори не се опитах да запомня имената на героите. Следях сюжетиката вяло и без особен интерес, воден от чувството за консумиране на нещо познато.
Не помня в кой момент обаче филмът ме озадачи. Спечели ме героинята – с типичната гражданска отговорност на американеца, с чувството, че никоя институция не е по-голяма от човека, с вярата, че силата е на страната на личността, която се ръководи от справедлива кауза, и че няма обществена власт, която да спре отделния индивид в стремежа му да намери справедливост. Да, знам. Можем да разсъждаваме заедно за холивудските клишета и за каноните на жанра, но онова, което истински ме разтърси беше финалът – кратките бележки, че филмът е създаден по действителен случай. Изведнъж осъзнах, че каквито и художествени упреци да отправим към тази филмова продукция, няма нито един аргумент, който да принизи факта, че подобна история по подобен начин и с подобен резултат се е разиграла някъде в Америка и че режисьорът, сценаристът и актьорите се стремят художествено да пресъздадат случилото се някога някъде. И тогава по независещи от мен причини пред погледа ми се изправи екранният образ на Николай Бареков със смешните му сутрешни опити „да произведе новина“. Нелепо! Най-значимото геройство на публицистичния коментатор у нас е напънат да се произведе новина в студиото чрез режисираното нагнетяване на гледни точки. Сякаш цялата ни идея за гражданско общество се е концентрирала в говоренето, в усилието на думи да очерним едни и оправдаем други. Търсенето на справедливостта е второстепенен, страничен ефект на усилията ни. Енергията на обществото изтича в словесния сблъсък, в риторичното противостоене. И неочаквано се запитах „А в състояние ли сме да произведем действителен случай?“

Стефан Пеев

P.S.
Тази бележка възникна още във времето, когато Николай Бареков присъстваше в сутрешния блок на телевизията. Не смятам обаче, че с изчезването на водещия от екрана е изчезнала и барековщината и че проблемите на съвременната българска публицистика се изчерпват с образа на едно лице.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Животът винаги се гледа през очила

Обожавам наивната непосредственост на хората, които вярват в спонтанността на своите оценки и в свободата на собствените си мнения. На тях никога не им хрумва мисълта, че единствената възможност да гледаш живата е да го гледаш през очила.

Стефан Пеев
KNIGITE.NET • Интернет книжарница



Трудно ще ми е в този късен час да завърша мисълта си. Само ще я отбележа и ще се опитам да се върна към нея отново – изпълнен с повече вътрешно озарение. Всъщност that's it! както се казва на английски – това е сърцевината на идеята ми: нашият поглед върху света е винаги опосредстван от битуването ни в света. Можем да се стремим да разширяваме диапазона на спектралния анализ на нашия поглед. Но първо, това разширение винаги означава преосмисляне на връзката минало–настояще и преоценка на битуването ни в пресечната точка на времевите потоци. И второ, разширението никога не е адекватно на бъдещето, освен като намек, очакване или догадка. Обречени сме да гледаме на света през призмата на собственото си знам и мога. Виждането ни достига до там, докъдето достига знам | мога същността ни. Най-потърпевше от този факт е изкуството. Безсмислено е да се стремиш да оцениш произведение на класическото изкуство, ако нямаш достатъчно познание по история и теория на изкуството. Да не забравя да спомена, че знам | мога същността ни е всъщност средоточие на нашата пайдея. Хрумва ми, че етичните нагласи определят познавателните ни резултати. Етичността не е някаква външна добавка към личностното ни аз. Етичността пронизва всяко наше действие и всяка наша мисъл и не е само отражение, а е активен двигател на отношението ни към света. Етичността ни съвсем не се отнася само до другите хора, а да битуването ни в света като цяло. Ако всичко това се премисли внимателно и се очисти шлаката от изказаното дотук, се прокрадва съвсем не лоша идея.


 RSS