Всяка раздяла с интимно близък човек оставя у нас усещане за празни и незапълнени пространства, за изчезващо и непонятно накъде течащо време. Усещането е дълбоко субективно, то е драматично изживяване, страдание и горест, болка и мъка, затова рядко ни идва наум да се запитаме за онтологическия статус на тези изживяния, да ги погледнем извън проекцията на психологическата травма, която раздялата носи в себе си.
Едва при раздялата имаме шанса да усетим присъствието на другия човек в себе си. Да го усетим тотално, да видим себе си в него и него в себе си.
Там, където раздялата е едно обикновено “Сбогом!”, не е имало никаква пресечна точка между нас и другия, ние сме живеели заедно в пространството и времето, но не сме съществували заедно, съвместността на битието ни не е докоснала съ-битийността ни. След подобно отекващо “Сбогом!” собственото ни време продължава да тече по начина, по който се е движело и преди, тук няма и не може да има усещане за празни пространства. Ако съществува болка, тя е породено по-скоро от наранена гордост и честолюбие, но не и от обич и взаимност.
Когато се разделяме с другия, ние се разделяме с нещо в нас самите. Нещо, което усещаме, че никога няма да се върне, нещо, което е моделирало собственото ни битие в света. Затова подобна раздяла е раздяла и с нас самите, със собственото ни битие. Какво огромно усилие е нужно да се изправим над зейналата пропаст в битието ни и да надзърнем отвъд нея, да намерим сили да съберем отново собствения си свят, от парченцата разкъсано битие у нас.
Едва при раздялата имаме шанса да усетим присъствието на другия човек в себе си. Да го усетим тотално, да видим себе си в него и него в себе си.
Там, където раздялата е едно обикновено “Сбогом!”, не е имало никаква пресечна точка между нас и другия, ние сме живеели заедно в пространството и времето, но не сме съществували заедно, съвместността на битието ни не е докоснала съ-битийността ни. След подобно отекващо “Сбогом!” собственото ни време продължава да тече по начина, по който се е движело и преди, тук няма и не може да има усещане за празни пространства. Ако съществува болка, тя е породено по-скоро от наранена гордост и честолюбие, но не и от обич и взаимност.
Когато се разделяме с другия, ние се разделяме с нещо в нас самите. Нещо, което усещаме, че никога няма да се върне, нещо, което е моделирало собственото ни битие в света. Затова подобна раздяла е раздяла и с нас самите, със собственото ни битие. Какво огромно усилие е нужно да се изправим над зейналата пропаст в битието ни и да надзърнем отвъд нея, да намерим сили да съберем отново собствения си свят, от парченцата разкъсано битие у нас.
RSS
Няма коментари:
Публикуване на коментар