Във FACEBOOK има една прелюбопитна група: „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“. Поводът за възникването ѝ са следните думи на интернет потребител:
И понеже, както се казва в народните приказки, и аз бях там [в групата „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“], ще се опитам мъничко да поразсъждавам по темата.
Източник: FACEBOOK
„Днес в сутрешното предаване на Нова телевизия бях свидетел на дискусия, която не ми дава покой „Трябва ли да се изучава Иван Вазов в училище“! Слушах мнението на един университетски преподавател и на един богопомазан млад поет и не вярвах на ушите си! Къде са се родили тези съвременни литературни корифеи? Ако изобщо могат да се нарекат български след такива скудоумни тиради по отношение на Вазов и съвремието ни!?“
И понеже, както се казва в народните приказки, и аз бях там [в групата „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“], ще се опитам мъничко да поразсъждавам по темата.
Източник: FACEBOOK
Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си. Разказвам всичко това, защото съм убеден, че Вазов няма да бъде запазен за времето с крясъци или лозунги. Няма да бъде спасен и чрез топ класации, в които някак си излиза победител. Няма да го спасят и телевизионните призиви (чувствате ли абсурда – призивът да бъдем читатели идва от телевизията!) да четем повече. Защо ли? Ами защото четенето е само началото. Има пет категории, които определят отношението ни към познанието:
1. Да четеш.
2. Да знаеш.
3. Да разбираш правилно.
4. Да приемаш разбраното.
5. Да си в състояние да превръщаш приетото в практически действия.
Наистина първо е нужно да четеш. Но дори и да четеш, това не означава, че знаеш. Дори и да знаеш, това не означава, че разбираш. Дори и да разбираш, това не означава, че приемаш. Дори и да приемаш, това не означава, че можеш да превръщаш приетото в нов житейски опит.
Нека оставим за момент настрани абстрактните разсъждения колко значим е Вазов за българската култура и да си представим, че той е извънземен писател (чужд, далечен, непознат). Задачата на учителя в училище е да направи това необикновено същество познато, близко, разбираемо, приемано от младия човек. Това може да стане само по един-единствен начин – не като му сложим етикета „гражданин на велика цивилизация“, а като покажем на младия човек, че между странната физиономия на извънземния с неговите странни мисли и мислите и света на младия човек има много общи идеи и ценности. Когато свалим етикетите от Вазов, ще го направим четен, познаван, разбиран правилно, приеман и въздействащ върху нашия светоглед и културна идентификация.
И още нещо: крайно време е да видим и Вазов, и другите български автори на фона на европейската литературна история. Когато с времето любовта ми към американските автори се трансформира в любов към руската класика, а любовта към руската класика ме отведе обратно към българската литература, осъзнах не просто, че в 1976-та година съм бил смешно, ентусиазирано хлапе, а че българската литература заема достойно място в историята на световната литература. Тогава наведох глава, поисках прошка от Вазов и благодарих на учителката си по литература.
1. Да четеш.
2. Да знаеш.
3. Да разбираш правилно.
4. Да приемаш разбраното.
5. Да си в състояние да превръщаш приетото в практически действия.
Наистина първо е нужно да четеш. Но дори и да четеш, това не означава, че знаеш. Дори и да знаеш, това не означава, че разбираш. Дори и да разбираш, това не означава, че приемаш. Дори и да приемаш, това не означава, че можеш да превръщаш приетото в нов житейски опит.
Нека оставим за момент настрани абстрактните разсъждения колко значим е Вазов за българската култура и да си представим, че той е извънземен писател (чужд, далечен, непознат). Задачата на учителя в училище е да направи това необикновено същество познато, близко, разбираемо, приемано от младия човек. Това може да стане само по един-единствен начин – не като му сложим етикета „гражданин на велика цивилизация“, а като покажем на младия човек, че между странната физиономия на извънземния с неговите странни мисли и мислите и света на младия човек има много общи идеи и ценности. Когато свалим етикетите от Вазов, ще го направим четен, познаван, разбиран правилно, приеман и въздействащ върху нашия светоглед и културна идентификация.
И още нещо: крайно време е да видим и Вазов, и другите български автори на фона на европейската литературна история. Когато с времето любовта ми към американските автори се трансформира в любов към руската класика, а любовта към руската класика ме отведе обратно към българската литература, осъзнах не просто, че в 1976-та година съм бил смешно, ентусиазирано хлапе, а че българската литература заема достойно място в историята на световната литература. Тогава наведох глава, поисках прошка от Вазов и благодарих на учителката си по литература.
Няма коментари:
Публикуване на коментар