Хубавите стихове трябва да се четат на глас. Да се четат бавно, изразително.
Подобно на добрия енолог, който прониква в душата на виното, добрият читател трябва да остави стихът да го завладее, да проникне в него с всяка своя съставка – не само като смисъл и мелодика, но и като темпо, ритмика, игра на метофори, словесна оркестровка.
Четенето на хубави стихове трябва да бъде забрава, защото не ние оценяваме хубавите стихове – а те нас. Чрез движението на чувството и парадоксите на смисъла хубавите стихове ни казват доколко изпълнена с богатство е личността ни.
Кога ли най-сетне ще се научим, че красотата оценява личността, а не личността красотата, че пред красивата творба всяка личност е незначителна.
Ще проумеем ли някога онази мисъл, към която Мигел де Унамуно настоятелно ни приканваше в началото на миналия век: Дон Кихот е по-велик от Мигел де Сервантес, защото носи в себе си безсмъртието.
= = =
Трудно се защитава подобно твърдение в епохата на полуфабрикатите, масовите и евтините удоволствия на парче, филмите без автор (а с цяла армия платени писачи на диалози), епохата на продуцентите, които вземат забавния образ, сюжет и мизансцен и го разгъват във версии, като че е компютърна програма: 1.0 – 1.1 – 2.0 – 3.0.
Трудно. Много трудно се говори днес по темата „Какво е красивото“, защото хората престанаха да вярват в музите.
Подобно на добрия енолог, който прониква в душата на виното, добрият читател трябва да остави стихът да го завладее, да проникне в него с всяка своя съставка – не само като смисъл и мелодика, но и като темпо, ритмика, игра на метофори, словесна оркестровка.
Четенето на хубави стихове трябва да бъде забрава, защото не ние оценяваме хубавите стихове – а те нас. Чрез движението на чувството и парадоксите на смисъла хубавите стихове ни казват доколко изпълнена с богатство е личността ни.
Кога ли най-сетне ще се научим, че красотата оценява личността, а не личността красотата, че пред красивата творба всяка личност е незначителна.
Ще проумеем ли някога онази мисъл, към която Мигел де Унамуно настоятелно ни приканваше в началото на миналия век: Дон Кихот е по-велик от Мигел де Сервантес, защото носи в себе си безсмъртието.
= = =
Трудно се защитава подобно твърдение в епохата на полуфабрикатите, масовите и евтините удоволствия на парче, филмите без автор (а с цяла армия платени писачи на диалози), епохата на продуцентите, които вземат забавния образ, сюжет и мизансцен и го разгъват във версии, като че е компютърна програма: 1.0 – 1.1 – 2.0 – 3.0.
Трудно. Много трудно се говори днес по темата „Какво е красивото“, защото хората престанаха да вярват в музите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар