ОТВЪД ТОЧКАТА НА ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

Тази статия¹ повдига повече въпроси, отколкото е в състояние да разреши

Само по себе си това авторово признание вече проблематизира правото ѝ на съществуване и на диалог с читателя, ако мислим диалога като форма на събеседване-съобщаване. За щастие диалогът е нещо повече от това - той е пролуката, през която себе си като мислене на себе си в себе си за другото и чрез другото прониква в другото, за да се проникне от него. Формулировката е твърде сложна и е най-добре небрежно да я заобиколя, предварвайки опасността читателят да изостави следващите редове. Още повече че съм пред угрозата да бъда извикан на диалогодуел в ICQ формата на интернет, където репликите-съобщения текат с убийствена скорост. Не знам дали ще помогне кроткото ми възражение, че диалогът не е размяна на реплики-съобщения, а среща на смислови визии и смислови хоризонти. Допускам, че незлобливият тон на забележката би ми спасил живота и би ме отървал единствено със служебна загуба. Какво пък, ако човек дръзва да говори, то той търси не само съмишленици.

Завръщане към темата

Много често мисълта ни е като развихрена вакханка, която жадува не блудство, а екстазното щастие на себедоказването чрез главоломното отдаване на всеки срещнат. Да укротим вакхическия ѝ танц е задължително, но уви! съвсем не безобидно. Ето защо всяка мисъл е патетична в двойното значение на думата патос - античното (страдание) и съвременното (възторг, опиянение)...
...Илюзиите на рационализма носим у себе си още от училищната скамейка. Една от тях е, че писменият текст е устремен към заключението, че заключението резюмира казаното и го финализира в обобщение.
Не е нужно да осъждаме сурово школската пайдейа - тя е част от удобството, което обществото се стреми да предостави на хората. Само че съществуването на човека е отвъд удобството - в безпокойството, в грижата, в смътното и недоловимо още-

Какво е тогава точката на заключението:
топосът, от който започва авторовото самодоволство и правото на другите на реплика,
начало на мълчанието... или скритата пауза в някакъв невидим диалог, който чертае хоризонтите на още-неказаното?...

И с кого разговаряме в писмените си текстове:
със себе си, с другите, с миналото, с настоящето, с възможното бъдеще?...

И кое е онова, което предхожда казването и което идва след него?...

Докато пишем или четем, сме осъдени да не мислим върху тези въпроси. Щракането на пръстите по клавиатурата на компютъра е толкова естествено, че и на ум не ни минава да проблематизираме писането като аспект на казването.
Водени от пайдейата си бързаме към точката на заключението, гоним мисълта към очаквания финал, където се срещаме с... С какво? Със себе си, с другите, с...
...всъщност там ни очаква възможното продължение. Защото точката е не само финал, но и начало - на новоредие... може би.
И тогава усещаме колко измамен е всеки край, колко относителна е границата.

¹ Тук се предлага само откъс от публикация в списание „Страница“. Целият текст на статията е представен ТУК.

Стефан Пеев