четвъртък, 4 ноември 2010 г.

ТРИ ВАРИАЦИИ ВЪРХУ УНАМУНО

Мигел де Унамуно
Никога да не достигнеш

Къде е състоянието на успокоение, в какво е блаженството, ако смисълът на човешката същност е “да искаш да бъдеш” или “да не искаш да бъдеш”, вечната активност, без брегове и без граници, без надежда за утеха и успокоение. Не съществува блаженството, защото не съществува равновесието. Човешката реалност е борбата.
Но борба трагична, защото е борба без противник или просто със самия себе си, с това, което си бил. Ако ти останеш и в следващия миг същият, ти вече не си, не си реалност. Ти си предмет, ти си равен на себе си, ти си еднакъв, ти си умъртвен.
Каква трагична песен за човешкия живот! Трагична, защото е безизходна. “Ние ще намерим спасението си или гибелта си чрез човека, който сме искали да бъдем, а не чрез човека, който сме били” (Унамуно).
Искането е най-същинската реалност за човека, но то е осъдено на трагизъм. Да искаш, значи да не си, да не си достигнал, да си вечно порив, “човек, носител на воля и идеал” (Кант).


Светът на привидното

Тъжна музика звучи от всеки ред на Унамуно. Музика на трагичното чувство за живота и човешката същност. Човешкото, реалното, съкровеното никога не може да бъде въплътено в себе си, то бяга от себе си в търсене на истината, то се отдалечава от същността си, за да я намери. Но накъде се устремява то? Навън? Към света наоколо? Какво би могло да намери то сред заобикалящите го неща? Само един свят “феноменален, привиден, рационален”. Но ако е така, тогава “животът е сън”: “ветрените мелници са нещо фeноменално, привидно”, а “великаните са ноуменални, веществени”.
“Сънят е всъщност живот, реалност, творчество” (Унамуно).


Жаждата за безсмъртие

От вечността те отделя мигът, човече. Този миг, който ти не можеш никога да прескочиш. Ти искаш да си човек, истински човек, човек от плът и кръв. Ти искаш да си различен от привидността на вещния свят. Ти я отричаш, за да останеш само при себе си. Но и в себе си не намираш покой, ти трябва да си творец, за да си, ти трябва да искаш, за да бъдеш. Какво те тласка към безсмъртието? Жаждата да продължиш борбата със себе си, за да спасиш себе си ли? Не. Ти жадуваш в бесмъртието покоя. Ти искаш да се слееш с вечността не за да запазиш вечната борба у себе си, а за да я унищожиш, като я разлееш в безпределното. Това е твоята жажда за безсмъртие. Ти си уморен от собствената си трагична съдба и не търсиш нейното продължение във вечността, а нейното отрицание. Ти търсиш във вечността спокойствието, което ти липсва тук в твоя път сред привидния свят.

Стефан Пеев