сряда, 9 юни 2010 г.

КРАЙЪГЪЛЕН КАМЪК

С мен свършва цяла една епоха. Ако не в културноисторически план, то в индивидуалнородов.
Казвам го от скромност. Всъщност с моя край свършат много неща. (Глупавите шеги на „Пълна лудница“ например, в които някакви непонятни за дъщеря ми и внуците ми хора наричат себе си Ленин, Чавдар, комунисти и стрелят ли стрелят от екрана, развяват червени знамена, мятат неизвестно защо картофи пред себе си, наричайки това хумор.)

Аз израснах с образа на Ленин и Чавдар. Живях в комунизма – достойно и честно. (Достойнството и честността не се определят от времето, в което живееш, а от отношението ти към другите хора.) Вярно е, че съм грешил. Но не съм съгрешил към хората, съгрешил съм в очакванията си.

После дойдоха новите политици и ми казаха, че съм разбирал неправилно живота. Това, което съм живял, не е това, което е истината. Истината има друго име – демокрация.

Повярвах им и тръгнах с тях. Вече 20 години се опитвам да ги следвам. Тези, които най-първо ме убеждаваха колко примамлива е демокрацията, вече изчезнаха от обществения кръгозор. След тях дойдоха други. Но много скоро се изгубиха някъде по пътя. Хората, на които вярвах и които чертаеха хоризонта на моето утре, непрекъснато изпадаха от авансцената – сигурно такава е съдбата им. Но моята съдба е да съм винаги тук. Винаги до сцената. Ролята ми е поддържаща, но без мен играта на тези на сцената е безсмислена – празно бръщолевене за себеподобни. Защото с всеки изминат ден от живота ми ми става все по-ясно, че аз съм истинският крайъгълен камък на историята.

Аз съм тук и ще остана до края. А когато и сетната шепа пръст покрие гроба ми и тревата пропълзи по тялото ми – върху плещите ми ще се изправят моите внуци.
Защото ние сме крайъгълният камък на историята.