Знам, че всяко признание събужда усещането за слабост и виновност. Признанието ни разголва, снема от нас доспехите на социалната ни значимост и ни оставя беззащитни пред другите. Какво пък – този, който поема по пътя на признанието, очевидно вярва в справедливостта на съдниците си, в тяхната човечност.
Самият аз изпитах цената на признанието в неочакван разговор с приятел от детинство. Тогава някак изведнъж, с вътрешна жлъч (некрия това!) от устата ми се отрони: “Добре че съществува и това, което се нарича духовна емиграция! Мисля, че отдавна живея благодарение на този стазис.”
Приятелят ми ме погледна учудено и... замълча. Темата беше изчерпана.
Емиграцията е въпрос на личен избор. Изборът е свързан с пространството и времето, което си представяме, че ни съпринадлежи, и към което желаем да принадлежим. Емиграцията е очакване за сбъдване, надежда да бъдем себе си – някъде и някога, където и когато вярваме, че се намираме самите ние.
От всички видове емиграция най-страшната е тази, при която никога не напускаш пространството, в което си се родил.
Самият аз изпитах цената на признанието в неочакван разговор с приятел от детинство. Тогава някак изведнъж, с вътрешна жлъч (некрия това!) от устата ми се отрони: “Добре че съществува и това, което се нарича духовна емиграция! Мисля, че отдавна живея благодарение на този стазис.”
Приятелят ми ме погледна учудено и... замълча. Темата беше изчерпана.
Емиграцията е въпрос на личен избор. Изборът е свързан с пространството и времето, което си представяме, че ни съпринадлежи, и към което желаем да принадлежим. Емиграцията е очакване за сбъдване, надежда да бъдем себе си – някъде и някога, където и когато вярваме, че се намираме самите ние.
От всички видове емиграция най-страшната е тази, при която никога не напускаш пространството, в което си се родил.
Няма коментари:
Публикуване на коментар