понеделник, 6 септември 2010 г.

А КАЗВАТ, ЧЕ СПОМЕНИТЕ СА ПРОСТО НЕЩО

Харон Харон (на гръцки: Χάρων) в древногръцката митология е лодкарят, който прекарва мъртвите през реките Стикс и Ахерон ("Реката на скръбта") в подземното царство на Хадес, ако имат обол (монета), с който да му платят.

– Защо се връщаш лодкарю, ти вече ме отведе отвъд? – попитах кротко и без изненада.
– Сбъркал съм – отвърна лодкарят.
– Но аз видях какво има тук. Не можеш да ме върнеш назад.
– Ще забравиш. Всички забравят.
Усетих как погледът му се впива в мен, очите му бяха дълбоки като планински езера, тънката прозрачна мъгла над които постепенно поглъща и водата, и целия пейзаж.
В този миг се събудих. Смътно долавях подплискването на езерото и се опитвах да си спомня, опитвах се да мина отвъд пролуката на забравата. „Ще забравиш. Всички забравят“, не спираше да нашепва тъмнината. „Не искам! – изкрещях яростно. – Не искам, чуваш ли? Не искам! Забравата ме прави друг!“. Крещях в тъмното и блъсках с неистова ярост мократа възглавница: „Не искам да забравя! Не искам! Не искам!“. И тогава чух гласа му – все така равен, спокоен и безстрастен: „Невъзможно е да си там и тук едновременно. Истинският спомен е усилието да възстановиш онова, което ти липсва от миналото. Не искай повече от това“.

P.S.
Преглеждам написано и се питам – кои категории са ми необходими, ако търся логическата конструкция на ейдоса на спомена. Отиване? Завръщане? Среща със забравата? И всичко това – потопено в потока на времето вън и времето вътре, на времето тогава и на времето сега. И обвито в неизбежния въпрос „Защо?“ – пред вътрешния взор на спомнящия си и пред едно невидимо и надсъбитийно око, в огледалото на което споменът добива смисъл.
А казват, че спомените са просто нещо.
Стефан Пеев