По някакъв странен начин този свят съществува. Ние сме обесени на въжето на собствените си мнения. Краката ни не достигат до земята. Краката ни са във въздуха. И всеки полъх на общественото мнение ги разлюлява. Понякога приемаме това движение за вътрешна съпротива. Сякаш сами ритаме из въздуха и се опитваме да се откопчим от примката на обесения.
Дори когато във фантазиите си сядаме в големия лъскав и мощен автомобил и се впускаме през гъмжилото на градския трафик, ние не се движим по земята, движим се по паважа на своето отчуждение.
Телата ни пазят спомена за досега с природата. И понякога във виденията си ние сме в планината, сред природата, търкаляйки се по зелената трева, сред буболечките, които са вечно загрижени за вярната посока в битието и затова непрестанно се отклоняват от пътя си. Екстазът от досега със земята ни връща за минути към първоприродата ни и ние оставяме тревата, храстите, насекомите да приемат тялото ни за своя територия на движението. Но скоро екстазът преминава в досада, а досадата в гняв и гневът ни връща отново там, където е мястото ни днес – на въжето на собствените ни мнения.
Това, разбира се, е миниатюрна антиутопия. И като всяка антиутопия живее чрез гротескното. Но често пъти в изкривяващото образа огледало на гротеската, истината се вижда по-ясно.
Дори когато във фантазиите си сядаме в големия лъскав и мощен автомобил и се впускаме през гъмжилото на градския трафик, ние не се движим по земята, движим се по паважа на своето отчуждение.
Телата ни пазят спомена за досега с природата. И понякога във виденията си ние сме в планината, сред природата, търкаляйки се по зелената трева, сред буболечките, които са вечно загрижени за вярната посока в битието и затова непрестанно се отклоняват от пътя си. Екстазът от досега със земята ни връща за минути към първоприродата ни и ние оставяме тревата, храстите, насекомите да приемат тялото ни за своя територия на движението. Но скоро екстазът преминава в досада, а досадата в гняв и гневът ни връща отново там, където е мястото ни днес – на въжето на собствените ни мнения.
Стефан Пеев
Това, разбира се, е миниатюрна антиутопия. И като всяка антиутопия живее чрез гротескното. Но често пъти в изкривяващото образа огледало на гротеската, истината се вижда по-ясно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар