сряда, 13 октомври 2010 г.

НА ВЪЖЕТО НА СОБСТВЕНИТЕ НИ МНЕНИЯ

Бесеница
По някакъв странен начин този свят съществува. Ние сме обесени на въжето на собствените си мнения. Краката ни не достигат до земята. Краката ни са във въздуха. И всеки полъх на общественото мнение ги разлюлява. Понякога приемаме това движение за вътрешна съпротива. Сякаш сами ритаме из въздуха и се опитваме да се откопчим от примката на обесения.
Дори когато във фантазиите си сядаме в големия лъскав и мощен автомобил и се впускаме през гъмжилото на градския трафик, ние не се движим по земята, движим се по паважа на своето отчуждение.
Телата ни пазят спомена за досега с природата. И понякога във виденията си ние сме в планината, сред природата, търкаляйки се по зелената трева, сред буболечките, които са вечно загрижени за вярната посока в битието и затова непрестанно се отклоняват от пътя си. Екстазът от досега със земята ни връща за минути към първоприродата ни и ние оставяме тревата, храстите, насекомите да приемат тялото ни за своя територия на движението. Но скоро екстазът преминава в досада, а досадата в гняв и гневът ни връща отново там, където е мястото ни днес – на въжето на собствените ни мнения.

Стефан Пеев

Това, разбира се, е миниатюрна антиутопия. И като всяка антиутопия живее чрез гротескното. Но често пъти в изкривяващото образа огледало на гротеската, истината се вижда по-ясно.